Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник (9)

8

Харли Реймънд установи с известно недоумение, че събитията от деня не го бяха изтощили толкова, колкото бе очаквал. Явно прекараната на открито нощ в студеното време на верандата на планинската къща го бе успокоила и му бе вдъхнала увереност, че може да се справи.

Полицаите бяха претърсили основно всичко. След това отнесоха в Лос Анджелис за експертен анализ дюшека и постелките на леглото в спалнята, където бе открит трупът. Харли беше наясно, че следователите все още не могат да решат дали Хардисти е прострелян, докато е лежал в леглото, или просто трупът е бил преместен в планинската къща наскоро след извършването на престъплението… В момента той работеше трескаво по изпълнението на ясно формулирани задачи: да открие влажна, червеникавокафява почва, да потърси часовника, да провери дали лопатата, която бе видял в колата на Хардисти, не се намира някъде наблизо, да прегледа за някакви други важни доказателства, които евентуално са били пропуснати от полицаите — отнасяше се за неща, които могат да се забележат от живеещ в околността човек, но които трудно биха привлекли вниманието дори на най-съвестния следовател.

Винсънт Блейн го бе попитал дали ще се чувства спокоен сам в планинската къща, където е било извършено убийство… Харли се усмихваше всеки път, когато си припомняше това. Явно изобщо не си даваше сметка, че доста време му се бе налагало да продължава напред, когато някои от другарите му около него са убити, както и че до такава степен бе привикнал и познал смъртта, че тя вече не можеше да предизвика никакви емоции у него, а най-малко страх от мисълта да спи в една къща, където някой е бил застрелян.

Следобедното слънце огряваше склоновете на хълмовете наоколо, а равнините между тях бяха потънали в пурпурни сенки. Харли се спусна по покритата с борови иглички пътека точно към мястото, където бе заровен часовникът.

Онзи, който го бе измъкнал оттам, бе действал с голямо старание и без да си пести силите. Мръсотията наоколо бе старателно почистена, дупката бе плътно запълнена и всичката излишна пръст бе отнесена, а мястото бе покрито с мъх и борови иглички.

Не само че не бе останала и следа от часовника, но Харли бе сигурен, че ако със собствените си очи не бе видял кутията, никога не би повярвал на твърденията на някой друг, колкото и да го убеждава, че на това място е имало заровен часовник.

Краката му потъваха в мекия килим от мъх и борови иглички.

Високите дървета поемаха последните слънчеви лъчи и хвърляха издължените си сенки над поляната… Изведнъж забеляза някакъв блестящ предмет, който просветна в миг, озарен от слънцето.

Харли веднага пристъпи към скалата, давайки си сметка, че предметът, отразяващ слънчевите лъчи, явно е в някоя от пукнатините ѝ.

Когато се приближи обаче не успя да открие нищо, което би могло да проблесне на слънцето. Вдлъбнатината бе покрита с борови иглички, които оформяха тъмнозелена основа, върху която доста добре би се откроил някакъв метален предмет, ако имаше такъв.

Харли забърза към мястото, където бе забелязал отблясъка, огледа внимателно отпред и отзад, нагоре и надолу, докато изведнъж отново видя същия отблясък. Този път много по-ясно установи точното разположение.

Беше започнал старателно да оглежда скалата, когато нещо го накара да се обърне.

Лола Стрейг бе застанала на не повече от шест метра зад него.

— Здравейте — засмя се тя. — Защо се въртите около скалата?

— А мога ли да ви попитам вие защо ме дебнете? — малко ядосано и отвърна той.

— Смятате, че ви дебна?

— Приближихте се толкова тихо.

— Може би вниманието ви е било насочено към онова, което правите, и затова не сте ме чули.

Харли малко се обърка.

— Вие мен ли търсехте? — попита я той.

— Не точно.

— Мога ли тогава да ви попитам защо дойдохте?

— Предполагам, че бих могла да мина и за нарушител на границите на частно владение — засмя се тя. — Макар че отделните имоти тук не са ясно очертани. Няма нито огради, нито табели, както виждате… А по-рано днес открих един револвер тук. Така че това ми дава право да се върна.

— Не ме интересува това, че сте влезли в чужд имот — отвърна веднага Харли. — Но ясно забелязах, че търсите нещо и при това се държите… как да се изразя… доста потайно.

