Павел Багряк
Кой? (1)

Традиционно начало

— Телефонът! — Линда буташе спящия си мъж. — Чуваш ли?

— Ммм — Фред се обърна на другата страна.

— Аз ли да се обадя?

Той се повдигна на лакти и щракна със запалката.

— Сега, отивам — после спусна краката си на пода и затърси с тях пантофите. — Моите клиенти няма закъде да бързат.

Когато се върна, Линда попита:

— Е?

— Убит е някакъв професор… Сам шефът ми позвъни. Дявол да го вземе, да те будят посред нощ.

Навън валеше. Беше тъмно и влажно. Фред Честър вдигна яката на палтото си и потръпна. Помисли си: престъпниците никога не се грижат за репортьорите — посред нощ и в такова време…

Изскърцаха спирачки и от тъмнината, като вдигна цял облак пръски, неочаквано изскочи познат автомобил. Фред едва успя да се отдръпне.

— Привет, старче — поздрави го фоторепортьорът Мелани, постоянният му партньор в подобни пътувалия.

Настанявайки се в колата, Честър със завист изгледа спътника си. Винаги бодър — нощ, ден — за него е все едно. А Фред още не можеше да се разсъни и за да се ободри, запали цигара.

При портата, която водеше към института, дълго и старателно проверяваха документите им. Най-сетне ги пуснаха. Из двора сновяха хора, някои бяха във военна униформа. Святкаха джобни фенерчета. Други кореспонденти Фред не видя. Когато се изкачваха по стълбището, насреща им се зададе Гард. Дейвид Гард, старши инспектор от криминалната полиция, беше стар познат на Фред Честър. Поздравиха се.

— Слушай, Дейви, що дирят тук униформените?

— Штт! — Гард сложи пръста на устата си. — Сериозна история. Професорът е работел за военните. Изглежда, е открил нещо важно.

Като опитен вестникар на Фред веднага му замириса на сензация и ревниво се озърна встрани.

— А къде са „братята по перо“?

— Репортьорите ли? — Гард се усмихна. — Други няма да има.

Фред признателно му стисна ръката. Колко е вярна пословицата, че „Добрите приятели струват повече от пари“.

Тръгнаха по дълъг коридор. От двете страни — врати на лаборатории. На метални табелки бяха гравирани имената на известни учени. Инспекторът отвори една от вратите. Преди да влезе, Фред успя да прочете табелката: „Професор Едуард Милър“. В стаята имаше шкафове, бюро и на него пишеща машина.

Блесна светкавица. Мелани бързо щракна с апарата.

— Елате — подкани ги Гард. — Убийството е извършено в кабинета.

Влязоха. Големият кабинет на професор Милър напомняше мравуняк. Из помещението сновяха хора, измерваха, фотографираха. Обикновена картина. Професор Милър лежеше на пода на едната си страна с лице към вратата. Кръв почти нямаше. Гард се наведе над трупа и внимателно обърна главата.

— Прострелян е в гърдите. Куршумът е минал малко под сърцето. Аутопсията ще покаже… Ето вижте — инспекторът посочи малка, идеално кръгла дупка в стената.

Мелани я фотографира.

— С него ли е стреляно? — Фред кимна към пистолета, който се търкаляше на пода до трупа.

— Стреляли са двама. Вероятно професорът се е защищавал. Във всеки случай ето вижте — Гард заведе репортьорите при отсрещната стена.

Между двете лавици с книги чернееше втора дупка. Мелани я фотографира отначало в едър план, а после, като се поотдалечи и смени обектива, направи няколко снимки едновременно и на двете стени.

— А не е ли възможно в професора да е изстреляно два пъти? — попита Фред. — Нали помниш делото Мортън?

— Не — Гард поклати глава. — В пистолета липсва само един патрон. Вторият куршум е изстрелян от друг пистолет.

Честър погледна часовника си.

— Сега е три и десет. Кога точно е станало? И как е могъл убиецът да се скрие, щом зданието се охранява?

