Павел Багряк
Кой? (5)

Вратовръзката от Монако

На другата сутрин, както обикновено, точно в 9.00 Милър беше в института. Когато стигна пред вратата на кабинета си, видя, че е отключена. „Странно“ — помисли си Милър и влезе в кабинета. Шумът от отварянето на вратата накара стоящия с гръб към Милър човек, който ровеше документите на бюрото му, да се обърне.

— Извинете, но не мога да разбера… — почна Милър, като едва сдържаше раздразнението си от безцеремонността на посетителя. — Това е моят кабинет и…

— Ваш? — искрено се учуди човекът до бюрото и едва сега Милър забеляза, че удивително прилича на него.

Милър хвърли чантата си в креслото и се приближи, като гледаше втренчено стоящия насреща му човек. Като че ли виждаше себе си! Преди час, когато се бръснеше, той виждаше в огледалото същата физиономия. Огледало? Дали не е някаква шега на Раут от оптическата лаборатория? Намигна, но изображението продължаваше да го гледа сериозно и разбра, че е реално.

Човекът до бюрото се засмя нервно.

— Забавно, много забавно — промърмори той, като разглеждаше Милър.

Тогава физикът забеляза, че и дрехите на непознатия бяха точно копие на неговите. Същите сиви панталони, карирано сако, бяла риза, черни обувки и дори същата вратовръзка с малкия герб на Монако, която бе купил миналата година по време на отпуската си в Ривиерата. Чак пък и връзката — вече е прекалено… Той се приближи и запита:

— Извинете, откъде имате тази вратовръзка?

— Купих я в Монако — отвърна непознатият.

— Миналата година ли?

— Миналата година.

— През август?

— През август.

Тогава у Милър се мерна мисълта, че всичко това е халюцинация, болезнена реакция на мозъка му, преуморен от безсънните нощи през последните седмици. Как го наричат психиатрите? Май раздвояване на съзнанието. Нима се е разболял? И то сега, в навечерието на такива решителни действия? Ужасно… Отпусна се в креслото и закри лицето си, като притисна до болка очите си. Погледна пак. Ето го, стои.

— Това е рядък феномен — каза непознатият и се засмя нервно. — Доколкото ми е известно, майка ми не е имала близнаци. Вероятността за такова съвпадение практически е равна на нула. И все пак… — той отново се засмя — щом сте дошли при мен, да се запознаем.

— Аз да съм дошъл при вас? — попита Милър.

— Не разбирам — непознатият сви рамене. — Нима отричате, че преди минута прекрачихте прага на кабинета ми?

— Но това е моят кабинет! — Милър стана от креслото.

— По дяволите кабинета. Няма да спорим за дреболии. И тъй, позволете ми да ви се представя. — Непознатият протегна ръка: — Професор Едуард Милър, доктор по физика.

— … Роден в Женева на 9 март 1927 година — продължи Милър, — завършил Мичиганския университет през 1950 година…

— Абсолютно вярно! — удиви се непознатият.

— Остава и да не е вярно! — рече Милър. — Нали Едуард Милър, професорът по физика съм аз!

На Милър му мина през ума, че присъствува на грандиозна мистификация на великолепен илюзионистичен сеанс, и се възхити на гения на неизвестния фокусник.

— Какво искате да кажете с това „Аз съм Милър“? — запита непознатият.

— Аз — значи аз — каза весело Милър. — Едуард Милър, доктор по физика съм аз.

— Таака… — непознатият извади от джоба си пакет цигари.

„Пуши същите цигари“ — помисли си Милър и взе предложената му цигара. Две запалки щракнаха едновременно. Две еднакви запалки. Забелязаха го и двамата.

— И тъй, вие твърдите, че също сте професор Милър.

— Аз все пак имам някакви основания — не без ирония каза Милър.

— Добре. Да предположим, че е така. И тъй, вие сте мой двойник.

— Извинете, но вие сте моят двойник.

— Не разбирам.

— Прочетете „Началата“ на Евклид, там той пише за принципа на подобието — посъветва го Милър.

— Впрочем аз съм чел Евклид.

— В трети курс. За да направите впечатление на Лера Уудуърд, рижавата тенисистка от Химическия факултет?

— И това ли знаете? — удиви се непознатият.

— Знам го, защото се отнася за мен.

— Слушайте — рече непознатият, — но това е много по-сериозно, отколкото си представяте. Напразно се шегувате.

— Единственото средство, за да не полудее човек.

— Да, нервите са се изопнали над червената линия. Отгоре на всичко и тая безсънна нощ! Не съм свикнал да нощувам в хотел.

