Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ulysses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2013-2014)
Корекция и форматиране
NomaD (2014)

Издание:

Джеймс Джойс. Одисей

Ирландска. Първо издание

ИК „ФАМА“, София, 2004

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 954-597-184-3

 

Превод от английски и бележки © Иглика Василева

Художествено оформление © Сотир Лазарков

 

James Joyce

Ulysses

Oxford University Press, 1993

© Estate of James Joyce

 

Формат 70/100/16, печ. коли 52,5

Печат „Унискорп“ ООД

 

На корицата:

Джеймс Джойс и Силвия Бийч пред входа на „Шекспир и Co“ на улица „Одеон“ в Париж, 1920 г.

История

  1. — Добавяне

I[1]

1.[3]

 

Бък Мълиган, внушителен и възпълен, се появи в дъното на стълбата с легенче пяна за бръснене, върху което лежаха на кръст огледало и бръснач. Жълтият му халат, развързан, леко се подвяваше зад гърба му от слабия утринен ветрец. Държеше легенчето нависоко и редеше напевно:

— Introibo ad altare Dei.[4]

Спря, надникна в тъмния кладенец на стълбата и извика гръмовно:

— Излез, Кинч[5]! Излез, йезуитино страховити.

Тържествено продължи напред и изкачи кръглата оръдейна площадка. Огледа се и трижди благослови най-тържествено крепостта, околността и пробуждащите се хълмове. После, като зърна Стивън Дедалус, приведе се към него и набързо прекръсти въздуха, избоботи нещо гърлено и поклати глава. Стивън Дедалус, умърлушен и сънлив, облегна ръце върху парапета на стълбището, изгледа невъзмутимо кимащото, клокочещо лице, което го прекръстваше, с конска издълженост и светла безтонзурна коса, оцветена в лъскавите оттенъци на бяла дъбова дървесина.

Бък Мълиган надникна за миг под огледалото, после прилежно покри бръснарското легенче с него.

— Свободни сте! — рече строго.

После добави с проповеднически тон:

— Ибо чада, възлюбени мои, това е истинната Христина: тялото, душата, кръвта и раните. Тиха музика, моля! Господа, затворете очи. Един момент. Внимателно, това тук са само белите кръвни телца. Запазете тишина![6]

Погледна встрани и изсвири като за сбор — отривисто и пронизително, после застана мирно, а белите му равни зъби току проблясваха със златисти точици. Златоуст[7]. Отвърнаха му две остри и резки изсвирвания, които пронизаха тишината.

— Благодаря ти, старче — рече бодро. — Така бива. Изключи тока, моля те.

Скочи от оръдейната площадка и строго се вгледа в своя съзерцател, като сбра диплите на халата около краката си. Пълното сумрачно лице и сърдитият овал на челюстта напомняха прелат, покровител на изкуствата от средните векове. Устните му разцъфнаха в чаровна усмивка.

— Какъв майтап! — рече развеселено. — Твоето невероятно име, някакъв си древен грък[8].

Посочи го с пръст в жест на приятелска насмешка, приближи се до парапета и се изсмя на себе си. Стивън Дедалус се изкачи по стълбите, уморено го последва до половината път, после приседна на ръба на оръдейната площадка, като продължаваше да го наблюдава, докато Мълиган подпря огледалото на парапета, топна четката в легенчето с пяна и насапуниса бузите и врата си.

Развеселеният му глас не спираше:

— То не че и моето не е невероятно: Малахия Мълиган. Двудактилно. Но звучи някак старогръцки, нали? Някак слънчево и сияйно като бързоног елен. Трябва да отидем в Атина. Ще дойдеш ли с мен, ако убедя лелята да се бръкне за едно двайсет лири?

Остави четката настрана, изсмя се окрилено, и се провикна:

— Ще дойде ли той? Сиромахът йезуит.

Млъкна и взе да се бръсне съсредоточено.

— Слушай, Мълиган — тихо подзе Стивън.

— Кажи, любов моя.

— Колко време още Хейнс ще стои в тая кула?

Бък Мълиган обърна избръснатата страна над дясното си рамо.

— Боже, ужасен е, нали? — рече той. — Умислен саксонец. Той смята, че ти не си джентълмен. Господи, тези гадни англичани. Фрашкани с пари и стомашни паразити. Само защото идва, представете си, от Оксфорд. Знаеш ли, Дедалус, точно ти си човекът с истински оксфордски обноски. Но, къде ти, това той не го разбира. Аз най-добре съм те кръстил: Кинч Бръснача.

Продължи да се бръсне отегчено над брадичката.

— Цяла нощ не спря да бълнува за някаква черна пантера — додаде Стивън. — Къде си държи пушката?

— Жалък лунатик! — рече Мълиган. — Да не би да си се шубелдисал?

— Ами как! — тросна му се Стивън с нарастващ страх. — И ти да лежиш в тъмното с тоя откачен, дето се мята и бълнува как иска да застреля някаква си черна пантера. Ти си смелчага, спасявал си удавници. Аз обаче не съм герой. Ако той остане, аз се махам.

Бък Мълиган се намръщи срещу пяната, полепнала по бръснача му. Скочи от мястото, където стоеше, бръкна в джобовете и взе трескаво да тършува в тях.

— Мокро като в нужник! — извика гнусливо.

Отиде до оръдейната площадка, пъхна ръка в горния джоб на Стивън и рече:

— Заемете ни, моля, носния си кърпацал, за да почистим бръснача си.

Стивън го остави да измъкне мръсната му и смачкана носна кърпа, която другият хвана за единия край и вдигна във въздуха на показ. Бък Мълиган старателно избърса бръснача си в нея. После я изгледа и рече:

— Носният парцал на един поет. Ето и новия любим цвят на нашите ирландски бардове: сополивозелено. Така въздействащ, че почти го усещаш на вкус, прав ли съм?

Отново се изкачи до парапета на кулата и огледа дъблинския залив, а светлата му сламеноруса коса леко припърхваше на вятъра.

— Господи! — обади се тихо. — Морето е същото, каквото го описва Алджи[9]: нашата сива и блага майка! Сопливозелено море! Не море, а прищипана мъдица. Epi oinopa ponton[10]. Е, Дедале, гърци и пак гърци! Трябва да те науча. За да ги четеш в оригинал. Thalatta! Thalatta![11] Да, нашата сива и блага майчица. Ела да го видиш.

