Ерик Сийгъл
Последно танго в Харвард (7)

Джордж Келер

Глас злокобен ми нашепва:

тайната ти е разкрита;

някой е подшушнал,

че в дома си съм самотен,

както и в живота,

че надежда храня само в Бога.

Робърт Фрост

Випуск ’О1

 

Две чудовища господстваха през детството на Гьорг — Йосиф Сталин и собственият му баща. Единствената разлика между тях бе, че Сталин е тероризирал милиони, а баща му — само Гьорг.

В интерес на истината „Ищван Грозни“, както Гьорг често го наричаше, не бе убил или вкарал никого в затвора. Беше дребен функционер на Унгарската народна работническа партия, който използваше марксистко-ленински жаргон, за да вразумява сина си.

— Защо ме бичува така? — оплакваше се Гьорг на сестра си Марика. — Аз съм по-добър социалист от него. Искам да кажа, че вярвам в теорията. И макар да мисля, че партията е прогнила отвътре, станах неин член заради него. Защо е толкова озлобен?

Марика се опитваше да успокои брат си. Да го утеши. Защото, макар и да не го признаваше, Гьорг бе сериозно разстроен от неодобрението на стареца.

— Ами — тихо каза тя, — иска му се да ходиш с по-къса коса.

— Какво? Да се острижа нула номер ли? Много от приятелите ми ходят със зализаната прическа на Елвис.

— Той не одобрява и приятелите ти, Гюри.

— Не знам защо — Гьорг смаяно поклати глава. — Всичките са синове на партийни членове, някои от които — важни клечки. А те не се държат с децата си така строго.

— Иска да си седиш вкъщи и да учиш. Ти излизаш почти всяка вечер.

— Марика, завърших гимназия като първенец на випуска. Следвам съветско право…

В този момент в стаята влезе Ищван Колоджи и като взе нещата в свои ръце, довърши изречението на сина си.

— Следваш в университета заради партийното ми положение, не го забравяй. Ако беше само едно умно еврейче или католиче, нямаше да влезеш, колкото и високи оценки да изкарваше. Щеше да миеш някоя селска улица. Благодари се, че си син на министър.

— Заместник-министър — поправи го Гьорг — и то в министерството на колективизацията.

— Казваш го, сякаш е нещо срамно.

— Ами, не е демократично правителството да насилва хората да се кооперират против волята си…

— Не насилваме никого…

— Моля те, татко — прекъсна го Гюри с въздишка на отчаяние, — не говориш с наивен идиот.

— Не, говоря с нищо и никакъв хулиган. А що се отнася до тази твоя приятелка…

— Как можеш да осъждаш Анико, татко? Партията смята, че е достойна да следва фармация.

— Въпреки това биеш по авторитета ми, като те виждат с нея. Тя не е здрав елемент. Седи по кафенетата и слуша западна музика.

„Всъщност те тормози, помисли си Гьорг, че и аз седя до нея. Миналата неделя в «Кедвей» слушахме Коул Портър почти три часа.“

— Татко — започна Гьорг с надеждата за разумен диалог, а не за кавга, — щом социалистическата музика е толкова добра, защо в кантатата „Сталин“ няма един свестен мотив?

Разярен, правителственият служител се обърна към дъщеря си:

— Не желая да разговарям повече с този хулиган. Той е срам за цялото ни семейство.

— Ще си сменя името — пошегува се Гьорг.

— Моля — каза баща му. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Изхвърча навън, затръшвайки вратата.

Гьорг се обърна към сестра си.

— Какво, по дяволите, направих?

Марика вдигна рамене. Откакто се помнеше, се бе превърнала в рефер на двубоите между баща и син. Конфликтът, изглежда, датираше от смъртта на майка им — тогава Гьорг бе на пет години, а тя — на две и половина.

Оттогава старецът се промени и в гневните си изблици изливаше яда си върху голямото дете. Докато тя се опитваше да порасне по-бързо, за да бъде в състояние да успокоява положението — да бъде като майка за брат си и като съпруга за баща си.

— Опитай се да го разбереш, Гюри, имал е труден живот.

— Това не извинява отношението му към мен, но го разбирам донякъде. В работата си се чувства като хванат в капан. Защото, Марика, дори високопоставените социалисти таят амбиции. Програмата за развитие на земеделието е пълен провал. Шефът му, естествено, обвинява него: на кого тогава да излее огорчението си, освен на нас? Понякога съжалявам, задето нямаме куче, та да рита него, вместо да се заяжда с мен.

Марика съзнаваше, че въпреки гневните си протести Гьорг — до известна степен, — искрено съчувства на разочарования си баща. Да, старият се бе справил отлично за човек, започнал от обущарски чирак в Капошвар. Най-голямото нещастие на Ищван Колоджи бе, че създаде син, чийто блестящ интелект неизбежно щеше да покаже неговата посредственост.

Някъде дълбоко в сърцата си и двамата мъже го съзнаваха. И се страхуваха да се обикнат.

 

 

— Имам страхотни новини! — извика Анико, пресичайки булеварда, за да се срещне с Гьорг в почивката между две лекции в правния факултет.

— Не ми казвай — усмихна се той, — тестът за бременност е отрицателен.

— Няма да разбера преди петък — отвърна тя, — но чуй, полските студенти стачкуват в подкрепа на Гомулка и ние ги поддържаме, като организираме марш.

— Анико, тайната полиция няма да ти прости това. Убийците от АВО^[1] ще ти счупят главата. Или пък приятелски настроените руски „гости“.

— Гюри Колоджи, не само ще маршируваш до мен, но и ще носиш един от плакатите, които направих тази сутрин. Кой си избираш: „Привет на полската младеж!“ или „Руснаци, вън!“

Гьорг се усмихна. Дали ако баща му го види да носи такъв плакат, това няма да „стопли“ сърцето му?

— Ще взема този — и той посочи „Ново ръководство за Унгария!“

Целунаха се.

Площад „Петнадесети март“ бе наелектризиран от очакване. Хиляди демонстранти, събрали се на тревните площи, носеха плакати и знамена. Тук имаше пратеници на заводи, училища, университети. Млад актьор от Националния театър се изкачи на статуята на Шандор Петьофи и започна да рецитира „Националния химн“ на поета — искрата, запалила Унгарската революция от 1848 година.

Непрекъснато нарастващата тълпа го аплодира особено енергично, когато стигна до думите „Most vagy soha — сега или никога!“

За първи път Гьорг почувства, че се случва нещо важно. И той бе част от него.

 

 

Най-сетне колоната тръгна, водена от демонстранти, които пееха и носеха венец от червени карамфили. Насочиха се към главните градски улици; навсякъде по пътя си блокираха движението, но никой не проявяваше враждебност. Мнозина шофьори направо заключваха колите си и се присъединяваха към демонстрантите, в чиито редици се вливаха собственици на магазини и работници. На всеки прозорец, на всеки балкон стояха цели семейства и махаха окуражително.

Сякаш с магическа пръчка Будапеща се превърна в безкрайно поле от червено, бяло, зелено. Всички хора се бяха закичили с трикольори — от панделки, от плат, дори от хартия. Когато студентите стигнаха до целта си — площад „Юзеф Бем“, видяха, че статуята в средата му е покрита с огромно унгарско знаме, а съветското е разкъсано.

Привечер много студенти поискаха да продължат демонстрацията пред Парламента. Други предложиха да атакуват огромната статуя на Сталин, която от години стоеше в градския парк и с чугунена ирония се надсмиваше над Будапеща. Гьорг и Анико се държаха за ръце и се оставиха течението да ги понесе към площада пред Парламента.

— Какво според теб ще направи правителството? — попита Гьорг.

— Ще подаде оставка. Няма друг избор.

Тълпата пред Парламента придоби застрашителни размери. Стотици хиляди — но изглеждаха като милиони — бяха обкръжили вековната правителствена сграда с изящни готически кули. Всички настояваха да се върне единственият лидер, комуто вярваха — Имре Наги. Миналата година руснаците го бяха отстранили от поста му.

Вечерта се превърна в нощ, въздухът стана ледено студен. Но мнозина, навили вестници и списания на фунии, продължаваха да викат в подкрепа на Наги. Най-неочаквано на един от балконите се появи слаба фигура. От предните редици се понесе шепот, който отекна и премина назад в кресчендо.

— Наги, Наги!

Някак си немощно, разтърсен от вълнение, сваленият лидер вдигна ръка, молейки за тишина.

— Да не е полудял? — попита гласно Гьорг. — Размахва ръце като лунатик.

Но след миг всичко станаха ясно. Той дирижираше огромната тълпа, която пееше националния химн. Гениална идея!

Песента свърши и Наги изчезна така внезапно, както се бе появил. Множеството — възбудено и въодушевено, — започна да се разотива. Хората инстинктивно почувстваха, че тази нощ няма да се случи нищо повече. Поне на площада пред парламента.

 

 

Гьорг и Анико бяха изминали половината път до университета, когато чуха изстрели. Той я хвана за ръка и двамата хукнаха към булеварда. По павираните улици се стичаха хора — възбудени, любопитни, уплашени.

Стигнаха парка. Във въздуха се усещаха следи от сълзотворен газ. Анико извади кърпичка и я постави на лицето си. Очите на Гьорг залютяха. Изпаднало в истерия момиче крещеше, че тайната полиция избивала беззащитни хора.

— Ще избием тези копелета до едно! — ридаеше тя.

— На куково лято! — прошепна Гьорг на Анико. — Ще повярвам, когато видя първия обесен от АВО.

Хвана я за ръка и двамата отново се затичаха.

 

 

Само след стотина метра спряха ужасени. Над тях, окачени на уличен стълб с краката нагоре висяха кървавите останки на офицер от тайната полиция. На Гьорг му прилоша.

— Гюри — побутна го Анико, — всички знаем какво са правили със затворниците.

На следващата пряка видяха още два трупа на служители на АВО.

— Божичко! — възкликна Анико. — Не мога да понеса това.

— Хайде, ще те заведа у дома.

 

 

— А-а, хулигане, виждам, че още не са те арестували.

Беше почти пет сутринта. Капнал от умора, Ищван Колоджи седеше до радиото и пушеше нервно. Марика се втурна да прегърне брат си.

— Гюри, чухме такива ужасни слухове. Страхувах се да не ти се е случило нещо.

— Забрави слуховете, Марика — намеси се главата на семейството. — Току-що по новините казаха истината.

— Така ли? — тихо попита Гьорг. — И каква е версията на радио Будапеща за снощните събития?

— Ограничен фашистки метеж, с който милицията се е разправила жестоко — обобщи Ищван Колоджи. — А ти къде беше цяла нощ?

Гьорг седна срещу баща си, приведе се леко напред и заяви с усмивка:

— Слушах Имре Наги.

— Ти си луд! Наги е никой!

— Опитай се да обясниш това на хилядите, които го приветстваха пред Парламента. Ще го върнем начело на партията.

— А на мен отново ще ми порасне коса. Сбирщина малоумни идиоти!

— Говориш като истински социалист — подхвърли Гьорг, излизайки от стаята. — Отивам да спя. Дори лунатиците се нуждаят от почивка.

 

 

Сестра му го събуди само три часа по-късно.

— Ставай, Гюри. Избрали са Наги за премиер! Току-що съобщиха по новините.

Гьорг повдигна с усилие измореното си тяло. Трябваше да види лицето на баща си. Втурна се в хола, закопчавайки ризата си. Старият човек сякаш се бе слял с радиоапарата, заобиколен от препълнени с угарки пепелници.

Марика подаде на Гьорг чаша кафе, а той попита баща си:

— Е?

Мъжът го погледна и без следа от ирония отвърна:

— Никога не си ме чувал да говоря против Имре Наги. Във всеки случай, сигурно има подкрепата на Москва, защото е поискал помощ от Съветската армия.

— Сега вече знам, че ти си фантазьор, татко.

Сетне Гьорг се обърна към сестра си и каза:

— Ако се обади Анико, кажи й, че съм отишъл в университета.

Преметна сакото си през рамо и напусна дома си.

 

 

През следващите години Гьорг често се връщаше към този миг и се питаше защо пропусна да се сбогува. Не с баща си. Безсрамното му лицемерие го вбеси. Но защо не се отнесе по-нежно с Марика?

Никога не успя да се утеши с мисълта, че в онова студено октомврийско утро на хиляда деветстотин петдесет и шеста година не е имал представа колко далеч отива.

 

 

Из университета се носеха всевъзможни слухове. След всяка емисия новини по радиото, хората се втурваха наоколо като глашатаи. Изтощените студенти се ободриха, като чуха че президентът Айзенхауер заявил: „Сърцето на Америка скърби за народа на Унгария!“ Шепнеха си един на друг „Целият свят ни гледа!“

Ала еуфорията достигна своя връх във вторник следобед, когато премиерът Наги обяви, че е започнало изтегляне на съветските войски. Гьорг сигурно събори поне шест души, когато се втурна към другия край на залата, за да прегърне Анико.

 

 

На първи ноември Гьорг бе събуден грубо от Геза, негов състудент по право.

— Какво, по дяволите…

Тогава забеляза нещо много странно. Днес слабичкият Геза изглеждаше като дебелак от цирка. Гьорг разтри недоверчиво очи.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? — попита той.

— Трябва да се измъкваме — прошепна Геза. — Облякъл съм всичките си дрехи — поне всички, които успях да навлека — и тръгвам за Виена.

— Да не си се побъркал? Руснаците си отидоха. Не слушаш ли „Свободна Европа?“

— Да, но чух и братовчед ми от Гьор. Обади се преди два часа и каза, че на западната граница стоят стотици руски танкове. Просто се прегрупират, за да се върнат.

— Сигурен ли е?

— Искаш ли да останеш и да провериш?

Гьорг се поколеба, но само за част от секундата.

— Само да взема Анико — подвикна той.

— Добре, но побързай.

 

 

Тя не бе особено въодушевена.

— Защо си толкова сигурен, че руснаците се връщат?

— Колко причини искаш да ти изброя? — нетърпеливо попита Гьорг. — Ако Унгария стане независима, поляците и чехите също ще се пробудят. Тогава съветската империя ще се разпадне на парчета.

Лицето й побеля. Тя се уплаши от важността на решението, което трябваше да вземе.

— Ами майка ми — тя не може да се справи без мен.

— Ще се наложи — спокойно заяви Гьорг.

Прегърна Анико. Тя ридаеше тихо.

— Нека поне да й се обадя.

— Добре, но, моля те, не се бави.

 

 

Тръгнаха пеша. Гьорг и Анико само с дрехите на гърба си, Геза — с целия си гардероб. В покрайнините на Буда Гьорг видя телефонна кабина и изведнъж се сети за сестра си.

— Някой да има дребни? — попита той.

Анико тикна монета в ръката му.

— Гюри — загрижено попита сестра му, — къде си? Дори татко се тревожи за теб.

Тогава Геза надникна в кабината и прошепна:

— Кажи й, че по „Гласът на Америка“ предават кодирани съобщения от бегълците, успели да се измъкнат.

Гьорг кимна.

— Моля те, Марика, не ме разпитвай. Само слушай „Гласът на Америка“. Ако кажат, че… — той се поколеба за миг, — че „Карл Маркс е мъртъв“, значи съм добре.

— Гюри, не разбирам. Струваш ми се уплашен.

— Така е — призна Гьорг и добави — така че, за Бога, моли се той да умре.

Затвори телефона, без да каже дума повече.

 

 

— Ами баща ти? — попита Анико. — Няма ли да си има неприятности, когато се разбере, че си избягал?

— Той е опитен политик със силно развит инстинкт за самосъхранение. Ще се оправи, уверявам те.

А в душата си помисли: „По време на цялото ми детство ми бе обърнал гръб, защо сега трябва да ме е грижа какво ще му се случи?“

Продължиха да вървят мълчаливо. От време на време по шосето минаваше някой камион — почти винаги в посока към западната граница. Понякога тримата се качваха на стоп за по тридесетина километра. Шофьорите нито веднъж не ги попитаха накъде отиват или защо.

По мрак стигнаха покрайнините на Гьор.

Гьорг попита Геза:

— А сега какво ще правим? Много е студено, за да спим навън, а в джоба си имам едва няколко форинта за храна.

— А аз нямам пари и за чиния супа — добави Анико.

Геза само се усмихна.

— Оставете това на мен. Ще съберете ли сили да повървим още час?

— Само ако знаем, че ще стигнем някъде — каза Гьорг.

Анико кимна в знак на съгласие.

— Родителите на Тибор Ковач живеят в Енесе — на десетина километра оттук. Трябваше да тръгне с нас. Майка му и баща му още го очакват.

Анико ахна.

— Не знаят ли, че го убиха преди два дни?

— Не — отвърна Геза — и няма защо да им съобщаваме.

И той ги поведе към Енесе.

След половин час тримата поеха по заледен селски път, осветен само от лунната светлина. Вървяха почти до сутринта и бяха прекалено уморени дори да разговарят.

— Утре денят е подходящ да се опитаме да се прехвърлим оттатък — увери ги Геза. — Задушница е. Пътищата ще бъдат натоварени. Всички ще ходят на гробища…

 

 

Семейство Ковач посрещна с радост приятелите на сина си и не изглеждаха обезпокоени от отсъствието му. Той инструктираше групи от новосформираната милиция как да си служат с оръжие, така че лъжата на Гьорг — Тибор трябвало да остане още ден-два в Будапеща, — прозвуча напълно правдоподобно.

Вечерята бе страхотна. За разлика от столичани, селяните разполагаха с много храна и госпожа Ковач ги нагости с пиле и зеленчуци. Отвориха дори бутилка токайско вино.

— Моите уважения — усмихна се широко господин Ковач. — Щях да тръгна и аз, ако бях по-млад. Както е сигурно, че утре ще завали сняг, така е сигурно и че руснаците ще се върнат. Всички, с които разговарях, са видели танковете. Те са встрани от главния път, скрити в гората и дебнат като гладни зверове.

Предложиха на Анико да спи на леглото на Тибор. Макар и вътрешно ужасена, тя знаеше, че трябва да приеме. Двамата младежи се свиха пред огъня в дневната.

На сутринта валеше обилно сняг.

Геза погледна Гьорг и Анико.

— В това време е най-добре да хванем влака за Шопрон. Оттам ще стигнем до дългата и слабоохранявана граница с Австрия. Ако имаме късмет, ще се прехвърлим още тази вечер.

На обяд благодариха на семейство Ковач и потеглиха, като оставиха окуражително съобщение за Тибор.

В покрайнините на селото ги очакваше първата изненада. Руските танкове вече не се криеха сред дърветата. Два от тях стояха насред пътя.

— Е? — попита Гьорг.

— Без паника, Гюри — окуражи го Геза. — Вали сняг и едва ли ще ни проверят сериозно. Не носим никакъв багаж, така че не изглеждаме подозрителни.

— Ти, Геза, с всичките тези дрехи приличаш на самоходна футболна топка — напомни му Гьорг. — Ако възнамеряваш да минеш покрай танковете, като блъфираш, по-добре се съблечи.

Геза внезапно се разтревожи. Не му се искаше да се раздели с пет шести от цялото си имущество.

— Да заобиколим и да видим дали можем да стигнем ж.п. линията от другата страна — нервно предложи той.

И те тръгнаха.

Но там също ги очакваха два танка. Напразно бяха бродили из снега повече от час. Гьорг и Анико погледнаха Геза. Без да каже дума, той започна да разкопчава якетата си. Пръстите му трепереха — не само от студ.

— Кой… кой… кой ще говори?

— Хайде, Геза — подкани Гьорг, — всички сме учили руски поне шест години. Просто трябва да говорим едно и също.

— Твоят акцент, Гьорг, е най-добър — настоя Геза. — Най-добре ти да говориш от името на всички ни. Освен това наложи ли се да лъжеш, ти си гений в това отношение.

— Добре, приятелю — съгласи се Гьорг. — Ще бъда нашият посланик.

Геза свали и последната си излишна дреха, зарови купчината в снега и те тръгнаха към танковете.

— Стой, кто идёт?

Един войник ги подкани да се представят. Гьорг направи няколко крачки и отговори на перфектен руски.

