Керстин Гир
Всяко решение си има проблем (10)

9

Когато отворих очи, в първия момент не знаех къде се намирам. И когато се сетих, отново ги затворих.

До мен лежеше Оле, който можех да подуша и със затворени очи. Беше някаква смесица от изпарения на водка, уиски и мирис на зъболекар, която не беше чак толкова неприятна, колкото звучи. Той не хъркаше, но дишаше тежко и шумно.

Известно време дишах в неговия ритъм.

Нищо не беше както трябва. Той не трябваше да е тук, аз не трябваше да съм тук. Не и жива.

Ни най-малко не бях очарована от факта, че още дишам. Сега всичко беше много по-лошо от преди. На всичкото отгоре сега пак ме болеше кътникът долу вляво. Ох!

— Нещастието не идва само — казах аз тихо и седнах в леглото. Навън вече се развиделяваше. Щорите бяха вдигнати и аз за пръв път се възхитих на величествената гледка, която представляваше Рейн. Един шлеп пътуваше бавно по реката, светлините му почти се размиваха в светлините на утрото. Небето беше ясно и синьо. Предстоеше хубав и топъл пролетен ден.

Пощальоните в Германия отдавна вече бяха на работа и сортираха прощалните писма в пощенски чанти. После ще ги натоварят в жълтите си коли или ще ги метнат на велосипедите си.

При мисълта за пощальоните забравих да издишам. Добре сега, само без паника! Още не всичко е загубено. Изпуснах бавно въздух от дробовете си. Ако успеех да се измъкна от този хотел с хапчетата и да си намеря спокойно местенце, където да ги изгълтам, преди Оле да се е събудил, можех отново да поема контрола над живота си.

Тогава следващата мисъл с пълна сила се стовари върху мен: нямах пари да си платя нощувката. Щяха да ме арестуват, ако се измъкнех ей така. В полицейското управление щяха да ме претърсят и да ме обвинят в пласьорство на приспивателни.

Отново се опитах да успокоя дишането си. Не е толкова зле, колкото изглежда. Нали си имах Master Card. Можех съвсем спокойно да изляза оттук и да платя сметката си. Докато се приспаднат парите от сметката ми, отдавна ще съм мъртва и погребана.

Как може да е толкова трудно да гушнеш букета, по дяволите!

Поне болките в зъба ми престанаха. Внимателно се изправих. Очаквах главата ми да се пръска от болка, но за мое най-голямо учудване, не усетих такава. Дори напротив, чувствах се отпочинала и бодра. Тези розови хапченца явно си бяха добри и могат спокойно да се препоръчват. Но когато застанах пред огледалото, се изплаших. Не толкова, защото, ако изключим гащичките, бях гола, а защото вчера не се бях разгримирала. Спиралата и червилото се бяха размазали по цялото ми лице.

Погледнах към Оле. Той спеше дълбоко и непробудно. Нищо чудно, след всичко, което погълна снощи. Е, добре, като за начало ще се насладя на един душ и междувременно ще подредя мислите си.

Топлата вода ми подейства добре. Паниката ми леко намаля. Все пак имах на разположение още няколко часа, преди първият получател да отвори прощалното ми писмо и да вдигне тревога. Освен Оле никой друг не знаеше къде съм. И тъй като никой не знае какво знае Оле, никой не би се и сетил да го попита къде съм. Дали не съм написала на някого, че ще наема хотелска стая? Нямах никакъв спомен. Но ако все пак съм споменала, вероятно ще претърсят всички хотели в града. Дали да не се махна оттук? Мога да си взема такси за централна гара и да се кача на първия влак. Където и да ме отведе, там все ще се намери хотелска стая, където на спокойствие да си изпия хапчетата. Бяха останали само трийсет и две, но и те щяха да стигнат. Все пак двете, които снощи изпих, бяха достатъчни, за да спя като камък.

Да, точно така ще направя. Запазвам спокойствие, излизам изпод душа, обличам си дрехите, слагам таблетките в чантата и беж да ме няма. Такси, гара, влак, хотел — готово! Трескаво се подсуших и се промъкнах обратно в стаята.