— В кой хотел сте отседнали? — с весела любезност запита Милър.

— От къде на къде в хотел. Аз живея на „Грей авеню“…

— Номер 37, апартамент 14.

— Точно така! Но снощи се прибрах късно и не можах да си отключа — нещо заяде ключалката. А да викам посред нощ майстор да разбива ключалката — дълга работа и реших да пренощувам отсреща в „Скарабей-палас“.

— Значи вие снощи се мъчехте да отключите вратата, докато бях в банята?

— В каква баня?

— В моята баня, в моя апартамент, на улица „Грей авеню“.

— Тааака…

— Прав сте — замислено продължи Милър, — положението е настина извънредно сериозно.

Замълчаха.

— Изслушайте ме спокойно, всичко ми стана ясно — каза най-сетне Милър. — И така, аз съм истинският Милър, а вие сте мой двойник, случайно синтезиран вчера в лабораторията на Чвиз. Старецът постигна своето! Неведнъж ми е разправял теорията си за матричната стереорегулация. Човекът е система от живи клетки, организирани по особен начин. Никаква душа и прочие там мистика. Физика и химия. Нищо друго. Живото става живо, защото количествените съотношения в органичните молекули преминават в ново качество. Организмът на Чвиз е матрица. Той го раздробява на молекули в полето на своя хиперрегулатор и го отпечатва отново.

… Пълно копие, абсолютно копие чак до напрежението на неутроните… И вчера аз случайно се озовах в полето на неговата апаратура. Вчера сутринта вас още не ви е имало. Вие сте мой двойник, създаден в оня миг, когато съм минавал край неговия биохологенератор.

— Слушайте, вие не сте много скромен — рече Двойникът. — Защо аз да съм вашият двойник? А не е ли обратното? Как може да съм се родил вчера, когато се помня от десетки години? Всичко помня — каза той замислено. — Мога да ви покажа гроба на баща си или двата бора, на които завързваха люлката ми, или фотографиите от детинството ми… малко момче с моряшка блузка на велосипедче…

— Но това са моите фотографии!

— Не, моите фотографии са. И ония пейка в парка на смеха, където за първи път видях Ирен…

— Ирен! — извика Милър. — Познавате и Ирен?

— Извинете, но тя е моя годеница — спокойно отвърна Двойникът.

— Но това е чудовищно!

— Успокойте се. Нека обсъдим всички събития. Щом твърдите, че съм бил създаден вчера, и то поради вашата непредпазливост в лабораторията на стария Чвиз, тогава, доколкото знам теорията на Чвиз, ние трябва да бъдем абсолютно еднакви физиологически, а характерът и емоциите на единия от нас трябва да се определят от характера и емоциите на другия в момента на синтезата. Какъв сте били в оная секунда, когато Чвиз е включвал полето? Не помните? Естествено човек не може да контролира и запомня всяка секунда всичките си емоции. А тогава отговорете ми на въпроса, как можете да докажете, че вие сте истинският Милър, а аз синтезираният?

Милър мълчеше.

— Значи няма критерий — продължи Двойникът. — Кълна ви се, не съм присвоил името ви. Повярвайте ми, убеден съм, че синтезираният двойник сте вие.

— Слушайте — каза Милър, — но аз много добре помня как стана всичко. След разговора с Чвиз взех такси и си отидох в къщи, а на сутринта…

— А аз след разговора тръгнах да скитам из града и позакъснях. Вие бяхте заключили вратата.

— Но аз помня всичко и преди разговора с Чвиз. През цялото време обмислях нещо.

— И аз помня много добре, че мислех за апаратурата си на неутронното забавяне.

— Как ще е ваша апаратурата?

— А чия е?

— Но това е вече много сериозно! Сега сме двама. Нашата апаратура… — той неволно се запъна, така безумно прозвучаха думите „нашата апаратура“! — Двамата трябва да решим най-после…

— За вас не знам, но аз вече съм решил — отвърна Двойникът. — Цялата нощ в хотела се въртях, мислих, мислих…

В този момент на вратата се почука.

— Това е Ирен! — каза Милър.

— Да, Ирен е, нали вчера я помолих да намине в кабинета ми — потвърди Двойникът.

— Тя не бива да ни види двамата! — зашепна Милър. — Трябва да се махнете!

— Аз?

На вратата пак се почука.

— Махайте се! — завика Милър.

— Слушайте — глухо каза Двойникът, — тази жена е единственото, което имам на този свят, единственият човек, на когото вярвам. — Той рязко блъсна Милър към стенния шкаф и тръгна към вратата.