Джеймс Джойс
Одисей (3)

3.^[1]

 

Неизбежната модалност на видимото: поне това, ако не друго, мисълта, проникваща през очите. Тук съм, за да разчета подписите на всички неща, заченати в морето, изхвърлени от морето и прииждащия прилив, този ръждив ритник. Сополивозелено, сребристосиньо, ръждиво: цветни знаци. Границите на диафанното. Ала добавя: в телата. Значи е съзнавал тези тела, преди да станат цветни. Как? Като удрял чутурата си в тях ли? Сигурно. По-леко. Бил е плешив и милионер, maestro di color che sanno^[2]. Границите на диафанното във. Защо във? Диафанно, адиафанно. Ако можеш да пъхнеш в него и петте си пръста, значи е порта, ако не — врата. Затвори очи и гледай.

Стивън затвори очи, за да чуе как под обувките му изхрущяха хрускащи миди, раковини и водорасли. Както и да е, по тях крачиш. Аз, крачка по крачка. За кратко време — късо разстояние. Пет, шест: nacheinander^[3]. Точно така: и това е неизбежната модалност на доловимото. Отвори очи. Не. Иисусе! Ами ако полетя към стръмната скала, която надвесва се над собствената бездна и неизбежно падна nebeneinander^[4]. Добре ми е на тъмно. Мечът от ясен виси на кръста ми. Ще почуквам с него, нали така правят. Двата ми крака в неговите обувки на края на неговите крачоли, nebeneinander. Звучи тежко: като от чука на демиурга Лос^[5]. Дали по пясъчния плаж на Сандимаунт не крача към вечността? Хрус, хряс, хрус, хряс. Невероятните морски мидени парички. Магистер Дийзи диксит.

В Сандимаунт ела сега

със Мадлен кобилката.

Това е ритъмът, разбираш ли. Чувам го. Марширува каталектическият четиристъпен ямб. Не, галопира: опиши кобилката.

Сега отвори очи. Добре. Момент. Изчезна ли всичко? Ами ако ги отворя и остана навеки в мрака на адиафанното. Баста! Ще виждам, ако мога да виждам. Сега гледай. Цялото време без теб: и навеки ще бъде, свят без край.

Заслизаха предпазливо по стъпалата откъм Лий Теръс, две Frauenzimmer: и по-надолу по полегатия бряг плоските ходила на патравите им крака потъват в подгизналия, просмукал се навред пясък. Като мен, като Алджи, слизат надолу към нашата всемогъща майка. Номер едно пуска изтежко акушерската си чанта, другата бодва големия си чадър на плажа. От свободния квартал^[6] са, дошли излет да си направят. Госпожа Флорънс Маккейб, вдовица на покойния Патк Маккейб, дълбоко опечалена, от улица Брайд. Някоя нейна посестрима ме е издърпала на белия свят, докато съм оревавал орталъка. Сътворение от нищото. Какво ли носи в чантата? Пометнат плод с проточила се пъпна връв, увит в пурпурен парцал. Вървите на всички нас водят все назад, безизходноусуканите жици на плътта. Затова и монасите мистици^[7]. Ще бъдете ли като боговете^[8]? Съзерцавайте омфалите си. Ало! Тук е Кинч. Свържете ме с Едемвил. Алеф, алфа^[9]: нула, нула, едно.

Съпруга и другарка на Адам Кадмон: Хева^[10], голата Ева. Без пъп. Гледа опулено. Корем, петънце по него няма, издут, голям, като кръгъл щит от опъната телешка кожа, не, като купен пшеница, източнобезсмъртен, от вечността до вечността. Утроба на греха.

И аз съм заутробен в греховна тъма, сътворен, нероден^[11]. От тях двамата — мъжът с моя глас и моите очи и жената-призрак с мъртвешки дъх. Слели се, разлъчили се, изпълнили повелята на единителя^[12]. От време оно ме е пощял Той и не ще позволи да ме няма сега и завинаги. Lex eterna^[13] е в сила. Това ли е божествената същност, с която Отецът и Синът са единосъщни? Как тогава клетият скъп Арий^[14] да мери сили с тях? Прахосал цял живот в борба за едното единотрансвенцеюдеотрясъщие^[15]. Злочест ересиарх. Издъхнал в гръцки клозет: евтаназия. С великолепната си митра и владишки жезъл, заклещен на трона, вдовец на овдовяла епархия, с колосан омофор^[16] и изцапана задница.

Вятърът се разигра наоколо, ту реже, ту пощипва. Ето, гонят се вълните. Морски атове, хрупат нетърпеливо, разпенили гриви, бели-беленички, жребците на Мананаан^[17].

Не трябва да забравям писмото му за вестниците. А после? Кораба в дванайсет и половина. Междувременно с парите умната, ти будала невменяем. Да, точно така. Налага се.

Забави крачка. Ето. Да отида ли до леля Сара или не? Гласът на моя единосъщен отец. Наскоро да се е мяркал твоят събрат творец Стивън? Не? Да не е отишъл при леля си Сали на Страсбург Теръс? Не смогва ли да литне малко по-нависочко, а^[18]? Ами, ами! Кажи ни, Стивън, как е чичо Сай? О, от каквото аз съм видял и Иисус би заплакал. Момчетата в сеновала. Порканото счетоводителче и брат му, дето надуваше корнета. Достопочтени гондолиери^[19]. А разногледият Уолтър, дето съросваше баща си на всяка крачка! Сър? Да, сър. Не, сър. Просълзи се Иисус и как не, Боже Господи!

