Керстин Гир
Всяко решение си има проблем (2)

1

— Подай ми, моля те, пластмасовата кутия от шкафа, Лу… Ти… Ри… — каза майка ми. От обяда бяха останали един картоф, тънко резенче от печеното и лъжица червено зеле, които според майка ми ще е жалко да се изхвърлят. — Точно порция за сам човек — каза тя.

Разбира се, аз не се казвам Лутири.

Имам три по-големи сестри и майка ми така и не свикна да ни нарича с правилните имена. Ние се казваме Тине, Лулу, Рика и Гери, но майка ни наричаше с комбинации като Лутири, Гелути, Рилуге и така нататък, като чисто математически разполагаше с безкрайни възможности дори за четирисрични съчетания. Аз съм Гери, най-малката. И съм единствената, която живееше сама и от която се очаква да се нахрани с едно нищожно картофче, с една хапка месо и лъжичка червено зеле. Сякаш фактът, че съм необвързана, автоматично ме лишава от нормален апетит.

— Това не е кутия, а тарелка — каза майка ми. Върнах пластмасовата чинийка в шкафа и й подадох друга.

За да не събудя излишно подозрение, се бях появила за неделния обяд при родителите си. Според плана ми обаче това щеше да е последният ни обяд заедно.

— Това е Прима 1,6 — каза майка ми и ме изгледа с досада. — Не виждаш ли, че е голяма? Не се прави на по-глупава, отколкото си.

Подадох й следващата. Майка ми въздъхна.

— Това е Клариса, но и тя става, дай ми я.

Странното беше, че майка ми не можеше да назове правилно имената на децата си, но с тези на купите изобщо не се затрудняваше. Да не говорим, че аз хиляди пъти предпочитах да се казвам Клариса вместо Герда. Но не би — не само хората около мен, но дори домакинските посуди имаха по-хубави имена от моето.

Разбира се, подобно на мен и сестрите ми не бяха пощадени от неатрактивни имена. Може би защото е трябвало да се родим момчета: Тине трябваше да е Мартин, Рика — Ерик, Лулу — Лудвиг, а аз — най-вероятно Герд. За улеснение след нашето раждане родителите ни са прикачили само по едно „а“ зад мъжките ни имена.

Тине имаше най-малко основание да недоволства от името си, чийто единствен недостатък беше, че „Мартина“ се среща твърде често. А освен това тя се омъжи за човек на име Франк Майер, който също беше недоволен от факта, че името му не е уникално. Ето защо дадоха на децата си имена, каквито никой нямаше (а и не би искал да има, ако питате мен). Те се казваха Хизола, Арсениус и Хабакук.

Хизола, Арсениус и Хабакук Майер.

Хизола беше на дванайсет години и не говореше много, което Тине си обясняваше с това, че има шини на зъбите, но според мен причината беше в четири години по-малките й братя. Те бяха близнаци и непрекъснато цапаха и вдигаха врява.

Както преди малко по време на обяда.

Нямаше защо да се притеснявам, че някой може да забележи, че нещо не ми е наред. Както винаги, всички се занимаваха с близнаците. Дори ако бях влязла с глава под мишница, пак никой не би се впечатлил.

Хабакук мачкаше червеното зеле и картофите и се опитваше със стиснати челюсти да всмуче така направената каша през дупката между зъбите си. Арсениус удряше с лъжица по ръба на чинията си и ревеше в такт: „Хабакук! Изплюй! Изплюй! Изплюй!“ И Хабакук направи точно това: изплю кашата, която глухо тупна в чинията му.

— Хаби! — каза майка ми леко укорително. — Какво ще си помисли Патрик за нас?

— Все ми е тая, какво си мисли — каза Хабакук и изчовърка парченце червено зеле от зъбите си.

Патрик беше новият приятел на сестра ми Лулу. Когато Лулу го доведе за първи път, щях да падна от изненада: Патрик ужасно приличаше на някого, когото познавах.

Е, силно казано познавах. Приличаше ми на онзи от сайта за запознанства dating-cafe.de, с ник суперяк31, с когото се срещнах веднъж. Не бях останала очарована от срещата, затова в първия момент го зяпнах доста слисано. Но Патрик с нищо не показа, че ме е познал. Дори не трепна, когато Лулу ме представи и аз му подадох ръка с думите:

— Направо е суперяко да се запознаем.