— Гери? Наистина ли си тук, или това е само една от мръсните ми фантазии?

Оле беше буден и ме гледаше със зачервените си очи. По дяволите! По дяволите! По дяволите!

— Това е една от мръсните ти фантазии — прошепнах аз. — Ти още спиш дълбоко и непробудно. Затвори очи…

— Ууу, не толкова високо — каза Оле. — Главата ми направо ще се пръсне от болка. Случайно да имаш аспирин?

— Спи! Спи! — казах аз заклинателно. — Това е сън… Ти си уморен, клепачите ти натежават, не искаш нищо друго, освен да поспиш…

— Ти си гола — каза Оле.

— Защото сънуваш — казах аз.

— Хм — съмнявайки се, изръмжа Оле. — Ти си гола, намираме се в хотелска стая. И аз съм гол.

И за да се убеди в последното, той погледна под завивката.

— Да, да, мръсна фантазия. Спи, Оле, заспивай, ей сега ще изгрее луната… — шепнех аз.

— Сега започвам да си спомням — каза Оле. — Мия и нейния любовник, хотела, бара, ти…

— Всичко това е било само сън — казах аз отчаяна. — Когато отново се събудиш…

— О, Боже — каза Оле. — Като си помисля за изминалата нощ, се чувствам доста странно.

— Аз също — казах аз, строполих се на леглото откъм моята страна и закрих лицето си с ръце. Сякаш всичко беше прокълнато!

— Така й се пада на Мия — каза Оле. — Не бих й го казал, но ти си много по-добра от нея.

— В какво? — попитах аз.

— Как в какво, в леглото — каза Оле. — Ти си истинска фурия в леглото, честно.

Хубаво, това и аз го знам. Боже, бях пила сънотворни таблетки, а не афродизиаци! И бях сигурна, че Оле не ми е посегнал. Е, поне деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента — нали все пак съм спала. Това си беше само спане, а не наркоза. Щях да се събудя, ако Оле ме беше докоснал. Ако не веднага, то със сигурност, ако ме беше докоснал неприлично. Но и да искаше, той не би и могъл. Беше цяло чудо, че изобщо е намерил леглото, така както се беше напил.

Но Оле изкарваше нещата съвсем иначе (тъкмо си изграждаше една нова действителност).

— Винаги съм го предполагал. Мия по принцип е… тя е някак си… Как да кажа, скучна. Изобщо не е вярно това, което се говори за червенокосите.

— Оле, мисля, че не си спомняш много добре какво се случи — казах аз. — Ти изпи адски много водка.

— Така е, но аз си спомням всичко — каза Оле. — Всеки детайл.

— И по-точно?

— Как съблякох роклята ти, не, как взаимно разкъсахме дрехите си и как ние навсякъде… и как си взехме душ и под душа, там… и после — о, Боже, плачеш ли?

Свалих ръце от лицето си.

— Не, не плача. Просто си мисля, че нашите спомени от изминалата нощ малко се разминават.

— Какво искаш да кажеш с това? Не бях ли добър? — Оле смутено се почеса по главата. — Заради алкохола е. Иначе съм много по-добър, честно.

— Не, имам предвид, че ние изобщо не сме… какво правиш?

Оле беше посегнал към телефона.

— Трябва ми хапче. Или две. И четка за зъби. Един добър хотел трябва да е в състояние да ми ги осигури, нали?

Наистина му обещаха до десет минути да му донесат поисканото.

— Ето, виждаш ли — каза Оле и ми се усмихна. — Сега най-напред ще се изкъпя. А… Гери? Съжалявам. През изминалата нощ бях само… така де, бях бледо подобие на самия себе си.

— Оле, ти изобщо не беше… Ох, забрави!

Нямаше никакъв смисъл. Този човек не искаше да осъзнае, че двамата бяхме легнали и заспали като мъртви.

