Керстин Гир
Всяко решение си има проблем (13)

12

Майка ми ме пусна да си ходя едва следобед, след като се обади и последната от нейните сестри, партньорки по бридж и лели. (Доколкото си спомням, на никоя от тях не бях написала писмо, но това нямаше значение! Извинявах се наред.)

Въпреки че за цялото това време майка ми най-малко три пъти мина покрай мен (например, за да отиде до тоалетната), нито веднъж не ме погледна, нито ми проговори. Само от време на време ми изсъскваше по някое наставление иззад вратата. Нещо за хапване или пиене също не получих.

Сестра ми Лулу се обади след работа.

— Я гледай ти? Какво правиш вкъщи? Мислех, че мама няма да те пусне да пристъпиш повече прага на дома й.

— Но за съжаление съм тук.

— Така и така те хващам на телефона. Първо: радвам се, че си още жива, и второ: съмненията ти относно Патрик не се потвърдиха.

— Това е чудесно — казах аз.

— Да — каза Лулу. — Патрик и онзи тип, на който си се натъкнала…

— Суперяк31.

— Да, онзи перверзник, та двамата нямат абсолютно нищо общо.

— Освен външния вид — казах аз. — Сигурно са астрални близнаци или нещо такова.

— Глупости — каза Лулу. — Ти просто си проектирала някаква своя представа върху Патрик! — Когато Лулу използваше чужди думи в мое присъствие, винаги ги произнасяше особено бавно. — Суперяк! Все попадаш на някакви откачайки. В интернет! Нали ти казах, че там се навъртат само ненормалници и перверзници. А сега ми дай мама, трябва да говоря с нея.

— Добре, но бъди кратка, може да се обади пралеля Елсбет — казах аз. — Дори не знам защо, но трябва незабавно да й се извиня.

Извиних се и на майка ми.

— Мамо, съжалявам — казах аз, когато решихме, че вече наистина не остана някой не обадил се.

— При мен няма да ти се размине току-така — каза майка ми. — Трябва да мислиш, преди да направиш нещо.

— Ами ако сега бях мъртва? — попитах аз.

— Щеше да е също толкова лошо — каза майка ми.

Съмнявам се.

Преди да тръгна, потърсих баща си и го намерих в градината. Той засаждаше тиквички.

— Татко? И ти ли не искаш да говориш с мен?

— За какво искаш да говорим, Гери? — Лицето му продължаваше да има каменно изражение. — Това не е шега работа, не мислиш ли?

— Не исках никого да нараня — казах аз.

— Това е смехотворно — баща ми избухна гневно. — Как искаш да отнемеш живота си, без да нараниш никого?

— Мислех, че за вас няма да е толкова тежко… — За нещастие сълзите отново потекоха по бузите ми. — В последно време нещата не вървяха особено добре, татко. Не само вие планирахте друг живот за мен — аз също! Освен това, съм предразположена към известна невротичност… въпреки че се борих и полагах усилия… накрая това беше единственият изход.

— Животът невинаги ни предлага това, което сме планирали — каза баща ми. На челото му изпъкна жилата, която се появяваше само когато губеше на тенис. — И аз не бях планирал най-малката ми дъщеря да се опита да отнеме живота си.

— Както казах, не исках никого да нараня — казах аз.

Баща ми стисна устни.

— Признай си, на никого от вас нямаше истински да липсвам! — избухнах аз. Аха, ето че отново се появи моето обичащо разправии подсъзнание. — И без това никога не мога да ви угодя. Срамувахте се от цвета на косата ми и от работата ми, срамувахте се и че още не съм си намерила мъж. Знам, че искахте да се родя момче. Ти четири пъти си си пожелавал син и всеки път си получавал по една дъщеря. С всеки следващ път разочарованието ти е растяло. Но нали животът невинаги предлага това, което сме си пожелали? Човек трябва да бъде доволен от това, което има.

Толкова се бях ядосала, докато говорех, че дори престанах да плача. Баща ми толкова се изненада, че дори не успя да възрази.