— Ние сме трима студенти от университета „Йотвош Лоран“. Бяхме на гости на наш колега, болен от треска. Искаме да вземем влака за Будапеща. Желаете ли да видите документите ни?

— Няма нужда. Проходи! — и войникът махна с ръка.

С разтуптени сърца тримата забързаха към селото и гарата.

— По дяволите! — изруга Геза и посочи гарата пред тях. — И там има танкове.

— Не им обръщай внимание — посъветва го Гьорг. — Самите войници едва ли знаят какво става.

Оказа се прав. Никой не ги спря да отидат на перона, където препълненият влак се канеше да потегли. Навсякъде цареше шум и бъркотия. И тримата отчаяно питаха:

— Шопрон? За Шопрон ли е?

Влакът потегли бавно; хората по прозорците започнаха да викат и да махат. Геза пръв се качи във вагона. Гьорг помогна на Анико, сетне скочи и той. След миг вече напуснаха гарата.

В купетата нямаше място, затова стояха в коридора и гледаха през прозореца. Всеки знаеше какво мислят другите двама. След час и половина трябваше да стигнат Шопрон. А сетне и границата.

Върху иначе познатия унгарски пейзаж бяха добавени нови щрихи. Руски танкове. Навсякъде. И оръдията на всички сочеха право към влака.

В продължение на половин час тримата не размениха нито дума.

И тогава дойде шокът.

— Гьорг — попита Геза сякаш около врата му бе затегната примка, — виждаш ли къде отиваме?

Гьорг погледна отвъд съветския танк. Сърцето му едва не спря.

— Пътуваме в обратната посока! Проклетият влак не отива в Шопрон — връща се в Будапеща!

Анико грабна ужасена ръката му.

Влакът внезапно спря. Анико политна върху Гьорг, който запази равновесие само защото се бе хванал за дръжката на прозореца. Пътниците се спогледаха със страх и объркване. Гьорг не можеше да отмести поглед от руските танкове навън.

— Не смяташ, че ще ни застрелят, нали? — прошепна Анико.

— Не бих се обзаложил — отвърна той и прехапа устни.

В другия край на вагона внезапно се появи кондуктор в избеляла синьо-сива униформа и се опита да си проправи път сред тълпата. От всички страни заваляха въпроси. Той събра ръце и обяви:

— Не можем да влезем в Будапеща. Повтарям, не можем да влезем в Будапеща. Руснаците са обградили града и го обстрелват жестоко.

Последва най-учудващата част от съобщението:

— Връщаме се обратно. Отиваме в Шопрон.

Геза, Гьорг и Анико се спогледаха. Очите им ликуваха. След няколко минути влакът започна бавно… да се отдалечава от съветската примка около Будапеща.

Изминаха целия път към границата сред шпалир от танкове. Най-сетне пристигнаха и слязоха на гарата в Шопрон. Надеждата им позволи да си поемат дълбоко дъх. Дотук добре.

Беше късно следобяд.

Гьорг попита Геза:

— Накъде е границата?

— Не знам — призна той.

— Какво, по дяволите, очакваш да направим? — сопна се Гьорг. — Да попитаме някой руски войник?

На Анико й хрумна нещо:

— Тук имаше лесничейско училище. Ще попитаме някой ученик.

Не се наложи да довършва мисълта си. Гьорг вече бе получил напътствия от една възрастна жена и те тръгнаха.

 

 

С влизането в голямата зала младеж с барета ги попита:

— Трябва ли ви оръжие, другари?

В училището цареше празнична атмосфера. Десетки патриоти се въоръжаваха, за да прогонят руските нашественици от родината си.

Всеки получи парче хляб, чаша какао и шепа патрони, изсипани от голяма бъчва.

— Къде е оръжието? — попита Гьорг с пълна уста.

— Ще дойде, другарю, ще дойде.

Тримата седнаха в един ъгъл и обсъдиха следващата си стъпка. Едно бе сигурно. Не бяха изминали целия този път, за да участват в предварително обречено въстание.

— Тези хора са луди — каза Геза, подмятайки половин дузина патрони от едната ръка в другата, сякаш бяха фъстъци. — Гилзите са с различен калибър. Не виждам две еднакви. Какво ще правят с тях — ще ги мятат по руснаците ли?

Сетне стана и излезе да потърси географски ориентир.

Гьорг и Анико се спогледаха. За първи път от няколко дни оставаха сами.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— Страх ме е. Надявам се да успеем.

Тя го хвана за ръка.

— Не се притеснявай — успокои я той. И след няколко минути попита: — Между другото, какво каза на майка ти?

— Знам, че ще се изсмее, но й казах единственото, което би повярвала. — Анико се усмихна. — Заминаваме, за да се оженим.

Гьорг се засмя и стисна ръката й.

— Може би не си излъгала.

— Сериозно ли говориш?

Той се поколеба за част от секундата и отвърна:

— Защо иначе да те взимам с мен?

И двамата се облегнаха назад, смълчани и изтощени.

След малко тя се обади тъжно:

— Чудя се какво ли става в Будапеща?

— Трябва да си наложим да не мислим за такива неща.

Анико кимна. Но за разлика от него не можеше толкова лесно да заличи спомените си.

Появи се Геза.

— Австрия е само на няколко километра през онази гора. Ако тръгнем веднага, ще стигнем преди мръкване.

Гьорг погледна Анико. Тя стана, без да каже дума.

Отново валеше сняг — едри безмълвни бели парцали. Скоро и тримата прогизнаха до кости и започнаха да замръзват. С тънките си градски обувки им бе по-трудно, отколкото ако бяха тръгнали боси.

Не бяха сами. През няколко минути задминаваха група възрастни или семейство с деца. Понякога само си кимаха. Друг път разменяха оскъдната информация, с която разполагаха. „Да, смятаме, че границата е в тази посока.“ „Да, чухме, че по-голямата част от Гранични войски е дезертирала.“ „Не, не сме виждали руски войници.“

Дълбоко в гората минаваха покрай бункери, от чиито амбразури зловещо стърчаха картечни дула. Това бяха постове на граничните патрули, за щастие празни. Подминаваха ги, като едва ли не очакваха внезапен дъжд от куршуми в гърба.

Снегът отразяваше светлината по странно зловещ начин. В далечината чуха кучешки лай. Спряха вцепенени.

— Граничарите ли са? — прошепна изпадналият в паника Геза.

— Откъде, по дяволите, да знам? — изруга Гьорг.

След секунда-две пътя им пресече мъж с немска овчарка. Но това бе всичко — селянин излязъл на разходка с кучето си. Продължиха отново.

След по-малко от пет минути гората свърши. Отсрещният хълм трябва да бе австрийската граница. Виждаха войници с шинели да спират колите за проверка, да разговарят, да взимат документи и т.н. Някои коли продължаваха напред, други се връщаха.

— Е, стигнахме — заяви Геза с триумфални нотки в изтощения си глас.

— Да — сухо отбеляза Гьорг, — остава ни само да минем покрай граничарите. Някой да може да лети?

Следващите думи бяха произнесени от непознат глас:

— Стойте — горе ръцете!

Обърнаха се и видяха двама мъже в униформи. Единият държеше автомат.

По дяволите — граничен патрул!

— Случайно да отивате на пикник в Австрия?

Никой от тримата не отговори. Стояха вцепенени. Вторият офицер имаше радиостанция, по която се свърза с щаба.

Гьорг знаеше, че няма какво да губят и опита дипломацията на отчаянието.

— Слушайте, ние сме унгарци. След няколко часа ще бъдем руски пленници. Вие, момчета, също. Защо всички не…

— Тишина! — изкрещя мъжът с радиостанцията. — Заловени сте при опит за нелегално преминаване на границата.

Но другият, с автомата, май се опитваше да срещне погледа на Гьорг. Нима халюцинираше или той леко въртеше глава, сякаш казваше „Бягай“?

Всъщност, нямаше значение. Това бе последната им възможност да бъдат свободни и те инстинктивно я почувстваха.

Гьорг докосна леко ръката на Анико. Тя разбра. Хукнаха едновременно. Геза, който искаше не по-малко от тях да оцелее, се втурна наляво; Гьорг и Анико тичаха надясно.

Направиха две-три крачки и куршуми започнаха да пронизват въздуха. Може стрелящият и да не се целеше, но Гьорг не искаше да го проверява. Наведе глава и тичаше, тичаше, тичаше.

Гьорг нямаше представа колко дълго е тичал. Знаеше само, че все още не изпитва умора. Продължаваше да тича в дълбокия до коленете сняг, докато накрая започна да осъзнава, че вече никой не стреля. Всъщност, бе тихо. Внезапно се озова сред огромно пусто снежно поле.

Почувства се по-сигурен и намали темпото. Едва сега усети изтощението. Още малко и щеше да припадне. Единственият шум, който чуваше, бе тежкото му дишане. Обърна се, за да погледне Анико.

Ала не видя нищо. Никого. Постепенно, болезнено, започна да осъзнава, че тя не е с него. Прекалено заангажиран със собственото си оцеляване, не бе помислил за нея.

Дали я бяха заловили? Дали се бе изгубила сред този ослепително бял сняг? Или някой куршум я бе улучил?

Гьорг тръгна обратно по стъпките си. Питаше се дали да извика името й. Отвори уста, но не излезе нито звук. Страхуваше се. Страхуваше се да привлече внимание. А ако продължеше още назад, имаше опасност граничарите да го хванат. Може би вече са заловили Анико? Имаше ли смисъл да извършва самоубийство?

Не, Анико би желала той да продължи и да се спаси. Обърна се отново. Опитваше се да не мисли за момичето, което го обичаше и което остави всичко, за да бъде с него.

След няколко минути в далечината видя — или поне така му се стори, — очертанията на кула на фона на вечерното небе. Сетне разбра, че е камбанария.

Осъзна, че в Унгария няма такива черкви. Трябва да бе в Австрия. Продължи към хоризонта.

След половин час Гьорг Колоджи влезе в австрийското селце Нойкирхен. Жителите му провеждаха местен фестивал. Веднага щом го видяха, разбраха кой е. Или поне какъв е. Към него се приближи пълничък червендалест мъж и го посочи с пръст.

— Bist du ungarisch? — попита той.

Дори в състоянието на шок, в което бе изпаднал, Гьорг разбираше, че го питат дали е унгарец. И по-важно — говореха му на немски. Беше спасен.

Двама мъже му помогнаха да седне на една пейка. Подадоха му плоска бутилка с шнапс. Гьорг отпи. Сетне внезапно захлипа.

Чувстваше се виновен, че е жив.

 

 

На петнадесетина метра от Гьорг със скърцане на спирачки спря микробус на австрийската полиция. При него дойде висок слаб офицер с напълно безизразно лице.

— Gutten Abend — тихо каза той, посочи към колата и добави. — Mit mir bitte.

Гьорг въздъхна съкрушено, стана послушно и бавно последва полицая. Качи се в микробуса и най-лошите му опасения се потвърдиха. Вътре имаше още десетина пътници, всичките унгарци като него.

— Добре дошъл на Запад — поздрави нисък жилав мъж с гъсти бакенбарди, настанил се на едно от задните места.

Гьорг побърза да седне до него.

— Какво, по дяволите, става? — попита нервно той.

— Австрийците събират такива като нас. Казвам се Шандор Миклош. Наричай ме Мики. А ти…?

— Колоджи Гьорг — и бързо се осведоми: — Обратно ли ни връщат?

— Не ставай смешен. Аз отивам в Чикаго.

— Откъде знаеш?

— Защото от тази страна на границата хората са свободни да ходят където пожелаят. Нали затова си избягал?

Гьорг се замисли за миг и кимна:

— Да, предполагам. Но къде отиваме с този микробус?

— Ами, след като качат още няколко риби, проврели се през съветските мрежи, ще ни заведат да си починем. Знам малко немски и поприказвах с капитана.

Гьорг се изкушаваше да изпита облекчение. Но бе преживял толкова разочарования, толкова неочаквани обрати, че не смееше да се отпусне.

И така, продължиха да се возят цяла нощ и някои от бегълците задрямаха. Но Гьорг остана буден, непрекъснато гледаше през прозореца и се опитваше да прочете имената на градовете и селата. Искаше да се убеди, че не правят никакви отклонения от маршрута на свободата.

Малко преди разсъмване пристигнаха в Айзенщад. Микробусът спря на препълнения паркинг на железопътната гара, която гъмжеше от хиляди унгарски бежанци.

— Какво става? — попита Гьорг, когато Мики се върна от кратката си разузнавателна мисия.

— Организират влакове — обясни запъхтяно той, — до някакъв изоставен военен лагер, използван от руснаците по време на войната.

— Не ми харесва — сподели Гьорг.

— Да — Мики се съгласи с кимване. — Всичко руско — дори без руснаци в него, — ми е противно. Тръгвам сам.

— Какво имаш предвид?

— Виж, рано или късно, ще отведат тези хора до Виена. Но аз предпочитам да тръгна веднага. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се. Имаш ли карта?

— Тук е — отвърна дребничкият мъж и посочи главата си. — Запомнил съм всичко. Потегляме на север и ще гледаме табелите. Добре, да се разделим и да тръгнем небрежно към далечния изход. Щом се увериш, че никой не те гледа, се измъкни и поеми по главния път. Ще се чакаме в първата бирария от дясната страна на шосето.

Кимнаха си и бавно се раздалечиха. Бързо и възможно по-незабележимо Гьорг достигна края на гарата. Сетне мина, подсвирквайки си, край въоръжената охрана и тръгна пъргаво на север.

Първата пивница се оказа на около шестстотин метра. По-възрастният мъж вече бе там и седеше спокойно срещу поизтрития дървен надпис идентифициращ заведението като „Der Wiener Keller“.

— Това означава „Виенската изба“ — обясни Мики, сочейки табелата. — Предлагам да продължим.

Потеглиха, без да разговарят повече.

— Как си с английския? — попита Мики, докато крачеха енергично.

— Не знам нито дума — призна Гьорг.

— О, да, ти си от онези привилегировани деца на партията, които с години учат руски. Не си бил особено предвидлив, нали?

— Но ще започна да уча английски, щом си купя учебник.

— Аз съм учебник — увери го приятелят му беглец. — Ако внимаваш, преди да стигнем Виена ще говориш добър американски.

— Окей — усмихна се Гьорг. — Започвай да ме учиш.

— Първи урок. Повтаряй след мен: „I am a cool cat. You are a cool cat. He is a cool cat. She is a…“.

— Какво означава?

— „Cool cat“ е комплимент, значи „готин пич“. Имай ми доверие, речникът ми е напълно съвременен благодарение на вестниците. А сега престани с въпросите и започни да повтаряш.

След два часа Гьорг бе в състояние да води съвсем кратък идиоматичен разговор. Знаеше как да поласкае бъдещите си сънародници; да им каже, че животът в Унгария е „кофти“; че Съединените щати са надеждата за бъдещето на човечеството. В по-практичен аспект, знаеше как да попита къде е мъжката тоалетна.

 

 

По едно време пресякоха Дунав и намалиха темпото. Отлично знаеха, че на няколкостотин километра на изток оттук същата река разделя родния им град.

— Оставил ли си семейство в Будапеща? — попита Гьорг.

Мики се поколеба. Изражението му леко се промени.

— Вече не — загадъчно отвърна той. — А ти?

Гьорг съжали, че е повдигнал темата и отвърна със същите думи:

— Вече не.

И отново се опита да прогони мисълта за Анико.

 

 

Мики разказваше как ще се свърже с големи американски организации и ще им обясни, че сестра му и зет му живеят в Илинойс, че той има професия. И освен това Чарлз Ланкастър желаел да го издържа.

— Кой, по дяволите, е Чарлз Ланкастър? — попита Гьорг.

— Зет ми, разбира се.

— Ланкастър?

— Слушай, Гьорг, ако името ти е Кароли Лукаш, няма ли да го смениш с нещо по-благозвучно за американския слух?

Гьорг се съгласи. И незабавно приложи наученото към своя случай.

— Мики, а какво ще направят с Гьорг Колоджи?

— Ще направят каша, приятелю. Американецът се нуждае от американско име.

— И какво би предложил?

— Гьорг не е проблем — Мики видимо се наслаждаваше на възможността да покръсти един пълнолетен. — Просто ще се превърне в Джордж. Но Колоджи трябва да се смени с нещо по-кратко и благозвучно.

Гьорг се замисли. Поради някаква странна причина мислите му се върнаха към първата бирария по пътя към свободата. — Как ти звучи Келер?

— Много достойно. Наистина много достойно.

От тази точка на маршрута си вече можеха да вземат трамвай, но Гьорг не искаше да се раздели с приятеля си.

— Дали ще приемат прост студент? Имам предвид, че нямам нито степен, нито нищо.

— Трябва да откриеш нещо, което да ги заинтересува.

— Следвах съветско право. Това цени ли се в Щатите?

— Аха, ето, получил си сериозно партийно образование. Владееш руски почти като майчин език. Кажи им, че искаш да използваш знанията си в борбата срещу световния комунизъм. Кажи им, че желаеш да следваш, за да помогнеш в тази борба.

— В кой университет?

— Двата най-добри са Харвард и Йейл. Но бих ти препоръчал Харвард.

— Защо?

Мики се усмихна.

— Защото за унгарец Йейл е прекалено трудна за произнасяне дума.

 

 

Накрая се разделиха на „Рингщрасе“.

— Късмет, Джордж.

— Мики, никога няма да забравя какво направи за мен.

Малко по-късно Гьорг откри в джоба си плик. В него бе бъдещият адрес на Мики в Хайленд парк, Илинойс. И двадесет и пет американски долара.

 

 

Комисията на американския Червен кръст изглеждаше впечатлена от образованието на Гьорг. Но вместо да получи самолетен билет, го изпратиха в бараките в покрайнините на града. Това не го устройваше.

Гьорг приближи служител с опознавателна табела на Червения кръст, на която пишеше:

АЛБЪРТ РЕДИНГ

английски-немски-френски

— Извинете, мистър Рединг — любезно започна Гьорг. — Бих желал да отида в Харвард.

— Че кой не би искал — засмя се младият мъж. — И аз подадох молба, но я отхвърлиха без никакви обяснения. А завърших гимназия трети във випуска си и бях редактор на училищния вестник. Но не се тревожи, в Америка има много университети. Ще довършиш учението си, гарантирам ти.

Но Гьорг имаше коз, една от „ключовите американски фрази“, на които го научи Мики по време на марша им от Айзенщад до Виена.

— Мистър Рединг — каза той с леко треперещ глас, — аз… аз искам да пристигна в Америка за… Коледа.

Успя! Гьорг видя изражението на Рединг, който се трогна от желанието на самотния беглец.

— Ти си добро момче, знаеш ли? — възкликна той искрено. — Виж… кажи ми името си и ще видя какво мога да направя.

Гьорг Колоджи изрече за първи път наскоро измисленото си име.

— Келер, Джордж Келер.

— Добре, Джордж — каза Албърт. — Не ти обещавам нещо, но ела при мен утре сутринта, о’кей?

— О’кей.

— И ако междувременно имаш нужда от нещо…

— Да — Джордж прекъсна любезния опит на Рединг да се освободи от него. — Доколкото разбрах, има възможност да се изпращат съобщения по „Гласът на Америка“?

— Ъ-ъ… да. Това не е в моя ресор, но ще го направя.

Извади тефтерче и молив от джоба на сакото си и Джордж му продиктува.

— Бих желал да съобщите, че… „Карл Маркс е мъртъв“.

— Това ли е?

— Да.

Младият мъж погледна Джордж и попита колебливо:

— Отвъд Желязната завеса не го ли знаят?

— Може да шокира някои хора — усмихна се Джордж. — Е, благодаря ви, господине. Ще дойда утре сутринта.

 

 

В седем и половина на следващото утро Албърт Рединг бе изпаднал в състояние на шок.

— Не знам — промърмори той, държейки телеграма в лявата си ръка. — Вероятно е трябвало да се родя унгарец.

— Какво има?

— Не мога да повярвам на късмета ти — повтори смаяно младият мъж. — Слушай: „До директора на поделението на Американския червен кръст във Виена. Харвардският университет е назначил комитет, които да издири и подпомогне един-двама образовани бегълци, студенти от унгарски университети. Ще ви бъдем благодарни, ако ни изпратите повече подробности за всеки потенциален кандидат. Моля, отговорете ми най-подробно. Подпис, Збигнев Бжежински.“

Рединг погледна Джордж с широко отворени очи:

— Вярваш ли на това?