Като казах мъртви: сега беше моментът да се измъкна, докато е под душа. Още не беше влязъл съвсем в банята, когато аз скочих и припряно се завъртях в кръг. Таблетките, таксито, гарата…

Къде ми бяха дрехите? Трябваше да облека тези, с които бях дошла — джинсите, черната тениска с жабока Кермит, черните боти. Бельо също трябваше да си облека, разбира се, първо него, концентрирай се, по дяволите! И сега най-важното — хапчетата. Щеше да мине цяла вечност, докато ги събера едно по едно от чекмеджето, но ако го издърпам цялото, ще мога да ги изсипя директно в чантата си.

Ама че досада — това нещо заяде! Какво му е луксозното на този хотел с този тъп заяждащ двузвезден шкаф! Дръпнах с всичка сила и бамм, полетях през стаята заедно с чекмеджето. Заваляха хапчета чак до перваза на прозореца, а Библията изхвърча и се удари в стената.

— Майната ти — процедих аз.

На вратата се почука.

— Румсървис!

— Гери, би ли отворила? — извика Оле.

Душът беше спрял да шуми.

— Не мога в момента — казах аз, като едновременно с това се опитвах да поставя чекмеджето на мястото му и да смета хапчетата от леглото.

Оле излезе гол и мокър от банята.

— Аз ще отида — каза той и отвори на един млад мъж с униформа, който реагира така, сякаш е напълно нормално гостът на хотела да се появи гол пред него.

— Един блистер аспирин и една четка за зъби.

— Благодаря, моля пишете го на сметката на стаята.

Оле извади портфейла си от панталона, който висеше на стола и подаде на човека десет евро бакшиш.

Успях да набутам отново чекмеджето в релсата. Но таблетките бяха пръснати из цялата стая. Ритнах няколко под леглото, за да не ги види Оле и да започне да задава неудобни въпроси.

Но Оле не забеляза абсолютно нищо.

— Сега се чувствам много по-добре — отбеляза той, когато затвори вратата след мъжа.

— Радвам се за теб — казах аз.

— Сърдита ли си ми? Мога да те разбера. Наистина не се държах точно като… джентълмен. Искам да кажа, че първо ти рева на главата, а после… Но аз съм само мъж, а ти си много привлекателна жена…

— Не съм ти сърдита — отвърнах.

— Да, но сигурно не си мислиш добри неща за мен — рече Оле.

Не, наистина не си мисля. Този мъж ми се лепна като пиявица. Беше невъзможно да се отърва от него. А времето летеше.

Вече не чувах какво казваше Оле, докато се обличаше, чувах само тиктакането на секундите. Като при бомба със закъснител. Първите пощальони вече бяха на път, тик-так, от пощенска кутия на пощенска кутия, тик-так, проправяха си път през градините на къщите, тик-так, минаваха покрай злите кучета и табелите с надпис „Моля, не пускайте рекламни материали“…

— Гладен съм — рече Оле.

— И аз — казах аз и сама се учудих на това. Наистина бях гладна като вълк. Е, добре, нека тогава и да закусим заедно. После ще има достатъчно време да събера хапчетата, да отида до гарата и да скоча в някой влак за Новосибирск… — Искаш Мия да ни види, нали?

— Коя е Мия? — попита Оле.

— Ех, Оле, Мия е жената, която вчера разби сърцето ти — казах аз и внезапно спрях да се ядосвам на Оле. В момента наистина му беше тежко. Не е за чудене, че се държи така странно.

— Всъщност сърцето ми се чувства… превъзходно — каза той и ме загледа как си поставям спирала на миглите и обичайния безцветен гланц за устни. — Защо жените винаги си отварят устата, когато си слагат спирала на миглите?

— Генетично обусловено е — казах аз, взех си чантата и ритнах встрани още две хапчета. — От мен да мине, да вървим.

— Много си сладка така — каза Оле. — Наистина като те гледа човек, и през ум няма да му мине каква дива котка можеш да бъдеш…

Аз само завъртях очи.

