Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник (15)

14

Планинската къща бе потънала в дълбока тишина. Единственият звук, който достигаше до ушите на Харли Реймънд, бе тихото съскане на газовата лампа. Не духаше дори слаб вятър и листата на дърветата изобщо не помръдваха. Въздухът беше студен, дори леден, а звездите ярко блестяха.

Беше направо абсурдно да се мисли, че човек е в състояние да усети смъртта. Харли Реймънд бе виждал как смъртта покосява хора край него. Беше се научил да не обръща внимание на опасността. И независимо от опита си и богатите си преживявания по време на войната едно натрапчиво чувство бе започнало вече да го изпълва и да изопва нервите му — чувството, че долавя смърт във въздуха около себе си.

Смъртта, на която бе свидетел в горещите битки, бе изпълнена с жестокост, жертвите ѝ падаха, облети в кръв. Мъже, които бяха тръгнали да убиват, сами падаха мъртви на бойното поле. Това бе една бърза игра, която се разиграваше пред всички и залозите в нея бяха твърде високи — слава за победителя и смърт за изгубилия. Това тук в планинската къща бе нещо съвсем различно: една студена, отвратителна, тиха смърт, която се промъкваше крадешком в тъмнината, а след това изчезваше, като оставяше само тялото на жертвата след себе си.

Харли си даваше сметка, че девет десети от объркването му се дължи на факта, че не може да се отърве от усещането, че някой го наблюдава, че планинската къща е подложена на непрестанно гадно следене.

Измъкна се през кухнята и застана на скритото в сенките на дърветата специално място за барбекю, после се изкачи по стъпалата към верандата, мина към предната страна на къщата, опря се на перилото и се загледа към звездите.

Нещо просветна за миг. Заприлича му на мимолетния лъч на прелитаща между дърветата светулка, който веднага изчезна. Но ето, че съвсем скоро светлината се появи отново. Този път бе по-продължителна и по-силна, забеляза дори сенките от нея върху клоните на близките борове. Изведнъж осъзна, че някой се приближава към планинската къща, но не откъм пътя, а направо през гората, като включва и изключва фенерчето.

Харли се спотаи в сянката и зачака.

След около три минути забеляза два силуета, които изникнаха измежду дърветата. За миг ясно се очертаха на фона на лъча на фенерчето, насочено към голямата скала на поляната. После фенерчето изгасна и всичко потъна в мрак.

Харли имаше чувството, че долавя тихи гласове. Напусна безшумно верандата. Движеше се бавно, но се ориентираше сравнително добре в тъмнината, нещо, което бе усвоил по време на службата си в армията. Наближи скалата. Фенерчето отново проблесна, този път явно някой го бе обхванал в дланите си, като насочваше светлината точно към мястото до скалата, където той бе открил часовника.

— Това е мястото — чу приглушен шепот.

Гласът му се стори доста познат. Беше женски. После някакви ръце започнаха да разравят пръстта в точно определен участък. Харли успя да види и ръцете. Дълги пръсти, елегантна длан, тънки китки…

— Адел! — извика изненадан той. Фенерчето угасна. Последва уплашен вик, после нервен, почти истеричен смях.

— Харли! — обади се накрая Адел Блейн. — Не можеш да си представиш как ме уплаши… Сам ли си?

— Да. А ти с кого си?

— С Мирна Пейсън… Какво е станало с часовника, Харли?

— Нямам представа. Не можахме да го намерим. Вече не е там.

— Значи си го търсил?

— Да… А ти как се озова тук? И защо не дойде до планинската къща?

— Ами отидох до дома на Мирна. Стигнахме с колата до завоя, а после я оставихме там и решихме да минем направо през гората. Има една пътека оттам, около осемстотин метра дълга, точно колкото да си направи човек една хубава разходка… Така се поддържам във форма… Но ако някой в момента ми предложи топла напитка, не бих му отказала.

— Имам чай, кафе и шоколад — отвърна веднага Харли. — Защо Мирна Пейсън не казва нищо?

Мирна отметна назад глава и се засмя.

— Какво искаш да кажа? Ако имаш предвид топлата напитка, аз съм за.

— Да влезем в планинската къща — предложи Адел. — Но ще трябва веднага да дръпнеш завесите, Харли. Не бих искала някой да знае къде точно се намирам.