— Кой знае? Но нека бързо изпратим доклад на този човек.

 

 

Отговорът дойде след двадесет и четири часа. Младият беглец бе търсеният кандидат. Останалото бяха бюрократични дреболии.

Осем дни по-късно Джордж Келер взе автобуса за Мюнхен. Там се качи на самолет и след двадесет и шест часа кацна на летище Нюарк, САЩ. Изобщо не се чувстваше уморен от дългото пътуване. То му бе дало време да запамети по-голяма част от най-новата си придобивка, книгата „Да обогатим речника си за 30 дни“.

Митическата проверка на летището мина бързо. Така и трябваше да бъде. Джордж носеше само две книги, три вестника и малко чисто бельо, което му дадоха от Червения кръст.

Докато с неуверена стъпка напускаше имиграционната служба, блед, кокалест мъж с късо подстригана коса му протегна ръка.

— Джордж Келер?

Кимна, все още несвикнал с новото си име.

— Аз съм професор Бжежински. Добре дошъл в Америка. Уредихме да преспиш тази вечер в Харвард клъб в Ню Йорк.

 

 

Андрю се запозна с Джордж Келер един следобяд в кабинета на Финли. Професор Бжежински току-що бе довел младия беглец, когото посрещна на Юниън стейшън. Представи ги един на друг и даде на Андрю двеста долара с молба да обиколи с Джордж Харвард скуеър и да му купи най-необходимите дрехи. Всъщност, трябваше да го облече от глава до пети, защото унгарецът нямаше дори пижама. И за да не остане Андрю с погрешно впечатление, Бжежински го предупреди.

— Бюджетът ни е ограничен, мистър Елиът. Затова ви съветвам да направите по-голямата част от покупките в „Кууп“.

В мига, в който се озоваха на площада, Джордж започна да чете билбордовете на глас, след което нетърпеливо питаше:

— Правилно ли произнасям думите, Андрю?

Четеше абсолютно всичко: от реклами като „Лъки Страйк означава добър тютюн“ до „Осем минути до «Парк стрийт»“ (неоновият надпис на входа за метрото). След което мигновено се опитваше да включи думите в изречения от рода на „Какво ще кажеш, Андрю? Да си купим ли «Лъки Стайк»? Чувал съм, че тютюнът е добър и са много приятни за пушене.“ Или „Чувал съм, че от Харвард скуеър до Парк стрийт, която е разположена в сърцето на Бостън, се стига само за осем минути.“ Така ли е?

Сетне изслушваше напрегнато каквито и глупости да му отговореше Андрю и веднага го питаше за значението на думите, които не разбираше.

— Моля те, Джордж — не издържа най-сетне Андрю, — чувствам се като ходещ речник.

Не че Джордж не беше благодарен. Той непрекъснато повтаряше изрази от рода на „Андрю, ти си готин пич.“

Американецът се чудеше къде ли беглецът е усвоил подобен жаргон. Накрая реши, че сигурно си превежда от унгарски.

В „Кууп“ Джордж започна да се държи като дете в склада на Дядо Коледа. Никога през живота си не бе виждал подобно изобилие от стоки. Това, което го порази най-силно, бяха учудващо ярките цветове.

— У дома… в бившия ми дом, искам да кажа… всичко е сиво — отбеляза той. — И доста по-грозно.

Въпреки блясъка в очите, който наведе Андрю на мисълта, че той ще пожелае да изкупят целия магазин, Джордж прояви изключителна придирчивост дори при избора на най-обикновени неща. Застанаха край щанда за бельо и се впуснаха в протяжен „диалектически“ спор дали мнозинството от студентите в Харвард носят обикновени боксерки, или най-„готините“ предпочитат „жокейския“ тип. (Джордж държеше да се превърне в модерен американец до най-незначителната подробност.)

Същото се случи и при избора на чорапи и вратовръзки. Андрю го насочи към тези с емблемата на Харвард, разбира се.

С тетрадките и останалите пособия положението бе далеч по-лесно. Джордж просто взимаше всичко, на което бе изобразена емблемата на колежа (дори и химикалките, които всъщност бяха туристически сувенир).

Прояви известна подозрителност, когато Андрю му обясни, че студентите в Харвард предпочитат да носят учебниците си в зелени чанти.

— Защо зелени? Официалният цвят на университета не е ли винено-пурпурен?

— Да — заекна Андрю и затърси подходящото обяснение, — но…

— Тогава защо ме караш да си купя зелена?

— Хей, Джордж, наистина нямам представа. Това е отдавнашна традиция. Искам да кажа, че всички готини пичове…

— О, така ли?

— Дори доктор Пъзи — добави Андрю с надежда ректорът на Харвард да не възразява срещу замесването на името му.

 

 

Прекараха цяла вечност край щандовете с учебници. Във влака Бжежински бе помогнал на Джордж да си изработи план на лекциите, съобразен с перфектното му владеене на руски. Все пак, в допълнение към нужните учебници, Джордж си купи всевъзможни английски речници и граматики. Всичко, което щеше да му помогне да покори езика.

Докато мъкнеха покупките си към „Елиът“ Джордж изведнъж попита шепнешком:

— Сега сме сами, Андрю, нали?

Дънстър стрийт беше опустяла, така че очевидният отговор бе утвърдителен.

— Значи можем да говорим откровено?

Андрю бе напълно объркан.

— Не те разбирам, Джордж.

— Имай ми доверие, умея да пазя тайна — продължи да шепне той. — Ти шпионин ли си?

— Какво?

— Моля те, не съм наивник с жълто около устата. Правителството има шпиони във всеки университет.

— Не и в Америка — възрази Андрю, опитвайки се да прозвучи убедително. Но все пак, подобно на герой на Кафка, изпита известна вина. — Джордж, приличам ли ти на шпионин?

— О, не, разбира се — увери го унгарецът. — И това е най-основателната причина да те заподозра. Моля те… нали няма да докладваш това?

— Виж какво — раздразни се Андрю, — не докладвам на никого. Аз съм най-обикновен студент в Харвард.

— Името ти наистина ли е Андрю Елиът?

— Разбира се. Какво странно намираш в това?

— Ами — започна Джордж, — общежитието, в което ме разпределиха, се нарича „Елиът“. Твърдиш, че това е твоята фамилия. Не намираш ли съвпадението за необичайно?

Призовал цялото си търпение, Андрю се опита да обясни, че сградите в Харвард носят имената на видни възпитаници на университета от по-далечна епоха и че семейството му е доста забележително. Това изглежда задоволи Джордж за момента. Всъщност дори повдигна настроението му.

— Значи си аристократ?

— И така може да се каже — откровено призна Андрю. Беше приятно изненадан да открие, че поради някаква неведома причина това сякаш правеше Джордж щастлив.

Сетне се развихри истинският ужас.

 

 

Бяха излезли от „Елиът“ към един и половина по обяд, а се върнаха около пет.

За щастие, Андрю влезе първи в апартамента. Кой знае защо хвърли поглед към спалнята и установи в паника, че появата им е прекъснала нещо.

Събитията от изтеклия ден го бяха накарали съвсем да забрави! Трябваше му половин секунда, за да реагира. Първо нареди на Джордж да изчака в коридора, сетне спринтира към вратата на спалнята и я затръшна рязко.

Накрая се обърна, за да види, че подозрението в погледа на беглеца се е превърнало в параноя.

— Елиът, какво става?

— Нищо, нищо, нищо. Мои приятели използват временно мястото…

Докато Андрю стоеше на стража пред вратата на спалнята, отвътре се чу трескава суетня.

— Не ти вярвам — гневно заяви Джордж с разтреперан глас. — Искам незабавно да разговарям с твоите началници!

— Ей, Келер, почакай малко, нека ти обясня, а?

Погледна чисто новия си часовник „Таймекс“ и отвърна подобно на офицер от армията:

— Добре, разполагаш с пет минути. След което ще позвъня на Бжежински да дойде и да ме измъкне оттук. — С тези думи Джордж седна и скръсти ръце.

Андрю нямаше представа как да започне.

— Виж какво, Джордж, имам двама приятели, които… — като не знаеше какво да каже, Андрю започна да прави безсмислени жестове с ръце.

— Дотук нищо смислено не чух — отбеляза Келер неодобрително. Погледна отново часовника си и добави: — След четири минути и двадесет секунди се обаждам на Бжежински.

Изведнъж вдигна поглед и изразът му коренно се промени. Скочи на крака и заяви с широка усмивка:

— Здрасти, сладурче, аз съм Джордж. Ти как се казваш? Андрю се обърна и видя Сара да излиза от стаята, леко позачервена.

— Сара Харисън — отговори тя дотолкова дружелюбно, доколкото й бе възможно при създалите се обстоятелства. — Добре дошъл в Харвард.

Джордж протегна ръка и двамата се ръкуваха. После от стаята се появи Тед и също се представи. Трансформацията на Джордж бе направо чудодейна.

— Значи всички живеем заедно тук, а? — попита той с новопридобит оптимизъм.

— Хм… всъщност не — заекна Андрю. — Но, нали разбираш, Сара и Тед нямат квартира…

— Моля, моля — галантно го прекъсна Джордж, — няма нужда от обяснения. В Унгария имаме същите жилищни проблеми.

— Ей — заизвинява се шепнешком Тед на Андрю, — съжалявам за объркването, но ти изобщо не ни предупреди.

— Не е нужно да ми се извинявате. Грешката е моя. Трябваше да ви звънна, когато разбрах с кой влак пристига.

— Няма страшно — успокои го Тед. — Виж, става късно. Трябва да изпратя Сара до тях и после да отивам на работа. Благодаря ти, Елиът, беше страхотно, докато продължаваше.

Сара целуна Андрю по бузата и последва Тед към изхода. Андрю подвикна след тях:

— Ей, нали знаете, всичко си остава по старому. Така де… и занапред сте добре дошли… на гости.

Сара подаде обратно глава през вратата.

— Ще видим — усмихна му се тя. — Но ми се струва, че и без нас си имаш предостатъчно ангажименти.

 

 

Бяха избрали трапезарията на Елиът хаус да работи по коледните празници, за да предоставя храна — твърде ласкателно определение за произведенията на готварското изкуство, доставяни от Централната кухня срещу съответното заплащане, — на нещастниците; останали в Кембридж по време на ваканцията.

Сега тук се виждаха не толкова обичайните обитатели на общежитието, колкото пъстра смесица от студенти, прииждащи от всички краища на университетското градче. Мнозина бяха пред завършване (от Випуск ’57) и работеха трескаво по дисертациите си. Други — първокурсници — не разполагаха с необходимите средства дори за автобусен билет, та да се върнат по твърде отдалечените си родни места.

Сред посетителите на трапезарията се срещаха все пак и неколцина от истинските обитатели на Елиът хаус, решили поради най-различни причини да останат за Коледа в арктично студения Кембридж.

Един от тях бе Дани Роси. Той приветства горещо освобождаването от курсови занимания и се потопи изцяло в композирането на „Аркадия“. Общежитието тънеше в тишина. Откъм заснежения парк не долитаха грубовати викове, които да го разсейват. И това бе добре дошло за него, защото в желанието си да впечатли Мария той прибързано обеща балетът да бъде изцяло завършен до навечерието на Новата година.

Дани работеше бясно от ранни зори до тъмна нощ. Една от темите се появи сякаш по вълшебство — жалната песен на пастирите. Мелодия, породена от неговия копнеж по Мария. С останалите обаче доста се поизпоти. Въпреки всичко петолинията постепенно се запълниха.

Дани оценяваше „Аркадия“ като най-доброто от всичко, което бе писал до момента.

Всеотдайният му труд бе твърде уместен и поради още една причина. В последните си писма майка му настоятелно го молеше да се върне у дома и да се възползва от присъщия за празника дух на прошка. Така че първата значима поръчка, която бе получил, му предоставяше достатъчно оправдано извинение да отбягва и занапред срещата с баща си.

Дани прекара коледните празници като в затвор — не само физически, но и душевно, защото натрапчивото увлечение по новия балет му помогна да заглуши в себе си всяка емоция наред с естественото желание да прекара Коледата със семейството си и по-специално с майка си, наред с чувствата му към Мария — толкова мила, толкова желана, толкова напълно недостижима.

По дяволите — мислеше си той, — ще излея мъката си върху нотната хартия. Страстта може и да вдъхновява за изкуство. В неговия случай обаче всички опити да въздигне страстта си до изкуство само я възпламеняваха още повече.

 

 

Джордж Келер също избра да остане в Кембридж. Андрю Елиът любезно го покани да му гостува, ала Джордж предпочете да прекара празниците в усамотение и да усъвършенства още своя и без това бързо подобряващ се английски.

На Бъдни вечер в трапезарията сервираха ястие, чийто вкус почти наподобяваше печена пуйка. Джордж Келер дори не забеляза. Седнал в единия край на дългата правоъгълна маса, жадно поглъщаше словесния запас на един речник. В другия край на същата маса неговият състудент Дани Роси съсредоточено препрочиташе композираното през деня.

Двамата, твърде вглъбени в заниманията си, не се забелязваха един друг, нито дори факта, че всеки е самотен.

С наближаването на полунощ детето у Дани Роси изплува от глъбините на подсъзнанието му. Побутна настрани нотите на балета и поради някаква атавистична причина се зае да импровизира на пианото коледни песни.

През открехнатия му прозорец музиката леко прелиташе над потъналия в мрак парк и стигаше до слуха на Джордж Келер, който, разбира се, все още учеше настървено.

Бежанецът се отпусна назад и затвори очи. Дори в Унгария мелодията на „Тиха нощ, свята нощ“ винаги го беше затрогвала дълбоко. Сега, на хиляди километри далеч от родния дом, отново потъна в носещата се приглушено из ледения въздух на Кембридж песен.

И в съзнанието му изплуваха спомени, които смяташе, че е потиснал завинаги.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Този Джордж Келер направо ме подлудява. Вероятно поради емигрантския си манталитет. Всъщност, постепенно откривам все по-категорични примери в подкрепа на теорията ми, че американците са толкова по-амбициозни, колкото по-отскоро са стъпили по тези места.

Така де, навремето си мислех, че Ламброс има щръклица в задника. При това той е роден тук. Океана е прекосило поколението на баща му. Но нищо, абсолютно нищо не е в състояние да надмине френетичната амбиция на този унгарец, дошъл в Америка едва преди два месеца. Да беше локомотив, като нищо би избухнал, толкова силно е нагнетена парата в него.

Когато сутрин се събуждам в осем — безбожно ранен за мен час, — той вече учи усилено, отдавна приключил със закуската. Почти всеки ден ми заявява с нещо като самодоволна гордост, че се е появил пръв в трапезарията. (За разлика от Нюал, който пък се гордее, защото за цялото си пребиваване в Харвард нито веднъж не е станал навреме за закуска.)

Джордж взе назаем от мен петдесет долара (обеща да ми ги върне, щом си получи стипендията) и си купи портативен магнитофон, който носи на всички лекции, за да ги записва.

Следобед прослушва записите — и то не по веднъж, — докато не научи буквално всичко наизуст. Много от лекциите са на руски. За него това може и да е добре дошло, но аз имам чувството, че изведнъж са ме пренесли да живея в Кремъл. Излишно е да споменавам, че денем целият апартамент е почти изцяло на разположение на Джордж.

Имахме обаче известен проблем с Тед и Сара. При цялото разбиране към тяхната потребност да разполагат с интимно местенце, Джордж заяви, че нямал нищо против да използват моята стая, докато той учи в хола.

Наложи ми се да му обяснявам възможно по-тактично, че те двамата биха имали нещо против, при това много. В крайна сметка се съгласи да учи в библиотеката на общежитието от четири до шест и половина следобед в дните, когато Тед и Сара се нанасяха временно в апартамента.

Впрочем, случи ми се твърде шокиращо изживяване с Джордж. Нямах никаква представа по кое време си ляга. Дори смътно го подозирах, че изобщо не спи! И ето какво стана онази нощ. След солиден запой в „Порк“, някъде към два след полунощ, неотложен зов на природата ме събуди и изстреля от леглото към банята. Докато стоях над тоалетната чиния и удовлетворявах природните си нужди, дочух иззад завесата на душа задгробен глас да повтаря нещо от рода на „бегин, беген, бегън; байт, бит, битън; синг, сенг, сънг“^[2].

Извиках Джордж по име, но не получих отговор. Глухият глас продължаваше да повтаря глаголите, отеквайки злокобно в облицованото с плочки помещение.

Дръпнах завесата на душа. Джордж стоеше облегнат на стената в сухата кабинка само по новите си жокейски шорти, наскоро излезли на мода като бельо, с английска граматика в ръка. Изобщо не ме забеляза и продължи вглъбено и монотонно да набива новите думи в главата си.

Предупредих го, че по този начин като нищо ще се докара до умирачка. А той ми отговори:

— Драйв, дроув, дривън^[3].

Обърнах се към умивалника, напълних чаша студена вода и я излях върху главата му. Той се разтресе целият, изгледа ме с коматозно изумление, изтръгна края на завесата от ръката ми, рязко я затвори и продължи глаголните си упражнения.

— Шоу, шоуд, шон; спийк, споук, спокън^[4].

Майната му, помислих си аз. Негова си работа. Ако ще да се докара до смърт, изобщо не ми пука.

На излизане затворих плътно вратата на банята, за да не събуди и Нюал, мушнах се в леглото и заспах.

Или както би казал Джордж — слийп, слепт, слепт^[5].

 

 

Здравей, татко. Аз съм, Джейсън. Имам страхотна новина.

— Не те чувам, сине. При теб е страхотна олелия. Откъде звъниш?

— Олелия е меко казано. Целият университетски отбор по скуош се е събрал в стаята ми. Току-що гласувахме кой да е капитан за следващия сезон и избраха мен. И аз не знам защо.

— Синко, това е направо страхотна новина! — възкликна въодушевено Гилбърт-старши. — Горя от нетърпение да я съобщя на майка ти. И знаеш ли? Сигурно ще станеш и капитан на отбора по тенис.

Затваряйки телефона, Джейсън изпита смътна, необяснима тъга. Макар баща му да беше повече от очевидно доволен, съвсем недвусмислено заяви очакванията си неговият син да му донесе още повече слава. Нямаха ли край неговите очаквания?

— Ей, капитане! — подвикна му Нюал, като се кикотеше. — Още ли си трезвен?

— Още — разсмя се Джейсън. — Не можех да допусна баща ми да ни помисли за банда пияндета, каквито всъщност сме си.

Съквартирантите му нададоха одобрителен рев. В малката му стаичка се бяха натъпкали цяла дузина, плюс още неколцина обитатели на други пансиони, сред които Тед и Сара. Доведе ги Андрю Елиът, за да им даде възможност да хвърлят едно око на най-атлетичните създания в харвардската зверилница.

Първоначално Нюал смяташе купонът да бъде изненада за Джейсън, но Джордж Келер категорично отказа да използват стаята им за тази цел и Нюал се видя принуден да уведоми предварително Джейсън, така че да се съберат при него.

— Как я кара онзи откачалник? — попита Джейсън, наливайки им бира. — Сигурно вече е научил наизуст почти цялата „Енциклопедия Британика“.

— Хич не е смешно — подхвърли Андрю. — Не само учи като побъркан по всички предмети, но редовно чете открай докрай и всеки брой на „Ню Йорк Таймс“, включително обявите за недвижими имоти и кулинарните рецепти… И си записва всяка непозната дума!

— И не само ежедневника, ами и неделното му издание — добави Нюал, — което е дълго, колкото „Война и мир“, по дяволите!

— Е, такъв човек заслужава възхищение — отбеляза Джейсън.

— Бих му се възхищавал и още как — възкликна мрачно Нюал, — стига да не живеех в една стая с него.

Изведнъж членовете на отбора по скуош започнаха едновременно да чукат чаши и да подвикват с пиянски гласове за тишина. Било време да произнесат тост за новоизбрания си капитан. Думата взе Тод Андерсън — бивш капитан на отбора по скуош в колежа „Андовър“, а понастоящем номер трети в университетския отбор, — който се славеше като най-речовит от тях.