Натискам хриптящия звънец на къщичката им със спуснати кепенци и чакам. Мислят ме за бирник някой, надничат кой откъдето свари.

— Сър, Стивън е.

— Пусни го, де. Пусни Стивън да влезе.

Резето щраква и Уолтър ме кани.

— За друг те взехме.

В широкото си легло вуйчо Ричи лежи подпрян на възглавници, увит в одеяла, подава яката си ръка над възвишението от сгънати колене. С чиста риза. Измил е горната си половина.

— Добрутро, племеннико.

Сложи настрана подвижната дъска за писане, върху която си пресмяташе разноските за пред очите на господаря Тъпанар и на господаря Шапланд Танди^[20], съчиняваше молби, искове, пълномощни и призовки за Duces Tecum^[21]. Над плешивата му глава върху дъбова дъсчица се мъдреше Requiescat^[22] на Оскар Уайлд. Монотонното жужене на подвеждащото му подсвиркване върна обратно Уолтър.

— Да, сър?

— Пиене за Ричи и Стивън, и кажи на нашата мама. Къде е тя?

— Къпе Криси, сър.

Татковото момиче, гушкавото детенце. Захарчето на татко.

— Не, вуйчо Ричи…

— Наричай ме само Ричи. Стига с тая минерална вода! Разваля ми настроението. Уискиий, ти казвам!

— Но вуйчо Ричи, наистина…

— Сядай долу, за Бога, иначе ще те цапардосам по тиквата.

Уолтър напразно се огледа за някакъв стол.

— Няма къде да седне, сър.

— Защото няма място за повече столове, глупако. Я донеси нашия чипъндейл. Ще хапнеш ли нещо? Да не чувам за никакво заетсъмбързам; ще пръжнем ли едно сочно резенче бекон с херинга, а? Не щеш ли? Толкоз по-добре. И без това вкъщи няма друго освен хапчета за гърбобол.

All’erta!^[23]

Продължи да тананика монотонно откъси от aria de sortita^[24] на Ферандо. Най-превъзходната част, Стивън, от цялата опера. Чуй това!

Мелодичното му свирукане огласи къщата, изкусно нюансирано, силно изсвистяване на въздуха, юмруците барабанят заканително по ватираните му колена.

Този повей е по-благозвучен.

Домове на разрухата: моят, неговият, всички! Сам докладва на господата в Клонгоус, че имаш един вуйчо съдия и друг един — армейски генерал. Забрави, Стивън. Не в това е красотата. Нито в застоялото блато на библиотеката Марш^[25], където обичаш да четеш за бледите прозрения на абат Йоахим^[26]. Кой го е еня? Стоглавата сбирщина в катедралния двор. Такъв един, възневидял собствения си човешки род^[27], избяга от него в гората на лудостта, буйната му грива белее-беснее на луната, очните му ябълки — искрят звезди. Хоинъмите, коненоздрите. Издължени конски физиономии. Темпъл, Бък Мълиган, Камбъл Лисугера. Вощеницата му викаха още. Абатът отец, беснеещият декан, какво оскърбление е подпалило мозъците им? Пфуу! Descende, calve, ut ne nimium decalveris^[28]. Венец от сиви власи върху угнетената му глава, в него виждам себе си, спускам се пълзешком по пътеката (descende), стискам дарохранителницата, очите ми като на василиск^[29]. Сведи голо теме! Откъм хора гръмва заплаха, подсилва олтарните хорни, изхърканият латински на самозвани свещеници, дето пристъпят яки и широкоплещи, надянали стихари, остригани, помазани, скопени, тлъсти, угоени все с отбор жито^[30].

И в същото време може би свещеник някъде зад ъгъла изнася даровете. Зън-зън, зън-зън^[31]! Две преки по-нататък друг ги стиска още в дарохранителницата. Зън-зън! А в параклиса на Дева Мария трети приема причастието вместо всички. Зън-зън! Надолу, нагоре, напред, назад. Достопристойният Окам^[32] дълго го е премислял, непобедимият доктор. Мъгливо английско утро, дяволският ипостас гъделичка мозъка му, мира не му дава. Докато поема хостията и коленичи, чува как втората камбанка отеква ведно с първата в напречния неф (вдига своята), изправя се, чува (сега се въздигам) двете камбанки (пада на колене) и те звънват в дифтонг.

Братовчеде Стивън, от теб светец няма да излезе. Островът на светците^[33]. Четеше ревностни молитвословия, нали? Молеше Пресветата Дева да стори така, щото носът ти да не е червен. Молеше дявола в Сърпънтайн Авеню да стори така, щото тантурестата вдовичка отпред да вдигне още… още малко по-нагоре полите си от мократа улица. O si, certo!^[34] Точно за това ли намери да си продадеш душата, ами направи го де, за пъстрите парцали на една парясница. Разкажи ми още нещо, да, още нещо. От горната площадка на трамвая за Хаут гръмва самотен крясък в дъжда: голи жени! Какво ще кажеш за това, а?

Какво да кажа за какво? Та за какво ли друго са измислени те?