— Е, сега поне имаш момчета внуци — казах аз, обърнах се и си тръгнах.

* * *

— Влизай, Гери, имаме си гост — каза Чарли, когато ми отвори вратата.

Беше Оле. Той ме погледна много строго, веждите му бяха свъсени. За пръв път виждах този негов поглед. Обикновено ме гледаше с големите си лъчисти сини очи така топло, сякаш бях младенецът Исус.

Е, голяма работа! Не беше единственият, който ме гледаше лошо. Вече започвах да свиквам с това.

— Трябва да поговорим — каза Оле.

— Не ми се говори с никого — казах аз, завих покрай него и се прибрах в стаята за упражнения на Чарли.

Исках да се наплача на воля, истински, с глас, сред корите от яйца. Освен това не изглеждах особено добре. Косата ми не беше мита, не бях гримирана (нямаше смисъл, защото при толкова много рев и без това всичко веднага се размазваше) и бях облякла една износена тениска на Чарли с надпис „Върви на майната си“.

— Току-що е била при родителите си — обясни Чарли. — Толкова лошо ли беше, Гери, мишенце?

Не успях да се сдържа и ревнах, преди да стигна до вратата.

— Банда престъпници! — изруга Чарли. — Вместо да се радват, че си още жива, и да се запитат защо си го направила…

— Защо го направи, Гери? — попита Оле.

— Виждаш, че не съм го направила — казах аз. — Точно в това ми е проблемът.

— Значи си се настанила в този хотел само за да се самоубиеш? — попита Оле.

— Остави ме на мира, Оле — казах аз и се опитах да затворя вратата с корите от яйца. — И ти си имаш достатъчно проблеми, но ние не ти се бъркаме.

Оле препречи с крак вратата.

— Искам само да изясним някои неща.

— Няма какво да изясняваме — казах аз. — Ти просто се оказа на неподходящото място в неподходящия момент.

— На точното място в точния момент — поправи ме Чарли. — Ако не беше Оле, сега щеше да си мъртва.

— Да, и щеше да е по-добре — казах аз.

Чарли сложи ръка на рамото на Оле.

— Дай й още няколко дни. По-добре си върви.

— Добре, след малко — каза Оле. — Имам само още няколко въпроса. Кой е Джо?

Не казах нищо, вместо това натиснах крака на Оле с вратата.

— Заради него ли го направи? — попита Оле.

— Ах, Оле! Джо е измислен, той е, ааа, саркомом — казах аз.

— Какво?

— Акрополис!

— А?

— Акроним — казах аз. — Откъде да знам как му се вика на това!

— Аноним — предложи Чарли. — Псевдоним. Метафора.

Оле сбърчи чело.

— Все още нищо не разбирам.

— Вие сами си го измислихте — казах аз. — Решихте, че ще ходя на среща, и на мен ми хареса. Среща със смъртта. Като във филма с Брад Пит.

— „Да срещнеш Джо Блек“ — каза Чарли. — Да умреш от скука. Като изключим секс сцените.

— Значи няма никакъв Джо? — попита Оле.

— Напротив, има много хора с това име — казах аз раздразнено. — Но аз лично не познавам нито един. Върви си вкъщи, Оле. Искам да остана сама.

Но кракът на Оле упорито не мърдаше от вратата. Носеше изящни, скъпи, ръчно изработени италиански обувки и те сигурно страдаха от лошото ми отношение към тях.

— Откъде все приспивателните?

— Подариха ми ги — казах аз и силно настъпих Оле по пръстите. Той дори не мигна.

— Защо дойде в бара? Каква работа имаше там? — попита той.

— Исках да изпия последна чаша шампанско — казах аз. — Да, знам, че беше много глупаво. Но така се случи. Сега, моля те, върви си!

— Невероятно! — каза Оле. — Само като си представя какво щеше да стане, ако наистина бях взел такси и се бях прибрал вкъщи…

— Ти спаси живота на Гери — каза топло Чарли.