* * *

В залата за закуска, която представляваше огромна светла зимна градина, настроението ми неусетно се повиши. Бюфетът беше истинска наслада за очите. Планини от екзотични плодове, хлебчета и питки, сирене, шунка, хрупкаво препечен бекон, бъркани яйца със скариди и изящни тънки наденички ни се усмихваха, имаше кафе и чай във всички разновидности, прясно изцедени сокове и кремообразна сметана. Из въздуха се носеше чуден аромат.

— Така си представям рая — казах аз.

— Какво ти се яде? — попита Оле.

— Просто всичко — отвърнах.

Трябваше четири пъти да отида до бюфета, докато си взема от всичко, за което копнееше сърцето ми: една чиния с ананас, манго, ягоди и папая, чаша сок от моркови и портокал, едно капучино, едно хлебче с маково семе, една филийка пълнозърнест хляб, масло, бъркани яйца със скариди, парче сирене Морбир Роял, парченце вонящ кашкавал Винцер и една от изящните тънки наденички.

Оле изгледа със задоволство избора ми.

— Поне успях да те накарам да огладнееш — каза той. — Но да не би това да е някакво компенсаторно задоволяване?

— Истината е, че от вчера сутринта не съм яла нищо — казах аз.

— Само за малко ще те оставя — каза Оле и ми намигна. — Ти хапвай и да ти е вкусно.

Това и направих. Облегнах се назад в удобното плетено кресло и засърбах капучиното си. В закусвалнята имаше още около двайсет, трийсет гости, но големият пик от посетители или предстоеше, или беше отминал. Нямаше и следа от Мия и любовника й. Е, може би имаха друго, по-приятно занимание. Но какво можеше да е по-приятно от това, да се наслаждаваш на такава закуска? Определено яденето ще ми липсва, когато умра.

Оле доста се забави. Вече бях изпразнила чинията с плодовете, бях омела и тоста с бъркани яйца и скариди, както и половината от хлебчето с маково семе, когато най-накрая той се върна.

— Къде беше толкова дълго? — попитах аз и боцнах изящната тънка наденичка. — През това време да съм отишла три пъти до Новосибирск.

— Освободих стаята — каза весело Оле. — Багажът ти е на рецепцията, стаята е платена.

— Моля? — от ужас изпуснах изящната тънка наденичка от вилицата си.

— Нека не се разправяме. Все пак най-малкото, което можех да направя, е да платя стаята — каза Оле. — Няма нищо общо със случилото се между нас тази нощ. Просто имам потребност поне да поема разноските. За приятелката, която беше до мен, когато… имах нужда.

Сълзи ли видях в очите му?

— Добре, от мен да мине — казах аз припряно. — Но моите неща? Всичко ли опакова?

— То не беше много — каза Оле. — Просто напъхах всички неща в сака ти, както и тези, от банята.

— А не ти ли… Погледна ли под леглото и в чекмеджетата?

— Не, трябваше ли? О, ако нещо си забравила, няма проблем, после ще отидем да го вземем. Да не е някое бижу?

— О, не — казах аз. — Само една… книга.

— Видях там само Библията — каза Оле. — Помислих, че е на хотела.

— О, не, моята е — казах аз.

Оле ме погледна топло.

— Не спираш да ме учудваш, Гери. Ще отидем после да вземем Библията. В хотел като този нищо не се губи. Как е кафето?

— Божествено — казах аз, боцнах отново наденичката и я напъхах в устата си. — Мисля да си взема още едно. И… Оле? Ще си взема Библията сама.

— По дяволите! — каза Оле. — Мия! Съвсем я бях забравил.

— Кой би повярвал — казах аз.

— Не, сериозно! Тя е тук! Тя и господин любовника. Горкият, на дневна светлина прилича на същинска антика. Направо съсипан. Сякаш цяла нощ не е мигнал.

— Може би наистина не е — казах аз.

— Как изглеждам аз? — попита Оле.

— Учудващо добре — отговорих. — Всъщност откъде имаш този страхотен загорял тен?

— Седнаха на една маса най-отзад. Косо зад теб. На осем часа! Само не гледай нататък. Прави се, че не ги виждаш.