Всяка нощ изчитах по две страници от седем книги, е? Бях млад. Покланяш се на себе си през огледалото, пристъпваш напред и най-сериозно приемаш овациите, а на лицето ти — страхотна физиономия. Ура за прокълнатия идиот! Уррра! Ниии-кой не е видял, ниии-кой нищичко не знае. Ами книгите, дето щеше да напишеш и дето щяха да имат вместо заглавия букви. Чел ли си неговото „Ф“? О, да, но предпочитам „К“-то. „У“-то му е направо страхотно. О, да, за „У“-то съм напълно съгласен. Спомняш ли си твоите епифании^[35] върху зелени овални листа, издънно дълбоки, копия от тях трябваше да бъдат изпратени, в случай че умреш, до всички големи библиотеки в света, включително Александрийската. Някой трябваше да ги прочете там след няколко хиляди години, махаман-вантара^[36]. Също като Пико делла Мирандола^[37]. Аха, съвсем като кит^[38]. Прочете ли някога някой тези страници странни, писани от един отдавна простил се с нашия свят, ще почувства единение с онзи, който някога…^[39]

Зърнестият пясък под краката му изчезна. Обувките му отново потънаха във влажния хрущящ плавей, остроръбите черупки, скрибуцащите клечки, пяната, търкаляща безброя от камъчета, дървени отломки, надупчени като сито от корабните червеи, разбитата Армада. Болестотворни пихтиести мочури се облизват, готови да всмучат подметките му и току блъвват нагоре смрадливия си дъх. Обхожда ги, пристъпя предпазливо. Стърчи бутилка от черен портер, забита до кръста в спеченото пясъчно тесто. Като часовой: островче на неутолима жад. До водата строшени обръчи и скоби; по пясъка лабиринт от почернели коварни мрежи; по-нататък тебеширенонадраскани задни врати, а на високата дюна простор с две разпънати на кръст ризи. Околовръст: вигвамите на смугли кормчии и корабни капитани. Човешки черупки.

Спря. Ето че отминах пътя за към леля Сара. Наистина ли няма да отида? Май не. Наоколо ниии-кой. Пое на североизток, стъпи на по-твърда земя, напред към Гълъбарника.

— Qui vous a mis dans cette fichue position?

— C’est le pigeon, Joseph.^[40]

Патрис се е върнал в отпуск, лочи топло мляко заедно с мен в бара на Макмахън. Син на дива гъска^[42], Кевин Еган Парижки. Баща ми е прелетно пиле, излапа сладкото lait chaud^[43] с младия си розов език, закръглено заешко лице. Лапай, lapin^[44]. Надява се да спечели от лотария. За природата на жените се осведомява главно от Мишле. Освен това трябва да ми изпрати Животът на Иисус от Лео Таксил. Да го заеме на приятеля си.

— C’est le pigeon Joseph. C’est tordant, vous savez. Moi, je suis socialiste. Je ne crois pas en l’existence de Dieu. Faut pas le dire à mon père.

— Il croit?

— Mon père, oui.^[45]

Schluss.^[46] Той лочи.

Моята шапка ала Латинския квартал. Боже, просто трябва да облечем персонажа. Искам червено-кафяви ръкавици. Ти беше студент, нали така? По какво, дявол да го вземе? Ефхабе. Ф. Х. Б., нали разбираш: физика, химия и биология. А-ха. Нагъваш евтина яхния, котлите с месо в Египетската земя^[47], притиснат от оригващи се файтонджии. Кажи го най-нормално: когато бях в Париж, заниманията ми се провеждаха главно на Бул’Миш^[48]. Да, по навик носех стари перфорирани карнетки за алиби, ако се случеше да бъда арестуван за убийство. Справедливост. През нощта на 17 февруари 1904 затворникът е бил забелязан от двама свидетели. Но извършителят е друг: различен от мен. Шапка, вратовръзка, балтон, нос. Той — това съм аз. По всичко личи, че добре си се забавлявал.

Изправена горда походка. На кого се правиш с тази походка? Забрави ли: на обеднял благородник. Стискам записа с парите от мама, осем шилинга, а портиерът затръшва вратата на пощата под носа ми. Глад и зъбобол. Encore deux minutes.^[49] Погледни часовника. Трябва да вляза. Ferme.^[50] Наемно куче! Разстреляйте го с ловджийска пушка, кървавите му меса да се разпилеят по стената заедно с жълтите му месингови копчета. Но ето че месата щра-а-а-к — и всичко се оправя. Лошо ли ви е? О, не, нищо ми няма. Ръкостискане. Ето за какво става дума, нали разбирате? О, няма проблем. Ръкостискаме си ръцете. Всичко най-хубаво.

Канеше се чудеса да вършиш, ама какви? Мисионер в Европа след пламенния Колумбан^[51]? Фиакър и Скот^[52] на покайните си трикраки столчета горе в небето, подпийват халби, хихикат на гръмовен латински: Euge! Euge!^[53] Правиш се, че говориш развален английски, тътриш куфара си по земята, носачът струва три пенса, по калния вълнолом на Нюхейвън. Comment?^[54] Носиш богата плячка: Le Tutu^[55], пет смачкани броя на Pantalon blanc et culotte rouge^[56], син лист от телеграма, да я показваш като куриоз.

Мама умира връщай се татко.

Лелята смята, че ти си убил майка си. Затова не те ще.

Тук ще възпея на Мълиган лелята

и ще ви кажа защо.