Стивън се изправи и отиде до парапета. Облегна се, погледна надолу към водата и към пощенското корабче, което излизаше от пристанището на Кингстаун.

— Нашата блага, всемогъща майка — рече Бък Мълиган.

После рязко обърна големите си проницателни очи от морето към лицето на Стивън.

— Лелята мисли, че ти си убил майка си — изтърси. — Затова не ми разрешава да дружа с теб.

— Все някой я е убил — мрачно му отвърна Стивън.

— По дяволите, Кинч, можеше поне колена да прегънеш, след като умиращата ти майка те е молила за това! — скастри го Бък Мълиган. — И аз съм хипербореец[12] не по-малко от теб. Но като си помисля как майка ти с последния си дъх е настоявала да коленичиш и да се помолиш за нея. А ти си й отказал. Има нещо зловещо в това…

Млъкна и отново леко насапуниса другата си буза. Устните му се извиха в толерантна усмивка.

— Но иначе какъв прекрасен актьор си! — изтеатралничи той. — Кинч, безподобният актьор!

Продължи да се бръсне с отмерени и внимателни движения, мълчаливо и сериозно.

Стивън стоеше облакътен на грапавия гранит, обронил чело в дланта си, втренчено загледан в оръфания маншет на ръкава на износеното си черно сетре. Болка, но все още не болката на любовта, разяждаше сърцето му. Тихичко бе дошла в съня му след смъртта си, изпосталялото й тяло, все още в широките кафяви погребални дрехи, ухаещи на восък и палисандър, дъхът й, сведен над него, бе смълчан, укоризнен, с лек мъртвешки мирис. Отвъд протрития си маншет зърна морето, вечно приветствано като нашата любяща, всемогъща майка от охранения глас до него. Затвореният кръг от залив и хоризонт съдържаше мътнозелена водна маса. Бяла порцеланова купичка стоеше до смъртното й ложе, за да се събира гъстата, гнусна жлъч, избълвана от прогнилите й дробове при всеки пристъп на шумното й болезнено повръщане.

Бък Мълиган отново избърса бръснача.

— О, клети потайнико! — каза той мило. — Трябва да ти дам риза и няколко носни кърпи. Как са ти онези гащи, купени на втора ръка?

— Таман са ми — отвърна му Стивън.

Бък Мълиган се зае да обработи трапчинката под долната си устна.

— Какъв майтап — рече доволно. — Трябва да се казва на втори крак. Един Бог знае кой ли сифилитичен коцкар ги е носил преди това. Аз имам един прекрасен чифт на тънко райе, сиви. С тях ще изглеждаш страхотно. Не се шегувам, Кинч. Като се издокараш, изглеждаш страхотно.

— Благодаря ти — отвърна му Стивън. — Но не мога да ги нося, щом са сиви[13].

— Не можел да ги носи! — каза Бък Мълиган на лицето си в огледалото. — Етикетът си е етикет. Може да убие майка си, но не може да носи сиви панталони.

Сгъна бръснача най-внимателно и гальовно потупа гладката си кожа.

Стивън извърна лице от морето към пълното лице с живи опушеносини очи.

— Един, с когото бях снощи в Кораба[14] — подзе Бък Мълиган, — твърди, че страдаш от G.P.I.[15] Той работи в Откачалника заедно с Коноли Норман[16]. Ще рече напредваща парализа на душевноболните, или иначе казано паралитично слабоумие.

Изрисува полукръг с огледалото си във въздуха, за да възвести новината с помощта на слънчевите отражения, които проблясваха над морето. Извитите му, обръснати околовръст устни се разсмяха и оголиха края на белите му блестящи зъби. Смехът преви надве силното му, добре сложено туловище.

— Погледни се! — каза той. — Окаяни поете!

Стивън се наведе напред и надникна във вдигнатото пред него огледало, прорязано от криволичеща пукнатина, захапала в края си косъм. И другите така ме виждат, като него. Кой е избрал това лице за мен? Някой слуга, за да се отърве от пагубните паразити? То също мене пита.

— Задигнах го от стаята на слугинчето — рече Бък Мълиган. — На него му върши работа. Лелята винаги наема грозни слугини за Малахия. Да не би да го въведат в изкушение. Казва се Урсула.

Отново се изсмя и отдръпна огледалото от заничащите очи на Стивън.

— Гневът на Калибан[17], задето не вижда лицето си в огледалото — рече. — Да беше жив Уайлд да те види.

Стивън се отдръпна, посочи с пръст и рече с огорчение:

— То е символ на ирландското изкуство. Пропуканото огледало на слугинята[18].

Но ето че Бък Мълиган го хвана подръка и взе да го разхожда около кулата, докато бръсначът и огледалото подрънкваха в джоба му, където ги бе пъхнал набързо.

— Не е честно да те дразня по този начин, нали, Кинч? — започна той мило. — У теб има повече дух, отколкото в който и да е от тях.

Пак се подмазва. Страхува се от скалпела на моето изкуство, както аз се страхувам от скалпела на неговото. Хладната стомана на перото.

— Пукнатото огледало на слугинята. Кажи го долу на нашия оксфордски приятел и гледай да му изврънкаш една гвинея. Въшлив е от пари, освен това смята, че ти не си джентълмен. Неговият старец е натрупал мангизите си като е продавал илачи на зулусите или чрез някакво друго гадно мошеничество. Боже Господи, Кинч, ако ние двамата се съюзим, бихме могли да направим нещо за този остров. Да го елинизираме.

Подръка с Кранли. Неговата ръка.

— И като си помисля само как трябва да просиш от тази свиня. Аз съм единственият тук, който знае какво струваш. Защо не ми се доверяваш повече? Какво толкова си навирил нос, какво имаш против мен? Заради Хейнс ли? Щом вдига такава врява нощем, ще доведа Сиймор и двамата ще го обработим така, както и Клайв Кемпторп не е бил обработван.

Младежка глъчка в жилището на Клайв Кемпторп, гласовете на паралиите. Бледоликите[19] братя: превиват се от смях, прегръщат се един друг. О, ще се пръсна, не издържам повече! Обри, предай й нежно тази вест! О, издъхвам! Шибаше въздуха с ленти от срязаната си риза и подскачаше спънато около масата със смъкнати до глезените панталони, а ветераните от колежа Магдалена — по петите му, въоръжени с шивашки ножици. Изплашена телешка муцуна, позлатена с мармалад. Не искам да ми смъкват гащите! Не си правете шеги с мен!