— Забелязали сте, значи. Това е наистина интересно. Винаги ли се доверявате на така оформилите се у вас впечатления, не ви ли подвеждат понякога? Просто събирам материал за една статия, която възнамерявам да напиша по случая.

— Доверявам се, да — кимна той. — Най-напред ми направи впечатление, че търсите нещо, точно както в момента забелязвам, че доста го увъртате, опитвате се да избегнете отговорите на въпросите ми, да спечелите време, докато решите какво точно да ми кажете.

— Май наистина сте прав, господин Реймънд — засмя се Лола. — Ще бъда напълно откровена с вас. Търсех часовника.

— И защо толкова се интересувате от него?

— Трудно ми е да кажа. Винаги са ме вълнували тайнствените неща, нещата, за които не може да се намери обяснение… А след като вече отговорих на въпроса ви, ще си позволя и аз да ви задам един. Вие пък какво търсите?

— Здраве, почивка, чист въздух и спокойствие — отвърна той.

Лола Стрейг го гледаше усмихнато.

— Продължете, де! — подкани го след малко.

— И часовника — призна Харли.

— А вие защо се интересувате от него?

— Защото ми се струва, че полицаите са почти сигурни, че съм ги излъгал за съществуването му.

— Все пак имате свидетел, нали така?

— Да, Адел Блейн.

— И къде е Адел Блейн в момента? — попита го, като се опита твърде старателно да си придаде безразличен вид.

— Предполагам, че се опитва да открие Милисънт… госпожа Хардисти, която е нейна сестра, както знаете — отвърна намръщено той.

— Разбирам — кимна многозначително Лола, давайки му ясно да разбере, че не вярва твърде на думите му. — Тя не беше ли тук през нощта?

— Не, идва с мен вчера следобед.

— И после отново се е върнала?

— Нямам представа, аз останах да си почивам в хотела.

Високото слабо момиче се придвижи по пътеката и се облегна върху изсечената скала. През цялото време не сваляше очи от Харли Реймънд.

— Тук ли смятате да живеете или сте дошли само на почивка?

— Какво искате да кажете? — попита я той, като успя бързо да седне по такъв начин, че да скрие мястото върху скалата, където бе забелязал отблясъка.

— О, не може да не разбирате. Питах ви дали смятате да живеете просто безгрижно и да се забавлявате, или възнамерявате да се отдадете на трескаво преследване на успеха?

— Нямам представа. В момента просто се опитвам да разбера сам себе си, да си поема спокойно въздух. Нямам никакви конкретни планове за бъдещето си.

Тя взе една пръчка и я прокара по неравната повърхност на скалата.

— Тази война май беше някакъв кошмар за всички ни. Но тя ще мине и хората ще се събудят.

— За да видят какво? — попита Харли.

— Понякога точно от това се страхувам — призна Лола, загледана в пръчката, с която продължаваше да чертае в скалата.

Двамата останаха доста време мълчаливи, Харли внимателно наблюдаваше как пълзящата сянка от високия бор насреща се придвижва от рамото към горната част на ухото ѝ.

— Обществото като че пое по някакъв погрешен път — каза тя накрая. — Онова, което хората преследват и смятат за успех, всъщност не е нищо подобно.

Харли не отвърна, остана така замислен и приятно отпуснат.

— Погледнете господин Блейн — продължи Лола. — Той е типичен пример за тази система, човек, устремен към успеха. В момента е на около петдесет и пет. Има високо кръвно налягане, торбички под очите, уморен е. Движенията му са резки и нервни… Човек не може да приеме, че точно така трябва да се живее. Той никога не се отпуска, никога не заминава на почивка; непрекъснато е напрегнат поради многото задачи, които му предстоят. Говори се, че не успява да постигне кой знае какво, че се налага да плаща данъци, които изсмукват по-голямата част от спечеленото.

Харли почувства, че е длъжен да каже нещо, за да защити Винсънт Блейн.

— Добре, да видим какъв е бил животът на господин Блейн — започна той. — Случайно знам някои неща за миналото му. Родителите му са починали, когато е бил още дете. На първата си работа е получавал по дванайсет долара на седмица. Наложило му се е едновременно да работи и да учи. В момента управлява две банки — една в Кенвейл и другата в Роксбъри. Притежава и голям универсален магазин. Дал е работа на толкова много хора. Благодарение на него районът се развива.

