Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник (7)

6

Щом пристигнаха в хотела в Кенвейл, Мейсън побърза подробно да инструктира Дела Стрийт.

— Точно преди да завием по главния път, забелязах поставена от Автоклуба табела, на която пишеше „Област Кери“. Разбери точното разположение на тази област, а също така и на планинската къща. След това се върни тук, за да отговаряш на телефона…

— Веднага тръгвам — отвърна тя. — Сигурно няма да ми отнеме много време.

Адвокатът се настани удобно във фоайето на хотела, така че да може да следи кой влиза и излиза през вратата. Очакваше Винсънт Блейн да се появи всеки момент. Но минаха трийсет минути, а от банкера нямаше и следа, затова отиде в телефонната кабинка и се обади на Пол Дрейк, собственик на детективска агенция „Дрейк“ в Лос Анджелис. Свърза се за няколко секунди и щом чу гласа на детектива, бързо заговори:

— Обажда се Пери Мейсън, Пол. Нали знаеш колко съм подозрителен по отношение на телефоните. Така че трябва да замълчиш, когато трябва да кажеш „и“, а буквата „т“ направо изпускай.

— Добре, казвай.

— В момента съм в Кенвейл. На около трийсет километра оттук, в планината, мъж на име Блейн притежава къща. Неговият зет Джак Хардисти е открит мъртъв в тази къща миналата нощ. Джеймсън, местният заместник-шериф, разследва случая в момента, стори ми се човек, който, иска да стигне до истината. Извикал е специална група от Лос Анджелис. А аз бих желал да разплета всичко още преди тяхното пристигане.

— Какво имаш предвид под всичко?

— Час на смъртта, начин на извършване на престъплението, мотиви, възможности, алибита — а също да открия и Милисънт Хардисти, вдовицата на жертвата.

— Това последното не е ли нещо съвсем рутинно? — попита детективът.

— Не.

— Искаш да кажеш, че ще бъде трудно?

— Да.

— Тук ли следва въпросното „и“, което не трябва да произнасям, а да замълча?

— Както и „т“-то, което трябва да изпуснеш. Може би ще се наложи дори два пъти да го изпуснеш.

— Сигурно ми подсказваш, че няма смисъл да търся на традиционните места?

— Точно така. И не се заблуждавай, ако получиш точно противоположната информация.

— Добре, Пери. А ти къде ще бъдеш?

— В хотела в Кенвейл. Поне докато изясним нещата. Ако случайно отсъствам, Дела ще бъде там.

— Кой е клиентът ти?

— Винсънт П. Блейн.

— Има ли вероятност той да го е извършил?

— Полицията не го подозира.

— Това не е отговор на въпроса ми — настоя детективът.

— Само си мислиш, че не е.

Мейсън затвори, изчака още пет минути и нетърпеливо позвъни в дома на Блейн.

— Обажда се адвокатът Пери Мейсън — представи се бързо, след като някакъв женски глас отговори. — Госпожица Адел Блейн вкъщи ли е?

— Не, сър.

— Вие икономката ли сте?

— Да, сър. Марта Стивънс.

— Трябваше да се срещнем с господин Блейн тук, в хотела. Но явно нещо го е задържало. Да сте се чували случайно по телефона с него?

— Не, сър.

— А госпожа Хардисти вкъщи ли е?

— Да, сър, тук е. Но получих специално разпореждане никой да не я безпокои. Изпаднала е в нервна криза миналата вечер и са и дали приспивателни.

— Добре тогава, няма да я безпокоя — засмя се Мейсън. — А някой друг търси ли я?

— Да, сър.

— Колко звъняха досега?

— О, сигурно не по-малко от половин дузина.

— Може би нейни приятели?

— Не, сър. Някакви личности с непознати гласове, които отказаха да съобщят името си.

— Мъже или жени?

— Имаше и мъже, и жени.

— Добре, ако разберете нещо за господин Блейн или разговаряте с него, непременно ми се обадете в хотела в Кенвейл — помоли я адвокатът.

Затвори и тъкмо излизаше от телефонната кабинка, когато входната врата към фоайето рязко се отвори. Влязоха няколко души, водени от Блейн и Джеймсън. На лицето на банкера се изписа облекчение, щом забеляза Мейсън в дъното. Заместник-шерифът го последва, когато Блейн се насочи към адвоката.