Защото много я биваше милата,

знаеше и двеста, и сто.

Отведнъж вирна нос, закрачи гордо и ритмично по пясъчните вълни, покрай облите камъни на южната стена. Гледаше ги надменно, наредените каменни черепи на мамути. Златисто сияние над морето, пясъка и камъните. Там са слънцето, стройните дървета, лимонените къщи.

Париж студен и суров се събужда, ярко слънце по лимонените улици. Влага в сърцевината на топлите хлебчета, жабешкозелен абсент, утринен тамян ухажва въздуха. Ухажорът се надига от леглото на жената на любовника на неговата жена, домакинята със забрадени коси е вече на крак, държи в ръцете си шише оцетна киселина^[57]. В Родо Ивон и Мадлен гледат да пооправят разрошената си красота, чупят златни зъби в коравите кифли, устата им пожълтяла от яйчен крем. Покрай тях се точат лицата на парижките Парисовци, бабаитски бакенбарди, конкистадори на женски сърца.

Обедна дрямка. Кевин Еган свива цигари с барут, чевръстите му пръсти оцапани с печатарско мастило, отпива от зелената си амброзия, а Патрис — от бялата. Наоколо лакомници набиват лютив боб, пълнят търбуси. Un demi setier!^[58] Струята пара от кафето свисти нагоре от лъснатия до блясък казан. Сервира ми по негова заповед. Il est Irlandais? Hollandais? Non fromage. Deux Irlandais, nous, Irlande, vous savez? Ah oui!^[59] Мисли си, че искаш холандско сирене. Обичайното тук постобедно хапване, знаеш ли думата? Постобеден. Познавах един в Барселона, голям чешит, викаше моят любим постобедник. А сега: slainte!^[60] Около масите с мраморни плочи глъч от винени гласове и гъргорещи гърла. Дъхът му е умирисал въздуха над зацапаните със сос чинии, зеленозъбата фея се стича между устните му. За Ирландия, за далкасианците^[61], за надеждата, за заговорите, за Артър Грифит^[62], а сега и за АЕ^[63], човек възвишен, съвършен и мой добър пастир. В неговия ярем да се впрегнем, бойци-побратими да станем и в злодеяния, и в каузата обща. Ето, ти си истински син на баща си. По гласа те познавам. Ризата му от дефтин, на кървавочервени цветя, от прошепнатите тайни испанските й пискюли потръпват. Господин Дрюмон^[64], известен журналист, Дрюмон ли? Знаеш ли как викаше той на кралица Виктория? Старата вещица с жълтите зъби. Vieille ogresse от dents jaunes. Мод Гон^[65], красавицата, La Patrie, Милвоа, Феликс Фор^[66], знаеш ли как е умрял? Сексуални похотливци. Ами госпожичката, bonne à tout faire^[67], която масажирала мъжката му голота в банята в Упсала. Moi faire, казала, tous les messieurs^[68]. Не и това, Monsieur, казах му. Многосластен нрав. Банята е най-личното нещо. Не бих пуснала и брат си, нито дори моя собствен брат, мъже многосластни. Чудовище зеленооко, виждам те. Впитите зелени зъби, усещам ви. Похотливци.

Синкавият фитил тлее смъртоносно между пръстите му и току проблясва ярко. Отделни парченца тютюн се подпалват от само себе си: пламък и парлив дим осветяват нашия ъгъл. Сурови скули под бойни ълстърски фуражки. Как стана така, че центърът се разцентрова, има си версия, и то съвсем автентична. Наконтил се като млада булка човекът, воалетка на оранжеви цветчета и беж по пътя към Малахайд^[69]. Точно така, честна дума. Нашите изгубени водачи: ние предадени, те офейкали. Стигнаха дотам, като за бал да се дегизират, аха да ги спипаш и изчезват, уж ги има, ала тук ги няма.

Отблъснат любовник. Та, казвам ти, по онова време бях още млад и силен мъж, някой ден ще ти покажа как изглеждах тогава. Такъв бях, сериозно. Влюбен бил, заради любовта й пропълзял заедно с полковник Ричард Бърк, избрания наследник на келтския вожд, под стените на Кларкънуелския затвор, присламчил се, зърнал как пламъкът на отмъщението ги хвърлил нагоре, обвил ги в дим. Навред посипани стъкла и срутени градежи. Скри се във веселия Париж, Еган Парижки, непотърсен от никого, освен от мен. Ето и ежедневните му свети деяния: пред мръсната наборна каса в печатницата, трите кръчми, бърлогата в Монмартър, където взима краткия си нощен сън, улица Гут д’ор, украсена с оплютите от мухи лица на онези, които отдавна ги няма. Без любов, без земя, без жена. Но тя си живее живота без нейния прокуденик, госпожа мадам от улица Жи льо Кьор, с канарче и две млади бичета — наематели. Бузи като праскови, пола на ивици като зебра, закачлива като девойка. Отритната и необезверена. Кажи на Пат, че си ме срещнал, ще му кажеш, нали? Навремето исках да му намеря работа на клетичкия. Mon fils, войник на Франция. Научих го да пее. Момчетата от Килкени са яки, гръмки веселяци. Знаеш ли тая стара песен? Навремето и Патрис го научих да я пее. Старата ни Килкени: свети Канис, замъкът Стронгбоу на брега на Нор. Ето как звучи. О, о. Хваща ме, Напър Танди ме хваща за ръката.

