Ерик Сийгъл
Последно танго в Харвард (9)

Събирането

Няма да се откажем от изследването на нови светове, а краят на всяко наше пътешествие ще бъде завръщането там, откъдето сме тръгнали, и опознаването на това място за първи път.

Т. С. Елиът

Випуск ’1910

 

Започнаха да прииждат в събота, на пети юни. От направените резервации се разбра, че над шестстотин души от випуска ще пристигнат от всички щати, дори от Европа и Азия. Регистрацията ставаше в сградата на Съюза на първокурсниците — на същото място, откъдето всички бяха започнали голямото си пътешествие преди двадесет и девет години.

Но кои са тези хора — оплешивяващи, с очила, дебели и стеснителни? Откъде накъде са узурпирали залата, запазена за огнените бригади от Випуск ’58? Отговорът е в баджовете, закачени на реверите им.

Колкото и да е парадоксално, повечето от тях бяха много поизплашени от перспективата да се завърнат в Харвард, отколкото навремето, при постъпването си в колежа. Защото сега в техния духовен багаж липсваше нещо много съществено — несломимата вяра в собствения им потенциал.

Вече не приличаха на космонавти, уверено крачещи към площадката за излитане — изпълнени с надежда, готови да полетят до луната и отвъд нея. Повечето от тях бяха по-скоро изнурени пътешественици, чиито хоризонт свършва на служебния паркинг.

И въпреки всичките им ярки постижения, триумфалното им вписване в страниците на „Кой кой е“, те знаеха, че безвъзвратно са изгубили онова, което навремето е било най-скъпоценният им дар. Своята младост.

Випуск ’58 се завърна у дома вече като възрастни хора. Големите очаквания, горяли някога у тях, бяха заменени от призраците на стари амбиции.

Тайната дума беше компромис. Никой не я изричаше гласно, но всички я долавяха. И все пак имаше нещо утешително да видиш, че всеки е остарял. Всички бяха преминали през многобройните бури на суровата реалност, а сега бяха дошли да потърсят завет на мястото, където навремето всички вярваха, че върху тях няма да падне ни една дъждовна капка.

Разменяха си колебливи погледи. Някои се притесняваха да приближат и заговорят хората, които им се струваше, че разпознават, но бяха твърде далеч, за да разчетат написаните върху баджовете имена.

Ала колко се различаваха тези погледи от погледите, които си бяха разменяли на опашката за първата им обща вечеря като първокурсници. Тогава всички бяха противници — независими, вярващи единствено на себе си, — а атмосферата тегнеше от чувства на самоувереност и непогрешимост.

 

 

Сега се отнасяха един към друг с новопридобита нежност. Вече нямаше йерархия. За първи път се срещаха като равностойни човешки същества. Защото бяха дошли тук не за да боготворят. Випускът се беше събрал, за да общува.

Постепенно се поотпуснаха и си позволиха да започнат да се смеят. И да бъбрят за паметни футболни мачове и някогашни студентски дяволии. За добрите стари времена, когато в Белия дом беше Айк^[1] и всичко със света си беше наред.

Събирането бе започнало.

 

 

Официално седмицата започна в девет и половина на следващата сутрин с благодарствена и мемориална служба.

Като се има предвид колко малко от съвипускниците присъстваха на службата по случай завършването им през хиляда деветстотин петдесет и осма година, беше наистина удивително колко много са дошли в Мемориалната църква в топлата утрин на шести юни хиляда деветстотин осемдесет и трета.

Всички бяха проучили внимателно голямата червена книга — славният алманах на техните колективни постижения. В съзнанието на всеки обаче най-здраво заседнаха страниците, посветени на починалите. Високият пост не осигурява защита при катастрофа. Ракът не отстъпва пред благовейната диплома от Харвард.

Сигурно всички знаеха коя е истинската причина да дойдат на събирането — да се срещнат още веднъж със съучениците си сега, когато са стигнали средата на житейския си път. И макар целта на мемориалната служба беше да се отдаде почит на починалите, с присъствието тук те всички всъщност признаваха своята смъртност.

Църквата бе изпълнена само от випускници и техните семейства. Самите те водеха службата.

В един момент преподобният Лайл Гуту, също от Випуск ’58, излезе на амвона да каже няколко кратки слова.