— Вие май обичате непрекъснато да се движите в големи компании — подхвърли Мейсън, като не откъсваше поглед от банкера.

В очите на Блейн се четеше отчаяна молба.

— Това са свидетелите — започна да обяснява веднага. — Госпожица Стрейг, брат ѝ и господин Бийтън. Те живеят близо до планинската ми къща.

— Всички ми изглеждате така загрети и запотени посрещна ги адвокатът. — Защо не дойдете в моята стая — там ще се охладите и можете да пийнете по нещо.

— Опасявам се, че нямаме време за такива неща, господин Мейсън — обади се заместник-шерифът. — Господин Блейн се държи доста странно.

— Така ли? Бихте ли ми обяснили?

— Госпожица Стрейг е намерила оръжието, с което е извършено престъплението. Господин Бийтън е бил с нея в този момент.

Чудейки се как да спечели малко време, адвокатът кимна към Лола Стрейг.

— Поздравления. Явно доста сте се постарали в детективските си разследвания… Мога ли да попитам къде беше оръжието?

— Лежеше под боровите иглички от другата страна на скалата, близо до която според господин Реймънд е бил заровен онзи часовник.

— Няма защо да обсъждаме всичко това в момента — прекъсна ги веднага Джеймисън. — Въпросът е, че съществуват доказателства, които свързват този револвер със съпругата на Джак Хардисти.

— Така ли? — попита спокойно Мейсън. — И какви са тези доказателства?

Блейн кимна към Бийтън.

— Разбира се, че не бих могъл да се закълна в това, което казвам, господа — започна бързо той. — Не съм съвсем сигурен, че точно това е револверът, който тя държеше в ръката си, когато минах с колата покрай нея миналата вечер. Забелязах, че стоеше на главния път и държеше нещо. Първо си помислих, че е гаечен ключ, и реших, че може би има някакъв проблем с колата. И тъкмо се канех да я попитам дали има нужда от някаква помощ, когато тя протегна ръка и изхвърли този револвер — ако наистина е бил същият — в пропастта. Веднага си личеше, че е ужасно разстроена. Погледна към мен, докато преминавах с колата покрай нея, но по изражението ѝ не можеше да се направи заключение, че ме е разпознала. Съмнявам се дали ме е забелязала дори, макар че си свалих шапката и ѝ кимнах.

— По кое време беше това? — попита Мейсън.

— Някъде след шест и петнайсет вечерта, вече бе започнало да се стъмнява. Горе в планината не обръщаме особено внимание на точното време. Лично аз имам някакъв евтин часовник, но понякога се сещам да го навия, друг път изобщо забравям за това. А когато спре, обикновено го сверявам, като поглеждам разположението на слънцето. Затова не бих поел риска да определям някакъв точен час, за който после всеки адвокат би могъл да ме разпъне на кръст по време на кръстосания разпит.

Бийтън бе насочил очи към Мейсън и в тях в миг проблеснаха весели пламъчета.

— Не че искам да намекна нещо конкретно, господин Мейсън — почтително добави той.

— Не, разбира се, вярвам ви — устна се адвокатът. — Вие май ще се окажете труден свидетел за водещия кръстосан разпит.

— Госпожа Пейсън беше до мен в колата — продължи Бийтън. — Двамата отивахме заедно в Кенвейл. Вечеряхме, после гледахме едно представление. Тя би могла да ви каже с по-голяма сигурност колко точно е бил часът, макар че не забеляза как госпожа Хардисти хвърли револвера в пропастта.

— Значи смятате, че е било някъде след шест? — попита адвокатът.

— Сигурен съм, че е минавало шест и петнайсет, защото госпожа Пейсън слушаше никакво предаване по радиото, което започва от шест и продължава до шест и петнайсет. Накара ме да изчакам, докато то приключи, и едва тогава потеглихме… Така получих този важен ориентир за времето.

— Всичко това няма кой знае какво значение — намеси се заместник-шерифът. — Искам да разговарям с госпожа Хардисти. Блейн се държи така, сякаш вярва, че дъщеря му има някаква вина.