Виковете откъм отворения прозорец сепнаха вечерта, затворена във вътрешния двор на колежа. Един глух градинар с престилка, с лице — по-скоро маска на Матю Арнолд[20] — бута косачката си по смрачената ливада и съзерцава танцуващите стръкчета трева.

Ние сами[21]… новото езичество… омфал.

— Нека остане — обади се Стивън. — Нищо му няма, освен тези нощни бълнувания.

— Тогава защо се цупиш? — попита Бък Мълиган нетърпеливо. — Изплюй камъчето, де! Виж, аз винаги ти казвам. Какво толкова таиш против мен?

Спряха и погледнаха към тъпия нос на Брейхед, който се бе проснал над водата като зурла на спящ кит. Стивън измъкна ръката си лекичко.

— Наистина ли държиш да ти кажа? — попита.

— Да, какво има? — отвърна му Бък Мълиган. — Нищо не си спомням.

Докато говореше, гледаше Стивън право в лицето. Лек ветрец близна челото му и развя светлата му несресана коса, раздвижи сребристите точици на тревога в очите му.

Стивън, потиснат от собствения си глас, рече:

— Спомняш ли си първия ден след смъртта на мама, когато дойдох у вас?

Бък Мълиган смръщи чело веднага и отсече:

— И какво? Къде? Нищо не си спомням. Аз помня само идеи и усещания. Защо? Какво, за Бога, се е случило тогава?

— Ти приготвяше чай — продължи Стивън, — а аз прекосих стълбищната площадка, за да ти донеса още топла вода. Тогава майка ти и някакъв мъж излязоха от гостната. Тя те попита кой е при теб.

— Така ли? — обади се Бък Мълиган. — И какво съм й отвърнал? Не помня.

— Ти й каза — продължи Стивън: — о, само Дедалус, защото майка му взела, че пукнала.

По бузите на Бък Мълиган плъзна руменина, от която той като че стана по-млад и по-очарователен.

— Така ли съм казал? — попита. — Ами? Добре де, какво толкоз?

Нервно се отърси от притеснението си.

— Какво е смъртта — взе думата той — на твоята майка, лично твоята или моята? Ти си виждал единствено смъртта на майка си. Аз пък всеки Божи ден ги гледам как пукат като пуканки в Милосърдната майка и Ричмънд, след което ги разфасоват на отделни видове карантия в залата за дисекция. Гадост ти казвам, другояче не може да се нарече. Това просто няма никакво значение. Ти си отказал да коленичиш и да се помолиш за майка си пред смъртното й ложе, когато тя е искала само това от теб и нищо друго. Защо? Защото си се спекъл от йезуитски инат, само че си сбъркал, просто не знаеш кога да го използваш. За мен всичко това е зверска гавра. Мозъчните й лобове не функционират. Нарича доктора си сър Питър Тийзъл[22] и през цялото време бере лютичета от юргана си. Докато е траело, би трябвало да го приемаш откъм забавната му страна. Отказал си да изпълниш предсмъртното й желание, а на мен се сърдиш, че не съм започнал да вия на умряло като някоя от професионалните оплаквачки на Лалует[23]. Това е абсурдно! Сигурно съм го казал. Но в никакъв случай не съм искал да оскърбя паметта на майка ти.

Докато говореше, доби още дързост и продължи да се самонавива. Стивън закри зейналите рани, които думите бяха отворили в сърцето му, и рече хладно:

— Нямам предвид оскърблението на паметта й.

— Какво тогава? — попита Бък Мълиган.

— Ти обиди мен — отвърна му Стивън.

Бък Мълиган се завъртя на пета.

— О, ти си невъзможен човек! — възкликна.

И бързо заобиколи парапета. Стивън не помръдна от поста си, само плъзна поглед по спокойните води на морето към далечния нос. Море и нос размиха очертанията си. Слепоочията му пулсираха, погледът му се премрежи и той усети топлината на трескавите си бузи.

Един глас от вътрешността на кулата извика силно.

— Горе ли си, Мълиган?

— Идвам! — отвърна му Бък Мълиган.

Обърна се към Стивън и рече:

— Погледни морето. Какво му пука за разните ти оскърбления? Зарежи Лойола, Кинч, и ела тук долу. Саснакът[24] си иска сутрешния бекон.

Главата му щръкна за миг навръх стълбата, на едно ниво с покрива.

— Недей да се терзаеш по цял ден! — рече. — Аз съм човек непоследователен. Какво толкова си увесил нос?

Главата му се скри, ала провлаченият му, слизащ надолу бас прогърмя откъм стълбите:

И не мисли за любовта,

за скръбния й дял и път:

та Фергус стиска в длан юздите,

държи и сенките в нощта…[25]

Фергус е един от легендарните крале на древна Ирландия. Според преданието той се отказал доброволно от трона, за да доизживее дните си в покой и усамотение.]

Гористи сенки безмълвно плаваха в покоя на утрото, отминаваха стълбището, понесли се към морето, в което се бе загледал. Близо до брега и по-навътре огледалото на водата изсветляваше, разпенено от бързокрили, поривисти стъпки. Бялата гръд на мрачното море. Сплетени по двойки музикални акценти. Ръка подръпва струните на арфа, вие и усуква отекващите им акорди. Вълнистобели, навеки венчани слова блещукат върху тъмните талази.

Облак взе бавно да затуля слънцето, засенчи залива в тъмнозелено. Простираше се зад него, ами купата горчива вода. Песента на Фергус: пеех я сам в къщата, пощипвах тънките дълги струни. Вратата на стаята й беше открехната, за да слуша моята музика. Смълчан от страх и жалост, пристъпих към одъра. Тя плачеше в злочестото си ложе. Заради тези думи, Стивън, заради горчивата загадка на любовта.

Сега накъде?

Нейните тайни: стари перушинени ветрила, покани за танци с пиксюлче в края на картончето, попили миризмата на мускус, дрънкулка с кехлибарени зърна в заключеното й чекмедже. Птича клетка, окачена на слънчевия прозорец в къщата, където е живяла като малка. Слушала е стария Ройс в пантомимата Страшният турчин и се е превивала от смях заедно с останалите, когато запеел:

Аз съм момчето,

което, което

невидимо става,

щом пожелава.

Призрачно веселие, сгънато и прибрано, напоено с мускус.

 

Не се извръщай,

не тъгувай.