О, о момчетата от

Килкени…

Слаба съсухрена ръка върху моята. Забравили са Кевин Еган, но той тях — не. Когато ний си спомняхме за тебе, о, Сион.

Беше приближил края на водата и мокрият пясък подлизваше обувките му. Свежият въздух го поздрави, засвири по опънатите му нерви, порив от оплодителни семена. Не, не, няма да вървя чак до плаващия фар, нали така? Закова се на място и усети как краката му взеха да потъват бавно в поддаващата почва. Върни се обратно.

Върна се, огледа брега на юг, краката му отново потънаха бавно в новите подгизнали гнезда. Студената сводеста зала на кулата го очаква. Помежду каменните зъбери се прокрадват снопове светлина, местят се бавно-бавно, както сега краката ми потъват, пълзят към здрача по големия слънчев циферблат — пода. Син здрач, спуска се нощта, дълбоката синя нощ. В мрака под свода го чакат, бутнали назад столовете си, куфарът ми обелиск — стърчи зад трапезата от зарязани чинии. Кой да я разчисти? Ключът е у него. Тая нощ няма да се прибера. Затворената порта на безмълвната кула ще погребе слепите им тела — пантерният сахиб и неговият пойнтер. Провикване: никакъв отговор. Издърпа краката си от пясъчните пипала и пое обратно към каменната дига. Вземете всичко, задръжте всичко. Душата ми крачи редом с мен, форма на формите. Така стражата средлунна броди над скалите, смолисточерна с нишки от сребро, заслушана в прилива, подмамващ я към дълбините датски на Елсинор.

Приливът ме преследва. Оттук го виждам как се лее и разлива. Върни се на пътя Пулбег, спаси се там. Закатери се по острицата и плъзгавите водорасли, седна върху столче от скала, подпря бастуна си в плитка пролука.

Подпухналият труп на куче се полюшкваше като плавателен мехур. По-нататък — планшир на лодка, погребан в пясъка. Un coche ensablé^[70], така Луи Вейо нарекъл прозата на Готие. Тези тежки пясъци са приливите на езика, просмукани от тукашния вятър. А там — каменни могили от погинали зидари, развъдник на невестулки и плъхове. Скрий златото там. Опитай. Все нещичко имаш. Пясък и пустош. Натежали от минало. Играчките на сър Лут. Пази се от плесница по лицето. Аз съм великанът дето камъни-балавни кат’ пера въргаля, по камъни и кости мостът ми минава. Фююфахфююфах. Надушвам кръв ирландска.

Една точка, припкащо куче, се появи и зашари по пясъчната ивица. Боже, мен ли ще нападне? Уважавай свободата му. Не бъди господар на другите, нито техен роб. Бастунът ми е подръка. Стой мирно. Ей там в далечината, отвъд пенливия прилив, към брега крачат две фигури. Двете Марии. Скрили го на безопасно в тръстено кошче, пъхнали го в тръсталака при речния бряг. Едно, две, три: отварям очи. Виждам те. Не, кучето. Тича обратно към тях. Към кои?

Тук тесните бързоходни гемии на езерняците^[71] са излизали на брега да търсят плячка, кървавоклюните корабни носове са порили притаено разтопения калай на морето. Датчани, викинги, тевтони, върху гърдите им блещукат метални вериги и брадвички, а Малачи^[72] — с рицарска огърлица от злато. Стадо китове, заседнали в горещото пладне^[73], бълват гейзери, влачат се спънато в плитчините. И тогава откъм гладуващата клетка на града се сурва сбирщина джуджета с къси кожени жакети, моят народ, търчат с остри ножове, дерат и одират, режат и кълцат зелените тлъстини на китовата плът. Глад, чума и поголовна сеч^[74]. Кръвта им тече в моите вени, техните страсти мене ме люшкат. Бил съм с тях по замръзналата Лифи, аз — подхвърлено дете, сред пращящите борови огньове^[75]. Нии-кого не заговарям: нито някой мен.

Кучешкият лай се втурна към него, сепна се, хукна обратно. Кучето на моя враг. Пребледнял, притихнал, подлайван. Terribilia meditans.^[76] Жълт жакет, прислужник на съдбата, присмива се на моя страх. За това ли копнееш, за гръмкия лай на техните овации? Претенденти: живеят си живота. Братът на Брус, Томас Фицджералд, Копринения рицар, Пъркин Уорбек, мнимият потомък на Йорк, с копринени гащи в бледорозово, чудото на деня, и Ламбърт Симнъл^[77] със свита от придворни лелки и кухненски чираци, един коронован мияч на чинии. Все кралски синове. И тогава, и сега, рай за престолопретендентите. Той^[78] спасява хора от удавяне, а ти трепериш пред лая на едно кутре. Ала нали благородниците, които се подигравали на Гуидо в Орто Сан Микеле, получили отговор, че са си у дома. Дом на…^[79]. Никак не са ни притрябвали средновековните ви непонятности. Ти би ли могъл да постъпиш като него? Дори с лодка ей тук наблизо или спасителна шамандура. Natürlich^[80], поставена там специално за теб. Би ли могъл или не? Човекът, който се бе удавил преди девет дни при Девичата скала. Очакват го вече да изплува. Кажи истината де, хайде, изплюй камъчето. Бих искал да мога. Дори бих опитал. Не съм добър плувец, не съм и силен. Водата студена, гальовна. Когато потапях лицето си в пълния с вода леген в Клонгоус. Не виждам! Кой е зад мен? Вън, махай се бързо оттам! Виждаш ли как бързо приливът се разля околовръст, бързо заля пясъчните плитчини и раковините с цвят на какао? Ако имах твърда земя под краката си. Бих искал животът му да си е още негов и моят — мой. Удавник. Човешките му очи крещят срещу мен, ужасени от смъртта си. Аз… Заедно с него надолу, надолу… И нея не успях да спася. Вода: жестока смърт: загуба.

