Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник (12)

11

Главната улица на Роксбъри изглеждаше странно с незапалените си неонови реклами и слабите отблясъци от уличните лампи, под които фигурите на минувачите изглеждаха бледи, неясни и някак си нереални.

Пери Мейсън караше бавно напред, като броеше пресечките, за да не пропусне напречната улица, която му трябваше. Когато стигна до мястото, зави рязко надясно, продължи няколко къщи напред и спря пред доста внушителна сграда. Голямата табелка върху зелената площ с надпис „Доктор Джеферсън Мейкън“ почти не се виждаше, тъй като уличното осветление тук бе напълно изключено.

Адвокатът се изкачи по стъпалата към входната врата, откри звънеца и го натисна. Почти веднага му отвори жена на средна възраст с каменна физиономия.

— Докторът приема вечер от девет до десет — започна тя.

— Налага се да го видя спешно по личен въпрос — обясни Мейсън.

— Имате ли визитна картичка?

— Кажете му, че адвокатът Пери Мейсън би искал да го види — отвърна нетърпеливо той.

— Изчакайте тук, моля — каза само жената, извърна се и пое по коридора, а когато стигна до отсрещната врата, побърза да я отвори и я затръшна доста силно след себе си, с което му демонстрира категоричното си неодобрение за тази късна визита.

Мейсън бе чакал вече почти минута, когато тя се появи отново.

— Докторът ще ви приеме — обяви едва когато достигна до входната врата и зае същата поза както когато отвори при позвъняването му.

Адвокатът я последва по коридора и влязоха в малка стая, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги, а някъде по средата доктор Джеферсън Мейкън седеше отпуснат върху огромно черно кожено кресло.

— Добър вечер — поздрави го той. — Моля, седнете. Надявам се, че ще ме извините, дето не ставам да ви посрещна. Но натоварването в моята професия е толкова голямо, че направо разбивам здравето си, докато се опитвам да лекувам пациентите си. Ако някой от тях живееше по начина, по който го правя аз, щях веднага да го предупредя, че направо се самоубива. Затова и обикновено се опитвам да се отпусна напълно и да си почина половин час след всяко ядене… Можете да ми кажете каква е причината за посещението ви. Но бъдете кратък, ако обичате. И не изпитвайте разочарование, ако не реагирам по никакъв начин на думите ви. Просто правя усилия да се науча да се отпускам напълно и да изключа достъпа на всякаква външна информация до съзнанието си.

— Много добре — започна адвокатът. — Продължавайте да си почивате, щом искате. Кажете ми само дали Милисънт Хардисти прекара тук цялата предишна нощ или само част от нея?

Доктор Мейкън подскочи като ужилен и се поизправи в креслото.

— Какво… какво искате да кажете?

Едва сега Мейсън успя да го огледа — наближаваше петдесетте, стегнат, слаб, с остър поглед. По лицето му наистина се долавяше някаква сянка на умора, характерна за хора, които поради напрежение и претоварване с работа са достигнали до ръба на физическото изтощение.

— Исках да разбера дали Милисънт Хардисти е прекарала цялата нощ тук или само част от нея — повтори въпроса си адвокатът.

— Това са неоснователни предположения. Дори ми приличат на обидна инсинуация. Аз…

— Можете ли да отговорите на въпроса ми? — прекъсна го Мейсън.

— Да, разбира се, че мога.

— Ами направете го тогава.

— Не виждам никакви основания да ви давам такава информация.

— Милисънт е арестувана — каза Мейсън.

— Милисънт… арестувана? Искате да кажете, че полицията смята, че тя… но това е направо невъзможно!

— Вие не знаехте ли нищо? — продължи с въпросите адвокатът.

— Естествено, че не. Не съм и предполагал, че тези полицаи могат да са толкова глупави, че да направят нещо подобно.

— Съществуват известни улики срещу нея — обясни адвокатът.

— Значи става дума за неправилна интерпретация на фактите.

— Ами продължавайте да си седите тогава — подхвърли Пери, като кимна към натрупаните възглавници в края на креслото. — Отпуснете се и си починете. А аз ще ви попитам още някои неща, докато се отпускате.

Доктор Мейкън не помръдна от мястото си.