— И какво е спечелил от това? — не се отказваше Лола Стрейг.

Харли се замисли за миг.

— Ако гледаме така на нещата, то какво сме спечелили ние? — попита след това. — Той е типичен американец, носител на характерния за страната дух на предприемчивост и упоритост, благодарение на който сме се превърнали от колония в свободна нация.

— Вие готов ли сте да работите за него? — неочаквано смени темата Лола.

— Все още не зная.

— А в момента за него ли работите?

— Това… как да се изразя… свързано ли е по някакъв начин с вас?

— Искате да попитате дали ми влиза в работата?

— Не съм казвал подобно нещо — поклати глава той.

— Но явно това сте имаш предвид?

— Не, просто се чудех дали би оказало някакво влияние.

— Върху кое?

— Върху отношението ви към мен.

Очите ѝ в миг заблестяха от любопитство, след това тя побърза да отвърне поглед от него, като вдигна боровата пръчка към лицето си.

— Какво всъщност правехте тук? — попита тя.

— Кога?

— Точно когато се приближих.

— Оглеждах мястото, където бе заровен часовникът.

— А също и нещо друго по скалата — допълни Лола.

— Значи сте ме наблюдавали?

— Само докато се приближавах. А после изведнъж седнахте така, сякаш се опитвахте да скриете открития предмет. Той сигурно все още е там, под вас.

— Разбира се. Значи съм бил прав, когато казах, че ме дебнете.

— И сте готов да ме изхвърлите?

— Може би.

— В този случай ще трябва да се изправите. Защото не мога да предположа, че бихте могли да ме изхвърлите, без да станете от мястото си.

— А защо сте толкова сигурна, че съм седнал точно тук, за да скрия нещо?

— Помислих си го в началото на нашия разговор. А сега вече нямам никакви съмнения.

— Защо?

— Защото ако не беше така, веднага щяхте да скочите и да се огледате, когато ви обвиних, че криете някакъв предмет.

— А не смятате ли, че може да не съм чак толкова предвидим, колкото си мислите?

— Възможно е.

— Много добре, все пак печелите — обяви накрая и се изправи.

— Какво има там? — не се отказваше тя.

— И аз не знам. Нещо, което проблесна на слънцето.

— Но не забелязвам абсолютно нищо.

— Може да е парченце стъкло. Просто не мога да си представя какво друго би могло да е… а, ето го!

— Прилича ми на парче стъкло от очила без рамки — предположи Лола, докато Харли въртеше извитото стъкло между пръстите си.

— Сигурно е паднало върху боровите иглички — кимна с глава той. — Те са омекотили удара и точно затова не се е счупило; игличките са го задържали също така леко под ъгъл, така че слънчевите лъчи се отразяваха в него.

— Какво мислите за стъклото? — попита Лола.

Харли побърза да го пусне в джоба на сакото си.

— Нямам представа. Ще трябва да помисля.

Тя неочаквано се засмя.

— Бива ви в лъжите, няма що.

— Така ли?

— Да.

Харли реши, че е настъпил подходящият момент за контраофанзива.

— Вие защо така се разстроихте снощи, когато разбрахте, че Родни Бийтън се връща от града с Мирна Пейсън? — попита уж невинно.

Лицето ѝ пламна.

— Ама че нечестен въпрос. Да не би да искате да намекнете, че…

— Да? — подкани я Харли, щом тя най-неочаквано млъкна.

— Това е личен въпрос, свързан с нещо, което изобщо не ви засяга, така че не е честно да ми го задавате — отсече Лола.

— Но вие също ми задавахте въпроси за моите планове и за… — опита се да се оправдае той.

— Просто се опитвах да поддържам разговора — прекъсна го тя.

— Не, опитвахте се да разберете какви са плановете ми за бъдещето и колко време възнамерявам да остана тук — засмя се Харли. — Затова реших и аз да ви попитам нещо. Ще ми отговорите ли?

Тя си пое дълбоко въздух, подготвяйки се да изрази възмущението си, но после като че внезапно промени решението си.

— Добре — започна хладнокръвно и с ледена любезност. — Ще отговоря на въпроса ви, защото явно за вас той е твърде важен. Ако сте смятали, че ревнувам, дълбоко се лъжете. Просто се почувствах засегната.