Жена и мъж. Виждам края на дрехите им. Вдигнати нагоре, обзалагам се.

Кучето им се шляе по бързо стесняващата се ивица на брега, припка, души навред. Търси нещо, което е изгубило в предишния си живот. Изведнъж се стрелва напред като подплашен заек, свива уши назад и погва сянката на ниско прелитаща чайка. От острото изсвирване на мъжа свитите уши щръкват нагоре. Обръща се, хуква назад, приближава се, ситни припряно. На фон от жълтокафеникаво поле^[81] крачи елен, в естествените си багри, без рога. Сепна се пред дантеления перваз на прибоя, запря предни лапи, наостри уши към морето. Вдигна муцуна и залая към шума на вълните, стадо моржове сякаш. Дантелената вода се уви около лапите му, разви се, хребет след хребет, всяка девета се разбива, изплющява отдалеч, още навътре, вълни, вълни, вълни.

Събирачи на миди. Нагазили в плиткото, навеждат се, наквасват торби, вдигат ги отново, изджапват навън. Кучето хукна към тях, разлая се, изправи се, опря лапи в тях, после пак се затича на четири крака, пак се изправи в жест на безмълвно, макар и малко грубичко умилкване. Не го удостоиха с внимание, ала то пак ги следваше вярно, чак докато стигнаха сушината, парцал като вълчи език висеше от пурпурнозадъханата му паст. Пъстрото му, петнисто тяло се шляеше безделно пред тях, ала ето че рипна отведнъж, отпраши в галоп. На пътя му лежеше трупът. Спря, подуши го, обиколи го, побратим, завря нос навътре, заобиколи го от другата страна, душеше шумно, кучешката, обдуши цялата мъртва, мърлява, мокра козина. Кучешка глава, кучешки ноздри, очи, забити в земята — напредва към едната-единствена велика цел. О, ти, верен лакей. Тук лежи клетото тяло на един верен лакей.

— Дрипльо! Бързо се махай оттам, помияр такъв!

Викът го върна обратно при господаря, спотаи се виновно, получи безцеремонен безботушен ритник, който го изпрати във въздуха на кълбо, ала се приземи невредимо и читаво. Пропълзя зад една кривина. Оттам не ме вижда. После пое покрай дигата, затутка се мудно и спънато, подуши един камък, вдигна задна лапа и го препика. Изприпка напред, пак вдигна крак и подмокри друг, неподушен камък с острата си отривиста струя. Дребните удоволствия на дрипльовците. Докато задните му лапи риеха пясъка, предните го замазваха, заплескваха. Нещо е заровено там, моята баба. Заби муцуна в пясъка, рови, изравя, но ето че щръкна, изправи се, наостри уши, задращи отново, ноктестите му лапи яростни и настървени, спира за миг, леопард, пантера — заченати в прелюбодеяние^[82], лешоядстват над мъртвите.

Когато онзи ме събуди през нощта, това беше същият сън или може би не? Чакай. Врата отворена към тесен проход. Улица на блудници. Спомни си. Харун ар-Рашид^[83]. Аха, още малко, почти си спомни. Онзи мъж ме поведе, говореше ми нещо. Не изпитвах страх. Държеше любеница и я опря в лицето ми. Усмивка: кремоплодов аромат. Такива са правилата, рече. Влизай. Ела. Застлан червен килим. Ще видиш кой.

Преметнали торби през рамо, крачат тежко и уморено. Червените египтяни. Сините им ходила се подават изпод навитите крачоли, газят лепкавия пясък, керемиденочервен шал стяга, души необръснатия врат. С женски стъпки тя ситни подире му: грубиянинът и неговата сластно поклащаща се блудница. На гърба й преметната плячката. Песъчинки и ситни мидички полепнали по голите й ходила. Кичури сплъстена коса покриват обруленото й от вятъра лице. Зад своя господар, неговата помагачка, за към Лондон са поели. Когато нощта скрие кусурите на тялото й, прибулена под кафеникавия шал, примамно ще се провиква откъм арката на някой вход, където заклещени псета се валят в калта. Нейният въображаем любим сега гощава двама от кралските дъблински мускетари при О’Локлин в Блакпитс. На, мляскай я, лижи я, нанижи я на шиша си яко, езикът нежен на пияни от ром корсари, провикват се, пеят: О, красавице, о, ненагледна моя любима. Велзевулска белота под гранивите й дрипи. В уличката Фумбали и тази нощ смърди зловонно на щавени кожи.

Бели ти пръстета, алени устета.

Снагата кръшна

душа ми пръсна.

В мрака на нощта ме прегърни

и с целувка ме приспи.

