Павел Багряк
Кой? (4)

Пред вземане на решение

Милър стоеше до отворения прозорец и гледаше потока минувачи. Всеки бързаше по своите дела. Той затвори прозореца. Великолепието на есента го нервираше като измама. Огледа кабинета си. Всичко си стоеше на мястото, но Милър изпитваше чувството на човек, видял как къщата му изведнъж пламва от четирите ъгъла.

Само преди няколко дена той бе изживял най-щастливия миг в живота си, когато внезапно, в някакво истинско озарение, откри онова, което бе търсил дълги години. Като на филмова лента Милър видя целия си творчески път до самия му край. Започваше, колкото и да е странно, от най-мъглявия участък на физиката, в който отдавна никой не бе надзъртал, защото вратите за там бяха заключени с аксиоми. Натам го бе тласнало отчаянието — вярно е, че мисълта му вече беше готова да разбива всякакви заключени врати.

Какво означаваше откритието му за самия него, за хората — той не разбра веднага. Изтича при Дорон да му докладва, но нещо го спря да му разкрие всичко. Сблъскал се с възгледите на този военен в цивилно облекло, Милър замърмори за някакви дреболии. Дорон естествено остана много недоволен.

„Главното е да живееш в мир със самия себе си, със съвестта си“ — бе казал някой мъдрец. Но у самия Милър оттогава започна мъчителна вътрешна борба. Онова, което днес му се струваше подлост, на другия ден му изглеждаше добродетел. Неговото откритие би могло — наистина би могло! — да избави света от страшната заплаха на ядреното самоунищожение. Атомни бомби, които не експлодират! Водородни заряди на ракети, които не могат да убият дори и врабче! „Хора, това е възможно, възможно!“ — искаше му се да извика. Но хората биваха различни. „О, да — би казал Дорон, — това е великолепно. Бомбите на противника не експлодират. Милър, вие сте велик патриот. Вие сте герой!“

Ще каже така, без дори да се усмихне.

Когато Милър разбра това, стана му страшно. Разбира се, въпреки забраната за разгласяване на военни тайни, той може да изпрати статии с описание на „ефекта на Милър“ и схемата на апаратурата във всички по-важни списания на света. Несравнимо по-лесно бе да се направи тази апаратура, отколкото да се създаде атомна бомба. Това би било достъпно дори за Никарагуа. Тогава ще спаси човечеството от заплахата на ядрената война. Но в очите на дороновци той ще бъде държавен престъпник и го очаква бърза и „случайна смърт“, защото дороновци не прощават.

Слава или гибел? Какво да избере? Благополучието на човечеството или собственото си благополучие? Вестниците твърдят, че мъничкият човек днес е само едно винтче в свръхсложната машина на съвременността… И Милър смяташе, че е така. Но в наше време малкият човек може неочаквано да се озове до копчето, командуващо силите на ада. И изведнъж грижите за бъдещето на целия свят да се стоварят върху плещите на тоя мъничък човек!

Ето и днес, както често напоследък, той стоеше в кабинета си с угаснала цигара в ръка. По циферблата на стенния часовник бързаше секундната стрелка. Секунди, минути, часове. Рано или късно той е длъжен да вземе някакво решение. Някой друг можеше да дойде до неговото откритие. Това е неизбежно. И тогава отговорността за цялото човечество ще легне на плещите на този друг, но кой знае какво решение щеше да вземе той?

Телефонът иззвъня, сигурно се обажда Ирен… Милър си представяше света без себе си, но не можеше да си представи живота си без Ирен.

Вдигна слушалката.

— Да…

— Реши ли?

Милър за малко не изстена. Вчера в минута на слабост той малодушно се опита да прехвърли тежестта на решението върху нея. Не каза на Ирен нищо за същността на откритието си — просто й даде да разбере, че е на границата на някакво решение, от което зависи или тяхното щастие, или щастието на цялото човечество. Ирен тогава му отвърна: „Аз искам да бъда с теб. Като всяка жена искам да имам дом, деца и чисто небе над главата си. Аз лесно бих могла да взема решението, но длъжен си сам да решиш. Защото, ако го сторя аз, ти няма да ми простиш“. Тя е права.

