Ерик Сийгъл
Последно танго в Харвард (3)

Даниел Роси

Врабчето взех за глас от рая,

Изгрева възпяващ от брезовото клонче;

Взех го у дома, с гнездото му дори;

То отново пее, но весело не е,

Защото не взех ни реката, ни небето.

Ралф Уолдо Емерсон

Випуск 1821 г.

От най-ранно детство Дани Роси таеше една-единствена отчаяна амбиция — да угоди на баща си.

И един-единствен повтарящ се кошмар — че никога не успява.

Отначало смяташе, че за безразличието на д-р Роси има основателна причина. В края на краищата Дани бе слаб и крехък брат на най-добрия краен защитник в историята на окръг Ориндж, Калифорния. През цялото време, докато Франк Роси бележеше гол след гол и бе пример за скаутите от училище, баща му бе твърде заангажиран с него, за да обърне внимание на по-малкия си син.

Обстоятелството, че Дани получаваше добри бележки — за разлика от Франк, — не правеше никакво впечатление. Все пак брат му бе висок един и деветдесет (една глава над Дани) и само при появяването му на терена целият стадион ставаше на крака и го аплодираше.

Какво можеше да направи дребничкият, очилат и червенокос Дани, за да спечели аплодисменти? Той бе, поне така твърдеше майка му, надарен пианист. Почти феномен. Повечето родители биха се гордели с това. Но д-р Роси не бе дошъл на нито един от концертите му.

Обяснимо защо Дани изпитваше мъчителна ревност. А негодуванието бавно се превръщаше в омраза. „Франк е бог, тате. А аз съм човек. Рано или късно ще ме забележиш!“

През хиляда деветстотин и петдесета година Франк, пилот на изтребител, бе свален над Корея. Тогава стаената ревност на Дани по мъчителен начин се превърна в тъга, а сетне в чувство за вина. Чувстваше се някак си отговорен. Сякаш бе желал смъртта на брат си.

На церемонията, по време на която кръстиха училищния стадион на името на Франк, баща му не успя да сдържи сълзите си. Дани гледаше с мъка човека, когото толкова уважаваше. И се закле да му донесе утеха. Но как да му донесе радост?

Артър Роси се дразнеше само като чуеше Дани да репетира. Все пак, напрегнатият ден на един зъболекар се озвучава от пискливите звуци на машината. Затова устрои на единствения си син музикално студио в мазето.

Дани разбираше, че това не е акт на щедрост, а просто баща му не желае нито да го чува, нито да го вижда.

Въпреки това Дани твърдо реши да се бори за спечелване на бащината любов. Сметна, че спортът е единственият начин да се измъкне от мазето на родителското неодобрение.

За момче с неговото телосложение имаше само една възможност — бягането. Срещна се с треньора и срамежливо потърси съвета му.

Започна да става всяка сутрин в шест. Обуваше маратонките и отиваше да тренира. Тежките натоварвания още през първите седмици направиха краката му здрави и силни. Но той не се задоволи с това. И пазеше всичко в тайна. До момента, в който щеше да си струва да каже на татко.

Първия ден от пролетта треньорът накара целия отбор да пробяга една миля, за да прецени кондицията им. Дани остана изненадан, че през първите три-четвърти от разстоянието бягаше наравно с най-добрите.

Но изведнъж устата му пресъхна, в гърдите му сякаш се разгоря пожар. Започна да изостава. От центъра на игрището чу гласа на треньора:

— Давай, Роси. Не се предавай!

Страхувайки се от неодобрението на този своеобразен заместник на баща му, изтощеният Дани измина и последната обиколка. И се строполи изнемощял на тревата. Преди да успее да възстанови дишането си, над него се изправи треньорът с хронометър в ръка.

— Не е зле, Дани. Определено ме изненадваш — пет минути и четиридесет и осем секунди. Ако продължаваш така, ще станеш много по-бърз. Всъщност, пет минути понякога са достатъчни за трето място на състезание. Иди при домакина и му кажи да ти даде екип и шпайкове.

Чувствайки, че се доближава до целта, Дани временно заряза следобедните упражнения на пианото, за да тренира с отбора. А това обикновено означаваше десет-дванадесет изтощителни спринта от по четвърт миля. Повръщаше след почти всяка тренировка.

 

 

След няколко седмици треньорът обяви, че като награда за упоритостта Дани ще бъде третият в отбора на една миля за надбягването с „Вали Хай“.

Същата вечер каза на баща си. Въпреки предупреждението на сина му, че ще се провали на пистата, д-р Роси настоя да дойде.

Този съботен следобед Дани изживя трите най-щастливи минути от детството си.

Когато напрегнатите бегачи се наредиха на покритата със сгур писта, Дани видя родителите си да седят на първия ред.

— Давай, синко! — окуражи го баща му. — Покажи им на какво е способен един Роси.