— Има ли някаква разлика? — опита се да уточни Харли.

— В този случай да.

— И защо се почувствахте засегната?

— Защото Родни Бийтън ме излъга. Бяхме се разбрали да излезем заедно и да проверим наблюдателните пунктове.

— Опасявам се, че не ви разбирам.

— Родни подготвя серия от снимки на движещи се нощем диви животни. Разположил е върху стативи три-четири фотоапарата със заредени светкавици точно на най-възловите места по пътеките. Всяка вечер обикновено обикаля и проверява дали някой от фотоапаратите не се е включил при допир от преминаващо край него животно. В този случай превърта лентата и отново нагласява фотоапарата и светкавицата.

— И вие го придружавате?

— Понякога.

— Беше ли ви поканил специално за снощи?

— Е, не става дума за това. Беше доста по-просто. Попита ме дали имам някакъв ангажимент за вечерта, а аз му отговорих отрицателно. Тогава ми каза: „Щом ще си в района, можем заедно да обиколим и да проверим фотоапаратите“, а аз му отвърнах, че бих се радвала. Точно затова се ядосах. Не става дума за ясно определена среща — но той напълно бе забравил за нашата уговорка. Ако имахме определена среща и той не бе дошъл, а бе заминал в града с тази… с тази… с госпожа Пейсън, поне щях да съм напълно наясно. Но нямахме точна уговорка, а той просто бе забравил, че ми е споменал да го придружа. Това ме принуждава да се преструвам, че аз също съм забравила. Напълно е възможно Родни да си спомни за уговорката ни по-късно — и тогава нещата ще станат още по-объркани. Все ми се струва, че госпожа Пейсън е знаела, че ме е поканил… и точно затова се е постарала да го замъкне в града. Тя е вдовица, една от… всъщност няма защо да говоря за нея! Общо взето, това е цялата история. Както виждате, става дума за нещо съвсем обикновено. Всяка млада жена би се ядосала, когато я пренебрегнат… Но не бих искала да си помислите, че държа кой знае колко на господин Родни Бийтън.

— Нима съм създал у вас впечатлението, че приемам по този начин нещата?

Тя смело посрещна погледа му.

— Да — отвърна след това.

— Докато обсъждаме още тази тема — усмихна се той, — какво бихте ми казали за Мирна Пейсън, след като вече приключихме с Родни Бийтън?

— Няма кой знае какво за казване. Вдовица е. Наследила е известна сума пари. Занимава се с животновъдство в едно ранчо.

— И живее някъде наблизо?

— Има малко ранчо в района. Както и още две на други места. Освен това доста често обикаля заедно с Родни, когато проверява фотоапаратите си.

— Родни май е твърде популярен тук.

— Ами доста интересен мъж е… не знам как точно да го характеризирам, за да ме разберете правилно, но това наблюдение и снимане с фотоапаратите е невероятно интересно.

— Май не ми е съвсем ясно как точно става.

— Ами фотоапаратът се прикрепя на статива, включва се светкавицата към него, след това се опъва черен копринен конец през следата. Ако целта ви са животни с големината на койот например, поставяте конеца на съответната височина. Ако се интересувате от елен — повдигате го леко. А в случай, че става дума за дребни животинки — тогава го опъвате на един-два сантиметра над пътеката. Могат да се опънат и няколко конеца едновременно. После се отдалечавате към някой от другите фотоапарати, като се връщате през интервал от около час. Когато забележите, че конецът е скъсан и светкавицата е изключена, значи снимката ви е готова. Тогава се налага да коленичите долу и да потърсите следите по пътеката, за да сте наясно какво точно животно е снимано… Получават се обикновено страхотни фотоси. По принцип е доста трудно да се снимат диви животни, а когато се използва този метод, снимките често ги запечатват под странен ъгъл, не особено грациозни и красиви. Много интересни са обикновено лисиците. А дивите котки изглеждат отвратителни.

Род е опитен фотограф. Притежава, освен това, невероятно търпение. Опитва дни наред, докато открие точното място за разполагане на фотоапаратите — те трябва да са на такова равнище, че да не се вижда околността…

— Защо да не се вижда? — прекъсна я Харли.