Вдигна чаша и отправи към новоизбрания капитан пожелания, подходящи за сборището от грубовати шегаджии:

— Да пием за нашия възлюбен нов лидер, Джейсън Гилбърт, ненадминат майстор на ракетата и несравним сваляч. Дано ударите му на корта са толкова силни и точни, колкото и тези, когато си свали шортите и скочи с някое маце в леглото.

 

 

Малко след седем вечерта гостите на Джейсън започнаха да се разотиват, а отборът по скуош пое — както се бяха уговорили предварително, — по улиците на Кембридж към Клуб „Качамак“. Всеки четвъртък там сервираха пържоли на възможно най-ниската за Кембридж цена от долар и седемдесет и пет едната.

Докато се спускаха шумно по Маунт Обърн към Холиоук стрийт, рицарите на скоуша от университетския отбор на Харвард зареваха с пълно гърло еуфоричен вариант на най-популярната бойна песен на колежа:

С наш Гилбърт начело

триумфално вървим,

противниците жалки

от бой ще посиним…

Не бяха кой знае колко по-кротки и влизайки в сградата на клуба, която се намираше на номер дванадесет. Нито пък после, когато изтрополиха нагоре по стълбите край окачените по стените театрални афиши, събирани в продължение на две столетия, и се изсипаха в салона-трапезария. Там Нюал беше запазил дълга маса, та да се настани цялата компания.

Сложиха, естествено, Джейсън начело на масата. Това го въодушеви неимоверно, защото престижното му място привличаше вниманието на всяка жена, поканена на вечеря от някой друг от членовете на „Качамак“. И за огромно неудоволствие на тези простосмъртни, техните дами непрекъснато поглеждаха и се усмихваха на обгърнатия с почести мъж на вечерта. А и той им отвръщаше с очарователни усмивки.

Към десет вечерта Джейсън, Андрю и Дики Нюал се отправиха със залитане към Елиът хаус. Изведнъж новоизбраният капитан се сети за нещо.

— Ей — възкликна той, — не видях Андерсън в клуба. Не зачита компанията ни или какво?

— Стига бе, Джейсън — възкликна Нюал с пиянска веселост, — много добре знаеш, че Тод не е член на „Качамак“!

— Как така? — Джейсън се изненада безкрайно от мисълта толкова изтъкнат спортист като Андерсън да не е приет в престижното дружество на гастрономите, в което членуваха почти една трета от всички представители от мъжки пол на висшата университетска класа.

— Да си забелязал случайно, че Андерсън е негър? — сопна му се Нюал.

— И какво от това? — недоумяваше Джейсън.

— Стига бе, Гилбърт! — възмути се Дики. — „Качамак“ не е чак толкова либерален клуб. Така де, нормално е да не приемаме някои).

По този начин за пореден път напомниха на Гилбърт Джейсън, дори в деня на неговия личен триумф, че макар в Харвард всички студенти да са равни, някои са по-равни от други.

 

 

Професор Самюъл Елиът Морисън, адмирал от флота, бе сред изтъкнатите членове на харвардското преподавателско тяло и несъмнено един от най-плодовитите му представители, прочут с трудовете си по история на средните векове и с хрониките си за Харвард. А както подсказваше и част от името му, забележителният джентълмен беше и далечен роднина на Елиът от Випуск ’58.

Вече близо три години Андрю прелиташе като пчеличка от курс на курс (английска литература, дори американска история за няколко седмици на умопомрачение) и все не успяваше да реши окончателно в каква специалност да се дипломира. Неотдавна обаче неговият наставник по учебната част му изпрати ултиматум: да избере нещо и да се придържа към него до края. Андрю и без това знаеше, че се налага да се дипломира с някаква специалност от Харвард, но сега се паникьоса истински и реши да потърси професионален съвет.

Събра кураж и написа бележчица на професор Морисън с молба за среща. Приятно се изненада от незабавния отговор на великия мъж с покана да го посети в облепения му с исторически карти кабинет, разположен навътре в еркерното крило на колежа „Уайдънър“.

— Удоволствие е да видя пред себе си живо доказателство, че родовата линия на стария Джон Елиът е непрекъсната и жизнена — отбеляза професор Морисън, докато се ръкуваха. — Познавах баща ти още преди да си избере окончателно специалност и дори се опитах да го примамя да ми помогне малко с моята колониална история. Но банкерството се оказа по-съблазнително за него.

— Да — съгласи се Андрю учтиво. — Би могло да се каже, че татко обича парите.

— Няма нищо лошо — любезно вметна Морисън. — Особено като се има предвид, че щедрата филантропия на мнозина Елиът спомогна за изграждането на този колеж. Със средства на моя съименник, например, Самюъл Елиът още през хиляда осемстотин и четиринадесета година е открита първата професура по история на Древна Гърция. Кажи ми, Андрю, каква специалност си избрал?

— Точно в това е въпросът, сър. Вече съм в горния курс, а още не мога да реша.

— Какво смяташ да правиш след завършването на колежа?

— Ами ще трябва, естествено, да служа известно време в армията…

— Открай време мъжете от фамилията Елиът са смятали за чест да служат във флота — напомни професорът.

— Да, сър, адмирал Морисън — съгласи се Андрю, но не добави, както вероятно се очакваше от него, че именно поради тази причина и той също мисли за военна служба.

— А после?

— Очакванията на татко, предполагам, са да бъда своего рода банкер. — Същевременно Андрю си помисли: „След четири години ще стана пълнолетен и ще получа такова богатство, че е редно поне да посещавам мястото, където парите се множат и съхраняват. А то си е пак нещо като банкерство, нали?“

— Много добре, чудесно поприще — отбеляза Морисън. — Сега остава само да ти изберем специалност и тема за дипломната работа, която да обогати изявата ти в това отношение. Мислил ли си някога за историята на твоята фамилия?

— Татко не би позволил да я забравя — отвърна Андрю откровено и с леко притеснение. — Бях още в пелени, когато започна да ми изнася лекции за нашето благородно потекло. И да ви призная, сър, това до известна степен изглежда охлади ентусиазма ми. Всеки ден по време на хранене да слушаш за Джон Елиът, Апостола на индианците, и за прадядо Чарлз, прочутия харвардски ректор… Буквално съм смазан от клонаците на фамилното ни дърво.

— А при това прескочи няколко столетия — обърна му внимание адмиралът. — Какво ще кажеш за войната по време на индустриалната революция? Знаеш ли какво са правили мъжете от фамилията Елиът в онези тежки времена, подложили на изпитание човешките души?

— Не, сър. Но сигурно са стреляли с мускети около Бънкър хил.

Професорът се усмихна.

— Мога да те осветля по въпроса. През осемнадесети век мнозина представители на фамилията Елиът са били великолепни автори на дневници. Благодарение на техните записки днес знаем какво са видели и правили по време на Революцията.

Професорът направи кратка пауза и добави:

— Андрю, едва ли има нещо по-вълнуващо, особено за един Елиът, от проучване върху заниманията на завършилите Харвард по онова време. Това е чудесна тема за дисертация.

Сега вече Андрю бе принуден да си признае.

— Сър, налага се да ви го кажа. Оценките ми не са особено високи. Съмнявам се дали ще ме допуснат да пиша дисертация.

Великият историк се усмихна.

— В такъв случай би се докоснал до същината на истинското образование, Андрю. Ще уредя да стана твой наставник и заедно ще изследваме дневниците на различните представители на фамилията Елиът. При това положение оценките ти ще са без значение. Самото разчитане на дневниците е достатъчно възнаграждение за усилията.

Андрю напусна кабинета на професор Морисън, останал почти без дъх от въодушевление. Откриваше му се шанс не само да получи диплома, но и истинско образование.

 

 

Дани Роси бе раздвоен.

На моменти отчаяно му се искаше репетициите на „Аркадия“ да приключат и проклетият балет най-сетне да бъде изпълнен пред публика, та никога повече да не му се налага да вижда Мария.

Друг път обаче желаеше подготовката да продължава до безкрай. През февруари и март трябваше часове наред да седи на пианото. Шест следобеда седмично, докато Мария поставя хореографията на балета — определяше мизансцена, репетираше с балетистите, показваше движенията и често идваше до него, облягаше се върху капака и търсеше съвета му на композитор.

Проблемът беше в нейното синьо трико. Впрочем не — как да вини дрехата, когато всъщност го подлудяваше тялото, така съблазнително очертано от нея.

Но най-лошото настъпваше след репетиция — тогава отиваха да хапнат и да обсъждат как върви работата по балета. Мария се държеше толкова сърдечно и дружелюбно, а разговорите им се проточваха с часове. Тези техни вечери измъчваха Дани, защото все повече му заприличваха на любовни срещи. А знаеше, че не са.

По едно време азиатски грип повали Мария и й се наложи да постъпи в лечебницата. Дани отиде да я посети. Занесе й цвете. Приседна на крайчеца на леглото и се опита да повдигне духа й с глупави вицове. Тя се заливаше от смях, а когато си тръгна, му каза:

— Благодаря ти, че дойде, Дани. Ти си истинско другарче.

По дяволите, за нея той беше само някакво си другарче и нищо повече! Но и как да бъде другояче? Тя беше красива, самоуверена… и висока. На Дани му липсваха и трите.

А най-много го измъчваше невъзможността да измисли претекст, за да продължи да я вижда и след края на репетициите и представленията.

Най-сетне настъпи и вечерта на премиерата. Всички самопровъзгласили се за ценители на балета обитатели на Харвард се събраха в залата на театър „Агасис“ в колежа „Радклиф“, за да кажат тежката си дума за хореографията на Мария Пасторе и музиката на Дани Роси.

Дани, прекалено вглъбен в дирижирането, не забелязваше какво всъщност става на сцената, но на няколко пъти чу публиката да избухва в аплодисменти. Но дали обаче бяха за музиката, или за танца?

 

 

Понеже повечето от изпълнителите бяха на строга диета и въздържатели, партито след премиерата се състоя в една от репетиционните зали, където бе сервиран измислен пунш от газирани безалкохолни, а по-дръзките пиеха бира.

Театралните изяви в Харвард копираха Бродуей в едно отношение: изпълнителите седят и чакат първите отзиви за спектакъла в пресата. Разлика е, че в Кембридж нямаше какво друго да чакат, освен присъдата на „Кримсън“.

Към единадесет вечерта сценичният директор се втурна в репетиционната и задъхано оповести коментарите на Соня Левин, които щяха да излязат във вестника на следващия ден. За издание, чиято политика по принцип е да оплюва високомерно всичко и всеки, отзивът започваше с доста ентусиазирани думи относно хореографията на Мария, наречена „динамична и осъществена с въображение, с елементи на непретенциозно новаторство.“

После мис Левин насочваше вниманието си към Дани Роси. Или по-точно насочваше спусък към него. Според нейното мнение: „Макар амбициозна и енергична, музиката е най-меко казано неоригинална. Подражателството може и да е най-искрената форма на ласкателство, но Стравински и Арон Коплан имат всички основания да поискат от Роси да им плати авторски права.“

За ужас на Дани сценичният директор четеше материал на висок глас. Личеше му, че се чувства все по-неудобно с всяка излязла от устата му дума.

Дани остана потресен. Защо тази саркастична устатница от „Кримсън“ иска да се самоизтъкне за негова сметка? Нима не знае колко болка ще му причини?

Изведнъж му се прииска да избяга. Но тъкмо понечи да се изправи, и нечия ръка го хвана за рамото. Мария.

— Ей, Дани…

— Хич не се и опитвай — измънка той с горчивина.

Нямаше сили да се обърне и да я погледне в лицето. Забравяйки, че си е оставил палката на един стол зад сцената, Дани бавно излезе от репетиционната.

Навън обаче ускори крачка и все по-забързано тръгна към стълбите. Да се махне оттук! Да избяга от всички тези съчувствени погледи.

На партера погледът му попадна върху стрелка към обществен телефон и се сети за обещанието да се обади на доктор Ландау след края на представлението.

О, не, по дяволите! Как да повтори съкрушителните думи, написани от онази кучка? Всъщност, как изобщо вече ще се обади когато и да било на учителя си? Провали се. Той, Дани Роси, се провали очебийно, недвусмислено и жалко пред всички. Точно както навремето, на онова спортно състезание в училище.

Отвори остъклената врата на сградата и излезе в студената мартенска нощ, без изобщо да усеща острия вятър, бръснещ лицето му. Терзаеше го тревожната мисъл, че неочакваният обрат на събитията ще го лиши от уважението на любимия му учител.

Дани открай време знаеше, че ще бъде последният ученик на Ландау. И искаше да е най-добрият.

Изведнъж силите го напуснаха. Отпусна се на каменните стъпала и зарови глава в ръце.

— Ей, Роси, какво правиш тук? Ще настинеш и ще се разболееш.

Мария стоеше на най-горното стъпало зад него, току-що излязла през вратата.

— Върви си, Пасторе. Нямаш работа с бездарници.

Без да обръща внимание на думите му, тя слезе и седна на стъпалото под него.

— Виж, Дани, изобщо не ме интересува мнението на Соня. Според мен твоята музика е блестяща.

— Утре сутринта всички в колежа ще го прочетат. И копелетата от „Елиът“ ще се скъсат да ми се смеят и подиграват.

— Я не изглупявай! Повечето от тях дори не знаят да четат — скастри го Мария остро, а после добави по-меко: — Дани, повярвай, на мен ми е също толкова болно, колкото и на теб.

— Защо? Тя се изказва повече от добре за твоята работа.

— Защото те обичам.

— Няма начин да ме обичаш — отвърна й той полушеговито. — Прекалено си висока.

Абсурдната му реакция накара Мария да се разсмее.

След миг и той се разсмя. Присегна се и я привлече към себе си. Целунаха се.

— Сега е твой ред — Марта го гледаше усмихната.

— За какво?

— Добре де, искам да знам дали чувствата ми са споделени, или не.

— Да — отвърна Дани тихо. — И аз те обичам, Марта.

Двамата продължиха да се прегръщат и целуват, без изобщо да усещат режещия вятър.

 

 

Харвардската пролетна ваканция означава различни неща за различните хора.

Студентите последна година остават в колежа, за да завършат дипломната си работа, защото срокът за предаването е първият ден след ваканцията. По-заможните студенти от долните курсове хващат самолета за Бермуда — за прочутата ежегодна екскурзия, известна под името „Колежанска седмица“. Програмата включва излежаване на слънце, каране на яхти и водни ски, танцуване на калипсо и — поне хипотетично — съблазняване на момичета, дошли със същите намерения.

Пролетта идва в Кембридж обикновено само на думи. А за мускулите на спортистите е необходима лятна жега, та да се подготвят за предстоящите решителни състезания.

За целта отборът по бягане се натоварва на самолета за Пуерто Рико. Звучи обаче по-екзотично, отколкото е в действителност. Защото, за разлика от туристите по бреговете на Бермуда, членовете на отбора стават в пет сутринта, бягат пет мили преди закуска, после спят цял ден до времето за следобедната тренировка. Малцина имат енергията, а дори и желанието, вечерта да свалят сеньорити.

Отборите по тенис, голф и бейзбол обикалят южните щати да тренират — състезават се с някои от тамошните университети. Режимът, не така аскетичен като на бегачите, оставя на момчетата предостатъчно енергия за нощни забавления. След вечеря обикалят из красиво оформените градини на университетските градчета, облечени в неустоимо привлекателните за южняшките красавици пуловери с благородното X на гърдите.^[6]

След спечелената с труд победа срещу Университета на Северна Каролина, Джейсън Гилбърт и неговите съотборници се готвеха да излязат и да покорят сърцата на женското население на Чапел хил. Момчетата се къпеха и обличаха, а треньорът им Дейн Оливър ги обсипваше с градивна критика — включително и към Джейсън, който въпреки победата му се стори някак вял на корта.

— Защото съм уморен, тренер! — запротестира Джейсън. — Цялото това непрекъснато пътуване, тренировки и мачове едва ли може да се нарече пикник.

— Я стига, Гилбърт — добродушно го скастри Оливър. — Просто влагаш прекалено много усилия в купоните след срещите. Да ти напомням ли, че не сме тръгнали на ваканция?

— Ей, тренер, а ти забрави ли днешната ми победа?

— Помня я, помня я, ама вървиш и спиш. Вземи се стегни, за да не ти наложа вечерен час. Ясно ли е, Гилбърт?

— Ясно, сър. Няма да правя вече така, мила мамичко!

Думи му предизвикаха неистов смях на момчетата и гласовете им отекнаха извън стените на съблекалнята, към която в момента приближи някакъв академичен на вид тип с посивяла коса, в костюм и с вратовръзка, и пожела да размени няколко думи с треньора.

— Кой е този? — обърна се шепнешком Джейсън към Нюал, който се бършеше в съседната кабинка.

— Вероятно от ФБР идват за теб, Гилбърт — изхили се Нюал. — Тази седмица май вече наруши четири-пет пъти Манския акт.

Преди Джейсън да му отговори, треньорът призова момчетата за внимание и ги привика да се съберат.

Макар и недооблечени, послушно се струпаха край него.

— Момчета — обърна се към тях треньорът Оливър, — този джентълмен е равин Явец, директор на дружеството „Хилел“ към Университета на Северна Каролина. Съобщи ми, че днес е първата вечер от празненствата по случай Пасхата^[7] и всички евреи от отбора са добре дошли на службата, която ще изнесе.

— Ще бъде кратка и наистина празнична — вметна равинът с южняшки акцент. — Ще кажа една обикновена молитва, а после ще има доста добра храна за почерпка и ще попеем песните, които, надявам се, знаете от дядовците си.

— Кои ще отидат? — попита треньорът.

— Аз ще отида с удоволствие — обади се Лари Векслер, студент първа година и нов в отбора — играеше под номер седем. Тъкмо ще изгладя нещата с родителите ми — бяха доста разочаровани, че няма да съм си вкъщи за празника.

— Друг? — попита треньорът, поглеждайки към Джейсън Гилбърт.

Той обаче отвърна невъзмутимо на погледа му и каза:

— Много благодаря, но всъщност… не ме интересува.

— Винаги си добре дошъл, ако промениш решението си — обади се равинът; а после се обърна към Лари Векслер. — Към шест и половина ще изпратя някой от нашите членове да те вземе от общежитието, където сте настанени.

Свещенослужителят си тръгна, а Нюал попита с нехайно любопитство:

— Ей, Векслер, какъв е този празник всъщност?

— Много е просто — отвърна младежът. — С него отбелязваме излизането на евреите от Египет. Нали се сещате, когато Мойсей казал: „Пусни народа ми да си отиде.“

— Нещо като купон на цветнокожи, а? — подхвърли Нюал.

— Виж какво — сопна му се Векслер, — ще ти отговоря с думите на Дизраели. Веднъж казал на някакъв тесногръд английски фанатик: „Когато моите деди са чели Библията, твоите още са се люлеели по клоните на дърветата.“

 

 

Час по-късно, докато оправяше възела на университетската си клубна вратовръзка, Лари Векслер мярна нечие отражение в огледалото.

Джейсън, облечен необичайно официално в тъмносин блейзер, попита с явно неудобство:

— Ей, Векслер, ако дойда на това нещо, няма ли да изглеждам като пълен глупак? Искам да кажа, че изобщо не знам какво да правя.

— Не се косѝ, Гилбърт. Няма какво да правиш, освен да седиш, да слушаш, а после да ядеш. Аз дори ще обръщам страниците на молитвеника вместо теб.

 

 

Петдесетина души седяха на дълги маси в една от трапезариите на Студентския съюз.

Равин Явец каза няколко встъпителни думи:

— По своята същност празникът Пасха е един от ключовите празници в нашия еврейски календар. Олицетворява основата на нашата вяра, както е казано в „Изход“, глава тринадесета — да напомняме на нашите деца от всяко поколение, че Бог ни е отървал от игото в Египет.

Джейсън слушаше мълчаливо как присъстващите четяха поред от споменатата глава на Библията и пееха хвалебствени псалми. По едно време попита шепнешком Лари:

— Как така всички знаете мелодиите?

— Ами те са от Топ Десет на петхилядната година преди Рождество Христово. Но твоите предци май са се влачили на опашката върху най-бавната камила и не са ги чули.