— Аз наистина не ги виждам — казах. — Нямам очи на гърба си.

— Какво ще правя, ако тя ни види? — попита Оле разтревожено.

— Нали това беше планът ти — казах аз.

— Какъв план? — попита Оле още по-разтревожено.

— Ами, планът, който тотално прецака моя план — казах аз.

Оле не ме чу. Той гледаше над лявото ми рамо към Мия. Въздъхнах.

— Престани да я зяпаш — казах аз. — По-добре седни тук, на стола до мен. Така тя ще те вижда, но ти няма да я виждаш и тя няма да види, че ти си я видял.

— Добре — каза Оле и се премести на другия стол. — А сега?

— Сега остава само да изчакаш мухата да се превърне в слон — казах аз.

И на мен ми беше малко притеснено. Как ли щеше да реагира Мия, когато ни види? Как бих реагирала аз на нейно място?

Отпих една глътка от сока си от моркови и портокал.

— Имаш мустаци — каза Оле.

— Моля?

— На горната устна — каза Оле. — От сока.

Той взе една салфетка и започна да бърше лицето ми.

— О, добра идея — казах аз. — Мия ще припадне, като види това.

Оле пусна салфетката.

— Майната й на Мия. Не правя това заради нея. Ти имаш толкова сладка уста, казвал ли съм ти го досега?

И после взе, че ме целуна. Дойде ми малко внезапно, но и аз се включих. Беше невероятна целувка, филмов тип с всички съпътстващи я атрибути. А ние бяхме достойни за Оскар. Аз рошех с ръка русата му коса — нещо, което винаги съм искала да направя.

Прекъснахме целувката едва когато телефонът на Оле иззвъня.

— Уау! — Оле го извади, останал без дъх, от джоба на панталона си. — Това е Мия! — прошепна той.

— Супер! Вдигни го — казах аз. Хм, никак не беше зле. Вече съжалявах, че през изминалата нощ съм спала като пън.

— Здравей, съкровище! — каза Оле. — Как е времето в Щутгарт?

Аз се престорих, че си закопчавам обувката, и докато се навеждах, погледнах незабелязано какво става отзад. На осем часа любовникът на Мия седеше сам на масата, от Мия нямаше и следа. Любовникът изглеждаше някак изоставен, дори малко объркан. Той се обръщаше на всички страни, сякаш търсеше някого.

— О, тук е фантастично — каза Оле. — Тъкмо правя едно кръгче в парка. — Той ми намигна. — Вчера вечерта ли? А, нищо особено. Написах няколко фактури и гледах телевизия. А ти? Да, разбирам. Такова обучение е винаги ужасно напрегнато. В тези конферентни зали въздухът е толкова задушен. Кога ще си идваш насам? Искаш ли тази вечер да отидем у Каролине и Берт на кулинарно парти, или просто да излезем да похапнем някъде? Добре, както кажеш. Карай внимателно, мила. Обичам те. До скоро.

Той натисна бутона за изключване и пусна отново телефона в джоба на панталона си.

— Е, как се справих? Къде е тя?

— Мисля, че излезе във фоайето — казах аз. — Любовникът й продължава да се оглежда за нея. Сигурно ни е видяла и е изхвърчала навън, за да ти се обади.

— Така й се пада — каза Оле. — Гери, погледни го и ми кажи честно: какво има този, което аз да нямам?

Отново иззвъня нечий телефон. Този път беше на любовника на Мия. Той първо поговори и после напусна зимната градина.

— Ха-ха — казах аз. — Това беше Мия. Сигурно му е казала, че днес не й се закусва. Сега пък ми стана жал за нея. Наистина се оплете като пате в кълчища.

Оле взе главата ми в ръцете си.

— Ти си невероятна, Гери.

— Беше ми приятно — казах аз.

Оле понечи отново да ме целуне, но аз се отдръпнах.

— Ей — казах аз. — Вече никой не ни гледа.

— Но… — започна Оле.

— Никакво но! Планът ти проработи. — Станах. — Нямам представа какво успя да постигнеш или какво ще последва оттук нататък, но сега трябва да се погрижа за себе си.