Макар че по принцип съм физиономист, май в случая се бях припознала. Просто Патрик поразително приличаше на суперяк31. Като се изключи острата козя брадичка, той изглеждаше добре и за разлика от суперяк31 правеше впечатление на горе-долу нормален. Но пък се държеше някак тайнствено, когато ставаше въпрос за работата му.

— С какво се занимавате? — беше попитал баща ми и Патрик му метна в отговор едно небрежно:

— IT.

Той гостуваше за трети път у родителите ми, а те все още не смееха да го попитат що за професия е това „IT“. Но аз много добре забелязах как преди малко майка ми дръпна Лулу настрана и я попита:

— Какво точно работи Патрик, съкровище?

А Лулу й отговори:

— IT, мамо, нали миналия път ви каза.

Майка ми отново нищо не разбра. Но аз бях почти сигурна, че разказва на приятелките си как новият приятел на сестра ми „е много мил“ и колко много печели като „Айти“. И как вероятно нещата при тях са сериозни.

Беше трудно да се отгатне какво си мисли Патрик за нас. Лицето му изглеждаше непроницаемо.

— Патрик сигурно е наясно, че момчетата понякога са малко диви — каза Тине. — Кой знае какъв палавник е бил и той като малък.

— Преди да стане IT — казах аз.

— Добре възпитан палавник, надявам се — каза сестра ми Лулу и потупа Патрик по ръката.

— Така е — каза Патрик. — Баща ми отдаваше голямо значение на обноските на масата.

— Трябва ли да разбирам от думите ти, че нашите деца не са добре възпитани? — попита Тине и размени ядосан поглед с мъжа си Франк.

— Дайте ми още ябълков сок! — каза Арсениус.

— Бихте ли ми дали — поправи го майка ми. — Казва се: Бихте ли ми дали още ябълков сок?

— И ако обичате — казах аз. — Ако обичате, бихте ли ми дали още ябълков сок?

— Искам ябълков сок сега! — каза Арсениус. — За да си махна противния вкус от устата.

— Ако обичате, бихте ли дали сок и на мен — прошепна Хизола.

— Ако кажем, че изобщо не са възпитани, ще сме по-точни — каза Лулу.

— А ти колко деца си отгледала, че да имаш мнение по въпроса? — попита Тине.

— Аз съм действаща педагожка — каза Лулу. — Повече от шест години работя с деца. Мисля, че по въпросите на възпитанието има какво да кажа и сега.

— Момичета!

Майка ми сипа на Арсениус и Хабакук ябълков сок и прибра шишето в бюфета.

— Всяка събота едно и също. Какво ще си помисли Патрик за нас?

Лицето на Патрик продължаваше да бъде непроницаемо. Той дъвчеше една свинска мръвка, докато погледът му се беше спрял върху порцелановия леопард в естествен размер, който стоеше на широкия мраморен перваз на прозореца между палмите юка в златно-бели саксии. Тази група беше оградена от златно-бели завеси, надиплени и повдигнати отстрани от две пухкави ангелчета. Ако Патрик изобщо мислеше за нещо, то най-вероятно беше: „Това е най-безвкусно подредената трапезария, в която някога съм попадал.“

И безспорно беше прав.

Навсякъде из стаята можеха да се видят любимите на майка ми пухкави ангелчета и цветовете златно и бяло. Както и леопарди. Майка ми беше луда по тези диви котки. Особено любима й беше една настолна лампа, със стойка във вид на леопард.

— Не е ли като истински? — често питаше тя и беше напълно права — ако на главата си нямаше монтиран златно-бял абажур, леопардът спокойно можеше да мине за жив, тъй като имаше истинска козина и мустаци.

Та в този зверилник семейството ни се събираше на обяд всяка неделя. Само Рика, моята втора по големина сестра, отсъстваше, понеже живееше с мъжа си и дъщеря си във Венецуела. Дори и майка ми, която беше абсолютно невежа в областта на географията, междувременно започна да проявява разбиране, че от Венецуела човек не може да дойде току-така на обяд при родителите си в Кьолн-Делбрюк.

— Венецуела в Южна Америка — поясняваше тя на познатите. — Не тази в Италия.