— Да — каза Оле и леко се усмихна. — Може да се каже. Но ако бях забелязал, че нещо не е наред, сега поне можех да се гордея с това.

— Вечно ще съм ти признателна. — Чарли целуна Оле по бузата, което за момент отклони вниманието му. Аз използвах възможността, избутах крака му и тръшнах вратата.

— Ей! — извика Оле. — Още не съм свършил!

— Остави я — каза Чарли. Въпреки корите от яйца, чувах всяка тяхна дума. — Сега не й е никак лесно. Разбира се, на теб също. Съжалявам за това с Мия. Говори ли с нея?

— Всичко е много сложно — каза Оле.

Би могло и така да се каже.

— Тя обича ли другия мъж? — попита Чарли.

— Откъде да знам — каза Оле. — Не сме говорили за него.

— Но тя знае ли, че ти знаеш, че ти изневерява?

— Не знам — рече Оле. — Не знам какво мисли Мия. Както казах, всичко е много сложно. В последно време двамата не си говорим много.

— Но… — каза Чарли. — Аз не бих издържала така! За това трябва да се говори. Все пак вие сте женени.

— Знам — отвърна Оле. — Затова съм тук.

— Какво общо има Гери в случая? — попита Чарли. — А, разбирам! Защото Мия си мисли, че между теб и Гери има нещо!

— Както казах, не знам какво мисли Мия — каза Оле. — Не знам и Гери какво мисли.

И Гери не знае какво мисли, помислих си аз, напуснах подслушвателния си пост зад вратата и легнах на дивана.

Само след минута влезе Чарли.

— Оле си тръгна — каза тя. — Не ти ли се струва, че се държи странно?

— Той мисли, че между нас е имало нещо — отвърнах кратко аз.

Чарли седна на дивана до мен.

— Моля?

— Той беше толкова пиян, че не можеше да разграничи въображаемото от реалното. Когато на сутринта се събуди гол до мен, си въобрази някои неща.

— А защо е бил гол? — попита Чарли. Повдигнах рамене.

— Не си беше взел пижама — казах аз.

— Да, но човек си спомня дали е правил секс, или не — възрази Чарли.

— Нима? А какво ще кажеш за онзи Зепел, когато се изплаши, че може да си бременна само защото беше заспала пияна на дивана му.

— Казваше се Каспар — каза Чарли. — И това беше съвсем различно. Тогава в паметта ми имаше огромна черна дупка.

— Вероятно и в паметта на Оле има такава — отбелязах аз.

— Но ти сигурно си му обяснила, че всичко това са глупости — каза Чарли.

Отново повдигнах рамене.

— Той не ми повярва. — Надигнах се и седнах на дивана. — Чарли, не издържам повече. Ако ще трябва отново да се срещна с някого, предпочитам доброволно да отида в психиатрията. Пък и там ще съм на топло и сухо и ще ми дават достатъчно храна.

— Глупости — каза Чарли. — Мисля, че само спечели от това. Каза на хората какво мислиш за тях и така отся плявата от житото. Сега си заобиколена само от тези, които наистина те обичат и държат на теб.

— Но аз и от тях се срамувам — рекох.

— Срамуваш се! Ти на колко години си? Срамуването е за малките момиченца — възнегодува Чарли.

— Днес у родителите ми се обади Адриан, този, от издателството — казах аз. — Онзи на когото написах, че го намирам за секси, че приятелката му не е за него и че под гърдите ми не се задържа нито един молив. Е, ти на мое място нямаше ли да се срамуваш?

— Не — отсече Чарли. — Нали всичко това е вярно.

— Но аз изобщо не познавам този човек.

— Толкова по-добре — каза Чарли. — И какво искаше той?

— Искаше да изпрати венец за погребението ми и да попита дали може да издаде посмъртно романа ми за вампири.

— Но това е чудесно! — извика Чарли. — Значи пак имаш работа.

— Казах роман за вампири — възразих с възможно най-презрителен тон.

— Къде е той? — попита Чарли.

Посочих лаптопа.