Той подчерта, че страхът от смъртта е универсален, но в основата му всъщност лежи ужасът от незначителността; от това, че няма да те запомнят… че животът ти не е имал никакъв смисъл.

— Събрали сме се тук, за да почетем починалите, но и заради самите нас. Затова в тази свята сграда се отдава почит на възпитаниците на Харвард, жертвали живота си в защита на човешкото достойнство.

После преподобният Гуту спомена накратко някои от починалите. Един от съвипускниците се беше удавил, спасявайки живота на дете; друг е бил екзекутиран като водач на неуспешен бунт срещу потисническия режим в Хаити; трети отдал живота си за спасяването на повече от сто заложници на терористи.

И в заключение попита:

— Какво ги е вдъхновявало? Дали ги е водел вроден героизъм или младежки идеализъм? Или и двете? И какво знаем ние? Дали, че не си струва да живееш без героизъм и идеализъм… или че и героизмът, и идеализмът могат да бъдат фатални? Тук сме, за да си спомним за нашите починали съвипускници. Те не са безименни. Познаваме ги. Те са в нас и завинаги ще бъдат с нас.

Тогава друг от випуска се изправи и започна да чете списъка с имената на починалите.

Когато свърши, камбаната на Мемориалната църква заби. По веднъж за всяко име. Глухият й екот разтърси дълбоко хората, които стояха в обширния бял кораб на църквата.

Вибрациите на четиридесет години живот, сведени до вибрацията на една единствена камбана.

Това очаква всекиго от нас.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Очаквах мемориалната служба с боязън и трепет. Притеснявах се дали ще съумея да сдържа емоциите си. И сигурно не бих успял, ако не беше отговорността ми да се грижа за един млад син. Не моя собствен, разбира се (аз вече нямам син).

Хубавият русокос шестнадесетгодишен младеж до мен бе Джошуа, по-големият син на Джейсън, когото поканих да присъства на службата, с която отдавахме почит и на неговия баща.

Но докато хората край него проливаха сълзи, без да се срамуват, той оставаше сковано изправен, мълчалив и невъзмутим. Всъщност, отвори си устата единствено за първия псалм „Възхвала на Бога на Авраам“.

Удиви ме, че изобщо го знае. Но скоро си дадох сметка защо го знае — веднага щом чух тихия му глас. Докато всички ние изпълнявахме църковния текст, той пееше… на иврит. По-късно Джошуа ми обясни, че това е традиционна юдейска молитва, която, предполагам, ние, християните, сме си присвоили.

Попита ме дали този псалм е бил изпълнен специално за баща му.

Отговорих му, че всичко е било специално за баща му. Което, поне според моята гледна точка, е истина.

Тъгата ми стана още по-болезнена, когато забелязах как мнозина от моите съвипускници поглеждат към мен и Джош и вероятно го вземат за мой син.

След службата го запознах с възможно повече от някогашните приятели на Джейсън (а те бяха много). Всеки му каза по нещо прекрасно за баща му. Виждах колко дълбоко го вълнува това и как мъжествено се бори да не се разплаче.

Когато го качих на влака, за да отиде на гости при дядо си и баба си, изразих надежда някой ден пак да дойде в Бостън.

Мечтата му била да учи в Харвард — като баща си, но първо трябвало да отбие военната си служба.

Изчаках влакът да тръгне. Мислех си колко горд щеше да е Джейсън, ако можеше да види какъв прекрасен млад човек е станал синът му.

После отидох в ресторанта на гарата да изпия едно кафе, защото след половин час трябваше да посрещна друг влак — с него идваше момичето, която щеше да бъде до мен през останалите дни от събирането на випуска.

Според всеобщите очаквания, събитието действително беше дълбоко вълнуващо… а днес бе едва началото му. Слава Богу, че има човек, когото обичам и с когото мога да го споделя. И който, мисля, също ме обича.

Откакто Анди напусна „Западния свят“, Лизи и аз се сближихме още повече. Постепенно тя оцени опитите ми да бъда обичлив и грижовен баща. И започна да ми отвръща със същото.

От време на време я водя да гледаме заедно някой футболен мач. Понякога отивам с колата да я взема от училище — посред седмицата — и я водя на вечеря. Лизи споделя с мен проблемите си. Разказва ми за „лепките“, които я обичат, и за „готините“ мъже, чието внимание тя пък се опитва да привлече.