Тези думи така възпламениха Дани, че той забрави напътствията на треньора да не се напряга и да не избързва много. След стартовия изстрел момчето се втурна напред и поведе колоната след първата обиколка.

„Божичко“ — каза си д-р Роси, — „той е шампион!“

„По дяволите“ — изруга треньорът, — „той е полудял! Няма да издържи.“

След като завършиха първата обиколка, Дани хвърли поглед към баща си и видя нещо, което смяташе за невъзможно — усмивка на гордост.

— Седемдесет и една секунди — извика треньорът. — Много бързо, Роси. Прекалено бързо!

— Браво, синко! — извика д-р Роси.

Дани сякаш прелетя следващите четиристотин метра на крилете на бащиното одобрение.

На половината разстояние той все още водеше. Но дробовете му започваха да горят. На следващата обиколка получи криза. Изпитваше това, което бегачите не съвсем правилно наричат rigor mortis. Той умираше.

Съперниците му го настигнаха и задминаха. От другия край на стадиона чу виковете на баща си:

— Хайде, Дани, стегни се!

На финала го посрещнаха с ръкопляскания. Аплодисменти на симпатия към победения по безапелационен начин съперник.

Премалял от изтощение, Дани погледна към трибуните. Майка му се усмихваше окуражително. Баща му си бе тръгнал. Като в истински кошмар.

Необяснимо защо, но треньорът бе доволен.

— Роси, никога не съм виждал момче с повече воля. Пет минути и петнадесет секунди. Имаш страхотен потенциал.

— Но не и на пистата — отвърна Дани и се отдалечи накуцвайки. — Отказвам се.

Съзнаваше, за свое огорчение, че всичките му усилия само бяха влошили положението. Защото нещастното бягане се бе провело на стадион „Франк Роси“.

 

 

Унижен, Дани се върна към предишния си начин на живот. Клавишите на пианото се превърнаха в отдушник на цялото му чувство на безсилие. Упражняваше се денонощно; забрави за всичко останало.

От шестгодишен се упражняваше с една местна преподавателка. Но сега тази почтена възрастна жена заяви на майка му, че вече не е в състояние да го научи на нищо повече. Предложи на Жизела Роси да заведе момчето на прослушване при Густав Ландау — бивш солист във Виена, а в момента приключващ кариерата си като музикален директор на колежа „Сан Анджело“.

Старият човек остана впечатлен от способностите на Дани и го прие за свой ученик.

— Според д-р Ландау той е много добър за възрастта си — уведоми Жизела съпруга си вечерта. — Смята, че ще стане професионалист.

На което д-р Роси отвърна едносрично:

— Ох!

Това означаваше, че ще запази мнението за себе си.

 

 

Д-р Ландау бе любезен, но взискателен преподавател, а Дани — идеалният ученик. Бе не само талантлив, но попиваше знанията с желание. Ако Ландау му заръчаше да прави упражненията на Черни по един час дневно, Дани им отделяше три-четири часа.

— Достатъчно бързо ли напредвам? — нетърпеливо питаше той.

— Ах, Даниел, дори можеш да намалиш темпото. Ти си млад. Вечер трябва да излизаш и да се забавляваш.

Но Дани нямаше време — и не знаеше с какво да се „забавлява“. Бързаше да порасне. И всеки миг извън училище прекарваше на пианото.

Д-р Роси знаеше за антисоциалните наклонности на сина си. Това го разстройваше.

— Казвам ти, Жизела, не е здравословно. Той се е вманиачил. Сигурно се опитва да компенсира ниския си ръст или нещо друго. Бог ми е свидетел, че на тези години Франк бе истински Казанова.

Артър Роси се боеше от мисълта синът му да не се окаже… не съвсем мъж.

От друга страна, мисис Роси вярваше, че ако двамата мъже са малко по-близки, опасенията на съпруга й ще изчезнат.

Затова, на другия ден, когато привършиха с вечерята, тя ги остави сами. За да си поговорят.

Д-р Роси бе видимо подразнен, защото разговорите с Дани винаги го притесняваха.

— Всичко наред ли е в училище? — попита той.

— Ами, и да, и не — отвърна Дани, който се чувстваше толкова неловко, колкото и баща му.

Като изтръпнал от напрежение пехотинец, д-р Роси се опасяваше, че навлиза в минно поле.

— Какво има?

— Татко, всички в училище ме мислят за смахнат. Но повечето музиканти са като мен.

Д-р Роси започва да се изпотява.

— Как така, синко?

— Ами, влюбени са в музиката. Аз също. Искам музиката да бъде моят живот.

Настъпи кратка пауза, докато д-р Роси търсеше подходящ отговор.

— Ти си ми син — каза той накрая — страхливо измъкване, вместо израз на истинска любов.

— Благодаря, татко. А сега мисля да се поупражнявам.

Дани излезе, а Артър Роси си наля чаша уиски и се замисли. Май трябва да съм благодарен. Страст към музиката е за предпочитане пред това, което си бе представял.