— Чуваш ли ме? — каза Ирен. — Още ли не си решил?

— Утре сутринта, Ирен! Ще те чакам… И прости ми!

Остави слушалката, после тръгна към вратата. В него заговори вече не разумът, а желанието да намери някой по-силен, по-умен, комуто би могъл да се оплаче, както в детинството си се оплакваше на баща си.

Милър не разбра как се озова пред вратата на професор Чвиз. Това бе единственият човек — добрият стар учител, — при когото още можеше да отиде. Не да му разкаже — за това и дума не можеше да става! А просто да послуша спокойния му глас.

На вратата на лабораторията светеше надпис: „Не влизайте! Опит!“ Но Милър не го забеляза. Натисна бравата, вратата не се отвори. „Старецът пак се е заключил, за да не му пречат“ — помисли си Милър и натисна копчето, което освобождаваше блокировката. Вратата се отвори и той влезе в лабиринта от апарати.

Вървеше край електронните машини и си мислеше за своето откритие. Лицето му се отрази върху екрана на телевизора. „Не, не — мислеше си той. — Напразно се страхувам. Нима някой прокълна после създателите на атомната бомба?“ Вървеше край колоните на Графтен, зад които минаваха електрически кабели с милиони волта напрежение, край пултовете на електронните микроскопи. „… Добро е това, което е разумно. Защо трябва да мисля за всички, щом дороновци ще ме пречукат и мен няма да ме има?“ Вървеше край сферите на хиперрегулатора — гордостта на стария Чвиз. „Живот, богатство, Ирен, деца, власт, слава… струва ли си да се отказва от всичко това заради идиотската политика?“

Нещо блесна пред очите на Милър. Някаква пелена обви отворите на хиперрегулатора. Милър вдигна ръка пред очите си. Бодна го нещо студено. Светкавицата изчезна. Милър се опомни. Бе сбъркал посоката… Трябваше да завие наляво.

— Милър, пак ли сте тук? — завика Чвиз, като го видя. — Нали вече ви помолих…

— Мен? Но това беше вчера, скъпи учителю. Вчера вие изгонихте от лабораторията любимия си ученик.

— Вървете си в къщи, Милър, лицето ви е съвсем разстроено.

— Дреболия… Нерви…

— Но в апарата напрежението спадна до нула! Милър, вие да не сте случайно минали…

— Извинете, Чвиз. Възможно е. Бях се замислил. Да не би да провеждате опит?

Брадата на Чвиз щръкна.

— Бяхте ли в камерата?!

— Опасно ли е? — запита Милър равнодушно.

— За щастие, не. Така ме изплашихте.

— Извинете, че попречих на опита ви.

— Нищо страшно, Милър. Но вие трябва да си починете. Чакайте, ще ви изпратя.

… Тая нощ Милър не можа да заспи. От тъмнината го гледаха лица даже когато силно стискаше очите си. Лица. Млади, стари, красиви, уродливи — на тълпи минаваха през съзнанието му и го гледаха, гледаха. Погледите им бяха непоносими. Така навярно са гледали онези, които нацистите са водили към газовите камери.

Недоспал, с натежала глава, Милър отиде в банята да вземе душ и да прогони виденията. В тази минута той чу, че в ключалката на входната врата се пъха ключ. Милър затаи дъх. Ключът се превъртя. Някой бавно натисна дръжката. Но секретът отвътре бе спуснат. „Що за глупости! — помисли си Милър. — Кому съм притрябвал, щом на никого още не съм издавал тайната си?“

Той решително се запъти към вратата и рязко я отвори. На площадката нямаше никой, но по стълбището се чуха отдалечаващи се стъпки.