Започнах тактично да й давам съвети. И, за мое учудване, на нея й харесва!

Разбрах, че се случва нещо хубаво, когато оценките й в училище — до този момент добри, но не и отлични — постепенно започнаха да се повишават и станаха наистина фантастични. Приеха Лизи във всички колежи, където кандидатства: Суортмор, Йейл и… Харвард.

Кой знае, може би тя ще избере да отиде в Кембридж — въпреки баща си и поколенията невидими и внушителни предци на фамилията, свързани с това място. Моята Лизи е неустрашимо момиче и аз наистина се гордея с нея.

Приятно е да знам, че ще държа ръката й.

 

 

Възможно е според циниците целта на мемориалната служба да е да напомни на възпитаниците на Харвард, че макар те да са смъртни, Университетът е вечен.

При всички положения останалите дни от седмицата са посветени на внушителни изяви с цел да се изтъкне фактът колко много е дал Харвард на своите възпитаници. И на това колко много още може да им даде през идните години — стига да получи тяхната финансова подкрепа.

Първо, ректорът Дерек Бок и деканът Теодор Ламброс от Випуск ’58 проведоха симпозиум на тема „Бъдещето на Харвард“. Тяхното послание беше, че докато останалите американски университети тепърва се подготвят за двадесет и първия век, Харвард — с присъщия му много по-широк поглед в перспектива — вече гледа към двадесет и второто столетие.

Нещо повече, в един от многобройните си остроумни отговори на въпроси, зададени от аудиторията, деканът Ламброс подчерта, че политиката на Харвард не е „да се превръща във владение на компютрите“.

Слушателите останаха силно впечатлени. И преизпълнени със страхопочитание — особено родителите на тийнейджъри, на които им предстои да кандидатстват за колеж.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Тед Ламброс е направо неузнаваем. Много по-изискан е от мен. И колко е самоуверен, когато говори! Но има и всички причини за високо самочувствие. Та в крайна сметка той действително е преуспял.

Новата му съпруга, Аби, е невероятно момиче. Знам го, защото ми се пада далечна роднина. А и работеше с мен по време на кампанията за събиране на средства за Харвард — тъкмо, тогава се запознаха с Тед.

Понеже Аби беше, казано по-учтиво, на подстъпите към четиридесетте, фамилията почти бе изгубила надежда тя да се задоми. Но Ламброс буквално я зашемети. Сега двамата живеят в голяма къща на Братъл стрийт.

Намирам ги много подходящи един за друг. Искам да кажа, Аби е страхотна домакиня на приеми. Всеки, който представлява нещо в Бостън, е гост на техните партита.

Според твърде достоверни източници наскоро Тед е отхвърлил предложение да стане ректор на колежа „Принстън“. Това пробужда подозренията ми за недвусмислен намек от страна на Харвард, че след време има шанс да заеме ректорски пост. Перспективата ме ентусиазира колкото и самия Тед, предполагам.

Удивително е да гледаш с какво настойчиво внимание някои от дошлите на събирането наши съвипускници обграждат сега Тед, за когото навремето дори не подозираха, че е във випуска ни.

Подобно обвинение се отнася до мен и дневниците ми го доказват.

Винаги съм знаел, че Тед е победител.

 

 

Лекцията на Джордж Келер по въпросите на външната политика предизвика огромен интерес. Амфитеатралната зала беше претъпкана до краен предел.

В рамките на по-малко от четиридесет и пет минути той направи сбит анализ на всички горещи области на международните отношения — от ядреното разоръжаване до това кого подкрепя Белият дом в Централна Америка и защо; от плетеницата мистерии в поведението на правителствата в Средния изток до кратък анализ на характера на новите лидери в Кремъл. Майсторски обрисувана и пределно точна картина на цялата световна политика.

Накрая един от слушателите попита Джордж какво мисли за новата книга на Том Лейтън „Принц на мрака“, в която се правят намеци за безскрупулността на Хенри Кисинджър например по отношение на навлизането в Камбоджа, опрощаването на Никсън и дори подслушването на собствения му екип.

Видимо обиден и ядосан от подобни атаки срещу човека, комуто дължи толкова много, Джордж отговори, пламенно защитавайки своя някогашен ментор.