— Нищо подобно — възрази ядосано банкерът. — Просто се опитвам да се погрижа за здравето на дъщеря си.

— Не можете да отречете, че веднага сте вдигнали телефона и сте накарали Пери Мейсън да пристигне незабавно тук — изрече на висок глас заместник-шерифът, който също бе започнал да се ядосва. Да не мислите, че ми беше трудно да се досетя? Знам чудесно и какво би могло да означава това.

— Спокойно, господа — засмя се адвокатът, опитвайки се да ги помири. — Аз също съм от досетливите, но съвсем не съм сигурен, че съм наясно какво означава това.

— Означава, че Блейн се опитва да…

— Какво? — подкани го Мейсън, след като заместник-шерифът внезапно замълча.

— Нямам намерение да си създавам неприятности — заяви намръщено Джеймсън. — Аз съм просто местният заместник-шериф. Скоро ще пристигне някой от управлението… Бих предпочел вече да се бяха появили. Аз… А, ето ги най-накрая.

Вратата рязко се отвори. Двама мъже се насочиха право към групата, все едно, че бяха бойни кораби, забелязали вражеска цел в морето.

— Със сигурност ще искате да обясните ситуацията тук на господата — подхвърли Мейсън на заместник-шерифа. — Ще използвам това време, за да поговоря с моя клиент.

После хвана Блейн за ръката и го изтегли малко встрани.

— Кажете ми сега какво става, Блейн? — попита го тихо.

Банкерът заговори нервно, дори устните му трепереха.

— Револверът наистина е нейният, Мейсън — прошепна той. — Веднага го познах.

— И какво им казахте?

— Обясних им, че трябва да се консултирам с вас, преди да им обяснявам къде се намира дъщеря ми в момента… Направо е ужасно, Мейсън. Сега със сигурност ще открият, че Милисънт е изчезнала. Няма как повече да скриваме истината.

— Нямате ли някаква идея къде би могла да отиде?

— Не.

— Ще се наложи да им позволите да отидат до къщата ви и едва тогава да им кажете. Аз ще бъда до вас, не забравяйте това. Вероятно ще действат доста твърдо, когато открият тъмната спалня с леглото, в което никой не е спал. Ще се опитам да ви защитя, щом положението стане съвсем напечено.

— Добре… погрижете се да не се нахвърлят и върху Адел, моля ви.

— Няма да го направят.

— Защо сте толкова сигурен?

— А вие защо решихте да си наемете адвокат? — засмя се Мейсън. — Хайде, Блейн, подгответе се за схватката… виждам, че вече идват насам.

Мъжете от управлението в Лос Анджелис явно кипяха от яд. В поведението им нямаше и следа от любезността и уважението, с които местният заместник-шериф се бе отнасял към Блейн.

— Настояваме веднага да говорим с госпожа Хардисти — започна единият, който действаше като говорител. — По какви причини отказвате да ни пуснете при нея?

— Очевидно става дума за някакво недоразумение — намеси се Мейсън. — Господин Блейн е наясно, че дъщеря му е силно разстроена от инцидент, който по никакъв начин не е свързан с…

— А ние сме на мнение, че е свързан, и то доста.

— Обясних на господата всичко, което господин Блейн ми разказа — побърза да се защити Джеймсън. — Ще се опитаме засега да държим настрана пресата.

— Както вече се опитах да посоча — продължи бавно и натъртено адвокатът, — поради доста необичайната ситуация, господин Блейн…

— Какво общо има всичко това с мястото, където в момента се намира госпожа Хардисти? Вие всъщност знаете ли къде е тя, Блейн?

Банкерът се поколеба за миг.

— Хайде, Блейн. Кажете им — подкани го Мейсън.

— Вкъщи е, спи горе в задната спалня.

— Ти знаеш ли къде точно е мястото? — обърна се говорителят към Джеймсън.

— Да.

— Добре, тогава да тръгваме.

— Колата ви тук ли е? — обърна се Мейсън към банкера, след като другите вече се бяха насочили към вратата.

— Да.

Хайде тогава да ги изпреварим.

Блейн го поведе към мястото, където бе паркирал колата си.

Адвокатът се отпусна на седалката и не изрече нито дума, докато банкерът не паркира автомобила си пред къщата.