— Всички са действали на основата на предположението, че Хардисти е бил застрелян привечер. Най-вероятно десет-петнайсет минути преди да падне мрак. Но току-що излезе докладът от аутопсията. Бяха го задържали, за да направят повторна проверка, защото в него не се потвърждава онова, което е смятала полицията.

Доктор Мейкън нервно барабанеше с пръсти по бузата си.

— Мога ли да попитам какво казва този доклад?

— Че смъртта е настъпила между седем и десет и половина вечерта — отвърна Мейсън. — Най-вероятно около девет.

— Правилно ли ви разбрах — около девет часа вечерта?

— Да.

— Ами тогава… тогава Милисънт не би могла да има нищо общо с нея.

— Защо?

— Тя беше… била си е вкъщи по това време, нали?

— Откъде знаете?

Доктор Мейкън успя бързо да се окопити.

— Не знам — сви рамене. — Просто питах.

— Вие по кое време бяхте там?

— Къде?

— Горе, в планинската къща на Блейн.

— Смятате, че лично съм ходил там?

Адвокатът кимна утвърдително.

— Струва ми се, че решението да ви привлекат като адвокат по този случай май не е съвсем правилно — започна доста ядосано лекарят. — Знам кой сте, разбира се. Но бих предпочел да се срещна с вас при по-благоприятни — и бих добавил, по-приятелски — обстоятелства. Все пак ми се струва, че търсите в погрешна посока. Естествено, разбирам достатъчно от психология, за да оценя избраната от вас техника на кръстосан разпит, която предвижда отправянето на объркващи въпроси без предупреждение на нищо неподозиращия свидетел, който…

— Може би съм сбъркал — прекъсна го сухо Мейсън.

— Радвам се да го чуя.

— Всъщност от гумите на вашия автомобил бих могъл да направя окончателно заключение дали бъркам или не — поправи се адвокатът.

— Какво искате да кажете?

— Ами един автомобил е оставил следи по пътя пред планинската къща на Блейн. Според мен полицията все още не си е дала сметка колко важни са тези следи. Полицаите, които пристигнаха от Лос Анджелис, просто решиха, че тези следи са от автомобила на местните власти. А на местните власти очевидно не им е хрумнало да ги проверят.

— И какви са тези следи?

— Ами от съвършено нови гуми.

— И какво от това?

— Явно с вашата подготовка, докторе, не сте съобразили колко важни са оставените следи от автомобилни гуми — засмя се адвокатът. — Сигурно затова не сте се и замислили предварително за това.

— Страхувам се, че не раз…

— О, разбирате, докторе. Просто се опитвате да печелите време. Съвсем скоро сте купили две нови гуми и сте ги поставили на задните колела на автомобила си. Несъмнено това е направено в някой сервиз, където всичко се води на отчет, а вие разполагате с разписки за новите гуми и за свършената работа. Когато забелязах, че следите са от съвършено нови гуми, отначало си помислих, че най-вероятно те са оставени от полицейската кола. Но след като установих, че заключението ми е било неправилно, започнах да се замислям върху други възможни варианти. Не са чак толкова много хората, които точно в този момент са подменили гумите на автомобила си.

— И разследването ви доведе при мен?

Мейсън кимна утвърдително.

— Давате си сметка, предполагам, че в момента отправяте доста сериозно обвинение срещу мен — започна с леден тон домакинът.

— Все още не съм отправил никакво обвинение, но смятам да го направя след минута — след като вие престанете да го увъртате повече.

— Смятам, че това наистина е нечувано, господин Мейсън.

— Аз също. Но просто се опитвам да защитя клиентката си.

— А мога ли да попитам коя е тя?

— Милисънт Хардисти.

— Тя ви е наела?

— Не тя, а нейният баща.

— Тя… споменахте, че срещу нея е повдигнато обвинение…

— В убийство.

— Просто не мога да повярвам, че това е възможно.

Адвокатът погледна часовника си.

— В девет часа ще трябва да започнете да приемате пациентите си, докторе. Разполагаме с малко време. Реших да рискувам и да дойда при вас. Просто забелязах следите от двете нови автомобилни гуми и направих някои заключения. Полицаите със сигурност ще действат по-методично. Те не могат да си позволят да работят на основата на предположения. Ще вземат проби от следите, ще проверят по регистрираните поръчки на коя точно кола са били монтирани гумите и така накрая също ще се озоват при вас. Трябва да знаете, че аз съм просто първият, които ви задава тези въпроси.