Сгънати и прибрани в паметта на природата[26] заедно с детските й играчки. Спомените нахлуха в умисления му ум. Нейната чаша с вода от крана в кухнята, когато дойде време за причастие. Издълбаната ябълка, напълнена с кафява захар, която се пече върху подставката в огнището в мрачна есенна вечер. Красиво оформените й нокти, почервенели от кръвта на въшките, които бе смачкала по ризите на децата.

В един сън бе пристъпила тихо към него, изпосталялото й тяло, загърнато в широките гробни одежди, от които се носеше миризма на восък и палисандър, дъхът й, надвесен над него, стаил безмълвие от тайни и едва доловим мъртвешки лъх.

Изцъклените й очи, вторачили се в мен от отвъдното, за да разтърсят душата ми, да ме сломят. Единствено мен. Призрачен светлик озарява агонията й. Призрачно блуждае върху изтерзаното й лице. Дрезгавият й продран дъх се дави в ужас, докато всички се молят на колене. Взорът й право в мен — да ме повали. Liliata rutilantium te confessorum turma circumdet: iubilantium te virginum chorus excipiat.[27]

Вампир! Мършояд.

Не, мамо. Остави ме, нека живея.

— Ей, Кинч!

Гласът на Бък Мълиган пропя от вътрешността на кулата. Приближи се до стълбите и отново се провикна. Стивън, все още разтреперан от прокървилата му душа, усети топлата ласка на слънчевите лъчи, а във въздуха зад него проехтяха гальовните слова:

— Дедале, бъди добро момче и ела тук долу. Закуската е готова. Хейнс ти се извинява за снощи. Всичко е наред.

— Идвам — отвърна Стивън и тръгна към тях.

— Хайде, ради Бога, побързай! — не се стърпя Бък Мълиган. — Ради мен и ради всички нас.

Главата му се скри, после пак цъфна.

— Казах му за твоя символ на ирландското изкуство. Адски му хареса. Изврънкай му една лира, чуваш ли! Или по-добре цяла гвинея.

— Днес получавам пари — подхвърли Стивън.

— От твоя училищен вертеп ли? — попита Бък Мълиган. — И колко? Четири лири? Значи даваш една назаем.

— Щом толкова искаш — отвърна му Стивън.

— Четири блестящи английски монети — вдъхнови се Бък Мълиган. — Чака ни страховит гуляй. Ще вземем акъла на друидските друиди. Четири вездесъщи златни лири.

Вдигна ръце във въздуха, затанцува по каменните стъпала и запя фалшиво на чист лондонски кокни.

Гръмко има ний да пеем,

уиски, бира, джин да леем.

На коронацията днес е ред,

гуляят ни ще е навред.

За коронацията пий докрай!

На коронацията чест отдай!

Топло слънце се усмихваше над морето. Никелираното бръснарско легенче блестеше, забравено върху парапета. Защо аз да го свалям долу? По-добре да го оставя да си стои тук цял ден, забравеното ни приятелство?

Отиде, взе го, повъртя го в ръце, усети хладните му стени, подуши лепкавата лигавост на пяната, в която бе бодната четката за бръснене. Така навремето носех кадилницата с тамян в Клонгоус. Сега съм друг, но и същият. Отново анагност. Слуга на слугите.

В мрачната сводеста трапезария на кулата захалатената фигура на Бък Мълиган сновеше енергично и неспокойно напред-назад край огнището, като ту закриваше, ту откриваше жълтеникавата му жарава. Два снопа мека дневна светлина проникваха откъм високите зъбери на крепостната стена и падаха върху покрития с каменна настилка под: там, където лъчите им се срещаха, във въздуха танцуваха изпарения от пържено и въглищен дим.

— Ще се издушим, бе! — обади се Бък Мълиган. — Хейнс, я отвори вратата!

Стивън остави легенчето за бръснене върху шкафчето за храна. Висока фигура се надигна от хамака, в който се бе излегнала, отиде до портата и дръпна двете й вътрешни крила.

— Имаш ли ключ? — попита глас.

— У Дедалус е — отвърна му Бък Мълиган. — По дяволите, не мога да дишам! — Изрева, без дори да вдигне поглед: — Кинч!

— В ключалката е — рече Стивън и излезе напред.

Ключът издращи дрезгаво, превъртя се два пъти и тежката порта се открехна, пусна светлината и свежия въздух да влязат вътре. Хейнс остана до вратата и надникна навън. Стивън придърпа куфара му към масата, седна върху него и зачака. Бък Мълиган метна пърженото в чинията до себе си. После я понесе, заедно с един голям чайник, тежко ги трупна върху масата и въздъхна облекчено.

— Жега! Разтапям се — изрецитира, — както казала свещта, когато[28]… — Но, млък! Нито думичка повече на тази тема. Кинч, събуди се! Хляб, масло, мед. Хейнс, пристигай! Кльопачката е готова. Благослови нас, Господи, и всичко това тук, разбира се, са твоите дарове. Къде е захарта? О, по дяволите, няма мляко.

Стивън извади от шкафа за храна хляба, купичката с мед и съдинката с масло. Бък Мълиган седна, но най-неочаквано се начумери.

— Що за кретенщина е това? — попита. — Казах й да дойде след осем.

— Ще го пием без мляко — обади се Стивън. — В шкафчето има лимон.

— О, върви по дяволите с твоите парижки моди — сопна му се Бък Мълиган. — Искам истинско мляко от Сандикоув.

Хейнс се приближи и прошепна.

— Оная жена с млякото идва.

— Бог да те благослови! — извика Бък Мълиган и скочи от стола си. — Сядай. Налей чай. Захарта е в торбичката. Не мога повече да им бая на проклетите яйца. Разряза бекона в тигана на три и го пльосна в отделните чинии с думите:

— In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti.[29]

Хейнс седна и взе да налива чая в чашите.

— Давам на всеки по две бучки захар — рече. — Виж какво, Мълиган, май си попрекалил с чая, много е силен, а?

Бък Мълиган, който режеше хляба на дебели филии, се обади с престорено бабешки глас:

— Като правя чай, чай е, както е казала баба ти Гроуган. Като правя вода, вода е.

— Това тук е чай и половина — изкоментира Хейнс.

Бък Мълиган продължи да реже и да фъфли.

— Тъй, тъй, госпожо Кейхил, рекла тя, а госпожата Кейхил й отвърнала: Бог да те поживи, миличка, само недей ги меши в една и съща съдина.