— Вътре. „Пътят на Лея в мрака“. Но не го чети, ако не понасяш кръв.

Чарли беше очарована от Лея. След като отвори лаптопа и зареди документа, погълна осемдесет страници за по-малко от час. През цялото време седях срещу нея и не можех да се начудя. Тя наистина се вълнуваше. По едно време дори започна да си гризе ноктите, а това го правеше само в киното.

— Страхотно е — каза тя, когато приключи с четенето. — Боже мой, какво напрежение! Какво става после? Ще се съберат ли Ронина и сър Амос?

— Ами, това трябва да се питат хората при всеки роман — обясних аз. — Двамата герои са замислени като Кларк Кент и Лоис Лейн. Или като Ремингтън Стийл и Лаура Холд.

— О, разбирам — каза Чарли. — Това създава допълнително напрежение. Кога ще напишеш следващия?

— Чарли, аз не пиша романи за вампири. Това е боклук!

— Но изпълнен с напрежение боклук — възрази Чарли. — И откога започна да подбираш жанровете? Само защото се държиш като младия Вертер, не означава, че си Гьоте. Да не говорим, че винаги съм намирала Вертер за противен. С неговите самосъжалителни превземки около оная Шарлоте. На твое място бих отишла при този Адриан в издателството и бих му казала, че ще пиша за него.

— Хм — казах аз. — Но тази поредица съдържа такива недодялани измишльотини…

— Е и? Ще му кажеш, че искаш да работиш при твоите условия: без недодялани измишльотини и за повече пари. Нищо не губиш.

— Хм — казах аз.

— Хайде! Щом той специално се обажда, за да купи романа на една мъртва, значи наистина е много заинтригуван. Ти знаеш, че харесвам романите ти, наистина, но това тук е не само романтично, в него има и напрежение. Някак си е щуро, с всички тези злодеи и странни оръжия, с тези магически портали — не спираше Чарли. — Значи, без да подценявам другите ти романи, тук наистина нещо се случва. Само си представи какво би било, ако тези отцепници проникнат в клиниката на доктор Олзен и се нахвърлят на банките с кръв. Ако детската медицинска сестра Ангела в действителност се окаже вампирка и главният лекар Госвин бъде ухапан от върколак… Та ти можеш на практика да превърнеш всички свои романи в романи за вампири! Да ги трансформираш, имам предвид.

Може би имаше нещо вярно в това. При Лея се получи доста лесно.

Чарли изведнъж съвсем се оживи.

— Колко романа си написала през последните десет години? — попита тя.

— Двеста четирийсет и един — отвърнах аз. — С „Пътят на Лея“ стават двеста четирийсет и два.

— Ето, виждаш ли — каза Чарли. — Имаш материал колкото искаш. Само трябва да вмъкнеш малко вампиризъм между редовете…

— И всичките ги имам записани на диск — казах аз.

Чарли се засмя.

— А бельото си изхвърли, нали, ах ти, малка чистофайнице. Искаше да си помислим, че си носила само малки изящни прашки. Което ме подсеща: какво се случи с вибратора, който ти подарих?

— О, той… — Почесах се по главата. — Сигурно леля Евелин си го е присвоила.

— О, знаех си! — извика Чарли. — Ти си го изхвърлила! Който се срамува от бельото си, едва ли ще се гордее с вибратора си! Имаш ли изобщо представа колко беше скъп?

* * *

— Гери Талер. Имам среща с Лакрице — казах аз.

Администраторката сбърчи чело.

— С госпожа Крице ли?

— Да. И само не ми казвайте, че и вие не й викате Лакрице. Поне зад гърба й — казах аз.

Администраторката бавно поклати глава.

— Наистина ли? Габри — Ла — Крице? — погледнах я невярващо аз. — Трябва да сте светица, щом не я наричате с този прякор.

— Ние я наричаме Вълнено дупе — каза администраторката с неохота.

— Вълнено дупе?

— Тук всеки получава прякор според задника си — каза администраторката. — По-готините са дупета, а по-малко готините — задници. Кокалест задник, раирано дупе, гръмотевичен задник, кожен задник — за съжаление, задниците преобладават.