Доктор Мейкън се размърда неспокойно на мястото си.

— Мога ли да разчитам, че онова, което ще ви кажа, ще се запази в пълна тайна, адвокате?

— Това е предположение.

— Искате да кажете, че няма да е така?

— Правилно ме разбрахте.

— Но ако не се лъжа, вие казахте, че сте адвокат на Милисънт Хардисти.

— Да.

— А аз…

— Представлявам нея и никой друг. Онова, което тя ми каже, съм длъжен да запазя в тайна, а всичко, което ще науча от други източници, възнамерявам да използвам в неин интерес.

— Ако тя има алиби за… да кажем за периода от седем часа докъм полунощ, това ще свали ли от нея подозренията, че е замесена в престъплението?

— Най-вероятно.

— Аз… — започна доктор Мейкън и внезапно замлъкна.

— Хубаво си помислете — обади се адвокатът.

— Бих искал да ви разкажа една историйка — продължи домакинът.

— По-скоро бих предпочел да отговорите на малкото ми въпросче.

— Трябва да разберете предисторията, довела до последното развитие на събитията — поклати нетърпеливо глава доктор Мейкън.

— Разкажете ми за последното развитие, а по-късно ще говорим и за предшестващите го обстоятелства.

— Не, не съм съгласен. Настоявам да постъпим както аз искам, господин Мейсън. Наистина държа на това.

Адвокатът отново погледна часовника си.

— Ще бъда кратък — продължи да го убеждава доктор Мейкън. — За да помогне на пациентите си, съвременният лекар е длъжен да знае нещо повече за емоционалните им особености, за миналото им, за проблемите, които преживяват… емоционалните им кризи и…

— Наясно съм с всичко това — прекъсна го Мейсън. — Разкажете ми сега за госпожа Хардисти.

— Щом дойде при мен, веднага забелязах, че е обзета от силна тревога, усетих една пълна дисхармония. Подозирах, че всичко това е свързано със семейните ѝ взаимоотношения.

— И ѝ зададохте разни въпроси?

— Не веднага. Първо се постарах да спечеля доверието ѝ.

— А след това?

— След това я разпитах по-подробно.

— И какво установихте?

— Е, това вече е доверително. Нямам право да споделям факти, които съм научил от пациентката си, докато съм определял нейната диагноза.

— Тогава защо го споменавате?

— Защото ми се иска да сте наясно, че познавам Милисънт Хардисти много по-добре от вас.

Мейсън се настани по-удобно в стола и запали цигара.

— Само защото сте анализирали душевното ѝ състояние, опитвайки се да поставите диагнозата?

— Да.

— Не бива да се заблуждавате. Адвокатът прониква не по-малко в психиката и начина на мислене на клиента си от лекаря — каза Мейсън. — Освен това адвокатът е по-добре подготвен и разполага с повече инструменти, за да го постигне. Сигурно в момента няма да се съгласите с мен. Всъщност няма особено значение дали ще се съгласите или не, тъй като все още не съм успял да разговарям с Милисънт Хардисти.

Вие се опитвате да го увъртате, за да спечелите време, стараете се да ме впечатлите, да си завоювате позиция, от която сам да избирате какво да ми казвате и какво не. Ако смятате, че така ще спечелите, продължавайте по същия начин. Вероятно ще ни отнеме доста повече време, но когато приключим и двамата ще сме наясно, че вече се разбираме много по-добре. Продължете с речта си, точно както сте си я подготвили, а когато свършите, ще ви задам някои въпроси.

— Опасявам се, адвокате, че доста подценявате средствата, с който разполага един опитен лекар — засмя се домакинът. — Познавам Милисънт Хардисти много по-добре, отколкото вие бихте могли някога да я опознаете, дори и ако сте я подложили на прочутия във вашите среди кръстосан разпит.

Мейсън дръпна силно от цигарата си и с удоволствие издуха дима, без да прави какъвто и да било коментар.

Доктор Мейкън все повече започваше да действа като професионалист. Говореше с интонацията на лекар, който инструктира пациента си как да се грижи за здравето си, като в същото време пропускаше всичко, с което по собственото му мнение не би трябвало да бъде занимаван един пациент.

