Ерик Сийгъл
Последно танго в Харвард (2)

Дневникът на Андрю Елиът

12 май 1983

Идния месец ще се проведе двадесет и петата годишна среща на випуска ми от Харвард и това ме плаши до смърт.

Боя се да се изправя лице в лице с преуспелите си състуденти, които ще разказват за бляскавите си успехи, а аз няма да имам с какво да се похваля, освен с посивелите си коси.

Днес получих голям, подвързан с червена кожа, албум, описващ постиженията на Випуск ’58. Това ме изпълни с чувство на провал.

Прекарах дълги часове от нощта, взирайки се в лицата на момчетата, които някога ми бяха състуденти, а сега се бяха издигнали до сенатори и губернатори, бяха станали световноизвестни учени и прочути лекари. Кои ли от тях ще се изкачат на подиума в Стокхолм? Или ще стъпят на поляната пред Белия дом?

А най-забавното е, че някои от тях все още са женени за първите си съпруги.

Неколцина от най-преуспелите бяха мои близки приятели. Момчето, с което някога делях стая и когото смятах за мухльо, е кандидатът с най-големи шансове за поста държавен секретар. На бъдещия ректор на Харвард едно време давах дрехи назаем. Друг, когото едва забелязвахме сред нас, се бе превърнал в най-големия музикант на нашето съвремие.

Най-смелият от нас пожертва живота си за кауза, в която вярвахме. Героизмът му ме унижава.

А аз се появявам като олицетворение на неуспеха.

Аз съм последният Елиът от знатния род, който постъпва в Харвард. Всичките ми предци са били видни личности. Във война и в мир, в църквата, в науката, в образованието. През хиляда деветстотин четиридесет и осма година братовчед ми Том получи Нобеловата награда за литература.

Но блясъкът на семейната традиция помръкна с мен. Не мога да стъпя на малкия пръст дори на Джаред Елиът (Випуск ’1703), човекът, донесъл ревена в Америка.

Едно нещо поне ме свързва, макар и със съвсем тънка нишка, с благородните ми предци. Всички са водили дневници. Съименикът ми, преподобният Андрю Елиът едновременно с всеотдайните си грижи за паството, водил записки — запазени и до днес, — в които описал обсадата на Бостън по време на Войната за независимост.

Веднага щом градът бил освободен, той отишъл на заседание на Академичния съвет, за да издейства почетна титла на Джордж Вашингтон.

Синът на преподобния Андрю Елиът наследил неговия амвон и писателската му дарба и оставил ярки свидетелства за първите дни на Америка като република.

Естествено, и дума не може да става за сравнение, но и аз водих дневници през целия си живот. Сигурно това е единственото, което съм наследил от прадедите си. Наблюдавах събитията около мен, макар да не бях сред главните действащи лица.