Докато присъстващите аплодираха, някой от задните редове се провикна:

— А какво ще кажете за войната във Виетнам, доктор Келер?

— Какво по-точно ви интересува, сър? — попита тихо Джордж.

— Как вие с Кисинджър ще оправдаете факта, че се измъкнахте на тогавашните преговори с цената на толкова много загинали и от двете страни?

Джордж отговори спокойно:

— Това не отговаря на истината. Целта ни в Париж беше да доведем конфликта до възможно най-бърза развръзка… за да спасим живота на хората.

Отговорът очевидно не удовлетвори мъжа, защото последва нов въпрос:

— А какво ще кажете за масираната коледна бомбардировка, когато сринахте със земята такива цели като болницата в Бак Маи?

Хората в залата се размърдаха и започнаха да се споглеждат с явно неудобство. Джордж обаче запази самообладание и отвърна невъзмутимо:

— Сър, бомбардировката бе необходима и, според мен, оправдана, защото доказа на Северен Виетнам колко са сериозни намеренията ни. А ударът по болницата е трагична грешка.

— А не мислите ли, че цялата проклета война е грешка? — извика отново мъжът.

Джордж изглеждаше повече озадачен, отколкото провокиран:

— Не разбирам защо поставяте въпросите си с такава настойчивост, когато всъщност става дума за събития, отдавна влезли в историята.

— Имате ли деца, доктор Келер? — попита мъжът.

— Не — отвърна Джордж.

— Е, ако имахте като мен и ако единственият ви син е убит в Югоизточна Азия поради все още неразбираеми причини, дори след десет години и вие щяхте да задавате подобни въпроси.

В залата се разнесе тих колективен възглас на съчувствие. За момент Джордж остана смълчан, после тихо каза:

— Безкрайно съжалявам, че ви занимавам с логиката на действия, които са истинска трагедия за вас. Позволявам си от името на целия ни випуск да ви уверя, че всички ние споделяме вашата загуба.

— А какво ще кажете за вината, доктор Келер? В състояние ли сте да спите нощем с всичко, което тегне на съвестта ви?

Джордж остана невъзмутим. След няколко мига мълчание каза безизразно:

— Време е да приключим семинара.

Нямаше аплодисменти. Всички бяха потиснати.

Мъжът, който зададе въпросите, си тръгна, прегърнал съпругата си през раменете.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Прекомерно натовареният график на Джордж налагаше незабавно да го откарам до летището, за да хване самолета за Вашингтон в пет следобед. Седеше мълчаливо до мен, докато натисках газта по Стороу драйв. Личеше си колко е шокиран от избухването на мъжа.

Опитах се да повдигна духа му, възхищавайки се на блестящата му лекция, но това не му донесе никаква утеха.

Понеже карах твърде бързо, пристигнахме по-рано от необходимото. Имахме малко време да поговорим в залата за ВИП-пътници на „Американ еърлайнс“. Джордж поръча по едно двойно уиски и за двама ни. Аз обаче не побутнах чашата си. Тогава той обърна и моето питие. Беше невероятно потиснат.

Не знам защо, но се чувствах донякъде отговорен за състоянието му. Сигурно защото го убедих да дойде на събирането с твърдението, че всички му се възхищават. А ето, сега си тръгваше с потискащото усещане, че „в Харвард все още ме мразят“. Опитах се да го убедя в обратното — всичките му състуденти го смятат за герой. Аз например му се възхищавам изключително много.

При тези мои думи той се разсмя горчиво — много хора му се възхищавали, но в действителност никой не го харесвал наистина. Съвсем точно си спомням какво каза: „Може би притежавам талант да постигам успех, но не и да градя приятелство.“

Направих опит да го успокоя — вероятно мисли така, защото още се чувства наранен от развода си. Не се съгласи с мен. Поръча си още едно уиски, изпи го и тогава сподели, че според него бракът му се е провалил поради същите причини, поради които в колежа не е завързал приятелства — бил твърде голям егоист.

После си погледна часовника и стана — без никакви затруднения, сякаш изобщо не беше пил. Изпратих го до изхода. Останахме няколко секунди смълчани там, откъдето той щеше да отлети, за да продължи да помага в управлението на света. И тогава Джордж изрече нещо, което ще ме преследва до края на живота ми:

— Андрю, когато пишеш за мен в този твой дневник… никога не казвай, че съм щастлив човек.