Както казах, по географските въпроси тя беше абсолютно невежа. Но пък нейното печено свинско беше превъзходно. Три пъти си отрязах от него, а Хабакук дори четири. Той не докосна повече кашата си от картофи и червено зеле. Но както винаги към края на обяда, Тине размени празната вече чиния на Франк с тези на децата и Франк, без да му мигне окото, изяде каквото бе останало в тях, дори и това, което вече е било дъвкано. Веднъж миналата година Арсениус ужасно се разпищя, защото при една такава акция Франк беше изял падналия млечен зъб на Арсениус, който той оставил на ръба на чинията си. Още ми призлява, като си спомня за това.

Спорът за възпитанието на децата беше позатихнал.

— Не е ли така — поде отново Тине. — Те самите нямат деца, но не спират да се занимават с моите!

Сипах на Хизола и на себе си ябълков сок.

— Благодаря — пошепна Хизола.

— Бабо, Гери ще ни изпие целия сок — извика Хабакук.

— Дядо ти ще донесе още от килера — каза майка ми, като ме стрелна с гневен поглед. Баща ми стана и изчезна в килера.

Когато се върна с ябълковия сок, той ми подаде пощенски плик.

— Имаш поща, Гери, — каза баща ми и леко ме погали по бузата. — Виждаш ми се малко бледа днес.

— Защото никога не излиза на чист въздух — веднага вметна майка ми.

— Откога моята поща пристига у вас? — попитах. Пликът вече беше услужливо отворен. Погледнах подателя. — К. Кьолер-Козловски. Не го познавам.

— Как да не познаваш Клаус! — тросна се майка ми. — Клаус Кьолер. Иска да те покани на среща на випуска.

— Наистина ли е взел фамилията на жена си?

— Всички модерни мъже правят така — каза майка ми.

— Не и ако жената се казва Повръщанска — казах аз.

Арсениус и Хабакук прихнаха да се смеят и изплюха ябълковия сок върху покривката.

— Ако тогава ти го беше придружила на абитуриентския бал, сега Клаус можеше да се казва Кьолер-Талер — каза замечтано майка ми. Това беше една от любимите й фантазии.

— Не, обзалагам се, че за него е било важно да има три букви К в инициалите си — каза Тине. — Какво работи? Кадър в кралската кухня?

— Коринтски кенефен камионаджия — предложих аз. — Би му подхождало.

Близнаците бяха очаровани и се включиха с предложенията „Комичен крастав къркаджия“ и „Келяв кенефен каналджия“.

— Клаус заема доста престижна длъжност — каза майка ми. — И преди съм ви го казвала. Изкарва луди пари. Неговата Хана не трябва да работи, може да си седи вкъщи и да се грижи за децата. А пък Ан-Мари е много щастлива със снаха си и внучетата.

Хана Козловски, наречена Повръщанска, също беше от нашия випуск. По причини, които така и не ми станаха ясни, тя не само беше танцувала с Клаус, но и се чифтоса с него.

— Е, ще ходиш ли на срещата на випуска? — попита Лулу.

Повдигнах рамене.

— Ще видим.

В действителност бях твърдо решила в никакъв случай да не се появявам там или само в случай на умопомрачение, за да изпозастрелям всички. Знаех за тази среща от няколко седмици, тъй като моята приятелка Чарли ми беше препратила имейл от Брит Емке:

„Здравейте, скъпи бивши съученици! Както сигурно знаете, миналата година беше десетата от нашето завършване. И ето че ние, Клаус Кьолер (профил математика/физика) и аз (профил педагогика/биология) като бивши говорители на випуска решихме, че ще е много мило, ако за единадесетгодишнината всички се съберем и си побъбрим за това, което междувременно се е случило с нас, както и за старите времена…“

Какво можем да си бъбрим с Брит Емке за старите времена? Не си ли спомняш, Брит, какво каза тогава в час по история? „Господин Мюлер, ако пишете четворка на Гери, няма да е честно спрямо Катрин. Гери не си е отворила устата през целия срок, никога нищо не си записва и само играе на морски шах, добре, че може да препише домашните по химия от Шарлоте.“

Предателката Брит беше нахвърляла няколко думи и за това, което междувременно се е случило с нея, в случай че някой се интересува:

„След като завърших социална педагогика, работих една година с деца с увреждания, а след това се оттеглихме със съпруга ми, барон Фердинанд фон Фалкенхайн, в едно голямо имение в Долна Саксония. Дъщеря ни Луизе вече ходи на детска градина, а миналата година се роди нашият наследник Фридрих. Няма от какво да се оплачем. Сърдечни поздрави на всички, ваша баронеса Брит фон Фалкенхайн.“

Това, което междувременно се беше случило с Брит, макар да звучеше малко приказно, ни даде с прискърбие да разберем, че вече не живеем в старите времена, когато още имахме мечти. Защото ако се беше случило това, за което аз и Чарли мечтаехме, сега Брит щеше да седи на касата в някой супермаркет и да живурка с безработен алкохолик и немощно куче със слаб мехур в мухлясалия сутерен на някое социално общежитие.