— Защо?

— Ами това е дълга история. Не мога да ти я разкажа сега. Просто искам да разбереш, Харли, че сме длъжни да открием къде Джак е скрил откраднатото. Явно парите са някъде тук. Точно затова пристигна в къщата с лопата в колата… И все ми се струва, че часовникът е свързан по някакъв начин с цялата тази история.

— Да, хайде да отидем вътре и там ще говорим. Няма смисъл да се ровим тук посред нощ.

— Прав си. Предполагах, че часовникът сигурно е тук и бих могла да се ориентирам евентуално по него. Разказах на Мирна за откритието ни. Тя също смята, че часовникът е може би ключът към парите.

— Това беше едно от първите места, които провериха.

— Ти си им казал за часовника?

— Да.

— Но те не го намериха?

— Не само че не го откриха, но нямаше и следа дори, че нещо някога е било заровено на това място.

— Не бях сигурна, че си останал в планинската къща — смени темата Адел. — Затова и гледах да не вдигам шум. Има ли някой друг с теб?

— Не.

— Никой не трябва да знае, че съм тук. Разбираш ли? Абсолютно никой.

— Добре, ако зависи само от мен, никой няма да разбере.

Тримата влязоха и запалиха лампата в къщата. Мирна Пейсън изгледа изпитателно Харли, а после се засмя.

— Здравей, съседе, помниш ли ме? — започна шеговито. — Аз съм жената, която държи ранчото от другата страна на платото. Мъжете от околността, които се занимават с животновъдство, смятат, че няма да успея, защото съм просто „глупава жена“; а когато отида в града, жените там ме гледат с недоумение, защото живея „сам-сама в компанията на трима каубои, на които готвя“. Според едните съм глупачка; според другите — паднала жена. Можеш да си избереш каквото повече ти харесва.

— А също чудесна и предана приятелка — намеси се Адел.

Мирна Пейсън се настани на един от столовете, изпъна обутите си във високи ботуши крака, измъкна платнена торбичка с тютюн от джоба на полата си и започна да си свива цигара.

— Адел не го признава, но според мен полицията я търси, така че фактът, че я крия, ме превръща в истински престъпник.

— Не се шегувай с това, Мирна — предупреди я другата жена. Наистина е много сериозно.

— Изобщо не се шегувам — отвърна приятелката ѝ, докато изсипваше тютюн върху тъмнокафяв лист.

— Аз имам цигари — обади се Харли и посегна към джоба на панталоните си.

— Ако пуснеш един от тези изкуственяци в огъня, той веднага ще се разпали — отвърна Мирна. — Затова пък никога не съм виждала огън да се разгаря с ръчно свита цигара. Освен това човек може да си носи достатъчно количество тютюн винаги със себе си, така че да не остава без цигара… Е, доколкото разбирам, часовникът е изчезнал. Какво ще правим сега, Адел?

— Не зная — призна момичето.

— Сега ли пристигна? — попита я Харли.

— Бях оставила колата си в Роксбъри. Взех я от паркинга преди около час и поех с нея към ранчото на Мирна. Но нея я нямаше. Така че се наложи да остана там, докато се появи.

— Бях отскочила до града за провизии — обясни Мирна. — Пристигнах преди половин час и заварих Адел седнала на прага. Трябваше ѝ подкрепление, за да тръгне да търси часовника.

Адел нервно се засмя.

— Не само подкрепление, но и свидетел — обади се след това. — Защото в противен случай някой би могъл да реши, че сама съм заровила там часовника.

— Можела си десет пъти да свършиш тази работа, докато бях в града — сериозно отвърна Мирна.

— Какви ги говориш?

Мирна си запали клечка кибрит, използвайки подметката на обувката си.

— Няма защо да се сърдиш, скъпа. Просто казах онова, което би си помислила полицията.

— Не искам полицията да се намесва — отсече Адел.

— Не мога да те виня за това, аз също не харесвам полицаите — отвърна приятелката ѝ, чието лице бе скрито в плътен облак дим. — Не говоря за самата институция. Но те обикновено са толкова шумни. Аз…

Млъкна внезапно, защото се чу приглушен шум от мотор на кола. Само след миг бръмченето вече ясно се долавяше.