 

 

Традиция за харвардските събирания на бивши възпитаници е най-изтъкнатият музикант от съответния випуск да бъде поканен за участие поне с малка изява в тържествения концерт, организиран в залата на Бостънската филхармония. През хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година например Леонард Бърнстейн от Випуск ’39 дирижира цяла програма от свои произведения. През хиляда деветстотин осемдесет и трета година същата чест се падна на Даниел Роси от Випуск ’58.

Розовите и сребристите гирлянди по огромните тръби на органа, извисяващи се над сцената в Симфоничната зала, придаваха празничност. Аудиторията беше претъпкана изключително от випускниците-гости.

Дани стоеше зад кулисите, облечен в елегантен фрак и с безупречна фризура (беше си сложил дори лек сценичен грим, да не би някой да не разпознае в него вечния вундеркинд) и изведнъж го осени необичайно прозрение: предстоеше му да се изправи пред най-значимата аудитория в живота му.

В този кратък миг, когато прозря вечността, Дани Роси си спомни едно: докато следваше в Харвард, независимо от музикалните му успехи, състудентите му го подценяваха. Не беше спортист. Не беше веселяк. Нямаше успех и сред жените — поне в началото. С една дума, беше пълен загубеняк.

И дори след четвърт век още помнеше с болезнена ненавист как жестоко унищожиха пианото му.

Сега колелото бе направило пълен оборот. Всички, които го бяха преследвали, подигравали и пренебрегвали, го чакаха със затаен дъх.

Излезе на сцената.

В залата се разнесе приглушен шепот, но бързо стихна, щом Дани се качи на диригентския подиум, поклони се бавно и вдигна палката.

Първо дирижира сюитата от своя балет „Саванарола“. За нечии вкусове несъмнено звучеше донякъде езотерично. Ала беше музика, написана от Дани Роси, затова всички слушаха с уважение.

После дойде ред на очакваните от всички откъси от „Одисея в Манхатън“. И всеки път, когато палката му повеждаше оркестъра да модулира в различна тоналност, публиката започваше да ръкопляска и да припява.

Най-бурни овации, естествено, изтръгна „Да стигнеш звездите, не стига“ — песен, която макар да не бе легитимна рожба на випуска, беше поне негово осиновено дете.

Дани изчерпа програмата и се обърна с лице към залата. Всички, станали на крака, бурно аплодираха.

Долетя първият вик:

— На пианото, Дани! Посвири на пианото!

След миг вече цялата зала скандираше:

— Свири! Свири!

Отначало Дани се опита да откаже с небрежно махване на дясната ръка, но хората не спираха.

А той вече не бе в състояние да им даде единственото, което ги караше да му се възхищават най-много.

Изведнъж усети, че няма да сдържи сълзите си. Бързо се обърна към музикантите и им даде знак да засвирят припева от песента на харвардските футболисти:

С „Кримсън“ начело

триумфално вървим…

Дани прикри оттеглянето си от сцената, обръщайки мислите и чувствата им към нещо, което те боготворяха повече от него — към Харвард.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Единствен аз от випуска знам тайната на Дани Роси.

Научих я по-чиста случайност.

Председателят на кампанията за събиране на средства от нашия випуск ме натовари „да изтръскам примадоната Роси“ и да го накарам да направи дарение.

Защото, въпреки цялата ни настойчивост, до момента Дани не беше дал нито цент. А понеже Комитетът на бившите възпитаници притежаваше почти толкова информация за финансовото състояние на своите хора, колкото и данъчните власти, знаехме, че Дани „струва“ няколко милиона долара.

Хората от Комитета търсеха под дърво и камък някой, който да го познава достатъчно добре, за да направи последен опит да измъкне от него дарение, преди лептата на нашия випуск за добруването на Харвард да бъде оповестена по време на тържествената церемония, призвана да увенчае празничната ни седмица. Фактът, че избраха мен, показва колко малко близки приятели е имал Роси в Харвард.

За разлика от другите от випуска Дани отказа да ползва спалните на общежитието „в името на добрите стари времена“. Той и съпругата му отседнаха в „Риц“, където и се срещнахме рано на следващата сутрин след концерта.