Джейсън посрещна с облекчение поднасянето на храната — разговорът стана по-светски и колегиален, съвсем в духа на двадесети век, и той вече не се чувстваше като неук натрапник. Докато се хранеха, Лари му прошепна:

— За теб има ли някакво значение това, което чу… нали разбираш, от културна гледна точка?

— До известна степен — отговори Джейсън учтиво, макар и не особено убедено.

Всъщност той изобщо не разбираше какво общо има този древен ритуал с него, живеещият в хиляда деветстотин петдесет и седма година човек.

Но преди края на вечерта разбра.

По едно време равинът прикани всички да станат и да се помолят за идването на Месията. И каза няколко думи във връзка със съвремието:

— Ние всички сме наясно, разбира се, че не само египтяни са се опитали да унищожат нашия народ. Последният героичен пример от нашата многовековна борба за оцеляване е от съвсем неотдавна. През хиляда деветстотин четиридесет и трета смелите евреи във варшавското гето, изгладнели до смърт и почти с голи ръце, се опълчват срещу нацистите, които ги обсаждат с намерението да ги изтребят. И това не се е случило с нашите прадеди, а с непосредствените ни роднини. С нашите чичовци, лели, дядовци и баби… а за някои от нас с братята и сестрите ни. За тях — както и за шестте милиона други евреи, избити от Хитлер, — мислим в този момент.

Изведнъж настана гробна тишина.

Джейсън видя как млад мъж на първата маса сведе глава и тихичко заплака.

— Ти изгубил ли си твои близки… там? — прошепна той на Векслер.

Лари го погледна и отвърна мрачно:

— Нима всеки от нас не е изгубил?

После всички отново седнаха и запяха празнични песни.

Скоро след това официалната част приключи и последва съвсем непринудено общуване с присъстващите привлекателни девойки. Явно, водени от разбирането, че като студентки в университета на Северна Каролина и членки на дружеството „Хилел“ трябва да проявят двойно повече гостоприемство, те се стекоха да поздравят и поговорят с двамината гости от Харвард.

 

 

Малко преди единадесет вечерта Лари и Джейсън се отправиха през потъналото в мрак университетско градче към общежитието, където бяха настанени.

— Не знам за теб, Гилбърт — обади се по едно време Лари, — но аз се радвам, че отидох на тази сбирка. Така де, не мислиш ли, че е добре да знаем повече за корените си?

— Да, предполагам — отвърна Джейсън тихо.

И си помисли, че неговите корени стигат не по-далеч от двадесет години назад, когато в някаква съдебна зала отзивчив съдия дал на баща му ново, нееврейско име.

И тогава, за да осигури бъдещето на децата си, баща му ипотекирал цялото им многовековно минало.

Двамата продължаваха да вървят, а Джейсън се питаше: „Добре де, какво е принудило баща ми да го направи? Защото, както и да го погледнеш, Векслер с нищо не е по-зле от мен. Всъщност, дори е по-добре. Има идентичност.“

 

 

Джейсън се върна от пролетните тренировъчни обиколки променен и то съвсем официално. След мач срещу сборен отбор от бивши спортни звезди на различни колежи, служещи сега във военноморските сили в Куантико, Вирджиния, се поддаде на увещанията на сладкодумен и убедителен мобилизационен служител и се записа в курса за строеви офицери.

Джейсън реши, че това е идеален начин да поотложи малко постъпването си в армията, защото — за разлика от редовната програма за строева подготовка, — занятията в този курс се провеждаха само през лятото, по три месеца, две лета поред. А после, след като се дипломира, ще постъпи направо във Военноморските сили, където да служи две години, но вече като офицер. Мобилизационният служител му направи и някои доста прозрачни намеци, че след края на курса може да бъде прехвърлен към Специалните служби, където да изкара цялата си военна служба с ракета за тенис в ръка.

Първо обаче му предстоеше друга битка. През май трябваше да се пребори с Йейл. А ордите от Ню Хейвън, на бойна нога, жадуваха възмездие.

 

 

— Не.

— Моля те.

— Не!

Мария Пасторе седна рязко в леглото, цялата скована и с пламнало лице.

— Моля те, Дани, за Бога, трябва ли непрекъснато да повтаряме едно и също?

— Мария, държиш се неразумно.

— Не, Дани. Ти се държиш жестоко и нетолерантно. Толкова ли не разбираш, че си имам принципи?

Дани Роси не можеше да стигне доникъде с Мария.

През първите няколко седмици живяха сякаш в рай за двама, в блажена самота сред тълпите на Кембридж, ала много скоро стана ясно, че между тях има сериозни етически различия.

Мария беше най-милата, най-нежната, най-умната и най-красивата млада жена, която бе срещал през живота си. И освен всичко друго, Мария го обожаваше. Проблемът обаче беше, че — поради причини, които Дани отказваше да разбере, или поне да приеме, — тя не се съгласяваше да спи с него. Всъщност, позволяваше му дори значително по-малко волности от това.

Двамата се прегръщаха и целуваха страстно, легнали на леглото му, но щом Дани дори само се опиташе да пъхне ръка под пуловера й, целият й плам изведнъж се изпаряваше и отстъпваше място на скована паника. Така стана и сега.

— Моля те, Дани. Недей, моля те.

— Мария, нашата връзка не е мимолетно увлечение — търпеливо се опитваше да я вразуми той. — Ние наистина държим един на друг. И ако искам да те докосвам и галя, то е само защото те обичам.

Тя се изправи, придърпа надолу пуловера си и започна да го моли да зачита чувствата й.

— Дани, и двамата сме католици. Толкова ли не разбираш, че е грешно да се правят такива неща преди брака?

— Какви неща? — отчаяно попита той. — Къде в Библията е казано, че мъжът не бива да докосва гърдите на жената? В действителност Песен на песните…

— Моля те, Дани — прекъсна го тя тихо и с привидно спокойствие, но си личеше как агонизира вътрешно, — знаеш, че не става дума за това. И нещата не биха спрели дотам.

— Кълна ти се, Мария! Няма да искам нищо повече!

Цялата изчервена, тя го погледна и възкликна с невинна непосредственост:

— Ей, виж, даже да си вярваш, че ще спреш насред път, аз се познавам много добре и знам, че стигнем ли веднъж дотам, аз няма да мога да спра.

За момент Дани се почувства на седмото небе от нейното признание.

— Значи и на теб ти се иска да стигнем до края?

Тя кимна и го погледна засрамено.

— Дани, аз съм жена. И съм влюбена в теб. И в сърцето ми има много страст. Но съм и вярваща католичка. А сестрите в училище ни учеха, че да го правиш е смъртен грях.

— Чуй, Мария — разпали се Дани, сякаш участваше в научен дебат, — възможно ли е ти, образовано момиче от колежа „Радклиф“, живеещо в хиляда деветстотин петдесет и седма година, да ми разправяш как най-искрено вярваш, че ще гориш в ада, ако легнеш с мъж, когото обичаш?

— Ако го направя, преди да се омъжа, да, вярвам го — без секунда колебание отвърна Мария.

— Боже мили, умът ми не го побира! — извика Дани, чието търпение се беше изчерпало. А също и доводите му.

Обзет от изгарящо желание да сломи съпротивата на тази чувствена, но безкрайно консервативна млада жена, той я погледна настойчиво и заяви тържествено:

— Виж, Мария, рано или късно ние с теб ще се оженим. Това не е ли достатъчно?

Вероятно беше твърде разстроена, защото май изобщо не забеляза, че той спомена за брак, а отговори:

— Дани, моля те, повярвай ми, кълна ти се във всичко най-свято, не го правя нарочно! Просто не мога да превъзмогна начина, по който съм възпитана. От моя религиозен наставник, от родителите ми… Всъщност не, няма да бягам от отговорност и да стоварвам вината върху тях… Това си е лично мое убеждение. Искам да отдам девствеността си на моя съпруг.

— Господи, колко архаично! Ама ти не си ли чела Кинси? В днешно време едва десет процента от жените постъпват по този начин.

— Дани, не ми пука, дори да съм единствената на света. Ще си остана девствена до първата си брачна нощ.

На което — изчерпал докрай реторичния си арсенал, — Дани отговори с едно почти неволно:

— Мамка му!

А после се опита да овладее собствената си страст и добави припряно:

— Добре де, добре, дай да я забравим цялата тази работа и да излезем да вечеряме.

Вече си връзваше вратовръзката, когато с изненада я чу да отговаря:

— Не.

Извърна се рязко от огледалото, погледнал и почти излая:

— Сега пък какво?

— Нека си го кажем откровено, Дани. Нито ти, нито аз можем да продължаваме по този начин. Защото почваме да се дразним и да изпитваме гняв един към друг. Което пък означава, че всичките ни нежни чувства неминуемо ще се изпарят.

Мария се изправи. Сякаш искаше да го постави в неизгодна позиция както морално, така и физически.

— Дани, наистина страшно много държа на теб, но не искам да се виждаме…

— Завинаги ли?

— Не знам дали завинаги — тихо рече тя. — Но със сигурност поне за известно време. Виж, това лято те чака фестивалът в Тангълуд. Аз пък ще работя в Кливланд. Дано раздялата ни се отрази добре. И двамата ще имаме време да размислим.

— Ама ти не ме ли чу, че искам да се оженя за теб?

Мария кимна. А после отвърна тихо:

— Да, чух те. Но не съм сигурна наясно ли си дали действително го искаш. Ето, точно затова ни е необходимо да се разделим за известно време и да поразмислим.

— Може ли поне да си пишем? — попита Дани.

— Недей, моля те.

Мария тръгна към вратата, на прага спря и се обърна. За момент го изгледа мълчаливо, после прошепна:

— Никога няма да разбереш колко мъчително ми е това, Дани.

И излезе.

 

 

Докъм пролетта на хиляда деветстотин петдесет и седма Джордж Келер, вече подготвен, колкото и всеки друг от випуска, можеше да слуша лекции наравно с останалите и да се явява на изпити на езика и то с научния стил, възприет в колежа Харвард.

И едва ли бе изненадващо решението му да специализира държавно управление. Пък и Бжежински вече му беше обяснил, че с неговия руски и с познанията му от първа ръка на политиката отвъд Желязната завеса, би бил изключително полезен във Вашингтон.

Сред курсовете, които Келер избра за пролетния семестър, беше и „Държавно управление: принципи на международната политика“, въпреки че името на професора събуди в него част от някогашната му параноя — Уилям Палмър Елиът, поредният (далечен) роднина на съквартиранта му Андрю.

И все пак изборът се оказа съдбовен, защото асистент на професор Елиът бе бузест млад мъж, който говореше английски с чуждестранен акцент, много по-силен от акцента на Джордж. Казваше се Хенри Кисинджър. И поради някаква невероятно силна взаимна телепатия двамата усетиха влечение един към друг.

Подобно на Джордж и Кисинджър беше бежанец, макар и от военновременна Германия. И той се беше дипломирал в Харвард. (А и също като Джордж бе избрал английски вариант на малкото си име.) Хенри притежаваше изключителен усет и познания за политиката — и на теория, и на практика. Доктор Кисинджър (с което ласкаво прозвище бе известен) вече ръководеше програма, наречена Харвардски международен семинар. И беше в редколегията на вероятно най-значимия в света вестник за политически анализи — „Форин аферс“.

Първоначално Джордж си въобразяваше, че е избрал да се запише в ръководения от Кисинджър дискусионен клуб благодарение на собствената си съобразителност. След време обаче откри, че преподавателят му е положил всички необходими усилия, за да го привлече именно в своята група. Никой от двамата не се разочарова.

Освен всичко друго, Кисинджър се заинтересува и от факта, че Джордж владее до съвършенство руски език. Но истината е, че личната му амбиция да е номер едно в Харвард (а после и в целия свят) го накара да привлече младия унгарец в своя екип, защото знаеше, че неговият най-върл съперник Збиг Бжежински се стреми непременно да задържи Джордж в своята сфера на влияние.

След сбирка на дискусионния клуб още в началото на пролетния семестър, Кисинджър се обърна към Джордж:

— Мистър Келер, бихте ли останал за момент? Искам да ви кажа още нещо относно есето, което ми предадохте неотдавна.

— Но да, разбира се — отвърна Джордж учтиво.

Изведнъж обаче го обзе съмнение дали анализът му по темата е чак толкова оригинален и задълбочен, колкото си мисли.

— Есето ми… добро ли е, професоре? — попита Джордж, когато и последният от състудентите му си тръгна.

Умел академичен стратег, той хитро удостои Кисинджър с титлата професор, макар отлично да знаеше, че е само асистент. Удостоеният бе очевидно поласкан. Или най-малкото поне се усмихна широко.

— Мистър Келер, есето ви е не просто добро, то е изключително добро. Досега не съм срещал разработка, в която толкова проникновено да са разгледани тънките разлики в политическите идеологии на различните източноевропейски страни.

— Благодаря, професоре — отвърна Джордж въодушевено.

— Вие сте една от новите ни придобивки, внесена от Унгария. Какво следвахте в Будапеща?

— Право. Съветско право, естествено. С това едва ли бих могъл да съм полезен за някого.

— Зависи. Като се имат предвид моите изследвания, лично аз бих приветствал експерт в тази област, който чете свободно руски.

— Сър, бих искал да поясня нещо — каза Джордж. — Не успях да се дипломирам, преди да замина, така че едва ли би могло да се каже, че съм експерт.

Очите на Кисинджър проблеснаха закачливо зад дебелите стъкла на очилата му в черни рамки.

— Възможно е в Унгария и да не ви квалифицират като експерт, но тук, в Кембридж, хора дори с вашия опит са изключително рядко явление.

— Като сняг през юли например? — подхвърли Джордж, желаейки да изтъкне познанията си в сферата на английските идиоми.

— Точно така — усмихна се доктор Кисинджър. — Та ако разполагате със свободно време, бих желал да ви взема на работа като мой асистент по проучванията. Центърът за европейски изследвания дава по два долара на час — доста добро заплащане. А като допълнителен стимул е и възможността в работата, която извършвате за нас, да открием и тема за докторската ви дисертация.

— Да не искате да кажете, че ще приемете да сте мой научен ръководител?

— Млади момко, бих се обидил, ако не ме поканиш — отвърна Кисинджър с покоряваща любезност. — И така, Джордж, да смятам ли, че приемаш предложението ми? Или искаш да поразмислиш? Евентуално да се посъветваш с твоя наставник по учебната част? Кой е той, впрочем? Да не е онзи млад поляк Бжежински?

— Няма проблем, аз ще обясня на Збиг как стоят нещата. Кога бих могъл да започна работа, доктор Кисинджър?

— Ела в кабинета ми днес, след като обядваш. И още нещо, Джордж, отсега нататък, когато не сме в клас, можеш да ме наричаш Хенри.

 

 

И така, третата учебна година приключи.

Докато във външния свят Айзенхауер бе преизбран за президент от любящото го американско семейство, един от випуска стана лидер на милиони души в името на Всевишния. Защото на смъртното си ложе Ага-хан неочаквано посочи за свой наследник като духовен водач на мюсюлманите исмаилити^[8] внука си принц Карим^[9] от Випуск ’58.

Мнозина от випуска видяха в това предзнаменование, че и те ще бъдат благословени от небесата.

Джордж Келер измина дълъг път — и в географско, и в интелектуално отношение. Само за седем месеца напълно овладя английския. Структурата на изреченията се подчиняваше на волята му. Думите се превърнаха в пешки, които оборваха умело противника и го караха да признае поражението.

Сега нищо не му пречеше да се изкачи на върха на академичната планина. Тук му помагаше авторитетен наставник. Ако Харвард не му донесе друга полза, поне го сближи с Хенри Кисинджър. Умовете на двамата работеха в необикновен синхрон.

Така той бе награден с привлекателната длъжност на специален помощник на доктор Кисинджър през лятото в организирането на международния семинар и в редактирането на списанието му „Обединение“.

Програмата на семинара събра десетки правителствени служители и влиятелни интелектуалци от двете страни на Желязната завеса за серия от разговори и лекции с цел избистряне на новите следвоенни конфигурации на световното семейство. Част от задълженията на Джордж бе да се сприятели с представители на страните от Източния блок и да разбере истинското им мнение за Харвард, за семинара… и дори за самия Кисинджър.

Въпреки първоначално проявената бдителност, те напълно отстъпиха пред европейския чар на Джордж и при един или друг случай говореха далеч по-откровено, отколкото си бяха представяли, че ще го правят на вражеската територия на университет от капиталистическия Запад.

Разбира се, нищо в инструкциите на Хенри към Джордж не изискваше от него да стигне до физическа близост с някой от участниците. Той го направи по собствена инициатива.

Причината вероятно бе в кембриджската жега, във внезапния стимул, породен от множество непознати момичета, които се разхождаха из Харвард с възможно най-късите шорти и най-тесните блузи.

Или защото чувството за вина, поради което Джордж сам си бе наложил целомъдрие — и своеобразно подсъзнателно покаяние, — бе излекувано от времето. В началото на август преспа с водеща полска журналистка. Тя наближаваше четиридесетте и бе космополитна личност. Коментарът й за любовната техника на Джордж бе доста точен.

— Младежо — прошепна тя, — ти си най-опитният любовник, когото някога съм имала…

Джордж се усмихна.

— … и най-студеният — бързо добави тя. — Вършиш всичко сякаш си го научил от учебник.

— Съмняваш се в искреността на чувствата ми? — попита весело той.

— Не, разбира се — отвърна тя с лукава усмивка. — Нито за миг не повярвах, че изпитваш такива. Ти си техният шпионин, нали?

— Естествено — ухили се Джордж. — Директорът иска да разбера коя делегатка е най-добра в леглото.

— И?

— Ако даваха Ленинска награда^[10] за секс, щеше да я получиш ти.

— О-о, Джордж, говориш така елегантно, както се и чукаш. Очаква те блестящо бъдеще.

— В какво поприще, според теб? — попита той искрено заинтригуван да чуе мнението на една жена.

— Очевидно е. Има само една професия, за която са необходими по равно и от двата таланта. Имам предвид политиката, разбира се.

И тя го притегли към себе си, за да се впусне отново в диалектиката на Ерос.

 

 

Маршът на Джейсън Гилбърт към спортната слава продължи без нито едно препятствие. Той спечели турнира „Ай Си“ за втора поредна година. И сякаш тази слава не бе достатъчна, съотборниците му демонстрираха изключителното си уважение като го избраха за капитан на отбора по тенис — какъвто вече бе на тима по скоуш. Макар по природа да не бе отмъстителен, не се сдържа и изпрати на мистър Тръмбъл, директора на гимназията, обширната статия в „Кримсън“, която изброяваше множеството му победи. Възхвалата завършваше с „кой смее да прогнозира до какви висоти ще достигне Гилбърт след още една година?“

 

 

Любовта между Тед и Сара се бе разгоряла до степен да намират за непоносима мисълта да прекарат два месеца разделени. Затова тя убеди родителите си да й позволят да се запише в Харвардското лятно училище и да наеме апартамент в северната част на Кембридж. Майка й остана изненадана от внезапното желание на дъщеря си да се натовари с още академична работа. Но баща й, с когото можеше да сподели, че подозренията на майка й са напълно основателни, й оказа щедра поддръжка и й помогна да постигне своето.

Прекараха дълго и страстно лято (една звездна нощ дори се любиха в самия двор, на поляната зад Севър хол). Раздялата им в Деня на труда бе мъчителна. Сара плака цялата последна седмица, преди да се наложи да освободят апартамента.

 

 

За Дани Роси лятото на хиляда деветстотин петдесет и седма година бе своеобразна увертюра към върха — засега — в музикалната му кариера.

Мънк го ангажира да свири с Бостънския симфоничен оркестър на дванадесети октомври, когато щяха да изпълнят Третия концерт за пиано на Бетовен. Тези трели в увертюрата щяха да отекнат в целия музикален свят. Когато ликуващият Дани се обади на доктор Ландау, за да му съобщи новината, младежът потръпна от вълнение, щом чу, че учителят му е спестил пари за самолетен билет и възнамерява да присъства на концерта.