Поднесе на сътрапезниците си по една дебела филия хляб, намушена на нож.

— Това е фолклор — рече той съвсем сериозно, — специално за твоите книги, Хейнс. Пет реда текст, десет страници бележки за племената и морските божества на Дундрум. Напечатан и издаден от трите вещици в годината на големия вятър.

Обърна се към Стивън и попита с подчертано озадачен глас, като повдигна вежди:

— Кажи, братле, къде се споменаваше за чая и водата на баба ти Гроуган, в Мабиногион или в Упанишадите?

— О, съмнявам се — умислено отвърна Стивън.

— Съмняваш се? — повтори Бък Мълиган със същия сериозен тон. — И по каква причина, моля?

— Мисля си — започна Стивън, като не спираше да дъвчи, — че тя не съществува нито във, нито извън Мабиногион. Според мен старицата Гроуган е родственица на Мери Ан.

Лицето на Бък Мълиган грейна в доволна усмивка.

— Страхотно! — после додаде с приятно предвзет тон, като оголи белите си зъби и блажено замига на парцали. — Така ли смяташ? Истинска прелест!

Но ето че лицето му се заоблачи и той изрева с дрезгав, стържещ глас, като отново подхвана да сече хляба на филии с енергичен замах:

Мери Ан е мъжкарана,

знае да прескача яма.

Поли запретнала веднъж,

изпикала се досущ кат’ мъж.

Лапна едно парче бекон и продължи да си тананика ръмжеливо с пълна уста.

Рамката на вратата притъмня, затулена от човешки силует.

— Млекото, сър.

— Влизай, мадам — рече Мълиган. — Кинч, подай каната!

Старицата се приближи и застана до лакътя на Стивън.

— Хубава заран, нали, сър? — подзе любезно. — Слава на Господа!

— На кого? — попита Мълиган и я стрелна с поглед. — О, да, да. Разбира се.

Стивън се протегна назад и извади каната за мляко от шкафчето за храна.

— Островитяните — поясни Мълиган и се обърна небрежно към Хейнс — имат навика да споменават често колекционера на обрязана плът.

— Колко, сър? — попита старицата.

— Една кварта — отвърна й Стивън.

Загледа я, докато наливаше първо в мярката, после в каната гъстото бяло мляко, не нейното собствено. Стари спаружени цицки. Отново напълни една мярка и малко отгоре. Престаряла и потайна, дошла от утринния свят, може би негова пратеничка. Докато сипваше, не спря да хвали млякото си. Клекнала до кротката крава призори насред пищното поле, като вещица върху отровна гъба, чевръстите й пръсти мачкат църкащите бозки. Добичетата мучат доволно, познават я, харни хайвани с гладка козина от росна коприна. Харни хайвани, сирота старуха — все имена от време оно. Грохнала скитница, една от низшите безсмъртни, все да робува — на своя завоевател, на безхаберния предател — жена-рогоносец, познала измените и на двамата, вестителка на сумрачното утро. Дошла да служи или да укорява, това и той не знаеше; ала от нея услуга не искаше да проси.

— Бива си го — рече Бък Мълиган, докато пълнеше чашите на останалите с мляко.

— Опитай го, сър — подкани го тя.

И той отпи по нейно настояване.

— Ако човек можеше да кара само на качествена храна като тази — обърна се той към нея и повиши глас, — тогава в тая страна нямаше да има толкова много изгнили зъби и вътрешности. Живеем в блато, ядем евтини боклуци, а улиците ни са павирани с прах, конски фъшкии и туберкулозни храчки.

— Ти, сър, медицина ли изучаваш? — попита възрастната жена.

— Да, мадам, медицина — отговори й Бък Мълиган.

Стивън слушаше, потънал в презрително мълчание. Ето я, сведе старата си глава пред ясния и висок глас, пред нейния лечител, дето костите й ще намества, пред нейния врач и знахар; а мен ме пренебрегва. Гласът, дето ще опрости греховете й и ще помаже всичко останало от нея, освен нечистите й женски слабини[30], тя, сътворената от мъжка плът, а не по Божи образ и подобие, тя, жертвата на змията изкусителка. Пред високия и ясен глас, дето я накара да замълчи, а недоумяващите й очи — да шарят неспокойно.

— Разбираш ли какво ти казва? — попита я Стивън.

— По френски ли говорите, сър? — извърна се старицата към Хейнс.

Хейнс отново се обърна самоуверено към нея, този път с по-дълга реч.

— По ирландски — намеси се Бък Мълиган. — Ти галски знаеш ли?

— Ба, помислих си, че може да е по нашенски — рече тя, — нещо тъй гаче ли ми прозвуча. — Ти, сър, от Западното крайбрежие ли си[31]?

— Аз съм англичанин — отвърна й Хейнс.

— Той е англичанин — потвърди Бък Мълиган — и според него ние в Ирландия трябва да говорим по ирландски.

— Абе, то че трябва, трябва — каза старицата, — срамота е, дето и аз бъкел не знам. Чувала съм от наши хора, дето го говорят, че бил голяма работа.

— Голяма не е думата, бабо — обади се Бък Мълиган. — Той е изключително красив език. Ей, Кинч, налей още чай. Една чаша, мадам?

— Не, сър, сполайти! — рече тя, — и пъхна ръка в кръглата дръжка на гюма, готова да си върви.

Хейнс я спря с думите си:

— Взе ли си парите? Виж, Мълиган, дай да й платим, нали така?

Стивън доля трите чаши.

— Пари ли, сър? — рече тя и се закова на място. — Ами то седем сутрини по една пинта по два пенса прави седем по две, което прави шилинг и два пенса отгоре, а тези три сутрини кварта за по четири пенса е три кварти прави шилинг, после едно и две значи всичко два и два, нали, сър[32]?

Бък Мълиган въздъхна и тъй като си бе натъпкал устата с кора хляб, дебело намазана с масло и от двете страни, изпъна крака и взе да рови в джобовете на панталона си.

— Плащай, без да се цупиш — усмихна му се Хейнс.

Стивън си наля трета чаша от гъстото истинско мляко, после му сложи лъжица чай, колкото за цвят. Бък Мълиган измъкна един гулден, повъртя го фокуснически между пръстите си и извика:

— Чудо на чудесата!

Плъзна го по масата към жената и рече:

— От мене повече не искай, скъпа. Аз давам ти сега всичко на света[33].

Стивън сложи монетата в търпеливо протегнатата й ръка.