— Милисънт Хардисти ми стана постоянна пациентка. Имаше пълно доверие в мен. Споделяше проблемите си и така научих дори най-ревниво пазените ѝ тайни. Стараех се да ѝ помагам според възможностите си. Това е единственото, което мога да споделя с вас, без да проявя нелоялност към нея като моя пациентка. Беше отделила толкова сили и енергия, за да напредне в професията си, обръщаше внимание на сериозните неща в живота. И точно поради тази отдаденост на работата у нея се бе оформил някакъв вътрешен глад за стабилна връзка, мечтаеше си да се превърне в център на внимание на определен човек — при това не става дума за платоническо привличане, а за истинска сексуална връзка. Точно по тази причина дори не ѝ бе хрумнало да се замисли какви всъщност са мотивите на Джак Хардисти, когато той е започнал трескаво да я преследва. Но дори и да бе поставила под съмнение искреността на чувствата му, доста се съмнявам, че това наистина би я спряло. Беше твърде очарована от промяната, от това, че до нея има мъж, който се държи мило с нея, ласкае я — всъщност ухажването му съвсем не беше някакво интелектуално усилие, а по-скоро яростна емоционална дейност.

Джак Хардисти бе достатъчно хитър, за да си даде ясна сметка за ситуацията. В предишните ѝ връзки нещата се бяха развивали преди всичко в интелектуален план. Джак Хардисти явно е решил, че най-сигурният начин да я впечатли, е, като я ухажва с много страст и плам. Това се оказало наистина печеливша тактика.

Мейсън изтръска цигарата си в близкия пепелник, но не каза нищо.

— Ще ви дам само един пример — след като Винсънт Блейн даде възможност на Джак Хардисти да навлезе в неговия бизнес, той се отблагодари на благодетеля си, като открадна пари от банката. — Доктор Мейкън замълча, опитвайки се да постигне по-драматичен ефект.

Адвокатът само едва доловимо кимна.

Домакинът видимо бе разочарован, че оповестената от него информация не предизвика никакво учудване. Намръщи се.

— Всъщност разбирам, бащата ви е наел — каза след това. — Съвсем естествено, той ви е разказал всичко това.

— Продължавайте — подкани го Мейсън.

Лекарят се замисли за миг, след това продължи разказа си, този път по-уверено.

— Давах си сметка, че госпожа Хардисти върви към една много сериозна криза в живота си. Бях наясно също така, че от доста време е нещастна. Трескаво се опитваше да прикрива всичко, да се държи така, сякаш нищо не се е случило, защото не ѝ се искаше хората да разберат, че Джак Хардисти се е оженил за нея единствено заради парите ѝ. Предполагам, че вие също разбирате как се е чувствала.

Адвокатът отново се въздържа от коментар.

— Късно следобед вчера тя не се яви на поредния преглед, за който се бяхме договорили, и се наложи да предприема стъпки, да се убедя, че всичко при нея е наред. В резултат на тези мои стъпки установих, че съпругът ѝ е отишъл в Кенвейл, а след това е заминал за планинската къща, която е собственост на господин Блейн. Научих също, че госпожа Хардисти го е последвала. Опасявах се, че в състоянието, което се намира, тя може да изпадне в емоционален шок, който ще се отрази на нервната ѝ система и върху емоционалната ѝ стабилност.

— И какво направихте? — попита Мейсън.

— Тръгнах да търся госпожа Хардисти.

— Кога?

— Бих предпочел да изложа нещата по начин, който смятам за най-добър, господин Мейсън. Ще ви помоля да оставите въпросите си за по-нататък. Нали вече споменахте, че имате намерение да отгатнете дори мислите ми. — Доктор Мейкън замълча и на устните му се появи ледена усмивка.

— Продължавайте тогава — подкани го адвокатът. — Извинете за въпросите ми. Но понеже времето ни е малко, реших, че може би ще е по-добре да се насочим към главното. След като вие предпочитате да упражните измислената от вас история, за да се уверите, че се възприема добре, давайте нататък.

— Не съм измислил тази история — възрази ядосано лекарят. — Ако сте забелязали някакво колебание в разказа ми, то е, защото не съм напълно убеден какво точно бих могъл да споделя с вас, без да наруша задължението си за поверителност, както и…

— Това няма никакво значение — прекъсна го адвокатът. — Продължавайте с вашата история. Какво стана после?

— Ами отидох с колата до планинската къща, за да търся госпожа Хардисти. Това е всичко.