Изглеждаше много по-блед, отколкото на сцената. А също и много по-слаб. Отначало го отдадох на умората и вълненията от предишната вечер. Двамата с Мария седяха един до друг, а аз се опитвах да водя сърдечен разговор.

Попитах го дали изпитва благодарност към Харвард за своя голям успех. Не, не изпитвал. Добре, но не изпитва ли поне известно чувство на доброжелателство или привързаност към колежа? Отново отрицателен отговор. Реших да използвам друга тактика от „Харвардско ръководство за набиране на фондове“. Попитах го дали няма топли спомени за някоя катедра или дейност в колежа?

Например към музиката или към оркестъра. Или във връзка с някоя награда, която е получил навремето за композиция или изпълнителско майсторство. Изобщо нещо от неговата област. Тонът му беше сърдечен, но все така категоричен: не.

Донякъде се обърках, за малко да загубя самообладание. Попитах го настойчиво дали все пак няма поне нещо, което да предизвиква у него достатъчно интерес и благоразположение, за да пожелае да го подкрепи с финансово дарение.

Дани и Мария се спогледаха.

После тя тихо ме помоли да се опитам да ги разбера правилно. Дани бил много топъл и отзивчив човек, но животът им бил доста по-различен от този под блясъка на светлината на прожекторите. Двамата всъщност обсъдили задълбочено въпроса за евентуално дарение на Харвард, но им се искало то да е в името на нещо, в което те самите виждали смисъл.

Почувствах, че започват да се разкриват и същевременно долавях във въздуха да витае особено напрежение.

Дани се поинтересува дали може да предназначи дарението си конкретно за факултета по медицина. Попитах го какво има предвид.

Мария уточни намерението им да поемат финансирането на дейност към катедрата по неврология, като открият преподавателско място там. По-специално: изследвания на нарушенията в двигателната дейност.

Крайно изненадан, един миг ги гледах безмълвно. После попитах дали изобщо си дават сметка, че каквато и да е професура във факултета по медицина струва един милион долара. Дани кимна. Бил готов да дари парите, но при едно единствено условие — дарението да е анонимно. И да остане напълно анонимно.

Сега вече се обърках тотално. Защо иска да направи такъв щедър жест, а не желае да получи никакво признание? След миг се окопитих и направо ги попитах: това е толкова благородна постъпка, защо отказва да получи признание за нея?

Двамата отново се спогледаха. Сякаш мислеха едновременно.

А после — отначало бавно и колебливо, — Дани ми разказа защо всъщност е спрял да свири. Истинската причина е, че е бил принуден да го направи, защото страда от нарушение на физическата дейност. Някакво неврологично състояние, поради което е изгубил контрол над лявата си ръка.

Сърцето ми се сви от мъка за него. Почти не бях в състояние да слушам обясненията му.

А Дани се опита да представи нещата по-леко. Дори се пошегува, че дарението всъщност изобщо не е безкористно. Представлявало нещо като залог, че някой харвардски умник изследовател ще измисли лечение за неговия случай „преди събирането по случай петдесетата годишнина на випуска“. И тогава обещавал да забавлява съвипускниците ни, като свири на пианото докато те не му кажели да спре.

Обещах да седя на първия ред на тогавашния му концерт. А после млъкнах, защото не знаех какво повече да кажа.

Станах да си вървя. Мария ме изпрати до вратата, докосна леко рамото ми и прошепна:

— Андрю, благодаря ти, че си толкова добър човек.

 

 

Във фоайето на хотела намерих телефонен автомат и се обадих на Франк Харви, председателя на Комитета.

Казах му, че имам една добра и една лоша новина. Лошата е, че Роси категорично отказва да прави каквито и да било дарения, а добрата — че в бара на хотела съм налетял на свой състудент, готов да дари един милион долара на факултета по медицина, но само ако е анонимно.

Отначало Франк не повярва. Непрекъснато ме питаше дали състудентът ми не е бил пиян. И дали аз не съм пиян.

Все пак го уверих, че преди края на седмицата банковият чек ще бъде в ръцете му, а той само дето не почна да крещи от радост по телефона.

Така дарението от името на нашия випуск надхвърляло осемте милиона, които негласно се смятаха за нещо като състезателна бразда между випуските. Което пък — както той подчерта, — ме превръщало в „герой на деня“.

