Ерик Сийгъл
Последно танго в Харвард (5)

Тед Ламброс

Всемогъщи Господи,

за друго богатство не моля, освен

сам да не се разочаровам някой ден —

че в делата си тъй високо мога да летя,

докъдето ясният ми поглед стига сега.

Хенри Дейвид Торо

Випуск 1837

Всички здравомислещи хора са егоисти^[1]

Ралф Уолдо Емерсън

Випуск 1821

Той бе от „пътуващите“. Член на това почти незабележимо малцинство, чиито доходи не бяха достатъчни, за да си позволят лукса да живеят в общежитията заедно със съучениците си. Следователно принадлежаха към Харвард само през деня — част от него и все пак далеч от него, — а вечер се връщаха с автобус или с метро към реалния свят.

По ирония на съдбата Тед Ламброс се бе родил на хвърлей място оттук. Баща му, Сократ, пристигнал в Америка от Гърция в началото на 30-те, бе добреизвестният собственик на ресторант „Маратон“ на Масачусетс авеню, на няколко преки северно от библиотека „Уайдънър“.

В заведението му, както често се хвалеше пред персонала (тоест пред семейството), вечер се събираха повече велики умове, отколкото на философските беседи в Платоновата академия. Не само философи, но и нобелови лауреати по физика, химия, медицина и икономика. И дори мисис Джулия Чайлд, обявила агнешкото с лимон на жена му за „изключително интересно“.

Нещо повече, синът му Теодор завърши класическата гимназия в Кембридж, която се намираше толкова близо до Харвард, че бе едва ли не част от него.

След като семейство Ламброс се отнасяше към преподавателите с уважение, граничещо с обожание, съвсем естествено синът им израсна със страстното желание да постъпи в Харвард.

Навършвайки шестнадесет, високият мургав красавец Теодор се издигна до сервитьор, което му осигури по-близък контакт с тези академични светила. През него преминаваше тръпка, дори само когато го поздравяха с „добър вечер“.

Чудеше се защо. Каква бе тази магия на Харвард, която той чувстваше, даже като поднасяше блюдо с клефтико^[2].

Една апокалиптична вечер всичко стана ясно. Изпитваха такава странна увереност. От тези професори струеше самонадеяност, която ги обгръщаше като ореол — без значение дали обсъждат проблеми на метафизиката, или достойнствата на съпругата на новия им колега.

Като син на неуверен в себе си емигрант, Тед се възхищаваше най-вече от тяхната самовлюбеност и подценяване на собствения им интелект.

Всичко това определи неговата цел в живота. Искаше да стане един от тях. Не просто студент, а истински професор. Баща му хранеше същите надежди.

За голямо неудоволствие на останалите си деца, Дафне и Александър, старият Ламброс често превъзнасяше бляскавото бъдеще на Тед.

— Не знам защо всички си мислят, че той е толкова умен — роптаеше мрачно малкият Алекс.

— Защото е — отвръщаше Сократ с пророчески плам. — Тед е истинският ламброс на семейството.

Той се усмихна на играта на думи, понеже фамилното име на гръцки означава „блясък“ или „сияние“.

На около двеста метра от малката стая на Тед на Прескът стрийт, където той учеше упорито нощно време, се виждаха светлините на Харвард. Бяха толкова близо, толкова близо. И ако се разсееше дори за миг, си помагаше с думите: „Стегни се, Ламброс, та ти си почти вътре.“ И Тед, като Одисей в бурното море, предусещаше края на продължителните и тежки усилия.

В синхрон с тези епични фантазии, той мечтаеше за девица, която да го чака на омагьосан остров като златокосата млада принцеса Навзикая, дъщерята на царя на феаките. Харвардските мечти на Тед включваха и момичетата от „Радклиф“.

Така че, когато четеше английската адаптация за гимназисти на „Одисея“ и стигна до книга 6 — лудешкото увлечение на Навзикая по красивия грък, — той го прие като предзнаменование за мечтания прием, който ще получи след като се озове най-после там.

Но шестицата по английски бе сред малкото, които Тед получи тази година. Всъщност, обикновено получаваше петици — стабилни, но не и брилянтни оценки. Как смееше да се надява да го приемат в Харвард?

Беше едва седми в класа, с общ успех малко над средния. В действителност Харвард обикновено търси многостранно развити личности. Но Тед не се смяташе за такъв. При положение, че учеше и работеше като сервитьор, не му оставаше време да свири на арфа, например, или да спортува. Беше обективен и се опитваше да убеди баща си да не очаква чудеса.

Но папа Ламброс като непоколебим оптимист бе убеден, че препоръчителните писма от „гигантските личности“, които вечеряха в „Маратон“, ще имат магически ефект.

Така и стана. Тед Ламброс бе приет — макар и без финансова помощ. Това означаваше, че е осъден да остане в килията си на Прескът стрийт и няма да вкуси от удоволствията на харвардския живот извън учебните зали. Защото щеше да прекарва вечерите си в „Маратон“, за да заработва таксата си за обучение от шестстотин долара.

Но това не уплаши Тед. Макар и да се намираше едва в подножието на Олимп, той все пак бе там, готов да започне изкачването.

Защото Тед вярваше в американската мечта. Ако много силно желаеш нещо и посветиш на него сърцето и душата си, няма начин да не успееш.

А той желаеше Харвард със същия „безсмъртен плам“, който е движил Ахил, докато завладее Троя.

Но на Ахил не му се е налагало да сервира всяка вечер.