— И открихте ли я?

— Да.

— Продължавайте — подкани го Мейсън. — Кажете ми го по вашия си начин.

— Не намерих госпожа Хардисти при планинската къща. Открих я в Кенвейл. Неомъжената ѝ сестра караше една кола, а тя я следваше.

Доктор Мейкън отново направи традиционната си пауза. Лицето му издаваше задоволство, а очите му триумфално блестяха.

— Опасенията ми се оказаха основателни… Госпожа Хардисти бе в състояние на сериозно нервно и емоционално разстройство. Задържах я при себе си някъде докъм десет часа вечерта, докато се поуспокои от даденото лекарство. След това я откарах до Кенвейл, накарах я да изпие приспивателно точно преди да слезе от колата и я посъветвах веднага да си легне и да се наспи добре.

— Това ли е всичко? — попита Мейсън.

— Не ви ли се струва достатъчно? Мога да потвърдя, че е била с мен до след десет часа вечерта. Лично ѝ дадох приспивателното и знам, че непосредствено след поемането му тя е заспала и не се е събудила поне дванайсет часа.

— Свършихте ли?

— Да, сър. Свърших.

— Добре, сега вече мога да си позволя да ви поразпитам.

— Давайте.

— Доколкото си спомням, вие казахте, че сте решили да отидете до планинската къща, за да помогнете на Милисънт в случай, че е изпаднала в нервно или емоционално разстройство.

— Така е в общи линии. Естествено като всеки лаик вие не сте успели да запомните точната медицинска формулировка, но няма смисъл да се задълбочавам в това.

— И сте открили Милисънт в Кенвейл.

— Да.

— По кое време?

— Ами… как да ви кажа… Колко ли трябва да е било… човек не гледа часовника си при подобни обстоятелства, нали разбирате, макар че адвокатите след това обичат да задават разни въпроси за точното време.

— Кажете поне приблизително.

— Сигурно е било малко след шест… може би шест и половина.

— А дали не е било към седем?

— Не ми се вярва, макар че може и така да е.

— Но в никакъв случай не е било преди шест?

— Да.

— А знаехте ли, че Милисънт е тръгнала към планинската къща, когато напуснахте кабинета си и тръгнахте да я търсите?

— Да.

— Споменахте, че сте го научили от някакъв свой източник за информация.

— Точно така. Бяха ми съобщили.

— Кой?

— Не бих искал да казвам това.

— Защо?

— Защото ще наруша обещанието да го запазя в тайна.

— По отношение на кого?

— Не бих искал да отговоря и на този въпрос.

— Може би към друг пациент?

Доктор Мейкън се замисли върху този въпрос. Внезапно пламъче проблесна в очите му, след това бързо изчезна.

— Да, информацията дойде от пациент.

— И вие си дадохте сметка, че след като госпожа Хардисти е отишла на мястото, където се намира и съпругът ѝ Джак Хардисти, може да възникне някаква опасност?

— Какво искате да кажете с това „да възникне опасност“? Защо не се изразявате по-ясно, адвокате? За какво по-точно става дума — за опасност за здравето на пациентката ми, за физическа опасност или за…

— Че е опасно за здравето на вашата пациентка да отива горе в планинската къща — поясни Мейсън.

— Да.

— Как да си обясня тогава, че след като сте я открили в Кенвейл, вместо да я отведете колкото се може по-далече от проклетата планинска къща, вие веднага сте я закарали там? — попита с лека усмивка адвокатът.

— Не съм казвал подобно нещо — сви устни доктор Мейкън.

— Но аз го казвам.

— Не бих го нарекъл правилна интерпретация на информацията, която ви дадох.

— Не само че е правилна, но и по безспорен начин се доказва от следите от автомобилните ви гуми, останали там. Вашата кола е стигнала до планинската къща.

— Но вие не сте сигурен, че следите са точно от моя автомобил. Не сте го виждали дори!

— Стига сте го увъртали — въздъхна отегчено адвокатът. — Ходихте ли до планинската къща с колата си или не? Откарахте ли горе Милисънт, след като я открихте в Кенвейл или не?

— Не съм длъжен да отговарям на този ваш въпрос.

— Не сте длъжен да отговаряте на нито един от въпросите ми — поправи го Мейсън. — Но точно същите неща ще ви попитат и в полицията.