Приключихме разговора и аз поех към вкъщи, мислейки си, че не съм никакъв герой. Истинският герой е Дани. Защото всяка сутрин той проявява безкрайно много кураж — дори само за да се събуди и да се изправи лице в лице с онова, което го е сполетяло.

Винаги съм смятал Дани за изключение от правилото. Сега обаче си давам сметка, че абсолютно всеки плаща някаква цена за успеха си.

 

 

Следобеда в деня на тържествената церемония различните випуски на Харвард се събраха в двора на университета, а после потеглиха с маршова стъпка към сградата на „Тристагодишния театър“, където щеше да се проведе годишното им събрание. Начело вървеше ректорът на Харвард, Дерек Бок, после деканът Теодор Ламброс — и двамата безкрайно внушителни в официалните си пурпурни роби. Следваха ги батальоните на различните випуски — няколко хиляди души.

Випуските, които честваха двадесет и петата и петдесетата годишнина от завършването си, заемаха почетно място. На някои техни представители бе оказана допълнителната чест по една или друга причина да заемат място на подиума. Сред тях бяха Джордж Келер и Даниел Роси, но те уважително отклониха поканата. Удостоиха със същото и Андрю Елиът — заради приноса му в кампанията на Харвард за набиране на средства. С традиционния цилиндър на глава той седна дискретно в единия край на сцената.

Поканен да се качи на подиума като представител на Випуск ’33 (който честваше петдесетата си годишнина) бе и Филип Харисън, бивш Секретар на държавната хазна и бивш тъст на Тед.

Когато възрастният мъж се заизкачва по стълбите, Тед стана да го посрещне с протегната за поздрав ръка.

— А, декан Ламброс, поздравления — безизразно отрони Харисън. — Радвам се, че си постигнал всичко, за което цял живот си мечтал.

Обърна му гръб и отиде да заеме мястото си. Двамата нямаше какво друго да си кажат.

По време на церемонията оповестиха даренията за университета, събрани от всеки випуск. Франклин Харви съобщи, че сумата, дарена от Випуск ’58 по случай двадесет и петата му годишнина, е рекордните осем милиона и шестотин хиляди долара.

От аудиторията се изтръгна дружно възклицание на удивление и възхита.

Но Франк вдигна ръка, за да възпре по-нататъшния израз на всеобща радост, защото имаше да добави още нещо важно.

— Излишно е да споменавам колко сме благодарни на всички от випуска. Но ми позволете да изтъкна по-специално заслугата на един човек, с когото през изминалите пет години работихме в тясно сътрудничество по университетската кампания. Той не само прояви самоотверженост при набирането на средства, но даде и много от себе си. Неговата отзивчивост и безкористност е белег за най-доброто, което човек може да предложи на своя университет и на своите приятели. Ще го поканя да се изправи, за да засвидетелстваме нашата признателност. — Франк Харви се обърна към седящите на подиума почетни гости и посочи с ръка: — Мистър Андрю Елиът!

Андрю остана като поразен от гръм. Никой никога не му беше ръкопляскал за каквото и да било. Дори децата му, когато бяха съвсем малки.

Изправи се стеснително, притеснен от необичайността да е център на обществено признание. Беше безкрайно изненадан. Но му беше и приятно. И се чувстваше невероятно силно развълнуван от тази проява на топлота и обич към него.

Въпреки че не го знаеше — а вероятно и не можеше да го разбере, — но от човешка гледна точка Андрю Елиът беше най-добрият от Випуск ’58.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Напуснах церемонията по-рано, за да изпратя Лизи на влака в пет следобед. Бях щастлив, че дъщеря ми присъства и видя признанието, което — заслужено или не, — хората оказват на баща й като на човек, когото уважават.

Това бе най-прекрасният ден през живота ми. Но само докато се върнах в апартамента си.

Пред вратата ме чакаха двама сурови на вид мъже в еднакви тъмни костюми. По-високият учтиво попита дали съм Андрю Елиът.

Кимнах. Двамата едновременно бръкнаха в джобовете си и ми показаха служебните си карти. Бяха от Тайните служби.

С влизането в апартамента ме отрупаха с въпроси, чиито тон бе доста двусмислен.

Познавам ли Джордж Келер?

Да, разбира се.