— Дължим ти още два пенса — рече той.

— Има време, сър — рече тя и взе монетата. — Нали пак ще идвам. Довиждане, господа.

Поклони се и излезе, сподиряна от нежното припяване на Бък Мълиган.

Сърце на сърцето ми, много ли бе?

Още ще сложа в твойте нозе.

Обърна се към Стивън и рече:

— Сериозно, Дедале. Без пукнат грош съм. Бягай в тъпото си училище и ни донеси малко пари. Днес поетите да пийнат трябва здраво и да си погуляят при това. Защото сега Ирландия очаква от всеки мъж дълга си да изпълни[34].

— Което ми напомня — рече Хейнс надигайки се, — че днес трябва да посетя вашата национална библиотека.

— Първо плуването! — отсече Бък Мълиган.

Обърна се към Стивън и го попита с ласкав тон:

— Днес не е ли денят за месечното ти къпане, Кинч?

После се обърна към Хейнс:

— Нашият нечист поет никога не се къпе повече от един път месечно.

— Цяла Ирландия се къпе в Гълфстрийма — изрепчи му се Стивън, докато медът бавно се процеждаше върху филията му.

Хейнс се обади откъм ъгъла, където с финес завързваше шалче около отворената яка на блузата си за тенис:

— Възнамерявам да съставя сборник с вашите премъдрости, ако, разбира се, ми разрешите.

На мен говори. Мият, плакнат, търкат, жулят. Agenbite of inwit: Угризенията на съвестта. Съвестта. Но петното си стои.

— Като онази за пукнатото огледало на слугинята като символ на ирландското изкуство. Дяволски добра е.

Бък Мълиган срита Стивън под масата и продължи с мазен тон:

— О, Хейнс, ти да го чуеш какво мисли за Хамлет!

— Ама аз не се шегувам — отвърна Хейнс, като продължаваше да говори на Стивън. — Дойде ми наум, когато онази клета старица се появи.

— Ще спечеля ли от това? — попита Стивън.

Хейнс се изсмя, и, като взе меката си сива шапка от пръчките на хамака, рече:

— Виж, това вече не знам.

Отиде до вратата. Бък Мълиган се приведе към Стивън и му изсъска гневно:

— Сега вече му бръкна в джигера. Защо го изтърси?

— Че какво пък? — рече Стивън. — Нали ни трябват пари. Според теб от кого да ги измъкнем — от млекарката или от него? Давай да хвърляме ези-тура.

— Аз все му внушавам колко си готин — продължи Бък Мълиган, — след което ти пристигаш и мигом разваляш впечатлението с циничната си усмивчица и с йезуитския си песимизъм.

— Виж, зарежи ги тия — отвърна му Стивън, — няма надежда нито в нея, нито в него.

Бък Мълиган въздъхна печално и сложи длан върху ръката на Стивън.

— Само в мен, Кинч — рече.

Изведнъж промени тона си и додаде:

— Ако трябва да сложа ръка на сърцето си, ще кажа, че си напълно прав. Зарежи кой за какво го бива. Играй си с тях, както правя аз. Всички да вървят по дяволите! Дай да се измъкваме оттук.

Изправи се, тържествено развърза и свали халата си, после рече смирено:

— И Мълиган го съблякоха[35].

Изпразни джобовете си върху масата.

— Ето ти сополивия парцал.

Сложи си колосана риза и предизвикателна вратовръзка, като същевременно им говореше, гълчеше ги, тях, както и полюляващата се верижка на джобния часовник. Пъхна ръце в скрина и взе да тършува, смъмри чистата си носна кърпа, че се крие и не ще да се покаже. Угризения. Боже, разбери, просто трябва да държим на образа си. Искам червеникавокафяви ръкавици и зелени обувки[36]. Противоречие. Противоречали си[37]? Е, добре — противореча си. Меркурий Малахия. Приказливите му ръце метнаха един поизмачкан черен снаряд.

— Ето ти и твоята шапка ала Латинския квартал — рече.

Стивън я улови и я сложи на главата си. Хейнс им подвикна от прага:

— Идвате ли, братлета?

— Готов съм — отвърна му Бък Мълиган и пое към вратата. — Побързай, Кинч. Май до шушка омете закуската. — Отмина надменен и важен, после съобщи с прискърбие:

— И като излезе вън, плака горко[38].

Стивън взе ясеновия си бастун от мястото, където бе подпрян, тръгна подире им и, докато другите слизаха по стълбите, спря пред мудноподвижната желязна порта и я заключи. Пъхна огромния ключ във вътрешния си джоб.

От дъното на стълбата Бък Мълиган го попита:

— Взе ли ключа?

— У мен е — отвърна му Стивън и ги изпревари.

Продължи напред. Зад гърба си чуваше как Бък Мълиган удря с тежката си хавлиена кърпа по щръкналите стебла на папрати и треви.

— Долу, сър! Как се осмелявате, сър?

Хейнс попита:

— Плащате ли наем за кулата?

— Дванайсет лири — отвърна му Бък Мълиган.

— И то директно на военния министър — додаде Стивън през рамо.

Поспряха, докато Хейнс огледа кулата и накрая рече:

— Зиме сигурно е много мрачна. Мартело[39], така ли й викате?

— Били Пит[40] ги е построил тези кули — обади се Бък Мълиган, — когато французите са душели наоколо. Но нашата е омфал[41].

— Каква, викаш, е твоята версия за Хамлет? — обърна се Хейнс към Стивън.

— О, не, повече не издържам! — изкрещя Бък Мълиган сякаш от болка. — Да не съм ви Тома Аквински, не мога да измъдря петдесет и пет първични първопричини. Не и преди да се заредя с няколко пинти.

Обърна се към Стивън и, като кокетно подръпна надолу връхчетата на жълтата си жилетка, рече:

— Кинч, и на теб ти трябват най-малко три пинти, нали така?

— Толкова сме чакали — рече Стивън апатично, — ще почакаме още малко.

— Но ти възбуди любопитството ми — рече Хейнс приятелски. — За някакъв парадокс ли става дума?

— Пфу! — изпъшка Бък Мълиган. — Отдавна сме надраснали Оскар Уайлд и парадоксите. Това е нещо много по-просто. С помощта на числата той доказва, че внукът на Хамлет е дядо на Шекспир. И че той самият е призракът на собствения си баща.

— Какво? — извика Хейнс и вдигна пръст към Стивън. — Той ли?