— Възможно е полицаите да не успеят да стигнат до мен.

— Шансът е едно на милион.

— Не съм съвсем съгласен с вас.

— Няма значение дали сте съгласен или не. При всички случаи ще ви се наложи да отговорите на този въпрос. Напълно сте прав обаче, че аз нямам право да ви накарам да го направите тук и сега. Означава ли това, че се страхувате?

— Просто отказвам да отговоря на въпроса ви.

— Защо? Защото отговорът може да насочи подозренията към вас ли?

— Нямам намерение да ви изброявам причините. Не съм длъжен да отговарям и отказвам да го направя. Това е всичко.

— Няма защо да продължаваме този спор. Но след като вие се страхувате да дадете отговор на въпроса ми, имам право да си направя съответните заключения.

Доктор Мейкън нервно потупваше с пръсти брадичката си.

— Заведох Милисънт горе в планинската къща по няколко причини, свързани със здравословното ѝ състояние. Беше част от терапия, която ѝ бях назначил. И предполагам, че ще се съгласите, адвокате, че след като ви обясних това, никаква власт на света не може да ме накара да разкажа подробности около това лечение, нито защо точно съм го назначил.

— Не ми се вярва да се приеме, че съображенията за лекарската етика се простират толкова широко — възрази Мейсън. — Но за момента можем да оставим нещата в това положение. Естествено, аз отчитам, че вие сте неин лекар и че правите изявлението си точно в това свое качество.

— Разбира се.

— А откога сте влюбен в нея? — попита адвокатът.

Доктор Мейкън примигна объркано и побърза да отговори, без да се опитва да се овладее.

— Май не знаете граница за вашите обидни въпроси…

— Вие сте влюбен в нея, нали?

— Това изобщо не ви влиза в работата.

— Влиза ми, докторе — започна спокойно да му обяснява Мейсън. — Вие ми разказахте една история, според която излиза, че разчитате на професионалния си имунитет, за да се спасите от отговори на неприятни въпроси. С други думи, трябва да можете да докажете, че действията ви са били наистина действия на лекар.

Ако лекарят се смеси с любовника, тогава имунитетът ви като лекар се губи.

— Да оставим тази работа на полицията — предложи с достойнство доктор Мейкън.

— Добре — продължи адвокатът. — Да се върнем тогава към вашия разказ и въпросите, които имам към него. Казахте, че сте дали на госпожа Хардисти приспивателно, което сте очаквали да действа доста време.

— Да.

— И кога се проявява ефектът от него?

— Само след няколко минути.

— Десет минути например?

— В рамките на десетина минути вече се усеща замайване, да.

— А след половин час ще е напълно заспала?

— Определено.

— Не е възможно да се престори на заспала, а след това да стане, да изпие чаша силно кафе или да вземе хапче кофеин…

— Категорично не — прекъсна го лекарят.

— И вие я накарахте да изпие приспивателното точно преди да влезе в къщата?

— Да.

— В качеството си на неин лекар?

— Да, разбира се.

— Не като неин любовник?

— Господин Мейсън, ще ви бъда благодарен, ако…

Адвокатът вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Не сте длъжен да отговаряте на въпроса, щом не желаете, докторе. Не се вълнувайте толкова.

— Това е обиден въпрос и точно затова отказвам да му отговоря… единствено затова, не поради някаква друга причина.

— Добре, значи ѝ дадохте приспивателното и тя го изпи, докато седеше в колата, преди да влезе в къщата?

— Да.

— От колко години практикувате, докторе?

— Повече от двайсет.

— Давали ли сте през тези години приспивателно и на друг пациент при подобни обстоятелства?

— Какво искате да кажете?

— Ако сте действали като неин лекар, само и единствено в това си качество, съвсем естествено би било да влезете в къщата заедно е вашата пациентка. Щяхте да я помолите да се подготви за лягане. И едва след като си легне, щяхте да я накарате да изпие приспивателното. После щяхте да изчакате няколко минути, за да се уверите, че то започва да действа, и може би след всичко това щяхте да си тръгнете, като дадете инструкции на някого от домашните как да се грижи по-нататък за вашата пациентка.

Доктор Мейкън сведе глава, за да избегне погледа на адвоката.