— Не трябва да ме откриват тук, Харли — извика Адел.

— Защо?

— Не мога да ти кажа. Но не бих искала да ме разпитват в момента. Затова изчезвам. Вие двамата с Мирна ще бъдете единствените, които ще знаете. Ако някой влезе в къщата, в никакъв случай не трябва да ме открие.

— Ами госпожа Пейсън? — попита объркано той.

— Не можем и двете да се скрием — продължи младата жена. — Освен това едва ли ще е добре за нея да я открият тук с мен… Колко е часът, Харли?

— Около десет и половина.

— Господи! — извика уплашено тя.

Мирна Пейсън си дръпна силно от цигарата, после бавно издуха дима.

— Спокойно, Адел — започна бавно тя. — И без това не се ползвам с кой знае каква репутация. Отивай да се скриеш. Мисля, че вече са съвсем наблизо.

В същия миг се чуха стъпки по верандата.

— Здравейте — прозвуча гласът на Родни Бийтън. — Не сте си легнали още, нали?

Адел се промъкна тихо през коридора към спалнята.

— Бих могъл да не го каня вътре… — обърна се неуверено към Мирна Харли.

— Глупости. Просто съм дошла на гости. Говорим си, нищо повече. Можеш най-спокойно да го поканиш, без да се притесняваш за мен.

Харли се приближи към вратата и я отвори.

— Влизайте, Бийтън и…

Млъкна, защото забеляза, че Родни Бийтън не е сам. Лола Стрейг стоеше до него.

— Здравейте, госпожице Стрейг — все пак успя бързо да се окопити той и се опита да прояви любезност. — Влизайте. Ние с госпожа Пейсън тъкмо си говорехме. От толкова време идвам по тези места, но не знам за тях колкото нея.

— Здравей, Лола. Здрасти, Род — започна съвсем естествено Мирна Пейсън. — Аз от своя страна се опитвах да накарам Харли да ми разкаже за войната. Но не успях да измъкна нищо от него.

Харли веднага забеляза напрежението между двете жени, видя враждебността върху лицето на Лола Стрейг, зад която тя явно се опитваше да прикрие другите си чувства. В същото време Мирна Пейсън като че остана съвсем спокойна, но сякаш се подготви за евентуален сблъсък. Родни Бийтън също бе доста объркан, но Харли трудно би могъл да каже дали това се дължеше на факта, че бе открил Мирна Пейсън на посещение в планинската къща в толкова късен час, или защото не я бе предупредил, че ще излезе с Лола Стрейг.

— Нещо… не е наред ли? — попита смутено Харли.

Родни Бийтън веднага се овладя.

— Не, разбира се! — засмя се той. — Просто забравих, че не знаеш за моите нощни занимания. Ходихме да нагледаме фотоапаратите.

— Някакъв успех? — попита Харли.

Лола Стрейг седна на подадения ѝ от Харли стол, но като че едва се бе опряла на него, а гърбът и остана необичайно изправен. Бийтън се отпусна удобно в креслото. Мирна Пейсън остана в предишната си поза с изпънати напред крака. Явно така се чувстваше удобно и никак не се притесняваше от това как изглежда в очите на околните.

— Имам три негатива за проявяване — обясни Бийтън.

— А наясно ли си какви животни си заснел — продължи да се интересува Харли.

— Не, ни най-малко. Преди внимателно оглеждах следите, но след това установих, че е много по-приятно да се проявяват негативите в очакване на поредната изненада.

— Но сигурно си сложил повече от един фотоапарат?

— О, да, разпръснал съм половин дузина в околността.

— А не плашиш ли дивеча с непрестанното си обикаляне?

— Вече не — обясни гордо Бийтън. — Защото използвам нова система. Поставям фотоапаратите едва след като се стъмни. След това се изкачвам някъде нависоко, откъдето бих могъл да наблюдавам района, и чакам търпеливо. Когато някакво животно закачи конеца, веднага се задейства светкавицата, която осветява наоколо. Щом я видя, разбирам кой от апаратите се е включил. Записвам си номера на фотоапарата и времето, когато е направена снимката. Изчаквам така два-три часа и едва тогава обикалям, изваждам филмите, зареждам отново техниката и се прибирам, за да проявя негативите.