 

 

Веднага след шестнадесетия си рожден ден Дани дебютира като солист със симфоничния оркестър на Джуниър Колидж. Под диригентската палка на своя учител той изпълни трудния Втори концерт за пиано на Брамс. В препълнената зала бяха и родителите му.

Дани излезе на сцената, пребледнял от напрежение, очилата му отразиха светлината от допотопния прожектор и това го заслепи. Накрая стигна до пианото, но се почувства парализиран.

Д-р Ландау пристъпи напред и прошепна:

— Не се бой, Даниел, ще се справиш.

Страховете на Дани изчезнаха като с магическа пръчка.

Аплодисментите нямаха край.

Когато се поклони и обърна, за да приеме поздравленията на учителя си, Дани с учудване видя, че очите на стария човек са пълни със сълзи.

Ландау прегърна своя ученик.

 

 

— Знаеш ли, Дан, днес ме накара да се гордея с теб.

Естествено е син, дълго жадувал за бащина обич, да изпадне във възторг от подобно признание. Но тази вечер Даниел Роси се опияни от ново усещане: преклонението на тълпата.

 

 

От времето когато постъпи в гимназия, Дани мечтаеше за Харвард, където да учи композиция при Рандал Томпсън и Уолтър Пистън, виртуозния композитор на симфонии. Единствено това го мотивираше да се блъска над естествените науки и математиката.

От сантиментални подбуди, д-р Роси желаеше да види сина си в Принстън, университетът, прославен от Ф. Скот Фицджералд. И който щеше да бъде Алма матер и за Франк.

Но Дани остана глух за всякакви доводи. И накрая Артър Роси се предаде.

— Нищо не мога да направя.

Но една случка промени решението на зъболекаря да не се намесва. През хиляда деветстотин петдесет и четвърта година ревностният сенатор Маккарти насочи критичния си поглед към Харвард и го нарече гнездо на комунисти. Някои от професорите там бяха отказали да сътрудничат на комисията на сенатора и да обсъждат политическите убеждения на колегите си.

Нещо повече, ректорът на Харвард, непоколебимият д-р Пъзи^[2], отказа да ги уволни въпреки настояването на Маккарти.

— Синко — попита д-р Роси с нарастващо раздразнение, — как може някой, чийто брат е загинал, за да ни защити от комунизма, дори да помисли за подобен университет?

Дани остана безмълвен. Имаше ли смисъл да отговаря, че музиката и политиката са две различни неща?

Докато д-р Роси продължаваше да възразява срещу решението на сина си, майката на Дани правеше отчаяни опити да не взима страна. И така, д-р Ландау остана единственият човек, с когото Дани можеше да обсъди дилемата, пред която бе изправен.

Старецът подходи възможно най-предпазливо. И същевременно призна на Дани:

— Този Маккарти ме плаши. Знаеш ли, така започнаха и в Германия.

Замълча, развълнуван от мъчителни спомени.

Сетне продължи с тих и спокоен глас:

— Даниел, над страната е надвиснал страхът. Сенаторът Маккарти си мисли, че може да нарежда на Харвард, да им казва кого да уволняват и така нататък. Смятам, че техният ректор проявява достатъчно смелост. Всъщност, бих искал да изразя уважението си към него.

— Как ще стане това, д-р Ландау?

Старият човек се приведе леко към блестящия си ученик и отвърна:

— Като те изпратя там.

 

 

Дойде средата на май и донесе съобщенията, че Дани е приет. Принстън, Харвард, Йейл и Станфорд — всички желаеха Дани. Дори д-р Роси бе впечатлен — макар да се боеше, че синът му прави фатален избор.

 

 

Армагедон настъпи в края на седмицата. Артър Роси извика Дани в тапицирания си с кордован кабинет и му зададе съдбоносния въпрос.

— Да, татко — отвърна момчето плахо, — отивам в Харвард.

Възцари се гробна тишина.

До този момент Дани бе таил надеждата, че когато баща му види непоколебимостта на решението му, най-накрая ще отстъпи.

Ала Артър Роси остана непреклонен.

— Дани, това е свободна страна. Имаш правото да се запишеш където искаш. Но и аз съм в правото си да изразя несъгласието си. Взех решение да не платя нито цент за твоето следване. Поздравления, синко, вече си самостоятелен. Току-що обяви своята независимост.

За миг Дани се почувства объркан и отчаян. Сетне погледна баща си в очите и разбра, че Маккарти е само повод. Артър Роси просто не се интересуваше от сина си.

И осъзна, че трябва да се издигне над детинската потребност да получава съгласието на този мъж.

Защото знаеше, че никога няма да го получи. Никога.

— Добре, татко — дрезгаво прошепна той, — щом така искаш…

Обърна се и напусна стаята, без да промълви нито дума повече. През масивната врата чу баща си да удря с юмруци по бюрото.

Странно, но Дани се почувства освободен.