Кога съм го виждал за последен път?

Онзи ден, на летището.

Как бих описал настроението му?

Изглеждаше разтревожен и потиснат.

Дали ми е известна по-конкретна причина за тогавашното му състояние?

Да, разбира се, разводът му. Оказа се, че това им е известно. Помислих си за мъжа, който го беше нападнал с въпроси по време на лекцията.

Изведнъж сърцето ми се разби учестено. Попитах ги какво става, по дяволите.

Подадоха ми едно писмо. В него пишеше:

„Скъпи Андрю,

Винаги си бил толкова мил към мен, че сега дръзвам да те помоля да бъдеш изпълнител на завещанието ми.

Разполагам с банкова сметка, както и с известно количество акции и ценни книжа. Моля те, погрижи се всичко да стигне до сестра ми в Унгария.

Ти си олицетворение на всички онези добри неща, които аз никога нито бях, нито бих могъл да бъда. Благодаря.

Джордж“

Двамата агенти ме накараха да седна и ме предупредиха, че ще споделят с мен една държавна тайна.

Джордж се беше самоубил предишната нощ.

Бях потресен. И веднага изпитах страхотно чувство за вина, защото онзи ден го оставих да се качи на самолета.

Агентите подчертаха, че в официалното съобщение за смъртта му се изтъкват естествени причини за настъпването й. Не само за да бъде избегнат правителствен скандал, но и от уважение към един лоялен служител на обществото. Вероятно Джордж, изтощен от тежките отговорности на своя пост, в момент на слабост се е поддал на отчаяние.

Погребението му било вече организирано. Със специално президентско нареждане Джордж щял да бъде погребан в националното военно гробище „Арлингтън“. (Двамата агенти не пропуснаха да подчертаят каква огромна чест е това за един цивилен.) Попитаха ме дали знам някой, комуто да съобщят за смъртта му.

Какво бих могъл да им кажа? Помислих си за бившата му съпруга — сигурно ще пожелае да присъства на погребението. Не се сещах за никого друг.

Прецениха за по-подходящо аз да съобщя за станалото на Кати. Дадоха ми телефонния й номер в Ню Йорк.

Тръгнаха си и ме оставиха сам с мъката и объркването ми. Най-сетне насъбрах смелост и се обадих.

Кати се зарадва искрено да чуе гласа ми, но бързо помръкна от новината. Досети се, че Джордж сам е сложил край на живота си.

Замълча за момент. А после се извини, че е неспособна да заплаче. Винаги се била страхувала той да не направи нещо подобно. И с много тих глас ми благодари, че съм се опитал да му бъда приятел.

Изразих дълбоките си съжаления, загдето не съм успял да му бъда по-добър приятел. Тя също много съжаляваше, защото не му била по-добра съпруга. Но самият Джордж бил напълно неспособен да приеме да го обичат. Който и да било.

Уведомих я за решението да го погребат на „Арлингтън“, което го превръщаше в един вид американски герой. А това сигурно би означавало изключително много за Джордж. Тя се съгласи, но отбеляза, че цената за тази чест е твърде висока.

Попитах я дали иска да присъства на погребението. Отговори ми утвърдително, но в гласа й долових сподавена тревога. Предложих й да взема самолет до Ню Йорк и после да пътуваме заедно до Вашингтон. Щяла да ми бъде много признателна, ако го направя. Останах доволен, че прие предложението ми.

Аз също щях да имам нужда от компанията й.

 

 

Когато затворихме, отново се запитах защо, по дяволите, Джордж го е направил. Та той е имал толкова много причини да живее!

Предполагам, че просто не е знаел как да бъде щастлив.

Единственото, на което не могат да те научат в Харвард.

 

 

Денят на тържествената церемония приключи. Випуск ’58 се върна за последен път в актовата зала на Студентския съюз. Въпреки сервираното шампанско, настроението беше някак потиснато.

Вероятно никога повече нямаше да се срещнат така, като випуск — поне не и толкова много на брой. През следващите десетилетия щяха да четат във вестниците некролози на мъже, постъпили в Харвард през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година като съперници, а сега разотиващи се като братя.

Това бе началото на края. Бяха се срещнали отново, но времето едва им стигна, за да осъзнаят, че се харесват един друг.

И да си кажат „Сбогом“.