— Това и аз бих искал да знам — каза Гард. — Елате, ще разпитаме дежурния.

Излязоха в първата стая. Дежурният, малко пълно човече с посивяла коса, седеше на бюрото, закрил лице. От време на време тялото му потрепваше.

— Успокойте се — каза Гард. — Помъчете се да ни разкажете всичко подред.

Дежурният вдигна глава. На Честър се стори, че лицето му е по-бледо от лицето на убития. Всички мълчаливо чакаха.

— То… то… беше към полунощ — промълви дежурният. По лицето му пробягваха нервни спазми.

— По-точно — настоя Гард.

Дежурният се замисли.

— Малко след полунощ… Часовникът удари и… Сигналната лампичка светна…

— Каква сигнална лампичка? — попита Гард.

— Пред дежурния има табло със сигнални лампички, инспекторе — поясни един от агентите. — Ако някой натисне бутона в лабораторията, на таблото светва лампичка.

— Добре, продължавайте.

— Светна двадесет и седми номер — каза дежурният. — Лабораторията на Милър… Помислих: „Кой може да е там по това време?“ Вдигнах слушалката… набрах номера… Никой не отговори. Докато звънях, сигналът угасна… Успокоих се. Реших, че сигнализацията не е в ред. Но в същия миг сигналът пак светна. Тогава се качих горе… вървях по коридора… Четях табелките… Никога не съм влизал в тая лаборатория… Не знаех къде е… И тогава — гласът на дежурния изведнъж стана глух, — и тогава го срещнах.

— Кого?

Дежурният кимна мълчаливо към кабинета на убития.

— Милър ли?

— Той вървеше бързо насреща ми по коридора. „Вие ли сигнализирахте?“ — попитах. Но той не отговори. Мина край мен. Не знам защо, господин инспекторе, но почувствувах, че нещо не е в ред. И си помислих: „Длъжен си все пак да видиш какво се е случило!“ Бях толкова развълнуван, че стигнах до края на коридора, без да намеря вратата. Двадесет и седми номер… навярно го бях отминал… Тогава тръгнах обратно и видях вратата. Не беше заключена. Влязох в кабинета. Лампата светеше, а на пода лежеше… той! Вдигнах тревога.

— Чухте ли изстрелите? — бързо запита Гард.

— Не.

— Уверен ли сте, че в коридора сте срещнали именно професор Милър?

— Да. Същия сив кариран костюм… черна коса… очите… Не, не съм забелязал… не-не, не знам… Повече нищо не знам… казах всичко.

— Какво е мнението ти? — попита Честър, когато репортьорите останаха насаме с Гард.

— Не е обикновено убийство — бавно каза инспекторът. — По всичко личи, че професорът е бил премахнат.

Очите на Фред светнаха.

— Това се казва сензация!… Отдавна чакам такъв случай.

Гард веднага охлади жарта му.

— Това, което казах, не е за печата. Боя се, че и този път ще трябва да се ограничиш само с криминалната страна…

… По пътя към редакцията Честър обмисляше статията си. Жалко, разбира се, че не бива да пише с какво се е занимавал Милър. И все пак ще бъде истинска сензация!

В къщи Фред се върна призори. Въпреки безсънната нощ изпитваше приятно удовлетворение от извършената работа. Материалът бе продиктуван, редактиран, набран. Честър сам проследи как е разположен на първа страница. Наистина не дочака снимките, но Мелани няма да го подведе. Той снизходително целуна спящата Линда, изпи на един дъх чаша студено мляко и като се съблече, бързо се мушна под юргана.

Събуди се към десет. Слънчевите лъчи проникваха през спуснатите щори и нищо не напомняше за мрачните събития през изтеклата нощ.

Когато се озова на улицата, Фред с наслаждение задиша свежия есенен въздух. Повика едно вестникарче и с нетърпение разгъна още миришещия на мастило вестник. На първата страница материалът го нямаше. Нито на втора, на трета, на четвърта… Очите му пробягваха по заглавията. Репортажът бе изчезнал.