Бък Мълиган метна пешкира около врата си като епитрахил и, като се преви надве в разгулен смях, прошепна в ухото на Стивън:

— О, ти, сянко на Кинч Старши! Яфет[42] търси баща си!

— Сутрин винаги сме уморени — обърна се Стивън към Хейнс. — Пък то е доста дълго за разправяне.

Бък Мълиган, който пак мина най-отпред, вдигна ръце във въздуха.

— Едната свята пинта сал може да развърже езика на Дедалус — изрецитира тържествено.

— Искам да кажа — Хейнс започна да обяснява на Стивън, докато крачеха подир Бък, — че тази кула и стръмнините наоколо ми напомнят някак за Елсинор. Скала, която надвесва се над собствената бездна, така ли беше?

За миг Бък Мълиган се извърна рязко към Стивън, ала нищичко не каза. В този ведър безмълвен миг Стивън видя себе си, облечен в евтин избелял траур, сред други, пъстроцветни одеяния.

— Това е наистина прекрасен разказ — подхвърли Хейнс и те отново спряха.

Очи, бледи като освеженото от вятъра море, още по-бледи, строги и разсъдливи. Господарят на моретата[43] се загледа на юг към залива, в който не се виждаше нищо друго освен извития стълб дим на пощенското корабче, разточен на фона на ясно очертания хоризонт, както и една гемия, която лавираше край Мъглинските плитчини.

— Някъде съм чел и неговото теологическо тълкуване — продължи той някак объркано. — Идеята за Отца и Сина. Синът, който иска да изкупи вината пред Отца си[44].

Лицето на Бък Мълиган мигом се разтегна в закачлива усмивка. Изгледа ги, добре избръснатата му челюст се отвори нехайно и нахакано, а очите му, ненадейно изпразнени от всякаква проницателност, замигаха с налудничава веселост. Заклати глава наляво-надясно като кукла, периферията на панамената му шапка запърха игриво, а той запя с тих и насмешлив глас:

Младеж нестандартен ме знае света

с майка еврейка и пиле баща.

Не съм хич съгласен със Йосиф столаря.

Апостоли, пия за вас и Калвария.

Вдигна предупредително показалец.

Ако някой не вярва, че идвам отвъд,

от моето вино ще пие друг път.

Водица да пие такъв и да знае,

че тя преди мене пак вино била е.

Дръпна бастуна на Стивън като за сбогом и изтича до ръба на скалата, размаха ръце сякаш издути хриле или пък криле на човек, който се кани да полети, и продължи:

Приятелю, сбогом, нахранен ще си.

Възкръсна ли, гроба ми ти потърси:

на Елеон духа, пък аз съм от сой

хвъркат, хайде, сбогом, приятелю мой.[45]

Подрипна пъргаво към Дупката Четирийсет Фута с размахани като криле ръце, заподскача енергично, а широкополата шапка на Меркурий пърхаше върху главата му разлюляна от свежия вятър, който донесе до ушите им отривистите му птичеподобни крясъци.

Хейнс, който се подсмихваше сдържано, застигна Стивън и му каза:

— Май не бива да се смеем на богохулствата му. Въпреки че самият аз не съм вярващ, така да се каже. Но понеже е голям веселяк, и сквернословията му изглеждат някак безобидни, нали? Как го нарече? Йосиф столаря ли?

— Това е така наречената Балада за Иисус Шегаджията — отвърна му Стивън.

— О! — възкликна Хейнс. — Значи и преди си я чувал.

— По три пъти всеки Божи ден след ядене — сухо му докладва Стивън.

— И ти не си вярващ, нали? — попита го Хейнс. — Искам да кажа вярващ в тесния смисъл на думата. Сътворение от нищото, всичките там чудеса, плюс личен Бог[46].

— Според мен тази дума има само един смисъл — отсече Стивън.

Хейнс спря, извади лъскава сребърна кутийка, върху която блещукаше зелен камък. Натисна я с палец, тя се отвори с изщракване и я поднесе на Стивън.

— Благодаря — каза Стивън и си взе цигара.

Хейнс също си взе цигара и затвори табакерата с щракване. Пъхна я обратно в джоба на сакото си, а от жилетката си измъкна никелирана кутийка с прахан, която също отвори с изщракване, а след като си запали цигарата, сви шепи около пламъка на праханта и го поднесе към Стивън.

— Да, разбира се — подзе, когато и двамата продължиха да вървят. — Човек или вярва, или не вярва, така е. Самият аз не мога да преглътна идеята за личен, за лично мой Бог. Предполагам, че и ти не си неин привърженик, а?

— Ти май виждаш в мен — каза Стивън с мрачно неудовлетворение — едно ужасно олицетворение на свободната воля.

Продължи да крачи в очакване да бъде отново заговорен, като влачеше ясеновия бастун по земята. Заостреният му шип скрибуцаше плавно подире му, следваше го по петите. Моят дух покровител ме следва и зове: Стииииивън! Криволичеща линия по пътеката. Довечера ще крачат по нея, когато дойдат по тъмно. Той иска онзи ключ. Но ключът е мой, защото аз плащам наема. И за отплата сега сърбам попарата. Дай му и ключа. Всичко. И без това ще си го поиска. Разбрах го по очите му.

— В края на краищата — започна Хейнс…

Стивън се обърна и забеляза, че студеният взор, който го бе измервал от глава до пети, не беше вече толкова враждебен.

— В края на краищата, според мен човек може да бъде свободен. Струва ми се, че всеки е господар на себе си.

— Аз съм слуга на двама господари — рече Стивън, — един английски и един италиански.

— Италиански ли? — учуди се Хейнс.

Смахната кралица, престаряла и ревнива. На колене пред мен.

— Има и още един, трети — додаде Стивън, — на когото му трябвам за дребни услуги.

— Италиански ли? — не спря да се учудва Хейнс. — Какво искаш да кажеш?

— Британската империя — отвърна му Стивън и по бузите му плъзна червенина, — и Светата римокатолическа и апостолическа църква.

Хейнс махна от долната си устна залепнало парченце тютюн и продължи:

— Напълно те разбирам — рече спокойно. — Вероятно всеки ирландец мисли така. Ние в Англия смятаме, че сме се отнесли крайно несправедливо към вас. Май историята е виновна за това.