— И оставяш фотоапаратите заредени?

— Да, до сутринта.

— Не разбирам тогава защо стоиш и ги наблюдаваш часове наред.

— Ами по този начин мога да взема първите снимки и да заредя онези фотоапарати, които са снимали вече веднъж до полунощ… Обикновено най-ползотворното време е към четири часа сутринта, но не мога да отрека, че имам и няколко чудесни снимки, направени между десет и единайсет вечерта… Вече бяхме тръгнали да се прибираме, но решихме да се отбием до вас да видим… да видим дали нямаш нужда от нещо и… дали изобщо си добре.

— Май всички сме били обзети от едни и същи мисли — обади се Мирна Пейсън. — Направо ме побиват тръпки при мисълта, че мога да остана сама в някаква къща, където е било извършено убийство. Но Харли твърди, че това не го тормози особено.

Той в миг осъзна, че гостенката му вече за втори път го нарича само с първото му име, затова реши да постъпи по същия начин.

— Дори да се страхувах, нямаше да си го призная пред Мирна — подхвърли с усмивка.

Лола Стрейг някак си се напрегна.

— Струва ми се, че може би ще е най-добре да си тръгваме. Доста е късно за посещения. Аз…

В този миг се чуха забързани стъпки по верандата. После някой започна да удря нетърпеливо с юмрук по вратата.

— О, явно компанията се увеличава — обади се Мирна Пейсън. — А аз смятах, че вече всички сме се събрали.

Харли се изправи и пое към вратата. Не бе успял да я отвори, когато отвън се чу нетърпеливият глас на Бърт Стрейг:

— Хей, Реймънд, тук ли е сестра ми?

— Господи… той като че носи револвер! — извика Мирна Пейсън.

Харли побърза да отвори вратата.

— О, тук си значи — измърмори ядосано на сестра си Бърт Стрейг.

— Защо, Бърт? Какво се е случило?

— Да се случи ли? Къде беше през цялото време, по дяволите?

— Бях излязла с Родни.

— Да бе, „бях излязла с Родни“ — повтори ядосано брат ѝ, като не откъсваше очи от нея.

Родни Бийтън се размърда неловко на мястото си и попита:

— Нима имаш някакви възражения?

Лола успя да скочи и да застане между брат си и Родни Бийтън.

— Не се дръж така, Бърт — опита се да го успокои тя. — Какво ти става, за Бога? Оставих ти бележка, в която ти бях написала къде ще бъда.

— Я си помисли. Може би си имала намерение да ми оставиш бележка, но си забравила да го сториш.

— Стига, Бърт. Оставих я над камината, на обичайното място.

— Но не беше там, когато се прибрах — отвърна раздразнено брат ѝ. — Изплаших се до смърт за теб… Съжалявам, Род, може би се държах малко грубо, но толкова се бях притеснил…

— Десетки пъти съм ти казвала, че няма защо да се тревожиш за мен — рязко изрече Лола Стрейг. — Мога сама да се грижа за себе си.

— Да бе… В района се разхожда някакъв убиец, а аз изобщо не трябва да се притеснявам за теб? Трябва да знаеш, че пребродих всички баири наоколо, взирах се в следите по пътеките, правих какво ли не… Трябва да знаеш, Род, че случайно задействах и един от твоите фотоапарати — онзи там до падналото дърво, където беше заснел катеричката.

— Тази вечер ли? — попита Родни Бийтън.

— Да, светкавицата блесна точно насреща ми. Така че сигурно разполагаш с чудесна моя снимка. Макар че бях доста разтревожен и ядосан, не можах да сдържа усмивката си, когато блесна светкавицата, защото веднага си помислих как ще се почувстваш, когато прибереш филма с надеждата, че си запечатан забележителен див звяр, а след това при проявяването видиш моята физиономия.

Бийтън погледна в бележника си.

— Но тази светкавица се е включила в девет и пет вечерта — каза учудено. — Нима искаш да кажеш, че оттогава си пребродил целия район наоколо?

— Минах по всички планински пътеки, нали ти казах. Отбих се дори при стария тунел към мината.