И все пак предстоящият дебют на Дани му донесе по-малко радост, отколкото бе мечтал. Защото изминалата година взе от него повече, отколкото му даде. Още не бе забравил унижението от критиката в „Кримсън“ относно балета. А сетне и мъчителната връзка с Мария.

Надяваше се раздялата им през лятото да му позволи да проясни мислите си и евентуално да прелъсти няколко момичета в Тангълуд, за да подхрани мъжкото си самочувствие. Но една неочаквана трагедия хвърли тежък покров над всичко.

С пристигането му в Тангълуд майка му го извести по телефона, че доктор Ландау е починал от сърдечен удар. Замаян от мъка, Дани си събра багажа и отлетя за погребението на любимия учител. На гроба той плака неудържимо.

След кратката служба опечалените започнаха да се разотиват. Майка му, която не бе виждал цели три години, го помоли да дойде у дома. Тя увери Дани, че последното желание на доктор Ландау е било двамата с баща му да се сдобрят. И така, най-сетне, блудният син се завърна в дома, където бе прекарал толкова нещастно детство.

Артър Роси, изглежда, се бе променил не само външно. Сега бе някак си смирен. По лицето си имаше бръчки, а слепоочията му бяха посивели. За един съвсем кратък миг, Дани бе обзет от пристъп на покаяние. Сякаш той бе причината за видимото остаряване на баща си.

Но докато през тези неловки първоначални мигове двамата стояха и се гледаха мълчаливо, Дани си припомни колко безсърдечно се отнесе с него баща му. Ала в себе си вече не таеше омраза. Не можеше обаче и да го обикне.

— Добре изглеждаш, сине.

— И ти, татко.

— Отдавна не сме се виждали, нали?

Не каза нищо повече. Отдавна бленуваната мечта на Дани за бащино извинение бе просто плод на детското му въображение и желание.

Тогава с мълчаливо великодушие, породено от тъга и непознато до момента чувство за безразличие, Дани протегна ръка, за да сложи край на враждата им. Двамата дори се прегърнаха.

— Много се радвам, сине — промълви Артър Роси. — Да забравим миналото.

„Да, по дяволите!“ помисли си Дани. „Сега то няма значение. Единственият човек, който се отнасяше бащински с мен, е мъртъв.“

Дневникът на Андрю Елиът

 

През цялото лято стоях с единия крак в бъдещето, а с другия — в миналото (не ме питайте кое предпочитам).

Понеже — ако имам късмет, — ще завърша през юни следващата година, баща ми реши тази година да пропусна задължителния физически труд и вместо това да се запозная със семейния банков бизнес.

Татко, естествено, се намираше в Мейн и даваше нареждания по телефона. Повери ме на „добрия стар Джони Уинтроп“, чиновник, съвсем точно описан от тези две прилагателни.

— Дръж си очите и ушите отворени, момче — обясни ми той сутринта на първия ми работен ден. — Наблюдавай ме кога купувам, наблюдавай ме кога продавам, наблюдавай ме кога задържам. Бързо ще му хванеш цаката. А сега защо не донесеш по чаша чай?

Офисите ни в центъра на Бостън са съвсем близо до Историческото дружество, от другата страна на „Комън“. Там натрупах истинските си знания, докато се рових в дневниците на преподобния Андрю Елиът, Випуск 1737, и сина му Джон, Випуск 1772.

Това ми позволи да вникна в историята на моята страна (и на моето семейство). И освен това разбрах, че с изключение на някои подобрения във водопроводната инсталация, животът в Харвард не се е променил от самото му начало. Заснех любопитни подробности от дневника на Джон Елиът като първокурсник.

„2. IX. 1768 Джон заминава за колежа. Събира най-важните си неща. Синьо палто, триъгълна шапка и тога. Също и вилица, лъжица и нощно гърне (първокурсниците трябва да си носят свои).“

„Татко настоява да вземем ферибота от Чарлстаун. Най-евтиният път. И най-важното — Харвард плаща разноските.“

„Таксата за обучение може да се плати в натура — тоест с картофи или дърва за огрев. Едно момче водеше овца.“

„Харвардският пунш се нарича «флип». Две трети бира, меласа, добавя се и ром. Сервира се в огромни, високи кани наричани «бъмпърс».“

„6. IX. 1768 Описание на гадната храна.

Всеки студент получава по фунт месо на ден — бе записал Джон. — Но след като то няма никакъв вкус, никой не може да определи от какво животно е. Много рядко сервират зеленчуци. На празници — глухарчета. За маслото нямам думи — на няколко пъти стана повод за бурни студентски протести.“

„Поне няма да умрем от жажда. Консумацията на сайдер е неограничена. На всяка маса има големи оловни кани: предаваме си ги от уста на уста като английски бокал за гуляй.“

Ако се изключи ябълковото вино, храната в Елиът хаус си е същата. Да не говорим за разговорите на маса. Глупостите, които си говорят студентите, са вечни. Не всичко обаче е било игри и развлечения. Когато отношенията с Британия се влошили, атмосферата в университетското градче станала напрегната. Стигнало се до яростни сблъсъци между студентите, привърженици на торите, и патриотите. Сетне избухнала войната. В края на хиляда седемстотин седемдесет и трета година, веднага след размириците в Бостън, в трапезарията се сбили патриоти и тори. Това било не просто хубав бой, а битка на живот и смърт. Надзирателите едва прекратили кръвопролитието.

 

 

 

Един следобед открих нещо интересно. Научих, че по едно време британската армия възнамерявала да заличи Харвард от лицето на света.

На осемнадесети април хиляда седемстотин седемдесет и пета, според прочутата поема на професор Лонгфелоу, Пол Ревиър минал в галоп през Лексингтън и Конкорд, за да предупреди гражданите за идването на „червените куртки“.

Но друга тяхна част напредвала към Кембридж. Според дневника на Джон Елиът от деветнадесети април паника обзела Харвард. Защото както било добре известно, англичаните смятали университета за „гнездо на изменници“.

Обзети от страх, че врагът ще мине по големия мост на река Чарлз, група студенти го разрушили, за да не могат англичаните да стигнат отвъдния бряг. Сетне се скрили в храсталаците, за да видят какво ще стане. Малко след дванадесет часа на западния бряг се появила военна част, предвождана от самия лорд Пърси, облечен в блестяща униформа, яхнал прекрасен бял кон. Като видял какво сме направили ние — имам предвид момчетата от Харвард, — за да му попречим, изпсувал. Но хитрото английско копеле водило със себе си дърводелци, които възстановили моста за по-малко от час.

После преминали точно през центъра на града, чиито прозорци били здраво залостени.

Пърси бил тръгнал да подсили войските край Лексингтън. Не знаел обаче пътя. Затова се насочил към най-подходящия източник на информация — Харвард. Хората му стигнали площада и започнали да викат към пустите на вид сгради някой да излезе веднага и да ги упъти.

Никой не се показал. Онези студенти били смелчаци.

Джон Елиът и съквартирантите му надничали нервно през процепите в капаците и се боели, че Пърси ще нареди на войниците си да открият огън. Вероятно щял да го направи, но преди това опитал друг подход. Отново попитал — този път на латински.

Тогава от Холис хол внезапно излязъл преподавателят Айзак Смит и отишъл при англичанина.

Студентите не чули разговора им, но видели Смит да сочи към Лексингтън. Пърси махнал с ръка и всички се впуснали в галоп.

Почти веднага обсипали преподавателя с викове „некадърен драскач“ и „идиот“. Човекът доста се объркал. Бил от онези, които могат да цитират целия Цицерон или Платон и същевременно не са способни да запомнят името на някой студент.

Запелтечил, че му поискали информацията в името на краля. Как можел той, верен поданик, да откаже? Добавил, че лорд Пърси възнамерява да почете Харвард с ново посещение.

Студентите се вбесили. Генералът, изглежда, обещал на Смит по-късно вечерта „да пият по чаша хубава мадейра край огъня“. Идиотът не разбрал, че под „огън“ англичанинът има предвид опожаряване. Някои предложили да овалят този прекомерно образован глупак в катран и перушина. Но, типично за Харвард, всеки предлагал различен начин на действие.

И докато се надприказвали, Смит се измъкнал тихомълком. Никой не го видял повече.

Същата вечер Пол Ревиър пристигнал в Кембридж с ужасни новини от Лексингтън и Конкорд.

Някои студенти се присъединили към опълченците, които трескаво заиздигали барикади по „Кембридж комън“ в очакване на британската атака. Англичаните никога не се върнали.

Бруклинската милиция, водена от Айзак Гарднър, випуск ’47, издебнали приближаващите се „червени куртки“ в засада край „Уотсън’с корнър“. Макар Айзак да загинал, храбрият му отряд разпръснал британците, които решили, че целия път до Кембридж е осеян с такива пламенни патриоти.

Благодарение на мъже като него в Харвард не се водили никакви битки.

 

 

 

Онзи горещ следобед, когато за първи път прочетох думите на Джон Елиът, се запитах как бихме постъпили ние, днешните студенти, ако университетът ни се окаже под въоръжена обсада. Какво ще направим — ще хвърляме фризби по враговете?

Беше почти пет, когато се върнах от „обяд“. Отидох право при мистър Уинтроп, за да се извиня. Той ме изгледа зад бюрото си и заяви, че въобще не е забелязал отсъствието ми.

Това е историята на моя живот.

 

 

Когато Випуск ’58 се върна в Кембридж за последната си година, студентите мъчително осъзнаха, че времето в университета изтича като пясък между пръстите. Точно след девет месеца щяха да ги изхвърлят от топлата утроба на Харвард в студения жесток свят.

Всичко, изглежда, вървеше в заплашително бърз ритъм. Студентите от последния курс приличат на скиори, които се спускат по хълма. Някои се плашат от набраното ускорение и макар финалът да е съвсем близо, още не могат да пазят равновесие.

До момента във випуска бяха извършени три самоубийства, повече или по-малко повлияни от напрежението и усилията на студентите да останат в Харвард. Сега, през тази последна година още двама от тях щяха да посегнат на живота си. Но този път поради страх от бъдещето.

В някои отношения дипломирането е тъжен акт. Цинизмът, толкова динамичен през първите три години, бавно и неочаквано се превръща в носталгия, а до юни поражда чувство на съжаление. Или за изгубено време. Или за пропилени шансове. Или безгрижни чувства, каквито никой от нас няма да изпита отново.

Има и изключения. Оцелелите през пресата на последната година най-вероятно ще донесат слава на випуска.

Един от тях дебютира като солист с Бостънския симфоничен оркестър на дванадесети октомври хиляда деветстотин петдесет и седма година.

Да, Дани Роси, който с нервна стъпка отиде до пианото в препълнената зала, дори физически се различаваше от очилатия младеж, напуснал Елиът хаус през пролетта.

Вече не носеше очила.

Не че зрението му се бе подобрило — макар външният му вид рязко да се бе променил.

Дани дължеше преобразяването си на влюбена почитателка от екипа на летния фестивал в Тангълуд. Тя видя лицето му при обстоятелства, при които той не се нуждаеше от очила и отбеляза колко са привлекателни пронизващите му сивозелени очи — „жалко, че очилата ги скриват от публиката“. На следващият ден той отиде и си постави контактни лещи.

Щом стъпи на сцената на Симфони хол, Дани си даде сметка колко правилен е бил съветът на обожателката му. Сред любезните приятелски аплодисменти долови коментари от рода „О, симпатичен е!“

Изпълнението му бе почти съвършено. Свири с незатихваща страст. Накрая няколко кичура паднаха на челото му.

Бурни овации.

 

 

Нямаше представа колко продължи преклонението на публиката. Всъщност приливната вълна понесе Дани и той изгуби всякакво чувство за време. Щеше да остане на сцената безкрайно дълго, ако Мънк не го бе прегърнал приятелски и не го бе отвел зад кулисите.

Малко след като се прибра в гримьорната, се появиха родителите му. И, новите планети, които започваха да гравитират около звездата на Дани Роси — журналистите.

Първо, блясъкът на светкавиците, докато се ръкуваше с Мънк. Сетне няколко снимки с майка и татко. А след това цял куп снимки с музикални величия, мнозина от които пристигнали от Ню Йорк.

Накрая дори Дани се отегчи.

— Хей, момчета — помоли той. — Току-що почувствах страхотна умора. Както навярно си представяте, снощи почти не съм спал. Затова нека ви помоля да си вървите. Свършихте каквото искахте.

Повечето представители на пресата бяха доволни и започнаха да се разотиват, но един фотограф осъзна, че не е направил една-единствена комерсиална снимка.

— Дани — извика той, — какво ще кажеш да те щракна как се целуваш с приятелката ти.

Дани погледна към ъгъла, където скромно се бе свила Мария. (Бяха му нужни цели две седмици, за да я убеди да дойде на концерта просто като „приятелка“.) Повика я с ръка, но тя поклати глава.

— Не, Дани, моля те. Не искам да ме снимат. Това е твоята вечер. А съм тук просто като човек от публиката.

Двойно разочарован, защото желаеше светът да го види с такова сексапилно момиче, Дани мълчаливо се съгласи и каза на журналиста:

— Не е свикнала с подобни неща. Някой друг път, а?

Представителят на четвъртата власт неохотно се оттегли. А семейство Роси и Мария се качиха на лимузината, която ги откара в „Риц“. Там управата на оркестъра бе запазила апартамент.

Дани се возеше в колата, изпаднал в унес. Потънал в меката кожена седалка, си повтаряше наум: „Не мога да повярвам, аз съм звезда! Проклета звезда!“

 

 

Дани никога не си бе представял, че ще изпадне в такава еуфория, затова настоятелно помоли родителите си празненството да се проведе в тесен кръг. Предполагаше, че след представлението ще потъне в тъга, породена от отсъствието на човека, комуто дължеше кариерата си. Ала овациите тази вечер така го замаяха, че в момента не мислеше за никого, освен за себе си. Мънк и концертмайсторът се отбиха само за да изпият по чаша шампанско и си тръгнаха бързо. На другия ден имаха матине и трябваше да се приберат по домовете си, за да си почина. Изпълнителният директор на Бостънския симфоничен оркестър бе довел със себе си една изключително известна личност, която нямаше търпение да разговаря с Дани.

Неочакваният гост бе не някой друг, а самият С. Хюрък, най-прочутият импресарио в света. Той заяви на младия пианист, че не само е останал възхитен от изпълнението му, но и се надява Дани да позволи на неговата агенция да го представя. Стигна дотам, че обеща до една година Дани да свири с най-големите оркестри.

— Но, мистър Хюрък, аз съм абсолютно неизвестен.

— Но аз не съм — усмихна се възрастният мъж. — А повечето директори на оркестри, с които работя, вярват на ушите си.

— Искате да кажете, че някои от тях са били сред публиката тази вечер?

— Не — отново се усмихна Хюрък, — но маестро Мънк предвидливо реши да запише днешния концерт. С твое позволение ще използвам ролките по възможно най-добрия начин.

— Господи!

— Мистър Хюрък — намеси се Артър Роси. — Аз съм бащата на Дани. Ако желаете, можем да закусим утре сутринта.

Дани хвърли смразяващ поглед на баща си и се обърна към импресариото:

— Много съм поласкан, сър. Ако можем да поговорим някой друг път…

— Естествено, естествено — енергично отвърна Хюрък с разбиране. — Ще си поприказваме отново, когато си по-свободен.

Сбогува се любезно и си тръгна заедно с директора. Останаха само четиримата. Дани, родителите му и Мария.

— Е — пошегува се Артър Роси, като се усмихваше на Мария, — събрали сме се само италианци. — Избягваше погледа на Дани, защото съзнаваше, че преди минута престъпи наскоро очертаните граници на тяхната бащино-синовна връзка. И се боеше от гнева на Дани.

— С ваше позволение — каза Жизела Роси, — бих желала да пием за човека, който тази вечер е с нас само духом…

Дани кимна и те вдигнаха чаши.

— За Франк Роси… — подхвана баща му.

После внезапно млъкна, чул по-малкия си син да шепне с невероятно самообладание:

— Не, татко, не и тази вечер.

Настана тишина. Мисис Роси се обади:

— В памет на Густав Ландау. Да се помолим на Господ да издигне музиката на Дани до небесата, така че добрият човек да изпита гордост.

Изпиха шампанското опечалени.

— Това бе учителят на Дани — обясни мисис Роси на Мария.

— Знам — тихо отвърна тя. — Дани ми е разказвал всичко за него — колко много го е обичал.

В последвалата внезапна пауза никой не знаеше какво да каже.

Накрая Мария се извини:

— Не искам да развалям празненството, но стана късно. Най-добре да взема такси и да се прибера в „Радклиф“.

— Почакай минутка — предложи Дани. — Ще те откарам с удоволствие и после шофьорът ще ме остави в „Елиът“.

— Не, не — възрази тя. — Оркестърът ти е предоставил този страхотен апартамент. Тук ще ти бъде далеч по-приятно, отколкото на желязното легло в Харвард.

Мария внезапно се смути от последната си забележка. Дали семейство Роси нямаше да остане с впечатлението, че е била в спалнята на Дани?

Във всеки случай, преди да го разбере, Артър и Жизела й пожелаха лека нощ и се отправиха към стаята си в дъното на коридора.

Дани и Мария стояха един до друг в слизащия асансьор и гледаха право пред себе си.

Тръгнаха към вратата, ала Дани я спря нежно.

— Мария — прошепна той, — моля те да не се разделяме тази нощ. Искам да бъда с теб. Желая да прекарам тази специална вечер с някого, когото обичам истински.

— Уморена съм, Дани, честно — тихо каза тя.

— Мария, изслушай ме — помоли я Дани, — качи се горе с мен. Да споделим стаята… и да бъдем истинска двойка.

— Дани — кротко отвърна тя, — разбирам какво означава всичко това за теб. Но ние наистина не принадлежим един на друг. Особено след днешната вечер.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях те как се промени. Щастлива съм от големия ти успех, но ти току-що навлезе в съвършено нов свят, където не се чувствам комфортно.

Той се опита да сдържи гнева си, но не успя.

— Това поредното ти извинение, за да не легнеш с мен ли е?

— Не — разчувствана прошепна Мария. — Тази вечер видях, че в живота ти няма място за друг човек. Светлината на прожектора не е достатъчно ярка.

Тя се обърна и закрачи през мрачното фоайе към изхода.

— Мария, почакай — извика той. Гласът му отекна леко в мраморния коридор.

Тя спря и то погледна:

— Дани, моля те, не казвай нищо повече. Ще запазя най-нежни спомени за теб.

Сетне едва доловимо промълви:

— Довиждане.

И излезе през въртящата се врата.

Дани стоеше в празното фоайе в нощта на най-големия си триумф, разкъсван от чувство на въодушевление и усещане за голяма загуба. Но накрая, там в мрака, си каза, че това е цената, която трябва да плати.

За славата.

 

 

Тед и Сара бяха абсолютно неразделни. Посещаваха почти едни и същи лекции и разговорите им — освен когато се любеха, — се свеждаха предимно до класическата литература.

Дори избраха сродни теми за дипломна работа. Сара помоли професор Уитман да напътства разработката й върху елинистичните описания относно Ерос, като се спираше най-вече на творчеството на Аполон Родоски^[11]. А Тед ангажира самия Финли да наглежда сравнението му между два противоположни женски образа в творчеството на Омир — Елена и Пенелопа.

Всеки следобед седяха в библиотеката един срещу друг, четяха усилено и прекъсваха учението с размяна на глупави бележки на латински или гръцки. Към четири часа излизаха със спортистите, които отиваха на тренировка, само че тяхното игрално поле бе новата стая на Андрю.

 

 

И така, след като се върнаха в Харвард за последната си година, те все по-ясно осъзнаваха, че неизбежно ще настъпи край на идилията им и на щастливите дни в колежа. Или може би някакво изчерпване.

Тед бе подал молба за следдипломна специализация по класическа литература и Сара се изкушаваше да го последва, макар родителите й да бяха намекнали, че ще финансират специализация по европейски науки.

Това несъмнено изразяваше тяхното неодобрение към връзката й с Тед. Никога не го бяха виждали и знаеха малко, да не кажем нищо, за него.

От друга страна, Сара бе станала редовен гост на неделните вечери на семейство Ламброс и се чувстваше почти като член на семейството — каквато мама Ламброс всяка седмица се молеше да стане.

