Павел Багряк
Кой? (2)

Среща

Фред отново прегледа вестника. Но нали сам бе видял как набираха материала му на първа страница? Не вярвайки на очите си, той за трети път бавно прелисти двадесетте и четири страници на вестника.

В редакцията никой нищо не знаеше. Нареждането за сваляне на материала получили в последната минута. Наредил самият Хейз. Наложило се отново да набират първата страница. Броят закъснял с час и половина.

— Толкова разчитах… — призна Фред на началника на отдела Мартенс. — Какво все пак означава това?

Мрачният, страдащ от задух Мартенс съчувствено кимна.

— Но нищо не можех да сторя, нали разбирате? Шефът!

— Добре, тогава ще попитам шефа! — не издържа Фред.

— Не ви съветвам… — Мартенс сложи ръка на рамото му.

Но Честър хукна към стълбите. Насреща му се зададе Мелани. Винаги усмихнатият италианец също бе разстроен.

— Защо свалиха материала? — спря го Фред.

Фоторепортьорът съкрушено поклати глава:

— Не знам…

Фред изруга ядосан и затича нагоре по стълбите.

— Може би аз съм виновен — завика подире му Мелани, — лентата била осветена.

Но Честър бе вече завил в коридора. Когато стигна до приемната на Хейз, той рязко спря. „Всъщност какво съм се разтичал? Нима ще постигна нещо? — помисли си той. — Та Хейз няма да почне да дава обяснения за постъпките си на всеки репортьор от криминалната хроника.“ И тъкмо мислеше как да се измъкне незабелязано, в този миг го забеляза мис Хорн, секретарката на Хейз.

— Добре че идвате, мистър Честър — усмихнато зачурулика тя. — Шефът току-що нареди да ви повикаме. — И тя любезно отвори пред Фред вратата на кабинета.

Хейз говореше по един от многобройните си телефони. Ако се съдеше по лицето му, разговорът не бе от приятните. Той дори отдръпна слушалката от ухото си — изглежда, събеседникът му крещеше. И наистина Фред дочу думите:

— … Или ще пратя по дяволите цялата ви кантора!

„Аха, значи и на теб понякога ти се карат“ — помисли със злорадство Фред. Но в следващия миг шефът забеляза влезлия в кабинета Честър, хвърли му враждебен поглед и като долепи слушалката до ухото си, бързо приключи разговора с думите: „Добре… Да… Можете да бъдете спокоен, господин Дорон“.

Фред мълчаливо чакаше неизбежното избухване на Хейз.

— Защо стоите, Честър? — неочаквано любезно заговори Хейз, като се надигна от бюрото си. — Моля, седнете.

„Сега ще почне“ — с тъга си помисли Фред, отпускайки се в креслото.

— Винаги съм бил доволен от вас, Честър — продължи шефът, като крачеше из кабинета. — Особено напоследък. Вие май втора година не сте взимал отпуска? Трябва да си починете. Непременно. Незабавно. По лицето ви личи колко сте уморен.

Сърцето на Фред се сви: нима край?

— Извинете, сър — промълви той, като се стараеше да не издава вълнението си, — но аз се чувствувам отлично. Не съм уморен. И мога…

— Не, не — прекъсна го Хейз. — Никакви възражения. Взимайте жена си и заминете на море за две седмици. За днешния материал ще получите двоен хонорар. Освен това наредих да ви броят още двеста и петдесет кларка.

И Хейз седна на бюрото си, като даваше да се разбере, че разговорът е приключен. Фред бавно заотстъпва към вратата. „Да попитам или не? — трескаво мислеше той, като гледаше към шефа. — Ех, да става каквото ще!“

— Извинете, сър — промърмори той, — защо моят материал… Бих искал да знам.

И в същия миг съжали, че запита. На всички сътрудници беше добре известно, че шефът не може да търпи подчинените да му задават въпроси. Но този път в сивите хлътнали очи на Хейз, за удивление на Фред, се мерна нещо като съчувствие.

— Не бива да съжалявате за това, Честър — каза той кротко. — Един материал повече, един по-малко — какво значение има. Бъдещето е пред вас. Послушайте съвета ми — в гласа на Хейз пак зазвучаха остри нотки. — Идете да си починете и се постарайте да забравите цялата тая история.

Фред дойде на себе си едва на стълбището. „В края на краищата всичко мина много добре. Но защо все пак са свалили материала ми? И от къде на къде шефът изведнъж се заинтересува за моето здраве? Подозирам, че просто искат да ме разкарат оттук за известно време. Интересно дали и Мелани е получил подобно предложение?“

Мъничкия фоторепортьор той намери в стаичката зад бюфета, където обикновено Мелани се занимаваше със своите ленти. Италианецът се бе навел над бюрото си. Многобройните ванички биха отместени встрани, а на свободното пространство бяха наредени пачки банкноти. Италианецът плюнчеше пръста си и ги броеше най-старателно.

— Пасианс ли нареждаш? — осведоми се Фред. — Двеста и петдесет?

— Отде знаеш? — погледна го удивен Мелани.

— И отпуска за две седмици?

Италианецът мълчаливо кимна. Честър приседна на свободния стол и каза, като гледаше фоторепортьора право в очите:

— Виж какво, Чезаре. Цялата тая история не ми харесва… Аз трябва да си изясня какво се е случило. Къде е лентата?

— Нали ти казах, че е била осветена.

— Осветена?! Не е остроумно. Измисли нещо друго. Сам ли я прояви?

— Не, взеха лентата в централната лаборатория.