— О! Ами, това също е… А как наричате новия шеф? Адриан?

— Стегнат задник — каза администраторката.

— Значи е от по-малко готините — казах аз съжалително.

— Не, но новите по принцип в началото са задници — каза администраторката и вдигна телефона. — Не знам защо изобщо ви разказвам всичко това! Госпожо Крице, Гери Талер е тук.

Лакрице слезе след минута и ме поведе към кабинета си.

— Шампанско?

— Не, благодаря, спомените ми от миналия път са още пресни — казах аз.

— Но то ви се отрази насърчаващо. Очарована съм от „Пътят на Лея в мрака“ — рече Лакрице. — Момчето също. Трябва да му се признае, че той се отказа от собствените си глупости, след като прочете вашия роман. Но къде се бави?

— Мислех, че ще се срещнем в неговия кабинет.

— В килерчето ли? — засмя се Лакрице. — В никакъв случай! И през цялото време да стоим прави? Трябва да ви кажа, че това не е идеалната изходна позиция за изискване на по-голям хонорар.

Сигурно съм гледала учудено, защото Лакрице добави:

— Е, хайде, детето ми, нали вие за това поискахте тази среща?

— Не, става въпрос за… Мислите ли, че мога да поискам повече?

— Ама, разбира се — каза Лакрице. — Поне по сто отгоре за роман.

Почука се и Адриан влезе. Сега ми се прииска да държа чаша шампанско в ръка, ако не друго, то поне за да скрия зад нея лицето си. Почувствах, че се изчервявам, макар че вкъщи, в стаята за упражнения на Чарли, мислено разигравах този момент стотици пъти, именно за да предотвратя това.

— Номерът е съвсем прост — беше казала Чарли. — Трябва само да не мислиш за това, което си му написала.

Но да не мислиш за нещо, е много по-трудно, отколкото изглежда. Например от месеци да не сте се сещали за броненосец, не сте нали? Още по-малко, за броненосец, който носи бикини и пуши пура, нали? И ако сега ви кажат, моля, не мислете за броненосец в бикини, който пуши пура, какво мислите, че ще направите? Да, точно това.

— Добър ден — каза Адриан и ми подаде ръка. Опитах се да го погледна възможно най-непринудено в очите и да не мисля за това, как той знае, че го намирах за секси. И че още го намирам за такъв. Макар че се оказа по-нисък, отколкото си го представях. Може би съвсем малко под метър и осемдесет, но значително по-нисък от Оле.

— Радвам се да ви видя отново жива — каза той.

Намигна ли ми? Подръпнах тениската си с жабока Кермит, за да я оправя, и съжалих, че не съм си облякла нещо друго. Но какво да правя, като бях изхвърлила всичките си дрехи, а измежду тези на Чарли нямаше нищо подходящо, което да мога да облека през деня, без да ме арестуват.

— Желаете ли чаша шампанско? — попита Лакрице.

— Празнуваме ли нещо? — попита в отговор Адриан и се обърна към Лакрице, което ми даде възможност да проверя защо беше известен сред персонала с прякора „стегнат задник“. Хм, да! Прякорът пасваше идеално.

— Разбира се. Успяхме да спечелим Гери за поредицата Ронина и имаме великолепен първи роман — каза Лакрице.

— В такъв случай, дайте ми една чаша — каза Адриан.

— Ще донеса чисти чаши от кухнята — каза Лакрице и понесе вълненото си дупе към вратата. — Гери, а за вас все пак?

— Не, благодаря, в последно време пих прекалено много — отговорих аз.

— In vino Veritas^[1] — каза Адриан.

— Да, но аз бях пила водка, а не вино — казах аз. — В такива случаи човек е възможно да напише разни неща, които не мисли.

— Тогава е добре, че не си спомняте какво сте писали — каза Адриан и погледна, освен ако не си въобразявах, към гърдите ми.