Тед и Сара нямаха колебание относно бъдещето си, страстната си любов към класическата литература и взаимното си обожание. Не говореха за брак. Не защото някой от тях се съмняваше в желанието на другия да се оженят, а защото и двамата смятаха, че отдаването им един на друг за цял живот се разбира от самосебе си. Церемонията щеше да бъде просто формалност.

И двамата знаеха, че гръцките думи за мъж и жена означавала също съпруг и съпруга. И така, семантично, както и духовно, те вече бяха женени.

 

 

Джордж се върна в Елиът хаус за последната си година, чувствайки се американец и харвардски възпитаник в много по-голяма степен от състудентите си. След като жаждата му за знания се оказа толкова голяма, той се раздели дружески със съквартирантите си и се премести в самостоятелна стая.

— Сега можеш да будуваш цяла нощ — се бе пошегувал Нюал.

Джордж се чувстваше като артилерийски офицер. Миналата година прекара в Харвард, ориентирайки се в обстановката. Лятото премина в прицелване — избор на идеалната дипломна работа. В края на краищата, кой бе по-подготвен от него да напише „Унгарската революция, отразена от съветската преса“? Както недвусмислено му намекна доктор Кисинджър, имаше изгледи да публикуват работата. Сега Джордж бе готов да използва натрупаните муниции, за да разбие всички прегради по пътя към политическия триумф.

Но към какво всъщност се стремеше той? Въпроса му зададе Кисинджър един следобед след края на семинара, докато седяха в кабинета му и пиеха чай с лед.

— Можеш да станеш професор в Харвард — увери го Хенри.

— Знам — усмихна се Джордж, — но това ли е таванът на твоите амбиции, Хенри?

Бяха си разменили ролите. Учителят се засмя неловко и се опита да се измъкне с шега.

— Е, не бих имал нещо против, разбира се, да стана император. А ти?

— Не бих имал нищо против да стана президент — усмихна се Джордж, — но дори ти си неизбираем на този пост. Така че, Хенри, ще изпитаме едни и същи разочарования. Осъдени сме никога да не достигнем върха.

— Извинете ме, мистър Келер — Кисинджър вдигна показалец. — Изглежда сте жертва на фалшивата илюзия, че хората в Белия дом управляват страната. Позволете ми да ви отворя очите. Това са просто изтеглени напред защитници, силно зависими от указанията на треньора. Двамата с теб, Джордж, имаме възможност да се превърнем в незаменими съветници. Би било вълнуващо, нали?

Джордж кимна с усмивка и вдигна чаша:

— Повече власт за теб, Хенри.

 

 

Джейсън Гилбърт се върна в Кембридж от летния лагер на Корпуса на морската пехота загорял и в отлична — форма, по-мускулест от всякога.

Веднага щом пристигна, отиде да види Елиът и Нюал в новата им двойна стая, отървали се от лудия унгарец. Очакваше го леденостудена бира и любовни и военни истории. Нюал се бе включил в Корпуса за подготовка на запасни офицери и бе прекарал лятото на борда на самолетоносач кръстосващ Тихия океан. Преди да се върне у дома, прекарал в Хонолулу „бясна“ седмица, както се изрази, която самодоволно пресъздаде с най-малки подробности.

Лятото на Джейсън под изгарящото южно слънце бе минало по по-различен начин — попадна на сержант-инструктор, който имаше зъб на всички момчета от елитните университети. Заради някакво дребно провинение го накара цял час да тича около плаца в пълно бойно снаряжение под изпепеляващите лъчи на слънцето.

— Могло е да те убие — отбеляза Елиът, докато отваряше втора бира.

— Не беше чак толкова зле — спокойно отвърна Джейсън. — Не забравяй, че бях във форма. Но, разбира се, се държах все едно щях да получа инфаркт.

— Хубав номер — обади се Нюал. — Чувал съм, че онези типове от морската пехота са садисти.

— Всъщност, го съжалявам — неочаквано каза Джейсън.

— Как така? — учуди се Нюал.

— Донякъде разбирам защо ни тормозеше в лагера — обясни той, някак разстроен. — Извън базата животът във Вирджиния не е толкова розов, ако не си бял. — Една събота ни пуснаха в отпуск с момчетата и отидохме в града, да се натъпчем със сладолед. Седяхме си в „Хауард Джонсънс“, когато същият този сержант мина покрай нас. И, проклет да съм, махнах му да дойде при нас.

— Какво лошо има в това? — попита Андрю.

— Няма да повярвате, но той остана отвън и ни показа среден пръст. А в понеделник направихме толкова лицеви опори, че направо се сраснахме със земята.

— Не разбирам — учуди се Андрю. — Държали сте се приятелски, нали?

— Разбира се, но наивният Джейсън Гилбърт не е съобразил, че извън базата Куантико е сегрегиран както преди Гражданската война. Ще повярваш ли, че на този американски военен не му е позволено и да изяде един сладолед с нас? Ето защо се ядоса толкова. Взел го е за подигравка.

— Без майтап? — възкликна Нюал. — Това е изумително за нашето съвремие. Господи, Гилбърт, обзалагам се, че си се почувствал щастлив, задето си само евреин.

Джейсън изгледа съотборника си и мним приятел, посрещайки неволната обида като опитен боксьор:

— Нюал, ще ти простя последната забележка само защото знам, че си глупак по рождение.

Вечният умиротворител Андрю Елиът ловко смени темата.

— Ей, момчета, разполагаме с новия „Албум на първокурсниците“. Защо не прегледаме новото попълнение и не направим избора си отрано, а?

— Звучи ми добре — съгласи се Нюал, щастлив да стъпи на неутрален терен. — Какво мислиш, Гилбърт? Да хвърлим ли поглед на красавиците от Випуск ’61?

Джейсън се усмихна.

— Последователен си, Нюал — пошегува се той, — пак си последен на старта. Аз си подготвих домашното още вчера. Цветът на новото попълнение е Морийн Макейб. Довечера ще я водя в Норумбега парк.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Символично, а и буквално, започваме студентския си живот в позора на Крайната зона. Нашето развитие ни води до щастливата развръзка. През последната година седим на петдесетметровата линия близо до ректора и до най-видните възпитаници на университета, които Харвард удостоява с това почетно място.

Иронично, разбира се, защото следващия семестър, като току-що завършили, ще се върнем отново в Крайната зона. Затова част от нас решихме да превърнем тазгодишния мач Харвард — Йейл в огромна прощална експлозия.

Двамата с Нюал се свързахме с някои от старите си приятели от подготвителното училище, които живеят в Ню Хейвън, и направихме подиум, на който поставихме дивани, за да се настаним по-удобно.

Осигурихме място дори за Гилбърт, а той ни се отплати, като убеди сестра си Джули да ни запознае с някои от най-привлекателните й (и надяваме се най-отстъпчиви) приятелки от Брайърклиф.

Брайърклиф, за разлика от „Радклиф“ в Кембридж, Масачусетс, е далеч по-прагматичен дамски колеж и поставя ударението където трябва — върху красотата и чара. Няма нищо лошо едно момиче да е умно с мярка, но онези в „Радклиф“ са такива проклети интелектуалки, че понякога те карат да забравиш защо Бог е създал жената.

Не че имам нещо против „Радклиф“. Ако след време имам дъщеря, бих желал тя да отиде точно там. Но стане ли въпрос за женитба, предпочитам някоя от „Брайърклиф“.

Джули Гилбърт доведе за мен и Нюал истински сладурани. А ние я запознахме с домакина ни в Йейл, Чарли Кушинг, много симпатично момче. Това е учтив начин да кажем, че има отлични маниери, но не и мозък в главата. (В сравнение с него се чувствам истински Айнщайн.)

 

 

Местата ни на стадиона в Йейл бяха сензационни. Седяхме на петдесетметровата линия, а светила от световен мащаб бяха разпръснати около нас като конфети на рожден ден.

Четири реда под мен седяха ректорът Пъзи и деканите и любезно ръкопляскаха, когато нашите момчета отбележеха някоя точка (а това ставаше рядко).

На десет метра вляво от мен седеше сенаторът ни от Масачусетс, Джон Кенеди с красивата си съпруга Джаки. Те не бяха така спокойни като повечето възпитаници на университета в този почетен сектор: крещяха до прегракване в подкрепа на Харвард срещу подивелите, хипертрофирали и, за съжаление, прекалено добри играчи на Йейл.

За нещастие, в този ден дори енергичните крясъци на един американски сенатор не помогнаха на нашите момчета. Йейл ни разгроми с 54:0.

Е, какво, по дяволите, мислех си аз, по време на празненството в Бронфорд след срещата, тия от Йейл няма с какво толкова да се гордеят, та поне ги оставихме да спечелят проклетия мач.

 

 

Един следобед в началото на декември Сара погледна към другия край на възглавницата и се усмихна:

— Тед, не е ли време да поискаш ръката ми от моите родители?

— И ако кажат „не“?

— Тогава на сватбеното тържество ще има двама гости по-малко.

— Не те разбирам. Не те ли интересува мнението им?

— О, нищо няма да ме раздели от теб — отвърна тя. Сетне добави със свенлива прямота: — Но бих се радвала, ако баща ми те хареса. И съм сигурна, че това ще стане. Мама не би одобрила никого.

 

 

Притеснението на Тед бе обяснимо. Много му се искаше да зарадва Сара, като спечели благоразположението на баща й. Затова прекара деня преди срещата им в опити да научи възможно повече за човека, когото тя обожаваше.

„Кой кой е“ съобщаваше, че Филип Харисън е завършил Харвард през 1933 година, многократно награждаван морски офицер и един от най-преуспелите банкери в страната.

Нещо повече, името му редовно се появяваше в „Ню Йорк таймс“ като гост на сегашния обитател на Белия дом, когото съветваше по някои деликатни финансови въпроси.

Бе отгледал трима синове, но любимка му бе дъщерята. И според Сара въплъщаваше всички добродетели.

„Божичко — помисли си Тед, — ако работата опира до Едип, трябва да си прочета молитвата.“

 

 

— Намирам, че синьото подхожда за коледната вечер, Тед.

— Какво ще кажеш за сивия костюм, а синьото да остане за църквата.

Ровеха из гардероба на Андрю в търсене на най-модерно празнично облекло, така че Тед да направи възможно най-добро впечатление.

— Виж, Ламброс, всъщност няма значение какво ще избереш, старият Харисън няма да те оценява по дрехите ти.

— Искаш да кажеш по твоите дрехи — усмихна се Тед и попита нервно: — Ами майка й — или смяташ, че нямам шанс?

Като приятел Андрю реши за най-добре да разсее илюзиите на Тед.

— Не, Ламброс, на сватбата на дъщеря си тя най-вероятно ще гледа на теб като на сервитьор, но в никакъв случай не като на младоженец. Опитвам се да ти кажа, вземи всичките ми дрехи — дори проклетата вратовръзка с клубната емблема, ако от това ще ти стане по-добре. Но се боя, че няма да успееш да впечатлиш Дейзи Харисън, освен ако нямаш корона на главата. А с такава не мога да ти услужа.

— Вършиш чудеса с моето самочувствие — измърмори Тед. Андрю се наведе над приятеля си и постави ръце на раменете му.

— Хей, тези три години и половина в Харвард не те ли научиха, че не е важно кой си, а какъв си?

— Ти можеш да говориш така, Елиът. На куфара ти сигурно още стоят лепенките от „Мейфлауър“^[12].

— Стига, Тед, готов съм да си разменим местата. Каква полза, че прадедите ми са стъпили първи на тази земя, щом не мога да си намеря момиче, с което да прекарам новогодишната вечер. Ясен ли съм?

— Да, предполагам…

— Добре. А сега взимай костюмите и върви да смаеш родителите й.

 

 

На двадесет и трети декември се качиха на „Мърчант лимитед“. Макар прекалено отопления влак да бе пълен със студенти, които весело бъбреха или ревяха коледни и други църковни песни като „Само една хрътка“ и „Сини кожени обувки“, Тед и Сара седяха и четяха кротко, като рядко разменяха по някоя дума.

— Кой ще ни чака в Гринич? — попита най-сетне Тед, когато потеглиха от Стамфорд.

— Вероятно някой от братята ми. Баща ми обикновено работи до късно преди празник.

— Какви са шансовете да ме харесат?

— Трудно е да се каже — отвърна Сара. — Фини и Евън ще почувстват известна завист, защото учиш в Харвард, а тях не ги приеха.

— Шегуваш ли се? При цялото влияние на баща ти?

— Баща ми не е вълшебник — усмихна се Сара. — Оценките им не бяха отлични. Не, Ламброс, на масата двамата с него ще бъдете единствените възпитаници на Харвард. Това не те ли кара да се чувстваш по-добре?

— Да — призна Тед. — Всъщност, да.

 

 

Малко след осем слязоха на слабо осветения перон. Сара обходи с поглед тълпата посрещачи, опитвайки се да открие някой от братята си. Изведнъж извика от радост:

— Тате!

Тед остана неподвижен, докато тя се хвърли в прегръдката на висок мъж с кожух. Посребрените му коси отразяваха светлините на близкия паркинг. След няколко минути двамата дойдоха при него, хванати за ръка.

Филип Харисън протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Тед. Сара ми е говорила много за теб.

— Надявам се да е казала и добри неща. — Тед се усмихна възможно най-лъчезарно. — Благодаря за поканата.

 

 

Движеха се по Мерит паркуей, после по тесни улички с дървета отстрани и накрая свиха по алеята към — съпоставено с фантазиите на Тед — скромна бяла къща в колониален стил.

Дейзи Харисън ги посрещна на прага. Държеше се приветливо. Целуна дъщеря си и се обърна към госта:

— Ти трябва да си Теодор — каза тя, докато се здрависваха. — С такова нетърпение очаквахме да се запознаем с теб.

Не бе в състояние, въпреки усилията, да изиграе убедително ролята на любезна домакиня.

След няколко мига Тед се озова седнал пред камината с чаша топъл пунш в ръка, заобиколен от семейство Харисън. Почти като карикатура в „Ню йоркър“. Всички бяха облечени небрежно и Тед изглеждаше прекалено официален в костюма на Андрю Елиът.

Двамата по-големи братя се държаха приятелски, макар Фини да го посрещна със „здрасти“, а Евън с „приятно ми е“, което едва ли бе израз на възторга им.

Поздравът на четиринадесетгодишния Нед бе далеч по-топъл:

— Божичко, Тед, не беше ли ужасно как Йейл разби Харвард на футбол тази година!

Поради честите си посещения в Елиът хаус Тед бе станал специалист в подобни разговори.

— Разбери, Неди, наш обществен дълг е да губим понякога от Йейл. Така избиват комплекса си за малоценност.

Това харвардско самохвалство напълно плени най-младия Харисън.

— О-у — възкликна Нед, — но не отидохте ли твърде далеч, като паднахте с 54:0?

— Съвсем не — намеси се Сара. — Момчетата от Ню Хейвън са доста неуверени тази година. Харвард ги победи в конкурса за стипендията Роудс.

— Който е малко по-важен от футбола — добави развеселен Филип Харисън, Випуск ’33.

— Всъщност, Тед — отбеляза мисис Харисън с толкова сладък глас, че всеки диабетик би изпаднал в шок, — цялото ми семейство е учило в Йейл. А твоето в Харвард ли е било?

— Разбира се — отвърна добре подготвеният Тед.

Сара се усмихна вътрешно и си каза: Гърците водят на англосаксонците с 1:0.

Последвалата седмица представляваше копие на първата вечер. Мистър Харисън бе загрижен и приятелски настроен. Когато не преследваха местните момичета, по-големите братя се държаха с хладна учтивост. Младият Нед, чиято най-съкровена мечта бе да влезе в Харвард, бе очарован от госта на сестра си. А след като Тед отдели цял час, за да му помогне с домашното за Вергилий, той с удоволствие би разменил батковците си за него. Но оставаше Дейзи.

 

 

Една нощ Тед се събуди от гласовете на мистър и мисис Харисън, които се носеха от съседната стая. Тонът на разговора им бе с няколко децибела над обичайното. За негово неудобство предмет на спора бе той — макар нито веднъж да не споменаха името му.

— Но, Филип, семейството му държи ресторант.

— Дейзи, дядо ти е разнасял мляко.

— Но е вкарал баща ми в Йейл.

— А той сам е влязъл в Харвард. Не разбирам какво те притеснява. Момчето е напълно…

— Той е обикновен, Филип. Обикновен, обикновен, обикновен. Не те ли е грижа за бъдещето на дъщеря ти?

— Да, Дейзи — сниши глас мистър Харисън. — Много ме е грижа.

Разговорът им стана недоловим за ухото на Тед и той остана да лежи объркан в тъмнината на своята спалня.

 

 

На сутринта на първи януари, последния ден преди да се върнат в Кембридж, Филип Харисън помоли Тед да го придружи на разходка в гората.

— Редно е да бъдем откровени — започна той.

— Да, сър — отвърна спокойно Тед.

— Не съм сляп за чувствата, които дъщеря ми изпитва към теб. Но сигурно си доловил, че мисис Харисън…

— … е абсолютно против — тихо довърши Тед.

— Е, това е малко пресилено. По-скоро Дейзи не желае Сара да се омъжи толкова рано.

— Ъ-ъ, разбираемо е — съгласи се Тед, опасявайки се да не каже нещо обидно.

Изминаха няколко метра в мълчание, докато Тед събра кураж да попита:

— А какво смятате вие, сър?

— Лично аз, Тед, смятам, че си умен, скромен и зрял младеж. Но в случая моето мнение е без значение. Сара ми каза, че те обича и иска да се омъжи за теб. За мен това е достатъчно.

Спря, сетне продължи бавно; гласът му леко потрепери.

— Дъщеря ми е най-скъпото ми същество на този свят. Не искам нищо друго от този живот, освен щастието й…

— Ще направя всичко възможно…

— Тед — настоя мистър Харисън, — искам да се закълнеш, че никога няма да причиниш болка на моето момиче.

Тед кимна, неспособен да изрече нито дума.

— Да, сър — прошепна той, — обещавам.

Двамата стояха и се гледаха. Макар никой да не помръдна, Тед и мистър Харисън се прегърнаха мислено.

Дневникът на Андрю Елиът

 

В края на краищата вероятно имам някакво бъдеще. Мога да стана сватовник. Единствената връзка, на която помогнах през живота си, завърши с брак.

Церемонията се състоя миналата събота в Първа унитарна църква на Сиосет, Лонг Айлънд. Прелестната младоженка бе не друга, а Джули — сестрата на моя приятел Джейсън Гилбърт. Щастливецът е старият ми съученик Чарли Кушинг, когото до момента бях смятал за пълен некадърник.

Очевидно съм сбъркал, защото Джули забременяла още при първата им вечер в леглото.

За щастие открили бъдещото майчинство достатъчно рано, та нещата да се уредят comme il faut^[13]. Снимката й се появи в „Ню Йорк таймс“, а мисис Гилбърт уреди разточителна церемония с такъв финес — и бързина — че внучето й да се роди „преждевременно“, без да дава повод за приказки на местните клюкарки.

Всъщност смятам, че двамата си подхождат. Джули е умна, но определено не е мадам Кюри. Сигурно в Брайърклиф е специализирала „Как да си хванем съпруг“. И явно е завършила с отличие.

В края на краищата Куш, както любезно го наричахме в подготвителното училище, е истински бостънски аристократ, с родословие стигащо до колониалната епоха. А пък Гилбъртови наваксват с енергия това, което им липсва като патина. Бащата на Джейсън е истински пионер в областта на телевизията и непрекъснато лети до Вашингтон.

Освен това, дори между двете семейства да е възникнало напрежение, породено от обстоятелствата, довели до сватбата, то определено не си личеше. Двамата бяха хубава двойка и за тяхна радост, старият Гилбърт ги настани в просторна къща в Уудбридж, та Куш да се дипломира в Йейл със стил.

Най-много ме изненада, че на сватбата щях да се задавя от вълнение. Пръв от компанията ни напускаше Куш. Което ме наведе на мисълта, че един ден нищо чудно и аз да го последвам. Макар че кое ли разумно момиче би пожелало да се омъжи за мен?