А аз щях да се омъжа за барон Фердинанд фон Фалкенхайн, който и да беше той.

— На твое място не бих отишла — каза Лулу. — Там всички ще се фукат със страхотните си съпрузи, къщите си, децата си, суперпрофесиите си, със скъпите си коли, с пътуванията си по света и с докторските си титли. Ще се чувстваш ужасно. Та ти дори нямаш приятел!

— Трогната съм от загрижеността ти — отвърнах.

— Пък и от бала насам си напълняла — допълни Тине.

— Два килограма — отговорих.

Най-много пет.

— И е доста бледа — отбеляза пак баща ми.

Погледнах го с изненада. Явно все пак на някого е направило впечатление, че не съм съвсем добре.

— Никой няма да забележи — каза майка ми. — И не всички са женени. Мъжете едва сега са на възраст, подходяща за сериозно обвързване. А за професията си… Ти… Лу… Гери може просто да каже, че е редактор. Или счетоводител.

— Защо да го правя? — попитах аз. — Не се срамувам от професията си. Мнозина могат да ми завиждат за нея.

— Какво работи тя? — попита Патрик Лулу.

— Аз съм писат…

— Тя пише булевардни романи — каза Лулу. — Романи за лекари и сантиментални любовни истории, евтини книжлета.

— О, баба ми редовно ги следи — каза Патрик. — И от това може да се живее?

— Разбира се — казах аз. — Обикн…

— По-скоро зле, отколкото нормално — каза баща ми.

— Справям се — казах аз. Поне допреди три дни беше така. — А и…

— Но нямаш нормални осигуровки, не можеш да разчиташ и на мъж, който да те осигури финансово — прекъсна ме пак баща ми. А аз просто исках да обясня на тъпия Патрик, че романите ми се четат и от млади жени. — А си вече на трийсет!

Защо трябва всички да се хващат за тази цифра?

— На трийсет не си престарял — каза Лулу. — Запознах се с Патрик на трийсет и две.

Това се случи преди два месеца. Досега не бях попитала къде са се запознали. Със сигурност не в интернет, защото когато разказах на Лулу за сайта за запознанства, тя сбърчи презрително нос и каза: „Там се навъртат само откачалки, които в реалния живот не могат да си хванат никой.“

Вероятно същото важеше и за суперяк31.

— При теб е различно — каза баща ми на Лулу. — Ти работиш в училище и пенсията ти е осигурена. Можеш да си позволиш да отложиш женитбата си още малко.

— Освен това си руса — каза майка ми. — А как с тази коса Тилури да се запознае с някой, като на всичкото отгоре през цялото време си виси в къщи и пише?

— Мамо, аз…

— Тя трябва на всяка цена да отиде на срещата на випуска. Това е добра възможност да види как са се устроили мъжете — каза майка ми и тъжно добави: — Иначе не й остава нищо друго, освен да пусне обява за запознанство.

— Тя отдавна вече го опита — каза Тине.

Тя се беше запознала с нейния Франк в един супермаркет.

— Какво? — Майка ми изглеждаше истински шокирана. — До там ли я докарахме! Дъщеря ми е пуснала обява за запознанство! Само да си казала и думичка за това на сребърната сватба на Алекса! Ще потъна в земята от срам.

— Бъди спокойна — казах аз. На сребърната сватба на леля Алекса ще се появя точно толкова, колкото и на срещата на випуска.

В този миг Хизола, без да иска, разсипа чашата си с ябълковия сок и това сложи край на разговора. От разлятия сок на Хабакук му се намокри панталонът и той вдигна ужасна врява, която утихна едва когато майка ми сервира десерта.

* * *

След яденето всички си тръгнаха, само аз трябваше да поостана, за да отсервирам.

