Керстин Гир
Всяко решение си има проблем (20)

Послеслов

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и неволна.

Както винаги, искам да благодаря на всички, които ме подкрепиха: на сестра ми Хайди за ползотворния откъм идеи брейнсторминг. На Силке, Зигрид и на моята неуморна и невероятна мама за това, че гледа детето ми. На Елке Хурц и Еднор Мир за неоценимата им помощ при набирането на информация. На моите колежки от „DeLiA“, на съюза на немскоговорящите автори на любовни романи за многото вдъхновяващи постинги и съвети за това, как да се справя с моментите на творчески блокаж: миенето на прозорци наистина помага! На Ева Фьолер, заради чиито имейли почти всеки ден от смях разливах чая си от сусам и коприва върху клавиатурата. (Сега клавиатурата ми не е алергична, няма пъпки и си се харесва такава, каквато е.)

Но най-големите благодарности са за най-добрата редакторка на света Клаудия Мюлер от издателство „Любе ТУС Нелдас“, която с много търпение, чувство за хумор и ангажираност оставаше спокойна дори когато аз леко изпадах в паника, когато се налагаше по спешност да правя ученическа раница и други неща от този род. „Ако я нямаше последната минута, никога нищо нямаше да се приключи“ е казал още Марк Твен. Твърдо съм решила да предам следващата книга в последната минута, но навреме.

Ученическата раница не стана толкова хубава, колкото трябваше да бъде според най-смелите ми мечти, но предвид обстоятелствата (две леви ръце и едно дете, което имаше много точна представа за нещата) е почти като за награда. Тя е раница тип „Опасен дракон с финтифлюшки, но не такива за момиченца, а за вълшебници“, свържете се с мен, ако се интересувате от инструкция за правене на раници.

Да напиша комедия на тема самоубийство, беше по-трудно начинание, отколкото в началото си представях. В никакъв случай не съм имала намерение да осмивам депресиите, депресираните хора и хората, които избират самоубийството, нито по какъвто и да е начин да омаловажа тази тема.

Докато работех, до такава степен се идентифицирах с моята героиня, че сама започнах да пиша прощални писма. И тъй като по чудо все пак успях да завърша книгата, така и не ги изпратих. Ето някои откъси от тях:

„Елке — бях млада и ми трябваха пари.

Господин Фишер — Чимширите изобщо не са гробищни растения, а сребристия смърч можете да си го заврете… където си искате!

Ренате, Барбара, Джанине — хубаво е, че ви има.

Майк — майната ти.

Криси — аз може и да съм дебела, но ти си тъпа.

Бернхард, стари приятелю — липсваш ми.

Франк, Ленарт, мамо, Вернер, Хайди, Харалд, Флориан, Бенджамин, Леони, Дагмар, Биги, Розине — обичам ви.“

Керстин Гир, лятото на 2006 г.