— Тази работа дето сте спрели просто колата пред къщата и сте дали приспивателното на жената, като сте ѝ казали да влезе и да отиде веднага да си легне, а после сте си заминали, ми изглежда доста подозрителна, в нея има нещо тайнствено и нещо твърде необичайно.

— Сметнах при дадените обстоятелства, че ще е най-добре, ако я накарам да вземе приспивателното точно по този начин. Взех решението като лекар, наблюдавайки симптомите, и не желая да ми се задават допълнителни въпроси в това отношение.

— И няма никаква причина, поради която вие сте били нежелан в дома на господин Блейн?

— Ами… не смятам, че господин Блейн одобряваше особено факта, че бях лекар на дъщеря му.

— Защо?

— Категорично отказвам да отговарям на този въпрос.

— Да не би да се дължи на факта, че е имал известни съмнения по отношение на професионалните ви способности?

— Със сигурност не.

— Тогава най-вероятно се дължи на създадените лични отношения?

— Предпочитам да не обсъждаме повече тази тема.

— Не се учудвам… Ето, господин докторе, още отсега се виждат доста неясни неща във вашата история, неща, които ще се поизпотите, докато докажете. А без съмнение ще измисля и още поне дузина подробности, по които да ви атакувам.

— Значи не вярвате на онова, което ви казах?

— Доста невероятно е. И неубедително. Изпълнено е с противоречия. Няма да издържи. Едва ли ще успеете да обясните защо сте я закарали до планинската къща или защо сте я накарали да вземе приспивателното в колата.

— Не съм длъжен да обяснявам.

— Може би не на мен. Но ако разказвате тази история, опитвайки се да защитите Милисънт, тя все пак би трябвало да звучи правдоподобно, нали?

— А какво ви кара да мислите, че я разказвам, за да защитя Милисънт?

— Защото не е трудно да стигне човек до заключението, че вие наистина сте се срещнали с Милисънт; че сте я откарали в планинската къща, защото сте знаели, че Хардисти е там; че двамата с Милисънт сте искали да му направите някакво предложение; че той е бил застрелян с револвера на жена си, като спусъкът сте натиснали или вие, или тя; че сте извадили след това куршума от тялото на Хардисти, така че да не може да се проследи, че е от нейния револвер.

— Но това е абсурдно!

— Да разгледаме нещата от друга страна тогава. Милисънт Хардисти е отишла в планинската къща. Срещнала се е там със съпруга си. Двамата са се скарали. Тя го е обвинила за много неща и е настояла да ѝ върне веднага парите и ценните книжа, които е задигнал от банката. Той отказал. Тогава тя го заплашила с револвера. Двамата започнали да се борят, когато той се опитал да й изтръгне оръжието от ръцете. Джак Хардисти бил застрелян, но смъртта не настъпила веднага. Обзета от ужас, Милисънт изтичала от планинската къща и се спуснала надолу по пътя, без да осъзнава напълно какво прави. Точно там я срещнала сестра ѝ Адел. В паниката си Милисънт скрила някъде револвера си или го изхвърлила. Адел видяла къде точно е това място… Джак Хардисти се оказал тежко ранен. Сестрите го отнесли в леглото. След това решиш да ви се обадят, за да ви помолят за помощ. Вие веднага сте поели към планинската къща. Прегледали сте Хардисти и сте установили, че е мъртъв. Починал през времето от поставянето му в леглото до вашето пристигане. Тогава, воден от любовта си към Милисънт, вие сте се опитали да подредите нещата по такъв начин, че да бъде трудно да се установи как точно е станало убийството. Блъснали сте колата на Хардисти по наклона към пропастта. Отстранили сте фаталния куршум от тялото му с помощта на хирургическите си инструменти и сте се погрижили този куршум никога да не бъде намерен. Адел може би е била наясно с цялата история, но е възможно и да не е разбрала какво става. По-скоро вярвам, че е съучастник. Възнамерявали сте да отричате, че знаете каквото и да било за случилото се, както и че имате някаква връзка с него. Но това, че открих присъствието ви в планинската къща по следите от гумите на вашия автомобил, е наистина фатално за вас… А сега, докторе, бих се радвал да чуя какво имате да ми кажете по въпроса.

Доктор Мейкън се поразмърда на мястото си, но нищо не каза.

В същия миг се почука леко на вратата. Веднага след това се появи жената, която бе пуснала Мейсън да влезе.