Майка ми ми тикна в ръцете купата на име Клариса.

— И бъди така добра тези дни да оставиш в аптеката това вместо мен — каза тя и сложи върху купата една кутия за обувки.

— Обувки? В аптеката?

— Глупости — каза майка ми. — Това са стари лекарства, които баща ти не ми позволява да изхвърля на боклука. Нарича ги специални отпадъци. В аптеката събират такива за бедните хора от третия свят. Наистина ли си пуснала обява за запознанство?

— Не. Но се отзовах на една. — Отворих внимателно капака на кутията. — За какво са им в третия свят капки за нос със срок на годност до юли 2004 г.?

— Вътре има и други неща — каза майка ми. — На харизан кон зъбите не се гледат. В аптеката ще им се зарадват. — Тя въздъхна. — Никога не съм предполагала, че някоя от дъщерите ми ще бъде принудена да се отзовава на обяви за запознанства. Но ти винаги си ми създавала грижи.

Вече бях взела следващата опаковка.

— Далмадорм. Това са приспивателни.

Сега наистина се смаях. Не можеше да е случайно. Пулсът ми леко се ускори.

— Обикновено искам да ми ги предпишат преди Коледа — каза майка ми. — Но когато баща ти се пенсионира, имах нужда от тях целогодишно. А и за него също поисках. — Тя завъртя очи при спомена за това.

— Опаковката не е разпечатана — отбелязах аз. Ръцете ми се разтрепериха, но майка ми не забеляза.

— Разбира се — каза строго тя. — Не си ли чела за страничните ефекти на подобни лекарства? Много бързо можеш да се пристрастиш към тях. Никога не бих приела такова нещо, а и баща ти също.

— Но защо тогава сте поискали да ви ги предпишат? — попитах аз.

— Ти как мислиш? — попита ме майка ми в отговор. — Нали това ти обяснявам — не можехме да спим! Години наред не можехме да мигнем! Работата, децата, пенсията… Това не е прищявка. Сънят е жизненоважен и не можем току-така да го пренебрегваме.

— Но нали току-що каза, че никога не би пила подобно лекарство — казах аз. О, Боже, това бяха една дузина опаковки, всичките неразпечатани.

— Човек не бива за всяко нещо да прибягва до лекарства — каза майка ми. — А ако чак толкова се налага, използвам добрия стар валериан.

— Да, но… — започнах аз.

— Защо всяко твое изречение започва с но? — каза майка ми. — Ти все обичаш да противоречиш. В това е и причината за проблемите ти с мъжете. Е, ще свършиш ли нещо полезно, като занесеш това в аптеката, или не?

Отказах се да вникна в парадокса.

— От мен да мине — рекох. — Но не вярвам хората от третия свят да имат остра нужда от приспивателни.

— Пак това но — въздъхна майка ми и ми лепна една целувка по бузата, докато ме избутваше към входната врата. — Наистина искам да започнеш да мислиш малко по-позитивно. — Тя прокара ръка по косата ми. — Преди сребърната сватба на Алекса да отидеш на фризьор, чу ли? Няколко руси кичура ще ти стоят добре. Кажи на Тирилу довиждане, скъпи — извика тя през рамо.

— Довиждане, Гери, — извика баща ми от трапезарията.

— Едва ли ще има друго виждане — промърморих аз, но майка ми вече беше затворила вратата зад гърба ми.

Занесох кутията за обувки вкъщи. На мен нямаше кой да ми забрани да я изхвърля на боклука, дори не бих се почувствала виновна. Смесването на боклука с капките за нос и приспивателните таблетки е нищо на фона на скапания живот.

Аз обаче нямах намерение да изхвърлям таблетките. Те бяха отговор на всички въпроси, които ме тревожеха през последните два дни. Съдбата беше отредила в ръцете ми да попадне тази кутия за обувки в момент, когато най-много се нуждаех от нея.

Случи се точно както навремето, когато исках да си купя лаптоп и за 50 цента намерих на битпазара премиерно издание на „Буденброкови“, подписано от Томас Ман. „Няма кой да чете такива работи“, беше казал продавачът. „Че и надраскано на всичкото отгоре.“

Не че съм запалена по Томас Ман, пък и толкова страници със сложни времена, написани с ръкописен шрифт, бих прочела само, ако много се налага, затова предложих книгата за продан в еВау^[1] и антиквар от Хамбург я купи за две хиляди и петстотин евро. И вече можех да си купя лаптопа.