А именно, най-напред да се върна в хотелската стая и да събера хапчетата от земята.

Само да изям набързо това превъзходно парченце сирене — м-м-м, вкусно!

Оле изглеждаше дълбоко разкаян.

— Разбирам, че ти трябва малко време — каза той. — Всичко стана някак твърде бързо… Да, всичко е много объркващо. Като прибавим към всичко и този Джо.

— Именно — казах аз. Взех си още едно парче Морбир Роял, но го оставих обратно в чинията. Какво правя? Наистина загубих достатъчно време в ядене. Енергично сложих чантата си на рамо. — Всичко хубаво, Оле. Прекарах много… интересно с теб. Но сега наистина трябва да тръгвам.

И това беше напълно вярно. Докато аз тук тичешком напусках помещението, може би пощальонът вече пускаше прощалното ми писмо в зелено боядисаната пощенска кутия на родителите ми. Трябваше час по-скоро да отида в Новосибирск.

— Гери, този Джо не е добър за теб. Ти все си намираш неподходящи мъже — каза още Оле, но аз се направих, че вече не го чувам.

Във фоайето с периферното си зрение видях червенокоса особа да се шмугва зад една колона, но не погледнах към нея, а продължих на бегом нагоре по стълбите. Когато стигнах третия етаж, се сетих, че щеше да е по-добре, ако бях поискала ключа, но вратата на стая номер 324 беше отворена.

Ама че късмет! Не се налагаше да слизам пак и да съчинявам истории пред хората на рецепцията.

Вътре налетях право на количката с почистващи препарати. Иззад нея учудено ме погледна една дребна, пълна жена. Тя беше нарамила прахосмукачка, а под мишницата й се подаваше метличка за прах.

— Не пускайте прахосмукачката! — извиках аз, останала почти без дъх. — Това е моята стая!

— Тази стая вече е освободена — каза камериерката. — Тъкмо я почистих за следващите гости.

— Значи… вече? Та нас ни няма едва от един час! — изкрещях й аз. — Просто не е за вярване!

— Нещо забравили ли сте? — попита камериерката.

— Да, разбира се!

— Какво?

— Забравих си…

Тъпа крава! Трябва да е забелязала, че е изсмукала трийсет и три хапчета! Фюу-фюу-фюу… Но какво можех да направя? Да й изтръгна прахосмукачката и да разпоря торбичката с боклука?

Камериерката ме погледна, клатейки глава, и мина покрай мен с количката и прахосмукачката.

Останах да стоя в стаята с отпуснати ръце.

Бях загубила. Моят билет за отвъдното беше засмукан от една прахосмукачка.

А пощальоните пътуваха из цяла Германия.

* * *

„Скъпа Тине, скъпи Франк,

Ще бъда кратка и пределно ясна: моето завещание по никакъв начин не подлежи на оспорване. Желанието ми е Хизола да получи перлената огърлица, лаптопа и iPod-а, и то без дискусии и без да се внушава на детето чувство за вина. Ако искате, купете с ваши пари и на Арсениус и Хабакук по една перлена огърлица, лаптоп и iPod, но помислете върху това, защо отдавате предпочитанията си на момчетата за сметка на момичето и докъде може да доведе перманентното различно отношение към децата в семейството (наистина!).

И още нещо: може и да има крави с хранителни навици, подобни на нашите, само че при хората не е прието да се яде отново вече веднъж дъвканото. И ако се чудите защо у вас никой никога не си взема от салатата, можете да си спомните изказването, което Тине направи миналото лято. Цитирам: «Да, тази купа наистина си струва парите. Използваме я за какво ли не — за съд за салата, съд за пудинг, съд за миене на крака и за повръщане, когато ни споходи стомашно-чревно разстройство.» Е, още въпроси?

Мога да напиша още по темата за «възпитанието и добрите маниери», но ми предстои писане на още пет прощални писма, резервация в хотел и размразяване на хладилника.

Сърдечни поздрави

Ваша много заета Гери“