Павел Багряк
Кой? (8)

Развръзка без край

— Какво е станало после? — бързо запита Гард.

Фред затвори бележника си, обърна се към прозореца и с тъга загледа улицата.

— Прекалено присърце вземаш всичко — рече Гард.

— Какво е станало после ли? — бавно заговори репортьорът. — Убийство, Гард, и ти много добре го знаеш.

— Но юридически…

— Да, юридически не е имало убийство, щом Милър е жив, а съществуването на Двойника никъде не е отбелязано.

— Точно това ми казаха тогава — рече Гард.

— Дорон, нали? — спокойно добави Честър.

— Но той нищо не ми разправи за Двойника…

— А ти попита ли го? Да, Дорон е свикнал да има работа само с безсловесни твари…

— Фредерик!

— Какво е станало после ли? Дежурният каза, че е било около дванадесет. Но те са се срещнали по-рано. Цял час са седели в креслата един срещу друг, пили са вино, стискали са в джобовете пистолетите. Всъщност, Гард, те не са били врагове, защото човек не може да е враг на себе си. Непримирими са били само плановете им. Еднакво минало и взаимно изключващо се бъдеще! Трагедия, Гард, трагедията на нашия век. Идиотски живот, щом може до такава степен да изкълчи психиката на човека, че понякога дори и без двойници сами не можем да се познаем.

Всеки от тях е мислел, че само той е решил да убие другия, и че жертвата нищо не подозира. Ето защо, Гард, те, без да се наговарят, са стреляли едновременно — стреляли са, веднага щом са разбрали, че и двамата са дошли с намерение да убият.

А отначало… отначало всеки от тях наивно е търсил повод да извади другия от кабинета, от института — нейде на улицата, в тъмнината, за да може да хвърли трупа му в канавката или в реката. Знаеш ли кое им е попречило? Повикването на дежурния. Ако Милър не е бил натиснал звънеца, нищо нямаше да узнаем за случилото се. Нито ние, нито светът…

— И ти мислиш — рече Гард, — че светът ще узнае? От теб ли?

— Да, от мен. Каквото и да ми струва. И то много скоро.

— А защо смяташ, че именно Милър е повикал дежурния? И защо?

— Защо Милър ли? Не ти ли направи впечатление, Гард, че Милър почти във всички случаи е бил по-нерешителният. Той, а не Двойникът, е стоял в шкафа; той се е криел на полигона; той не е вземал решителни мерки. Не знам защо е било така. Може би защото хората, които правят зло, са винаги по-решителни от хората, които правят добро. Злото е по-праволинейно, по-грубо, по-целеустремено…

— Но доброто все пак е по-силно, Фред.

— Само накрая. И то не винаги. И тъй, Дейвид, дежурният е бил извикан от онзи, на когото нервите не са издържали. Милър с незабележимо движение с облегалото на креслото е натиснал звънеца. Смятал е, когато се чуят стъпки по коридора, да каже на Двойника: „Някои идва! Скрий се в шкафа.“ — и навярно е щял да настоява с цялата липсваща му дотогава решителност. Той още не е знаел, че и Двойникът е дошъл с намерение да убива. Той е искал не просто да се подиграе с Двойника, а да получи поне малко потвърждение на собствената си решителност и воля, без което пръстът не би могъл да натисне спусъка. Но дежурният не се появил! А повторното вече повикване не минало незабелязано. И тогава в разстояние на някакви си секунди са се разиграли трагичните събития.

Двойникът приел предизвикателството. Двамата са разбрали всичко. Те вече не са седели, а са стояли един срещу друг, гледали са се в очите, но са следели какво правят ръцете им.

Двата изстрела са се слели в един.

Останалото знаеш, с изключение на някои подробности. Убиецът е излязъл от кабинета и почти пред самата врата се е сблъскал с дежурния. На въпроса му не е отговорил нищо, бил е развълнуван. Пък и не е имал време.

След седем минути колата му спряла пред дома на Дорон. Трябвало е да говори незабавно с Дорон, и то не по телефона — в кабинета е лежал трупът, трябвало е да се вземат бързи мерки. След десет минути Дорон пристигнал в института.

— Какво, според теб, е казал на Дорон?

— Припомнил му е за опитите на Чвиз, казал му е за появяването на Двойника, за Ирен. И нищо друго. За откритието и апаратурата не е казал нищо. Поне тогава…

После са повикали теб и Чвиз. Старецът е бил вдигнат от леглото и Дорон го е приел в кабинета си. Той е разбирал отлично колко е голямо откритието на Чвиз — ако би било възможно да се повторят условията, при които се е получил Двойникът. Вероятно във въображението си Дорон вече е виждал някакви кретени, чиято физическа сила би компенсирала, според него, липсата на мозък. Такива кретени би могло да се фабрикуват с хиляди и милиони: те биха били отлични войници, полицаи, евтина работна ръка — дявол знае какви още перспективи е откривала за Дорон тая възможност! Бедният Чвиз! Сега Дорон оказва върху него такъв натиск, какъвто не е упражнявал дори върху Милър. Не знам, ще успее ли Чвиз да възпроизведе експеримента, който е довел до появяването на Двойника, но че той самият ще стигне до раздвояване на личността, не се съмнявам. Това ще бъде битка не по-малко трагична и не по-малко кървава от битката между двамата Милъровци.

Какво е казал на теб Дорон, няма да повтарям. Разбира се, той е позвънил веднага на Хейз и вестникът на другия ден излезе без моя репортаж. Трупа отначало са откарали в моргата, като са казали на пияницата Конда, че е някакъв бедняк. После са погребали убития в гробището на Бирг. Погребали са го рано сутринта, въпреки че Бирг вече от шест години погребва само привечер, при светлината на факли.

На сутринта професорът си е седял в кабинета, като че ли нищо не се е случило…

— А Ирен? — запита Гард.

— Тя нищо не знае за убийството и времето ще разпръсне всичките й подозрения и тревоги.

— Фред, ти си гениален детектив! — не без завист каза Гард. — Как узна всичко? С хората ли приказва? Очевидци ли намери?

— Сега това не е важно. Трябва да ми помогнеш! Дай ми поне съвет. Не знам какво да правя… Трябва или незабавно да предупредя света за случилото се, или… Какво да правя, Дейвид? Трябва да побързам, докато още не е късно, докато още може да се предотврати катастрофата!

— За какво говориш, Фред?

— Ах, Дейвид, нима не разбираш колко ужасно е положението! Да, аз знам всичко за двамата Милър. Но не знам главното: кой от тях е останал жив!