Мрачна наслада^[84], така го нарича шкембелията Аквински, нали така frate porcospino^[85]. Несъгрешилият Адам я е познал без похот. Да попеем: в мрака на нощта ме прегърни. Тоз език с какво е по-лош от неговия? Монашески слова, броеници потракват на пояса им: разбойнически слова, кюлчета злато потракват в джобовете им.

Отминават.

Бегъл поглед към хамлетовската ми шапка. Ами ако изведнъж се окаже, че съм гол, както си седя тук? Но не съм. През пясъците на света, погнат на запад от пламтящия меч на слънцето, преселвам се мъчително в нощните селения. А тя^[86] мъкне, влачи, дърпа, тегли, тътри своето бреме. Приливът, потеглен от луната, и той подире й се плиска. Приливи, отливи, милиарди острови вътре в нея, кръвта й не е моята, oinopa ponton, море винобагро. Виж лунната рабиня на луната. В съня й влажен знак я буди, да се вдигне я приканва. Брачно ложе, родилно ложе, смъртно ложе свещено осветени от призраци бледи. Omnis caro ad te veniet^[87]. Иде восъчноликият вампир, бурята с очи пронизва, неговият прилеп пак въпие, вилнее, морето в кръв превръща, впил целувка в нейните устни.

Така. Забий му кол, чуваш ли? Къде е плочката ми да запиша? Впил целувка. Не. Трябва да са две. Тогава ги залепи с лепило. Впил целувка в устни две.

Устните му примляснаха, прилапаха безплътните бърни от въздух: уста утроба. У-о-о-о-т, всеутробваща гробница. Устата му извая нямо издихание: о-о-е-е-о-хо: ревът на водопад от планети, пламтящи небесни сфери, бу-у-у-мтя-я-я-щи заглъхват. Напипвам хартия. Да не би банкноти, по дяволите? Не, писмото на дъртия Дийзи. Ето го. Благодаря за предоставената ми… празният край откъснат. Обърна се с гръб към слънцето, наведе се над масата от скала и надраска думите. На два пъти вече забравям да си задигна листчета от щанда в библиотеката.

Сянката му покри скалите, докато се привеждаше, пределна. А защо не безпределна до най-далечната звезда? Там са, мътнеят зад тази светлина, че светлината в мрака свети, Делта от Касиопея, светове. Седя със своя птицегадателски кривак от ясен, сандалите — назаем, денем край сиво-синкаво море, несъгледан, в теменужната нощ вървя подвластен на незнайните звезди. Отхвърлям аз таз пределна сянка от себе си, човешките очертания са неизбежни, извикай я обратно да се върне. Безпределна, дали е моята, форма на моята форма? Кой ме наблюдава? Кой някога и някъде ще прочете тук написаните думи? Знаци върху белота. Ще говорят някъде на някого с твоя най-меден глас. Добрият епископ от Клойн^[88] измъкна храмовата завеса^[89] от широкополата си пасторска шапка: завесата на света с цветни емблеми извезана, измътени върху белотата й знаци. Задръж! Цветни на плосък фон: да, точно така. А-ха, плоско значи, а пък аз умея да мисля на разстояние: близо, далеч, плоско, затова виждам, на изток, назад. А, сега вече разбрах. Паднаха изведнъж, върнаха се по местата си, замръзнаха в стереоскопа. Щрак, на фокус! Намираш думите ми мрачни. Мракът е в душите ни, не мислиш ли? Като меден глас. Душите ни, спаружени от срама на нашите грехове, постойте още с нас както жена стои, към любимия се притиска, още малко и още, и още.

Тя вярва в мен, ръката й нежна, очите дългомигли. Къде, по дяволите, я водя? Отвъд завесата ли? В неизбежната модалност на неизбежната видимост. Тя, тя, тя. Коя тя? Девицата от витрината на Ходжис Фигис^[90], дето всеки понеделник търси някоя от ония азбучни книги, които все се каниш да напишеш. Изгледа я остро и проницателно. Китката й, пъхната през плетената примка на слънчобрана. Живее на Лийсън Парк^[91] с морна душа, сред джунджурии и лакомства, писателка. Разправяй ги тия на баба си, Стиви: случайна уличница. Обзалагам се, че се стяга с онзи девствен пояс, наречен корсет с жартиери и жълти чорапи, репризирани с дебел вълнен конец. И ябълкови кнедли, как ли пък не! Къде ти е акълът?

Пипни ме. Гальовни очи. Гальовна, гальовна, гальовна ръка. Чувствам се самотен. О, пипни ме сега, веднага. Коя е онази дума, която всички мъже знаят? Ето ме — притихнал и самотен. И тъжен. Пипни ме, пипни ме.

Той се отпусна назад в цял ръст върху острите скали, пъхна надраскания лист и молива в джоба си, шапката му се килна пред очите. Жест на Кевин Еган, с който потъва в дрямка, седмичния му сън. Et vidit Deus. Et erant valde bona^[92]. Чук-чук! Bonjour, добре си дошъл като цветята през май. Изпод листа през паунопърхащи мигли се загледа в склонилото на юг слънце. Пленник на пламналия пейзаж. Часът на Пан, следобедът на един фавън. Сред натежала от клей увивно змийска зеленина и плодове, напъпили от млечна мъзга, където върху жълтеещи води листата морно се изтягат. Болката е далеч^[93].