Изчервих се още повече, ако това изобщо беше възможно. Лакрице се върна с чашите и отвори шампанското.

— Романът е страхотен, нали? Ако продължава така, като нищо ще стана фен на вампирите. Гери, работите ли вече над следващия? За ваше здраве и за новия бестселър на „Аврора“.

— Наздраве — каза Адриан.

— Не бързайте. Готова съм да пиша за вампирската поредица, но само ако се преразгледа още веднъж концепцията.

— Съгласен съм — каза Адриан. — Още по телефона ви казах, че намирам вашите предложения за подобрение за напълно основателни. Можете да ги обсъдите с госпожа Крице, за да ги включи в презентацията на следващото заседание.

— Не, не ме разбрахте правилно. — Поставих една прозрачна папка на масата. — Ето тук е новата концепция. Тя няма нищо общо със старата. Преработила съм всички характери, създадох цял куп нови, определих нова сюжетна рамка и всичко това разпределено в няколко поредици от по десет романа. Азбучният списък на термините в три страници и Десетте златни правила за света на вампирите ще улесняват работата на авторите и така ще се избегнат неприятните противоречия.

Лакрице и Адриан ме гледаха смаяно.

— Знам, че звучи малко претенциозно — казах аз. — Но след като се порових в интернет, стигнах до заключението, че наистина ще има голям интерес. Бяхте прави. Вампирите привличат купувачите. Тогава защо да не откроим нашите вампири сред масата некачествена продукция? Затова и махнах Ява, говорещия прилеп на Ронина. Едно говорещо животно би се вписвало добре само в комиксите за деца.

— Ява не говори в истинския смисъл на думата, той се разбира само с Ронина — обясни Адриан.

— Моля ви! — казах аз. — Жената и без това владее премного неща: телепатия, кунгфу, телекинеза, лечителство — трябва ли да може и да говори с прилепи? Мисля, че не. Според мен Ява може да остане, но само като кротък екзотичен домашен любимец и не трябва да има водеща роля при проследяването на врага.

— Хм — рече Адриан, взе папката ми и колебливо я заразлиства.

— Спешно се нуждая от тази работа, но тази тук мога да я върша само ако поддържаме определено ниво — казах аз. — Иначе ще трябва да я откажа.

— А какво ще искате за всичко това? — попита Адриан.

Сложих още една папка пред него.

— Тук са синопсисите за целия първи раздел. Мога да ви напиша още двеста и трийсет романа, при положение че читателите проявят интерес.

Забелязах, че Лакрице се ощипа по ръката, сякаш за да се увери, че не сънува.

Поех си дълбоко въздух.

— Не искам хонорар, а процент от продажбите.

Както Лакрице, така и Адриан изглеждаха смаяни. Двамата гледаха недоверчиво папките ми.

— Не е ли малко… необичайно — каза накрая Адриан.

Повдигнах рамене.

— Само си помислете колко ще спестите от хонорарите на един куп бездарни автори. Ако пък се окаже, че не се продават според очакванията, нищо не рискувате.

Адриан ме гледаше втренчено. Опитах се да издържа погледа на зелените му очи и да изглеждам възможно най-непринудено. Тази седмица работих здраво и с помощта на Чарли успях да превърна всичките десет синопсиса за детската медицинска сестра Ангела в синопсиси за Ронина. Сега Ангела се казваше Белинда, а русият, божествено красив главен лекар Госвин я преследваше, защото: а) си падаше по смъртни с нулева кръвна група (особено при пълнолуние) и б) искаше да отмъсти на Ронина, която се явяваше близка приятелка на Белинда и се опитваше да предотврати машинациите на старшата сестра — интригантката Александра, която от своя страна търгуваше със запасите от кръв на клиниката и така помагаше на живеещите в подземието отцепници. За щастие обаче, се появяваше директорът на болницата Орландо, който винаги въдворяваше ред в хаоса. Той беше замислен като свръхнадарен боец с меч, на чиито гърди Белинда да може да склони глава в края на всяко приключение. Никой не би разпознал в нея сестра Ангела и аз можех дословно да копирам цели пасажи. Щеше да е като разходка.