— Моля да ме извините, докторе — започна несигурно тя, — но двама непознати господа — господин Джеймсън и господин Макнер настояват да ви зададат някои въпроси.

— Ето това е — обърна се към доктор Мейкън адвокатът. — Джеймсън е заместник-шерифът в Кенвейл, а Томас Л. Макнер е от областната прокуратура. Както виждате, докторе, не разполагате с чак толкова много време, колкото очаквахте… Искам само да ви кажа нещо. Ако Милисънт Хардисти наистина е стреляла и е убила съпруга си, случайно или при самозащита, както и просто защото той е бил гад, който не е заслужавал да живее, сега е моментът да ми го признаете, за да мога да направя всичко по силите си тя да се измъкне с възможно най-лека присъда. Но ако се опитвате да я предпазвате; ако си въобразявате, че ще можете да разигравате следователите и да надхитрите закона, то тогава тя наистина ще си изпати и сигурно ще получи присъда за предумишлено убийство… Говорете.

— Не се страхувам от закона, господин Мейсън — отвърна доктор Мейкън.

Адвокатът го изгледа изпитателно.

— Лошото при вас, докторе, е, че професионалният ви опит ви е направил твърде самонадеян. Явно сте сметнали, че след като можете да давате съвети на пациентите си каква диета трябва да спазват, то тогава можете да ги съветвате и за всичко останало. Един адвокат например никога не би си помислил, че може да оперира апендицит. Но явно вие сте решили, че можете да поемете защитата на Милисънт, когато към нея са предявени обвинения в убийство — лично аз смятам, че няма начин да успеете.

— Нямам какво да добавя към историята, която ви разказах, господин Мейсън — отвърна спокойно и с достойнство домакинът. — Нито смятам да се отказвам от думите си. Покани господата, Мейбъл.

— Почакайте — спря я адвокатът. — Само за минутка! Влезте и затворете вратата след себе си, Мейбъл.

Тя се поколеба за миг, но след това се подчини.

— Ако ме открият тук, това още повече ще усложни положението ви — обясни Пери. — Самият факт, че разговарям с вас, ще ги накара да смятат, че Милисънт или Адел са ме изпратили при вас. Има ли някакъв друг изход оттук?

— От тази стая не. Къде точно ги остави да чакат, Мейбъл?

— В коридора… и не вярвам, че ще издържат още дълго.

— Кажете им, че докторът е зает със спешен случай — обади се адвокатът. — Че ще се срещне с тях веднага щом приключи с превръзката. — След това погледна към доктор Мейкън. — А сега увийте добре главата ми, докторе. Оставете открито само едното ми око, така че да виждам. Поставете шина на ръката ми, разсипете наоколо разни дезинфектанти, така че когато мина покрай тях в коридора, от мен да се носят типичните в подобни случаи миризми.

Доктор Мейкън кимна на икономката, после се обърна към адвоката:

— Разхлабете вратовръзката си и си разкопчайте ризата — разпореди делово.

С бързи и умели движения лекарят бинтова главата на Мейсън, постави шина на лявата му ръка и я привърза за рамото, след което напръска превръзката с дезинфектанти.

— Добре ли сте? — попита след това своя пациент.

Гласът на Мейсън звучеше странно приглушено изпод превръзката.

— Добре съм, докторе, но за последен път ви предупреждавам — не се опитвайте да скривате истината. Няма да успеете и ще загазите сериозно.

— Мога да се справя с тази ситуация — отвърна уверено доктор Мейкън. — Едно от нещата, които май забравяте, адвокате, е, че лекарите са добре подготвени и не си губят ума при спешни случаи.

Преди Мейсън да успее да отговори каквото и да било, той отвори широко вратата и каза високо:

— Покани господата в кабинета ми, Мейбъл.

Мейсън грабна шапката си и пое към вратата, като леко понакуцваше, за да не могат гостите да получат представа за фигурата му.

Джеймсън и Макнер се прилепиха до стената, за да му направят път да мине, стараейки се да не се докоснат до шинираната му ръка. И двамата не му обърнаха особено внимание.

— Добър вечер, господа. С какво мога да ви услужа? — каза лекарят.

Икономката бе застанала пред отворената външна врата и чакаше Мейсън да излезе.

— Лека нощ — измърмори той.

Жената не си направи труда да му отговори, само възмутено затръшна вратата зад гърба му.