— Какво си мислиш, че бих могла да правя при стария тунел към мината? — попита възмутено сестра му.

— Нямам представа, толкова се бях притеснил, че изобщо не можех да мисля — отвърна той. — Не можех никъде да те открия… Все пак ще проявя известно любопитство и ще ви попитам: вие къде бяхте всъщност?

— На мястото, което Родни бе избрал, за да нарисува картина на залеза — обясни Лола. — Оттам може да се наблюдава цялата околност, така че се вижда къде проблесват светкавиците.

— Това е новата ми система — допълни Родни Бийтън. — Вместо непрекъснато да обикалям по пътеките и да плаша дивеча.

— Искаш да кажеш, че сте били там горе цялата вечер? — Попита Бърт Стрейг, без да се опитва да скрива недоволството си. Родни Бийтън се изчерви. — И не сте чули подсвирването ми? Та аз минах съвсем наблизо и не спирах да подсвирквам онази мелодийка, която използвам като сигнал за Лола!

— Съжалявам — отвърна доста объркано Бийтън.

— Не сме те чули — побърза да добави сестра му. — Просто не сме се заслушвали, защото не очаквахме да чуем изсвирена с уста мелодия.

— Е, загубеното вече е намерено, така че защо да продължаваме да обсъждаме всичко това? — обади се Мирна Пейсън с явното намерение да приключи този разговор.

Но усмивката ѝ не можа да разсее напрежението в стаята. Бърт Стрейг очевидно искаше да каже още нещо и с мъка се удържаше да не го направи. Родни Бийтън вече се бе успокоил, но поглеждаше от време на време към Бърт Стрейг както ядосан възрастен поглежда към непослушно дете.

— Нека някой да каже нещо — подкани ги с усмивка Мирна, като се опитваше да се държи така, сякаш нищо не се е случило.

Никой не се обади.

Явно беше, че с нарушаването на тишината ще се разрушат и някои приятелства. Лола Стрейг бе може би единствената, която би могла да предотврати наближаващата буря, но неясно по каква причина не се опитваше да го направи.

Точно в този тягостен момент, когато въздухът наоколо бе натежал от враждебност, прозвуча изпълненият с ужас писък на Адел Блейн, който изненада всички.

— Господи, Реймънд! — скочи уплашено Родни Бийтън. — Този писък дойде от стаята, където бе убит Хардисти.

Без да каже нито дума, Мирна Пейсън бързо се изправи и се затича към вратата, водеща към спалнята. Но не бе направила и три крачки, когато изведнъж вратата се отвори.

Адел Блейн продължаваше да пищи, а очите и бяха изцъклени.

Зад нея едва се долавяха очертанията на друга фигура; после изведнъж през осветеното пространство пред вратата притича още някой. Двамата непознати се счепкаха, започна кратка схватка.

Мирна Пейсън притисна Адел към себе си.

— Спокойно, скъпа. Не се вълнувай.

Но Адел бе така обсебена от идеята, че трябва непременно да бяга, че започна да се бори, за да се освободи, като не спираше истерично да крещи.

— Какво става, Адел? — попита Родни Бийтън.

Харли Реймънд стоеше мълчалив. Разбута останалите и се затича по коридора, който водеше към спалнята. След като хвърли бърз поглед към Адел, Родни Бийтън също го последва. Бърт Стрейг пристъпи неуверено напред, след това се спря и се обърна към сестра си:

— Виж, Лола, ти…

Тя се обърна с гръб към него и по този начин го принуди да спре по средата на изречението.

Харли Реймънд се втурна в спалнята, но застана в миг на мястото си — силен фенер бе насочен точно в очите му.

— Всичко е наред, Реймънд — чу се леко пресипналият, но уверен глас на заместник-шерифа Джеймсън. — Току-що арестувахме доктор Мейкън, а след като открихме госпожица Адел Блейн тук, смятаме да отведем и нея като свидетел.

Реймънд отстъпи изумено назад. Джеймсън пое по коридора. Помощникът му щракна белезниците и помъкна все още съпротивляващия се доктор Мейкън навън.

— Когато следващия път решите да разигравате полицията, госпожице Блейн — обърна се заместник-шерифът към пребледнялата като платно Адел, — имайте предвид, че ние не сме чак толкова глупави.