— А кога стана ясно, че е осветена?

— Скоро след като ти си тръгна.

— Лентата у теб ли е?

— Не, не ми я дадоха.

— Така. — Фред стана. — Ето какво, Чезаре. Да вървим. Там, където бяхме през нощта.

— Че кой ще ни пусне? — възрази Мелани.

— Добре, както искаш. Ще отида сам.

Мелани скочи.

— Слушай, Фред! Не се забърквай в тая история. Теб какво те засяга? Нали си получи хонорара?

— Знаеш ли какво не ми харесва? — усмихна се Фред, — че е прекалено голям.

В института го пуснаха веднага, щом показа пропуска, който му бяха издали снощи. Фред прекоси хола, бързо се покачи на втория етаж и намери познатата врата. И тук, пред вратата, преди да я отвори, изведнъж интуитивно почувствува, че ей сега ще се случи нещо невероятно. Студени тръпки полазиха по гърба му. И дори не се удиви, когато, влизайки в кабинета, видя как насреща му се надига от бюрото си професор Милър.

— Гард, обясни ми в края на краищата какво се е случило?

Инспекторът погледна журналиста.

— Успокой се, Фредерик! Не заслужава толкова да се вълнуваш.

Фред кипна:

— Десет минути стоях като глупак пред Милър, без да знам какво да му кажа. Пред същия този Милър, чийто труп снощи видях със собствените си очи. А ти казваш: „Успокой се!“ Какво означава всичко това?

— Просто нищо — Гард се усмихна. — Не бива винаги да вярваш на очите си. Не е имало никакво убийство. Присънило ти се е.

Фред рязко стана и като се наведе към невъзмутимото лице на Гард, каза бавно:

— Ти за идиот ли ме мислиш? Преди час видях отново двете дупки от куршумите на стената в кабинета на Милър. Имало е убийство!

Инспекторът недоволно се намръщи.

— Не крещи — рече той. — Имаш болно въображение. Трябва да си починеш. Прекалено много работиш.

Честър взе цигара от бюрото, запали я и отиде до прозореца. Дълго гледа мигащата реклама за бира.

— Говориш също като Хейз — поуспокоил се, каза той. — А с теб сме приятели, познаваме се от десет години.

— Фред, нали искаш главата ти да остане на раменете? — запита Гард.

— Покажи ми протокола от следствието — неочаквано го прекъсна Честър.

— Няма никакъв протокол. — Гард се засмя, приближи се до Фред и приятелски го прегърна. — Привързан съм към теб, приятели сме. Затова те моля, забрави всичко. Представи си, че е било обикновена тренировка. Още една проверка към многото други… нали знаеш, често ги правят.

Иззвъня телефонът. Гард вдигна слушалката.

— Да… да… Веднага потеглям.

— Какво има? — трепна Фред.

— На „Селинджър авеню“ сбиване, двама откарани в болницата, един убит. Ще дойдеш ли?

— Не, аз съм в отпуска.

… Валеше ситен неприятен дъжд. Фред вдигна яката на шлифера си. „По дяволите тоя Милър!“ — помисли си той. Неочаквано някой го потупа по рамото. Обърна се и видя разцъфналото в усмивка лице на Конда. От него винаги миришеше на евтино вино.

— Здравей, Честър! Защо си тъжен? Да отидем нейде да си оправиш настроението.

— Не, не искам. Пък и на теб за днес ти стига.

— Ами — запротестира Конда, — изпил съм само една чашка! А при моята работа това е нищо!

Конда работеше в моргата на полицейския участък и убеждаваше всички, че покойниците не понасят трезвениците. Те обичат жизнерадостните хора, а не мухльовците, които гнусливо ги захвърлят по пейките и бързат да се изпарят от моргата. А Конда обича да си приказва с тях, е, разбира се, след като гаврътне една-две чашки.

— Да се отбием за минутка — Конда хвана Фред за ръкава и го задърпа към съседната кръчма. — Не се опъвай де, скоро ще трябва да вървя на работа, а не съм още във форма.

Фред поръча вино.

— Предай на приятеля си фотографа — задърдори Конда, — че порядъчните хора не постъпват така. Публикува снимката, а къде са обещаните десет кларка? Аз тогава всичко подредих, покрих питомците си с чаршафи и лампа му донесох, а той никакъв не се обади. Пък и портрета ми не струва, можеше повече да се постарае твоят фотограф, не е хубаво…

— Ето вземи — Фред подаде на Конда десеткларкова банкнота. — Мелани ме помоли да ти ги предам — излъга той.

— Това е друга работа — Конда грабна парите и бързо ги скри. — Вие журналистите сте прилични хора.

— Ако ми направиш една услуга — каза Фред, — ще получиш двойно повече.

— Казвай?

— Покажи ми списъка на твоите покойници, които бяха докарани вчера.

— Давай двайсетачката!

Фред извади портфейла си.

— Не е нужно да ти показвам списъка — Конда се захили, — защото вчера имаше само два трупа: бабичка, прегазена от автомобил, и самоубила се жена. Това е. Адресите им…

— А мъже нямаше ли?

— Докараха и един дядка, но него не го аутопсираха. Шефът каза да го пратим веднага на Бирг… Това не е стока за теб… Скучна работа.

— Някакъв бедняк ли?

— Разбира се, затова и не го аутопсираха… Хайде да поръчаме още?

— Стига! — Честър стана. — Трябва да вървя. Жена ми ме чака.

Конда със съжаление тръгна към вратата подир журналиста. На улицата те се сбогуваха и се разделиха.