 

 

След сватбената церемония Нюал и Андрю се качиха в корвета на Джейсън и потеглиха бързо към Кембридж. Постепенно Андрю започна да забелязва, че Джейсън изглежда мрачен. Всъщност той не се бе усмихнал нито веднъж по време на щастливото събитие.

— Хей, Гилбърт — подхвърли Андрю, когато наближиха Хартфорд бридж — нещо си намусен.

— Да — лаконично отвърна Джейсън и натисна педала на газта.

— От това съдя, че не одобряваш брака.

— Може и така да се каже — скръцна със зъби той.

— Поради какви причини? — поинтересува се Нюал.

— Поради причината, че Кушинг е най-големият скапаняк, когото познавам.

— Ей, Джейс — възрази Нюал, — не си ли малко жесток?

— Не, по дяволите. Сестра ми е само на осемнадесет! Този глупак не можа ли да внимава малко повече?

— Вероятно се обичат — предположи Андрю, верен на житейската си роля във всяко зло да открива и нещо добро.

— Стига бе — избухна Джейсън и удари арматурното табло с ръка, — та те едва се познават.

— Според мен и двете семейства изглеждаха доволни — намеси се Нюал.

— Разбира се — кимна Джейсън. — Единственото общо между тях е алергията им към скандали.

— Ако вярвам на очите си — продължи Нюал, — баща ти хареса Куш.

— Да — потвърди Джейсън саркастично, — най-вече защото предците му са се били на Бънкър хил.

— Моите също — добави Нюал. — Затова ли ме харесваш, Гилбърт?

— Не — отговори той полушеговито. — В действителност въобще не те харесвам.

 

 

— Дани, мисля, че правиш голяма грешка.

Професор Пистън бе поканил най-добрия си ученик в кабинета си, за да обсъдят плановете за следващата година.

— Съжалявам, професоре, но не си представям да уча още цяла година.

— Но часовете при Надя Буланже са истинско удоволствие. Според някои тя е синоним на съвременна музика. Не забравяй, че повечето от големите композитори на нашето време са учили в „Буланжерията“.

— Но какво ще стане, ако я отложа за една година, примерно? Мистър Хюрък ми предаде фантастични предложения от най-големите оркестри…

— А-а, значи си жаден за аплодисменти, Дани — многозначително констатира Пистън. — Съжалявам, че си толкова нетърпелив. Качиш ли се веднъж на този керван, никога няма да спреш, за да продължиш учението си.

— Но това е шанс, който не искам да изпусна. Във всеки случай, дори да ви прозвучи малко дръзко, но смятам да започна да композирам.

Професор Пистън се поколеба. Дани долови, че е готов да отстъпи и продължи:

— Да разбирам ли, сър, че според вас не съм подготвен за композитор?

— Ами — бавно започна Пистън, като търсеше думи, за да се изрази по-деликатно — повечето, които отидоха при Надя, Коплан например, бяха вече в апогея си, и въпреки това тя ги научи на нови неща, обогати всичко, което написаха впоследствие…

— Все пак не отговорихте на въпроса ми — любезно настоя Дани.

— Ами… — Пистън сведе поглед, — учителят е длъжен да казва истината. Това е закон на образованието.

Замълча за миг, преди да произнесе присъдата си.

— Дани, всички са единодушни, че си велик пианист. И не се съмнявам, че с годините ще се превърнеш в добър диригент. Но на този етап композициите ти са все още — как да се изразя? — груби. Идеите ти са добри, но ти липсва дисциплина. Затова настоявам да изкараш една година при Надя.

Самочувствието на Дани бе засегнато. Професорът говореше почти като онази журналистка от „Кримсън“.

Погледна Уолтър Пистън и си помисли: „Каква полза си имал ти от Буланже? Симфониите ти не са толкова велики. И кога за последен път някой оркестър те е канил за солист? Не, Уолтър, просто ревнуваш. Ще пропусна Буланже.“

— Сигурно те засегнах — загрижено се обади Пистън.

— Не, не. Съвсем не. Споделихте каквото мислите и аз оценявам вашата искреност.

— Ще размислиш ли още веднъж? — попита професорът.

— Разбира се — дипломатично отвърна Дани.

Сетне стана и напусна кабинета.

Нямаше търпение да се върне в стаята си. Затова позвъни в Ню Йорк от телефонна кабина на Харвард скуеър.

— Мистър Хюрък, готов съм да свиря където и да е, стига пианото да е акордирано.

— Браво — възкликна импресариото. — Очаква те вълнуваща година.

И така, дали от смелост, дали от глупост, Дани Роси реши да поведе випуска. Да бъде първият, който напуска уюта и сигурността на Харвард и да се потопи в студените, пълни с акули води на реалния свят.

 

 

Като стрето^[14] във фуга пролетният семестър ускори темпото подобно на мелодия, чийто финал вече наближаваше. Струваше им се, че май настъпи преди още април да свърши. На тези, които току-що бяха завършили дипломните си работи, едва им остана време да си поемат дъх преди държавния изпит.

Неколцина от випуска не пропуснаха последната възможност да рухнат психически.

Един следобед по време на изпита по история и литература откриха Норман Гордън от Сиатъл, Вашингтон, да се шляе по брега на Чарлз — за щастие откри го неговият преподавател.

— Хей, Норм, толкова бързо ли разви темата?

— Не — отвърнал с лудешки блясък в очите пълният отличник. — Реших, че този предмет не ми харесва. Всъщност няма да се дипломирам. Заминавам на запад и ще се захвана с отглеждане на свине.

— О! — възкликнал преподавателят и внимателно го отвел в амбулаторията.

Психиатрията се намесила там, където образованието се предало.

В известен смисъл обаче младият Гордън успял в подсъзнателните си стремежи — напускането на уютната патриархална институция.

 

 

— Брилянтна работа — констатира Седрик Уитман, когато Сара Харисън дойде в Бойлстън хол за последна консултация. — Едва ли ще проявя недискретност, ако заявя, че цялата катедра споделя мнението ми. Всъщност няма да прозвучи пресилено, ако кажа: работата ти е на ниво докторат.

— Благодаря ви — свенливо се усмихна Сара. — Но, както знаете, няма да специализирам.

— Жалко. Имаш много оригинално мислене.

— Намирам един специалист по класически езици и литература в семейството за предостатъчен.

— Какво възнамеряваш да правиш, Сара?

— Да бъда съпруга — и майка, евентуално.

— Нима това изключва всичко останало?

— Е, мисля да помагам на Тед колкото мога. Най-добре е да имам по-спокойна работа. През лятото ще изкарам курс по стенография в „Кейти Гибс“.

Уитман не успя да прикрие разочарованието си.

Сара го долови и започна да се оправдава:

— Тед няма нищо против. Просто…

— Моля те, Сара — прекъсна я професорът. — Не е необходимо да ми обясняваш. Напълно те разбирам. — И същевременно си помисли: „Тед очевидно е имал нещо против.“

Стана, за да се сбогува с нея и да й пожелае всичко най-хубаво.

— Радвам се, че двамата с Тед ще бъдете близо до Кембридж. Дано все пак се върнеш при нас. Във всеки случай ще рискувам с едно пророчество. Сигурен съм, че съвсем скоро и двамата ще бъдете приети във „Фи бета капа“.

 

 

Предсказанието на Уитман се сбъдна. На двадесет и осми май най-старото почетно академично дружество в Америка обяви годишния списък на новоизбраните членове, Тед и Сара бяха сред щастливците.

Сред тях място намериха Дани Роси (не бе изненада, защото той завърши с пълно отличие) и Джордж Келер, към когото не бяха приложени някои от обичайните критерии. Неговата дипломна работа обаче спечели наградата „Елиът“ за най-добро есе за годината в областта на обществените науки. А д-р Кисинджър написа възможно най-ласкателно писмо, подчертавайки главозамайващите постижения на Джордж за толкова кратко време.

Джейсън Гилбърт не спечели академични лаври, но продължи блестящата си кариера на тенис корта. Вдъхнови съотборниците си за трета поредна съкрушителна победа над Йейл. И като доказателство за връзката между спортните и интелектуалните постижения избраха почти без конкуренция Джейсън за президент на випуска. Като такъв щеше да води процесията в деня на дипломирането.

Освен това Джейсън спечели и наградата „Бингам“ за най-добър спортист.

Но става ли въпрос за харвардски възпитаници, жаждата за слава никога не се уталожва. Никой не се изненада, когато Джейсън спечели и стипендията „Шелдън“, давана за специални постижения. Тя финансира едногодишно пътешествие, но при условие през това време стипендиантът да не учи. Мистър Шелдън знаеше как да осъществява студентските мечти.

Дори Корпусът на морската пехота остана впечатлен от наградите, спечелени от Джейсън, и охотно отложи призоваването му, та първо да се наслади на стипендията „Шелдън“.

(В действителност моментът е много подходящ — пошегува се командирът му. — Изглежда, сме между две войни.)

Благодарение на цялата тази известност някои студенти, които обикновено не четяха спортните страници на „Кримсън“, забелязаха името на Джейсън. Дори стана причина една вечер на вратата му да почука неочакван гост.

— С какво мога да ви помогна?

— О-о, какво води човека-речник насам? Свърши ли думите?

— Не се подигравай — сряза го Джордж Келер. — Идвам да те помоля за услуга.

— Мен? Но, Джордж, аз съм един тъп спортист!

— Знам — отвърна Келер с възможно най-леката си усмивка. — Точно с това можеш да ми помогнеш.

— Как? — поинтересува се Джейсън.

— Ще ме научиш ли да играя тенис? Ще ти бъда признателен.

Джейсън изглеждаше леко объркан.

— Защо тенис? И защо точно аз?

— Очевидно е. Миналото лято установих, че това е най — как да се изразя? — най-изгодния от социална гледна точка спорт. А ти, разбира се, си най-добрият в Харвард.

— Много съм поласкан, Келер. Но, за съжаление, съм решил да разбия всички противници на турнира на Националната студентска спортна асоциация. Наистина не разполагам с време.

Разочарование замени изпълнения с надежда поглед на Джордж Келер.

— Ще ти платя с удоволствие, Джейсън. Колкото кажеш.

— Не става въпрос за пари. Бих те учил така…

— Кога? — бързо попита Джордж.

— За Бога, не знам — Джейсън се почувства притиснат до стената. — Да речем, през последната седмица.

— На десети, неделя, в пет часа? Тогава нямаме никакви ангажименти.

Знаеше цялата програма наизуст.

— Добре — капитулира с въздишка Джейсън. — Имаш ли ракета?

— Разбира се. И топки.

— Никога не съм се съмнявал — промърмори Джейсън, докато затваряше вратата.

Джордж Келер остана пред прага, сияещ от доволство. Сарказмът убегна дори на надутия, новоизпечен специалист по английски.

 

 

Андрю Елиът стоеше пред факултета по история в очакване на оценките от държавните изпити. Това бе един от редките случаи в живота му извън спортното поле, когато се потеше.

От кабинета на декана излезе секретарка, за да окачи резултатите на таблото и рояк студенти се втурна напред.

За щастие Андрю бе достатъчно висок, за да види над тълпата. Прочетеното го учуди. Върна се вцепенен в Елиът хаус и телефонира на баща си.

— Какво има, синко? Този разговор ще ми струва доста пари.

— Татко — промълви замаяният Андрю. — Просто исках да си първият, който…

Младият мъж се поколеба.

— Хайде, момчето ми, говори. Това ще ти струва цяло състояние…

— Татко, няма да повярваш. Изкарал съм държавния изпит. Ще взема диплома.

В първия миг новината лиши бащата на Андрю от дар слово.

Накрая каза:

— Синко, това наистина е добра новина. Честно казано, никога не съм се съмнявал, че ще успееш.

Дневникът на Андрю Елиът

 

Като своеобразно болкоуспокояващо за травмата при символичното ни прераждане, през седмицата на дипломирането Харвард организира серия от най-различни церемонии, чиято кулминация е във вторник сутринта.

Религиозната служба в чест на бакалаврите в неделя в Мемориалната църква бе доста безсмислено мероприятие. Поне така сподели едно от присъствалите момчета. Не е имала кой знае какъв успех.

Балът в понеделник — неизвестно защо наречен Пир на абсолвентите — бе далеч по-посетен. Почти половината випуск изпълни двора на Лоуел хаус. Всички, пременени в бели и черни сака, танцуваха до зори под веселите звуци на саксофоните на оркестъра на Лес и Лари Елгарт.

Ако балът е бил организиран с образователна цел, както всичко останало в Харвард, тя, предполагам, е била да добием представа какво е да си на средна възраст. От време на време оркестърът правеше реверанси към съвременната музика с някое и друго ча-ча-ча — модата в танцовата музика — или мелодия на Елвис. Но това бяха тихи и кротки парчета като „Обичай ме нежно“.

 

 

О, да излизахме с момичета. Срамувам се да кажа, че подобно на практиката ми за размяна на дрехи с Тед Ламброс, двамата с Нюал имахме уговорка с Джейсън да получаваме старите му гаджета. Когато Гилбърт ти прехвърли някое момиче обаче, то все още е в отлично състояние. Както би се изразил Джо Кизър — „малко употребявано“. Единственият проблем бе, че все още тъгуваха по Джейсън.

В резултат, докато той танцуваше с една ослепителна блондинка (спортна журналистка, с която се запознал на някакъв турнир), Луси, така наречената ми приятелка, и Мелиса, която трябваше да бъде с Нюал, непрекъснато се навъртаха пред очите му с надежда да спечелят някой танц с него.

Излишно е да казвам, че с нашите момичета двамата с Дики не успявахме да стигнем до първа база, въпреки немалкия ни чар. Но поне държахме красавици в прегръдките, което подозирам, бе целта на повечето двойки тази вечер. Мисля, че Тед и Сара бяха сред едва десетината двойки, между които наистина имаше романтична връзка.

Утре вечер ще присъстваме на поредното весело събитие — Гилбърт вече ми бе осигурил компания, — круиз на лунна светлина из Бостънския залив. Нюал ще го пропусне, защото изпитва неоправдан страх от морска болест. И как би изглеждал на сутринта, когато го произведат в чин морски офицер.

Но докато тече този превзет карнавал, непрекъснато се питам защо никой не изпитва истинско удоволствие от него.

Накрая стигнах до мъдрия, според мен, извод. Випускът всъщност не е випуск. Искам да кажа, не сме братство, нищо не ни свързва.

Всъщност годините, които прекарахме тук, бяха своеобразно временно примирие. Прекратяване на огъня във войната за слава и власт. Само след два дни оръжията ще загърмят отново.

 

 

Макар през последните дни преди официалното ни дипломиране да бе валяло почти непрекъснато, връзките на Харвард по най-високите върхове осигуриха вторник, дванадесети юни хиляда деветстотин петдесет и осма, да е горещ и слънчев ден — идеален за триста двадесет и втората церемония по връчването на дипломите.

Всички бяха костюмирани — от взети под наем шапки и тоги за студентите до яркорозовите мантии на кандидатите за докторат или униформата от осемнадесети век на шерифа на окръг Мидълсекс, който откри тържеството, яхнал кон.

Воден от Джейсън Гилбърт и двамата му подгласници, Випуск ’58 влезе под строй на площада и мина край Юнивърсити хол и през обширното пространство между Мемориалната църква и библиотеката „Уайденър“. Всяка година в продължение на няколко часа тук се издигат дървени трибуни и тази поляна магически се превръща в „Тристагодишния театър“.

Според практиката през тези три века тържествата започват с реч на латински — която разбират не повече от шестнадесет души, а всички останали само се преструват.

Тази година ораторът — избран преди две седмици от факултета по класически езици и литература — бе Теодор Ламброс от Кембридж, Масачусетс. Речта му бе озаглавена „De optimo genere felicitas“ — За най-благородния вид щастие.

Латинското обръщение изисква най-напред да бъдат поздравени в йерархичен ред присъстващите видни личности: първо, ректора Пъзи, после губернатора на Масачусетс, деканите, духовниците и т.н.

Ала множеството очаква най-вече традиционния поздрав към момичетата от „Радклиф“ (който, естествено, е последен).

Nec vos ommittamus, puellae pulcherrimae

Radcliffianae, quas socias studemus vivendi,

ridendi, bibendi…

 

Не ще ви пропуснем, прелестни девици от „Радклиф“,

които усърдно преследваме като другарки

в живота, смеха и гуляите…

Аплодираха го двадесет хиляди чифта ръце, но не по-пламенно от изпълненото с гордост семейство Ламброс (което не разбра и дума).

След всички поздрави ораторът произнася кратка проповед.

И Тед бе избрал темата, че най-висшата форма на щастие може да се открие в безкористното приятелство.

Веднага след това ректорът Пъзи накара Випуск ’58 да стане на крака, а представителите му един по един да изкачат стъпалата на Мемориалната църква, за да се присъединят към „братството на образованите“.

Пръв на подиума стъпи Джейсън Гилбърт и прие символичната диплома на целия випуск.

Седнал близо до подиума, в сектора, запазен за роднини на абсолвентите, бащата на Джейсън чу женски глас да възкликва:

— Прилича на герой на Скот Фицджералд.

Мистър Гилбърт се обърна, за да смъмри съпругата си да говори по-тихо, но видя, че Бетси плаче, а комплиментът е направен от жена, седнала на техния ред. Той се усмихна и си каза: „На цялото това проклето място няма по-щастлив баща от мен.“

Не беше прав, разбира се. Сред присъстващите имаше поне хиляда бащи на студенти от Випуск ’58 и всички те изпитваха върховно чувство на еуфория и гордост или поне така си мислеха.

 

 

Преди четири години хиляда сто шестдесет и двама младежи от бъдещия Випуск ’58 бяха прекрачили прага на Харвард. Днес хиляда тридесет и един от тях получаваха дипломи. Малко под десет процента не успяха да завършат. Ако се изразим с езика на древните римляни, те бяха платили кървав десятък.

Някои пропаднали на изпитите вероятно щяха да се върнат следващата година и тогава да получат дипломи. Други се бяха отказали от амбицията да завършат Харвард — или като загубиха разсъдъка си, или като посегнаха на живота си. Но днес никой не мислеше за тях. Сега бе време за поздравления, а не за съчувствия.

Дори Джейсън не се сети за Дейвид Дейвидсън, съквартирантът му в първи курс, който все още лежеше в Масачусетската клиника за душевно болни, и неразколебан от временното си отстъпление, мечтаеше за бъдеща научна слава.

След половин час випускът се разпръсна на малки групи, които щяха да обядват в пансионите си.

 

 

Обядът на Арт И Жизела Роси с Дани в Елиът хаус бе същевременно и сбогуване. Защото на следващата сутрин той заминаваше за Тангълуд като солист през лятото. А после започваше турне из Европа, уредено от Хюрък.

Майка му не се сдържа да не попита защо Мария не е сред тях. Тя искрено бе харесала момичето.

Баща му прояви повече такт.

— Стига, скъпа — прошепна той, — сигурно е било краткотрайно увлечение. Дани е прекалено млад и умен, за да позволи да го обвържат толкова рано.

Дани се усмихна, макар вътрешно да се чувстваше огорчен, защото когато я помоли да му прави компания „в името на миналите времена“, Мария отказа.

 

 

Джордж Келер се бе примирил, че ще обядва сам на някое стъпало в двора на пансиона. Нито един от хората, които му бяха мили и драги, не бе днес с него. Андрю Елиът отиде при него и каза:

— Хей, Джордж, направи ми една услуга? Ела на масата да си поприказваш с някоя от доведените ми сестри. Не си спомням имената им, но сред тях има и хубави.

— Благодаря ти, Андрю, много мило. Ще бъда пленен да се присъединя към вас.

Когато Джордж стана и тръгна към масата на семейство Елиът в двора на пансиона наречен „Елиът“, заедно със съученика си Андрю, носещ същата фамилия, последният му прошепна:

— Джордж, английският ти е страхотен. Но не казвай „пленен“. Можеш да кажеш, че сестрите ми — всяка от тях — са пленителни.

 

 

По-късно следобед раздялата свърши. Сега вече бяха разделени на хиляди атоми, втурнали се с различна скорост в различни посоки.

Дали някога щяха да се съберат отново в едно цяло? А дали някога са били такова?