— Напомням ви да изразите учудването си, когато се види, че в спалнята няма никого — прошепна на Блейн той, докато полицаите се приближаваха.

Всички заедно влязоха вътре.

— Ще се кача да предупредя дъщеря си, че… — започна Блейн.

— Няма да стане — възрази веднага полицаят от Лос Анджелис. — Идваме по работа, а не на посещение. Искаме да разговаряме с госпожа Хардисти, преди някой да е успял да я информира какво всъщност се е случило. Затова предлагам вие…

— Настоявам лично да присъствам на вашия разговор с нея — продължи с достойнство да се бори банкерът.

Полицаят от Лос Анджелис като че се поколеба.

— В качеството си на адвокат на госпожа Хардисти и аз имам право да присъствам.

— Добре де, нямам намерение да споря за това. Да не би да се страхувате, че ще я ухапя?… Искам само да сте наясно: ще говоря единствено аз. Ако успее да даде задоволителни отговори на въпросите ми, тогава всичко ще бъде наред. Но ако някой от вас се опита да ѝ подскаже какво да говори, тогава ще бъда принуден да докладвам писмено за това на заместник-областния прокурор. Хайде сега, заведете ме в спалнята.

Мейсън кимна на банкера и той поведе малката група нагоре по стълбите, а след това по коридора към затворената врата в дъното.

— Тук ли е? — попита заместник-шерифът.

— Да, това е задната спалня — отвърна Блейн.

Полицаят посегна към дръжката на вратата.

— Почакайте — спря го банкерът. — Дъщеря ми е свикнала да се чука, преди да се влиза в стаята ѝ.

След това потропа няколко пъти по вратата.

Не последва никакъв отговор.

Полицаят почука още няколко пъти, но много по-силно, ударите отекнаха в тишината.

Мейсън тъкмо посягаше да си извади цигара, когато се чу превъртане на ключа отвътре, вратата се отвори и пред тях застана жена, която явно току-що се бе облякла набързо и бе метнала най-отгоре халата.

— Какво има, моля? — попита тя.

— Вие ли сте госпожа, Джак Хардисти? — поинтересува се заместник-шерифът.

— Да. Какво има, татко?

— Оттук нататък въпросите ще задавам аз — намеси се веднага полицаят от Лос Анджелис.

— Защо? Какво се е случило? — Госпожа Хардисти не можеше да скрие тревогата си.

— Къде е съпругът ви, госпожо Хардисти?

— Аз… Но защо… Не е ли в банка „Роксбъри“?

— Сама знаете, че не е там.

Тя не отвърна нищо.

— Знаехте ли, че дължи пари на банката?

Блейн се опита да се намеси, но полицаят го избута назад.

— Отговорете, госпожо Хардисти. Знаехте ли или не?

Тя погледна към баща си.

— Съветвам ви незабавно да ми дадете ясен отговор. Без да се опитвате да очаквате сигнали от когото и да било.

— Аз… Да.

— Така е много по-добре. Кога го видяхте за последен път?

— Вчера.

— По кое време вчера?

— Беше около един или един и половина на обяд.

— Я да видим дали ще можем да изясним още нещо, госпожо Хардисти. Добре познавате планинската къща, която баща ви притежава, нали?

— Да, разбира се.

— Бяхте там вчера следобед, нали?

— Да.

— Защо отидохте в къщата?

— Ами аз… смятах, че Джак може би е там.

— Значи сте се качили в къщата, за да се срещнете със съпруга си, така ли да ви разбирам?

— Да.

— По кое време стана това.

— Не мога да кажа със сигурност.

— И се срещнахте с него?

— Не.

Бързото темпо на задаване на въпросите изведнъж секна, докато полицаят успее да преодолее учудването си. Но съвсем скоро поднови атаката си, този път дори още по-яростно и настойчиво.

— Ще бъда откровен с вас, госпожо Хардисти. Отговорите ви могат да се окажат изключително важни… изключително важни за вас. Затова настоявам да ми кажете истината. Видяхте ли се със съпруга си горе в планинската къща?