Обикновено нямам такъв късмет.

По-точно, никога нямам.

Внимателно разгледах всяка опаковка и накрая отделих поне тринайсет. Тринайсет недокоснати опаковки със сънотворни таблетки. Започнах да ги групирам върху масата в кухнята, образувайки най-различни фигурки, и не можех да откъсна очи от тях. Имаха хубави имена като ноктамид, реместан, рохипнол и лендормин. На някои дори още не беше изтекъл срокът на годност.

Таблетките бяха толкова много, че щеше да е трудно да глътна последната, преди първата да е започнала да действа. Но аз бях напълно способна на това — да ям бързо, никога не е представлявало проблем за мен, да, дори винаги съм твърдяла, че „да се храня бързо“ е една от моите забележителни способности.

Почувствах как, докато гледах втренчено кутиите, кожата ми настръхна от обзелото ме приятно чувство.

През последните два дни мислено разигравах какви ли не сценарии, но нещо не ми се получаваше: отхвърлих повечето варианти, защото ми бяха необходими логически и технически предпоставки — а такива липсваха. За прерязване на вени и дума не можеше да става, защото не можех да гледам кръв, пък и намирането им от начинаещ съвсем не е проста работа.

Но със сънотворните таблетки щях да се справя. Щеше да бъде като детска игра.

* * *

„Мила мамо!

Благодаря ти за прекрасно сортираната колекция от сънотворни таблетки. Наистина ми спести много досадна, а по всяка вероятност и незаконна работа.

Разбира се, ти си напълно права — не трябва за най-малкото нещо да прибягваме до медикаменти. Но пък би било жалко да ги изхвърлим. А и са точната порция за сам човек.

Не, шегата настрана. Искам да ти се извиня за неприятностите, които ти причинявам с тези таблетки, но преди да се ядосаш, моля те, помисли си колко бъдещи разочарования ти спестявам, от друга страна.

Искрено съжалявам, че досега винаги съм те разочаровала. Още от самото ми раждане, когато си разбрала, че не съм Герд, а Герда. После пък се оказах брюнетка, вместо блондинка. Но повярвай ми, измъчвала съм се не по-малко от теб, че леля Алекса искаше за сватбата си само руси шаферки и всички мои сестри и братовчедки можеха да хвърлят цветя, само аз не. На практика аз прекарах цялото тържество под масата. Е да, може би не трябваше да връзвам за каишката на Валди връзките на обувките на дядо Зоденкирхен, но не съм и предполагала колко силен е този малък дакел и че ще събори дядо Зоденкирхен, а той от своя страна ще повлече със себе си покривката на масата заедно с тортата и майсенския порцелан на баба Зоденкирхен.

Искам да ти се извиня и за това, че отказах да отида на абитуриентския бал с Клаус Кьолер, макар че той беше син на скъпата ти приятелка Ан-Мари и ти ме уверяваше, че пъпките, мирисът на пот и противното му поведение са напълно нормални явления за пубертета, които с времето изчезват от само себе си. Не минава и ден, без да ми кажеш в какъв успешен и добре изглеждащ мъж се е превърнал Клаус и какъв късмет е извадила Хана Козловски, че тогава го е придружила на бала вместо мен.

Повярвай ми, наистина имаше дни, в които и аз съм се разкайвала за отказа си. Но ако на петнайсет години съм предполагала, че на трийсет ще се радвам да си намеря дори такъв като Клаус, щях още тогава да започна да събирам приспивателни таблетки.

Твоя Гери

 

 

P.S. Макар че не станах учителка, няма причина да премълчаваш пред приятелите и роднините с какво изкарвам парите си. Затова изпратих четиринайсет екземпляра на «Коварната медицинска сестра Клаудия» заедно с любезно писмо до всички, на които от години разказваш как «нашата най-малка дъщеря има малка писателска агенция», когато попитат за професията ми. Родителите на Клаус и пралеля ми Хулда също получиха по един екземпляр.

 

 

P.P.S. В Италия има Верона и Венеция, а Венецуела е държава в северната част на Южна Америка. Но тъй като най-вероятно няма да ми повярваш, ти завещавам ученическия си атлас, за да се убедиш лично.“