— Ако не го одобрите, ще го предложа другаде — казах аз.

— Както правилно сте забелязали, вампирите са на мода.

— Вече сме правили нещо такова — каза Лакрице на Адриан. — С Револвер поредицата. Разбира се, беше много преди да дойдете вие, но и тогава авторът, носител на идеята, получаваше дял от чистата печалба.

— Е, чак носител на идеята не съм — казах скромно аз. — Просто внесох — да ги наречем — някои подобрения.

— Колко искате? — попита Адриан.

— Пет процента — отговорих аз.

Лакрице и Адриан се спогледаха. После Адриан бавно кимна.

— Разбира се, ще трябва да го обсъдя с ръководството — каза той. — И ще прочета синопсисите ви. Как успяхте да ги напишете толкова бързо? Имахте да вършите толкова други неща.

— Гери е гениална — каза Лакрице.

— Хм — рече Адриан и ме прониза с поглед.

— Не е необходимо да решите веднага — казах аз и се опитах да го погледна по същия начин. — Следващият петък ще ми кажете. Но тогава вече ще трябва да знам. — Извадих от чантата си химикал и тефтер и записах телефона на Чарли.

— Това е номерът ми.

— Но аз го имам, Гери — каза Лакрице.

— Не, нямате го. Междувременно а-а-а… се преместих — казах аз.

Неочаквано Адриан ми се усмихна.

— Изпратихте ли прощално писмо на наемодателя си?

Той даваше ли си сметка колко е хубав, когато се усмихва? Че в лявото ъгълче на устата му се образуват три малки бръчици и още много в ъгълчетата на очите му?

— Не всички могат така свободно да приемат истината — казах аз. — Някои го приемат твърде лично, когато разберат мнението на някого за тях.

— Мога да си представя — каза Адриан. — Но много зависи от мнението.

— За какво всъщност говорите? — полюбопитства Лакрице.

* * *

„Здравейте, господин Роте!

Не знам дала още си спомняте за мен, затова за по-сигурно ще се опитам да опресня паметта Ви: Гери Талер, випуск 98, профил немски език и литература. Въпреки че имах лошия късмет да сте ми учител от седми клас (ту по история, ту по немски), не мисля, че изобщо някога сте знаели името ми: все ме наричахте госпожичка, госпожица Всезнайка или госпожица Многознайка, или госпожица Блейка. Ние също Ви наричахме с много имена, но едва ли ще искате да ги чуете.

Аз съм тази, която заслужаваше шестица по литература, но на която винаги пишехте пет минус, защото не харесвахте литературните ми съчинения за Гьоте, Шилер и Борхерт.

Сега, когато стоя на предела на земните си дни и си правя равносметка, за мое най-голямо учудване трябва да Ви кажа, че в много отношения съм Ви благодарна. Никога нямаше да науча разликата между предава и придава, ако не бяхте ме накарали в седми клас да напиша сто пъти: «Едно немско момиче не си придава важност.»

И, разбира се, хубавото изречение «Подарена къща назад не се връща». Трябваше да напиша това, когато Брит Емке ми беше взела химикалката, и ми я върна едва когато я заплаших, че ще я замеря по главата с учебника по латински. За съжаление в този момент Вие влязохте в класната стая и веднага застанахте на страната на Брит. И защо! Защото в лицето приличаше на немски кон? Защото можеше да лее сълзи по поръчка, докато аз можех само да скърцам със зъби от яд?

Да не би да съм й подарила тази химикалка! Всъщност тя ми беше подарък от пралеля Хулда и по изключение ми харесваше, защото не беше пак някакъв омразен чорапогащник. В тази химикалка се движеше нагоре-надолу едно малко влакче. Още го имам. Добре, че не разбрахте как съм си го взела обратно, защото иначе щяхте да ме накарате сто пъти да напиша: «Едно немско момиче не бива да боде друго с пергел».

С най-голямо уважение,

Гери Талер“