— Не, не съм. Защото изобщо не стигнах до къщата. Аз… бях силно разстроена, направо на ръба на нервна криза. Спрях и постоях на магистралата преди отбивката нагоре… После се разходих малко по отклонението. Нямам представа докъде всъщност стигнах. Чувствах се напълно разбита… после се върнах на магистралата и се опитах да се овладея. Реших, че разходката може да ми помогне… Тогава срещнах Адел…

— Коя е Адел?

— Сестра ми.

— Защо се чувствахте така? И какво смятахте да направите, когато се срещнете със съпруга си?

— Смятам, че преминахте всякакви позволени граници, полицай — намеси се рязко Мейсън.

— Така ли смятате?

— Да.

— Само че в случая нямате думата. Вече ви предупредих, че само аз ще задавам въпросите.

— Когато те са насочени към установяването на определени факти, всичко е наред. Не бих възразил клиентката ми да отговаря…

— Кой е всъщност този човек? — попита объркано Милисънт. — Защо твърди, че съм негова клиентка?

— Няма да ѝ казвам нищо, ще оставя на вас да свършите тази работа — обърна се към полицая Мейсън. — Обяснете ѝ го по начина, по който вие предпочитате, но все пак аз…

— Точно така, моя работа е — ядосано отсече полицаят. — Но не съм длъжен да го направя тук. Мога да я кача още сега в колата и да я откарам в областната прокуратура. Имам достатъчно доказателства срещу нея.

— Не разполагате с нужните ви улики, за да я помръднете от тази стая — отвърна решително адвокатът.

— Така ли смятате? Ами револверът…

— Какво револверът? — прекъсна го той.

— След като и без това стана дума, бих искал направо да ви попитам — обърна се ядосано към госпожа Хардисти полицаят — защо носехте револвер, когато тръгнахте за планинската къща?

Жената трескаво се опитваше да овладее объркването си.

— Аз… Взела съм револвера… Искате да кажете…

— Искам да кажа, че когато сте тръгнали да търсите съпруга си в планинската къща, вие сте носели трийсет и осемкалибров револвер, подарък от баща ви за Коледа. Защо сте го взели?

— Става дума за револвера, който баща ви ви подари, за да се защитавате, госпожо Хардисти — обади се многозначително Мейсън.

— Взех го, защото… защото се страхувах от Джак.

— Не, да не сте посмели да кажете и дума — извика сърдито заместник-шерифът на Мейсън. — Настоявам да ми дадете възможност да се добера до истината. Не се опитвайте да подсказвате на клиентката си какво да ми отговаря. Защо подхвърлихте онова „Револвера, който баща ви ви подари, за да се защитавате“? Ето какво ще ви кажа. След като не мога да го направя тук, тогава ще отведа тази жена в Лос Анджелис и ще я разпитам там.

— Смятате да я арестувате ли? — попита адвокатът.

— Да, след като вие се опитвате да ми вържете ръцете.

— Прав сте, опитвам се.

— Много добре — обяви полицаят. — Вие сте арестувана, госпожо Хардисти. Предупреждавам ви, че всичко, което кажете, може да се използва срещу вас.

— За какво по-точно я арестувате — обади се Мейсън. — Не можете да го направите, без да предявите конкретни обвинения срещу нея.

Полицаят се поколеба за миг.

— Хайде — подкани го адвокатът. — Ако възнамерявате да я изведете оттук като арестантка, трябва преди това да посочите в какво я обвинявате. В противен случай няма да мръдне от къщата.

Полицаят се поколеба още секунда-две и накрая отсече ядосано:

— Добре де, няма защо да си играем на криеница. Госпожо Хардисти, в качеството си на служител на закона ви арестувам за убийството на съпруга ви. Точно като служител на закона имам достатъчно основания да смятам, че вие сте извършили това престъпление. Няма да ви позволя да разговаряте с никого. Вземете си всичко най-необходимо. Заминаваме веднага за Лос Анджелис.

— А аз като неин адвокат ще посъветвам тази жена да не отговаря на никакви въпроси, освен ако не са зададени в мое присъствие — обади се Мейсън.

— Май не трябваше да ви позволявам да идвате с мен — ядосано извика полицаят. — Следващия път няма да успеете да ме изиграете.

— Ако се опитвате да ме спрете, доста се съмнявам, че изобщо ще има следващ път — засмя се адвокатът.