— Защото целта на Род е да получи снимка само на животното. Използва малка светкавица и широкоъгълен обектив. Според него снимките, които се правят със светкавица, изглеждат малко нереални, защото предната част е силно осветена, а фонът е изцяло черен. Но трябва да го накарате да ви покаже своята колекция. Наистина е прекрасна.

— Тук ли обработва филмите си господин Бийтън?

— Да, разполага с малка фотолаборатория в мазето на къщата си. Обикновено отиваме направо там, след като направим проверка на заложените фотоапарати, и веднага пристъпваме към проявяване на филмите. Това е наистина вълнуващ момент, с нетърпение очакваш да видиш какво има на филма, дали снимката е станала добра, дали животното гледа във фотоапарата или е обърнато с гръб към него. А има и случаи, когато е ударило статива отзад и светкавицата се е задействала — тогава няма нищо в кадъра.

— А прави ли понякога снимки и на хора? — поинтересува се Реймънд.

— Не, би било наистина глупаво.

— Но какво би могло да попречи на човек да скъса неволно опънатия конец и така фотоапаратът да се задейства?

— Е, нищо, предполагам. Но досега не се е случвало. Едва ли някой човек би тръгнал да се разхожда по тези стръмни места през нощта.

— Значи Мирна Пейсън се интересува от нощна фотография?

Лола Стрейг изведнъж загуби желание да говори.

— Да — каза лаконично.

— И може би между вас съществува известно съперничество?

— Не.

— Но не сте особено близки, нали така?

— Ще ви отговоря, макар че това изобщо не ви влиза в работата, господин Реймънд. Двете сме добри приятелки. Тук, в планината, всички се опитваме да се разбираме, да бъдем приятели… но и всеки да си гледа своята работа.

— Така ли?

— Сам си го изпросихте.

— Права сте. И дори смятам да разпитвам и за други неща от време на време.

— След като въпросите ви са такива, надявам се, че нямате нищо против моите откровени отговори.

— Само така мога да получа нужната ми информация — засмя се Реймънд. — И не ми пука от словесната обвивка, в която тя ще е поднесена.

— Разбирам. И каква по-точно информация търсите?

— Бих искал да разбера защо една толкова привлекателна млада жена като Мирна Пейсън се е забила горе в планината…

— Пристигна преди няколко седмици, за да нагледа имота си. Възнамеряваше да остане само два дни. Просто да види как вървят работите в ранчото.

— И срещна Родни Бийтън?

— Да.

— Май казахте, че е тук вече от няколко седмици, нали?

— Да.

— Явно се е оказало, че и е нужно повече време, за да инспектира…

— Не зная — прекъсна го доста раздразнено Лола Стрейг.

— Не бих могла да кажа абсолютно нищо за намеренията на госпожа Пейсън. Не ми е много ясно и какво целите вие, господин Реймънд, но ако сте пристигнали в планинската къща, за да се правите на детектив, и сте стигнали до заключението, че двете с Мирна сме съпернички и се борим за чувствата или за приятелството на Родни Бийтън, то вие… вие сте далеч от истината. А сега ще ви помоля да ме извините, тъй като трябва да тръгвам… Освен ако нямате още някакви въпроси? — По гласа ѝ ясно си личеше, че едва успява да сдържа гнева си.

— Просто се опитвам да си създам представа за обстановката тук — подхвърли небрежно Харли. — Аз… — Замълча и се ослуша. — Май идва кола — каза след това.

Тя долови шума почти в същия миг, в който и той. Двамата стояха безмълвни, очаквайки появата на колата, обзети от силно любопитство, което трескаво се опитваха да прикрият един пред друг.

Харли Реймънд пръв разпозна човека, който караше колата, появила се откъм главния път и пълзяща нагоре към планинската къща.

— Това е адвокатът Пери Мейсън — каза той.

Мейсън ги забеляза, отби автомобила си встрани от пътя, изключи двигателя и продължи пеш към тях.

— Здравейте — рече. — Изглеждате толкова сериозни, сякаш водите някаква война.

— Или просто спорим — засмя се Лола Стрейг.

— Какво направиха полицаите с госпожа Хардисти? — попита нетърпеливо Харли Реймънд.

— Вече взех заповед за освобождаване под гаранция. Ще им се наложи веднага да я пуснат на свобода. Набутали са я в някой затвор в един от околните градове… Вие тук да не би да търсите нещо?