И не мисли за любовта, за скръбния й дял и път^[94].

Заби тъп поглед в тъпоносите си обувки, захвърлени на боклука от един нафукан франт nebeneinander. Взе да брои прорезите по напуканата кожа, където друг крак се бе свирал на топло. Кракът, който се бе въртял, скачал и тропал в троен танц, кракът, който ми отмиля. Но беше доволен, когато Естър Освалт ти подложи крак: момиче в Париж, което познавах. Tiens, quel petit pied!^[95] Истински приятел, сродна душа: любовта на Уайлд, която не смее себе си да назове^[96]. Сега той ще ме напусне. А вината чия е? Какъвто съм. Какъвто съм. Или всичко, или нищо.

Като ласкаво ласо водата на езерото Кок се разлива, покрива златистозелени пясъчни лагуни, надига се, разплисква се. Ще отнесе бастуна ми от ясен. Ще изчакам. Не, те ще минат оттук, ще се ожулят в прибойните скали, ще се завъртят в кръг и ще отминат. Не бива да изпускам тази работа. Чуй: едно от четирисловията на приказливото море: сиис, хръъс, рсиис, оусси^[97]. Яростният въртеж на водите сред морски змии, гривести жребци и остри скали. В каменни чаши се плиска: плис, пляс, пльок: пленени в бъчва. В плен словата секват. Тече и гука, разлив разлъка, гребен запенва, цъфтеж загребва.

Под набъбналия прилив видя виещи се водорасли вяло да полюшват лениви ръце, да повдигат къдрави фусти, да танцуват в такта на подсвиркващия плисък, да се въртят и свенливо да заголват широките си сребреещи листи. Ден след ден: нощ след нощ: нагоре, прилив, надолу. Господи, вече са уморени: като им прошепнеш, отвръщат с морна въздишка. Свети Амвросий ги е чул, въздишката на листя и талази, чакат, изчакват разцвета си, diebus ac noctibus iniurias patiens ingemiscit^[98]. Безцелно събрани: на вятъра изтървани, напред, назад, напред, назад: тъкачницата на луната. Уморени дори от гледката на влюбени, от похотливи мъжища, гола жена в чертози сияе, мъкне бремето на водите.

Ей там, има поне дванайсет лакти. Дванайсет лакти под водата гробът на баща ти скрит е^[99]. Той каза в един. Намерен е удавен. В дъблинското пристанище водата се покачва. Носи пред себе си гъст плавей от поклащащи се отломъци, рибни стада и мършави миди. Изплува труп, бял като сол, подаде се изпод въртопа, люшна се към брега, полека-лека, по петите на делфина. Ей го там. Издърпайте го бързо. Макар и потънал под морския праг. Хванахме го. Сега леко.

Торба трупни газове, кандилка се в зловонна саламура. Блещукат лещанки, угоени с гъбени мръвки, проблясват през отворите на закопчания му дюкян. Бог става човек става риба става белобуза казарка става пухена планина става Федърбед^[100]. Смъртни издихания аз, живият, дишам, тъпча тленни останки, поглъщам пикочната карантия на всичко, що е мъртво. Издърпаха вкочанения над планшира и той избълва вонята на зеления си гроб, прокажената носна дупка изхърка срещу слънцето.

Това се вика морска премяна, кафявите очи — соленосини. Морска смърт, най-леката от всички известни на човека смърти. Морският старец всезнаен^[101]. Prix de Paris^[102]: пазете се от имитации. Просто преценете трезво. Това за нас е огромно удоволствие.

Хайде. Жеден съм^[103]. Смрачи се. Ала черни облаци се не виждат, нали? Гръмотевична буря. Видях сатаната как пада от небето като светкавица, гордата сила на интелекта, Lucifer, dico, qui nescit occasum^[104]. Не. Моят плащ и с тояга като пилигрим^[105]. Къде. Към вечерните селения. Вечерта себе си ще намери.

Сграбчи дръжката на ясеновия си бастун, уж стана да върви, ала още се помайваше. Да, вечерта себе си в мен ще намери, но без мен. Всички дни стигат своя край. Но, между другото, кога е следващият ден? Вторник ще бъде най-дългият ден^[106]. В цялата щастлива нова година, майко моя, ръм-та-дъм, ръм-та-дъм. Ливад Тенисън^[107], джентълмен и поет. Gia^[108]. За старата вещица-човекоядка с жълтите зъби^[109]. И мосю Дрюмон, джентълмен и журналист. Gia. Зъбите ми са много развалени. Защо ли, недоумявам? Опипвам един. И тоя вече се клати. Черупки. Дали пък да не отида на зъболекар с тези пари? Ето и този. Беззъбият Кинч, свръхчовекът. Недоумявам защо така се получава или може би това означава нещо друго?

Носната ми кърпа. Той я хвърли. Спомням си много добре. Не я ли вдигнах?

Ръката му напразно претършува джобовете. Не, не съм. По-добре да си купя нова.

Внимателно залепи засъхналия сопол, който изчопли от носа си, върху края на скалата. Да видим кой тук ще поседне.

Отзад. Може би има някой.

Обърна се — с глава, извърната назад през рамо. Високите рейки на тримачтова шхуна пореха въздуха, платната, окачени на салинга, се завръщаха у дома срещу вятъра, пристигаха безшумно, плаваха безмълвно.