— Дойдох да погледна отново за часовника — обясни Харли.

— И открихте ли нещо?

— Няма и следа от него. Прегледах на няколко места наоколо, допирах ухо до земята, но нищо не чух.

— А когато го открихте, ясно долавяхте тиктакането, така ли?

— Да, звукът идваше изпод земята, но се чуваше съвсем ясно.

Лола Стрейг погледна закачливо към него.

— Няма ли да му кажете за другото? — попита многозначително.

Реймънд веднага бръкна в джоба си.

— Намерих парче стъкло, докато търсех часовника — обясни той. — Прилича на част от очила.

Мейсън пое стъклото, огледа го от двете страни и каза:

— Къде точно го открихте, Реймънд?

Харли му показа.

Адвокатът започна да се взира в покритата с борови иглички вдлъбнатина в скалата. После се огледа наоколо.

— Трябва да открием и останалата част от очилата. Тук е само половината стъкло.

Всички погледнаха внимателно към скалата.

— Наистина е странно — каза Мейсън. — Да предположим, че очилата са били ударени в скалата и части от тях са се разхвърчали по земята наоколо. Само че не виждам и следа от тях, няма дори… почакайте. Какво е това?

Наведе се пъргаво и изпълзя напред. В следващия миг вече държеше едно малко криво стъкълце.

— Ето, това също ми прилича на част от счупени стъкла на очила — обясни адвокатът. — Но това е май всичко, което може да се открие наоколо.

— Какво да правя с парчето, което намерих? — попита Харли Реймънд. — Смятате ли, че трябва да съобщя за него на полицаите?

— Може би няма да е лошо.

— На шерифа ли да се обадя?

— Да. Джеймсън, местният заместник-шериф, ми се стори доста старателен в работата си. Най-добре е да се свържете с него. Кажете му за откритото от вас парче. А аз ще му съобщя за другото, което намерих преди малко.

— Колкото и да ми е приятна вашата компания, трябва вече да си тръгвам — засмя се Лола Стрейг. — И тъй като лично не успях да открия нищо, няма да говоря за това пред никого.

Мейсън я наблюдаваше, докато се отдалечава надолу по пътеката, и в очите му проблеснаха весели пламъчета. После се обърна към Харли Реймънд.

— Бих искал да поогледам наоколо — обясни му спокойно. — Най-добре е да се захвана с това още преди залез-слънце… Къде обикновено паркират колите, когато идват тук?

— Ами където открият подходящо място, предполагам — отвърна Реймънд. — Отдавна не съм идвал, но преди да замина на фронта, хората паркираха навсякъде наоколо, когато имаше някакво празненство в планинската къща. Всеки търсеше сянка. Мястото май е към осемдесет акра, така че паркирането бе просто въпрос на личен избор.

Мейсън се замисли за миг, явно преценявайки получената информация.

— Когато идвах сутринта — каза след малко, — забелязах, че автомобилът на заместник-шерифа бе паркиран под дървото. Там ли остана след това?

— Да. А когато следобед се появиха полицаите от Лос Анджелис, за да приберат трупа, те паркираха съвсем близо до верандата, от тази страна.

Адвокатът се разходи наоколо и огледа пътеките, водещи към главния път, а след това пое бавно към планинската къща.

— Тук ми изглежда доста подравнено…

— Предназначено е за барбекю — обясни Харли. — Поне така беше преди време, когато редовно идвах тук.

— Но все пак някаква кола е минала точно през него — отбеляза Мейсън. — Оставила е съвсем леки следи.

— Прав сте — съгласи се Реймънд. — Следите от двете гуми доста ясно се виждат.

— От задните две гуми — уточни адвокатът. — Вижда се ясно и къде са пресекли следите на останалите коли… Вие не бяхте забелязали тези следи, нали, Реймънд?

— Не, сър. Не бях. Пристигнах доста късно снощи, вече се беше стъмнило. Но съм сигурен, че ги нямаше вчера следобед, защото се разходих зад къщата, за да стигна до потока. Ако следите съществуваха тогава, щях да ги забележа.

Мейсън притвори очи и се замисли.

— Предполагам, че полицията е взела проби от следите по земята… Просто реших да се отбия, за да видя как се оправяте, Реймънд. Ще си бъда в хотела, така че ако се случи нещо важно, ми се обадете.