В главата на Стивън гръмнаха гордите всесилни титли, прогласиха триумфа на собствените си нагли камбани: et unam sanctam catholicam at apostolicam ecclesiam[47]: бавното израстване и промените в ритуала и догмата, подобно на собствените му разредени мисли, алхимия на звездите. Символ на апостолите[48] в месата за папа Марцел[49], гласовете се сливат, извисяват се гръмогласно и неотстъпчиво, а зад песнопението им стои ангелът бдител на войнстващата църква, обезоръжава и пъди нейните ересиарси. Орди от ересиарси прехвърчат с накривени митри: Фотий[50] и пасмината подигравчии, към която се числи и Мълиган; Арий[51], дето цял живот оборвал единосъщието на Сина с Отца; Валентин[52], дето с презрение отказвал да приеме земната плът на Христовото тяло, и нежният африкански еретик Савелий[53], дето твърдял, че Отецът и неговият собствен Син са едно и също. Думи, които Мълиган бе току-що подхвърлил присмехулно по адрес на непознатия. Празни подигравки. Бездната със сигурност ожида всички ония, дето вятър сеят: ще ги застигнат, със заплахи ще ги обсипят, със сила ще ги сломят, ще им надвият храбрите ангели на църквата, войнството на Михаил, дето винаги я е бранил с копия и щитове във време на разпри.

Чуй, чуй! Продължителни аплодисменти. Zut! Nom de Dieu![54]

— Разбира се, аз съм британец — обади се гласът на Хейнс — и се чувствам такъв. И никак не искам да виждам страната си да попада в ръцете на германските евреи. Боя се, че именно в това се състои нашият национален проблем, поне засега.

На ръба на скалата се виждаха двама души, стояха и гледаха: търговец и лодкар.

— Плава към пристанището на Булък.

И лодкарят някак презрително тръсна глава към северния край на залива.

— Дълбоко е около пет клафтера — уточни. — Ала дойде ли приливът някъде около един по пладне, ще излезе на повърхността. Днес е деветият ден[55].

Онзи, дето се удави. Една гемия се обърна по вятъра насред разпенения залив в очакване подутата бохча да изплува, да изблещи към слънцето подпухналото си бяло като сол лице. Ето ме!

Продължиха да слизат по лъкатушещата пътека към брега. Бък Мълиган се покатери върху висок камък, по риза, вятърът бе преметнал незащипаната му вратовръзка през едното рамо. Недалеч от него някакъв младеж се бе хванал за издатина в скалата и в дълбокото желе на водата зелените му крака се движеха бавно, жабешката.

— Брат ти тук ли е, Малахия?

— В Уестмийд е. Заедно с Банън.

— Още ли е там? Получих картичка от Банън. Пише, че е срещнал една малка сладурана. Нарича я фотомацка.

— Снимки, а? И кратка експонация.

Бък Мълиган седна да развърже обувките си. Възрастен мъж изникна край издадената напред скала с пламнало зачервено лице. Покатери се по камънака, водата още лъщеше по темето и сивокосия венец около тонзурата му, стичаше се по гърдите и корема му, струеше през черната му провиснала препаска.

Бък Мълиган му направи място да мине, погледна към Хейнс и Стивън, прекръсти се благочестиво, допря нокътя на палеца си до челото, устните и гърдите.

— Сиймор се е върнал в града — провикна се младият, който се държеше за издадената скала. — Зарязал е медицината и се е записал в армията.

— О, да върви по дяволите! — отвърна му Бък Мълиган.

— Ами той си върви! Следващата седмица вече ще го строяват в две редици. Познаваш ли червенокосата от Карлайл, онази Лили?

— Да.

— Снощи се занасяла с него на пристанището. Баща й е червив с пари.

— Тя не беше ли нещо трудна, а?

— А, за това най-добре питай Сиймор.

— Сиймор и военна униформа! — извика Бък Мълиган.

Заклати глава в недоумение, свали си панталоните, изправи се и изрецитира баналното:

— Червенокосите жени ебливи са като кози!

После млъкна отведнъж и взе панически да опипва тялото под развяната си риза.

— Липсва ми дванайсетото ребро — извика той. — Значи съм Ubermensch. Беззъбият Кинч, а аз — свръхчовек[56].

Измъкна ръце от ръкавите на ризата и я хвърли зад гърба си при другите дрехи.

— Идваш ли, Малахия?

— Разбира се. Мръдни малко да се пъхна до теб в леглото.

Младежът заплува назад и с няколко дълги, силни замаха стигна средата на залива. Хейнс седна на един камък, пушеше.

— Няма ли да дойдеш? — попита го Бък Мълиган.

— По-късно — отвърна му Хейнс. — Не и с пълен стомах.

Стивън се обърна.

— Тръгвам си, Мълиган — рече той.

— Дай ми ключа, Кинч — провикна се Бък Мълиган, — да затисна с него дрехите си.

Стивън му подаде ключа. Бък Мълиган го постави върху купчината дрехи.

— И два пенса — додаде, — за една халба. Хвърли ги ей там.

Стивън хвърли двата пенса върху меката купчинка. Обличане, събличане. Бък Мълиган изопна тяло, прилепи длани пред гърдите си и рече тържествено:

— Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу[57]. Тъй рече Заратустра.

Възпълното му тяло скочи във водата.

— Нали пак ще се видим — рече Хейнс, като се обърна към Стивън, който вече крачеше нагоре по пътеката и се усмихна на дивия ирландец.

Рогата на бик, копитата на кон, усмивката на саксонец[58].

— В Кораба — провикна се Бък Мълиган. — В дванайсет и половина.

— Добре — съгласи се Стивън.

Продължи нагоре по криволичещата пътека.

Liliata rutilantium.

Turma circumdet.

Iubilantium te virginum.

Сивокосият ореол на свещеника в една ниша, където се обличаше дискретно. Няма да спя тук тази нощ. Вкъщи също не мога да отида.

Един глас, мелодичен и монотонен, му извика откъм морето. Той зави по пътечката и му махна с ръка. Гласът отново се провикна. Пригладено лъскава кафява глава, като на тюлен, навътре в морето, кръгла.

Узурпатор[59].

Бележки

[1] Първа част. Телемахия[2]

[2] За всеки епизод от романа си „Одисей“ Джойс съставя отделен скрит план или, както сам го нарича, схема, който публикува посредством свои приятели литературни критици и коментатори. Първият такъв план е бил изпратен на Карло Линати през септември 1920 г., вторият — на Валери Ларбо в края на 1921 г., който впоследствие е бил разпространяван и от Силвия Бийч.

Всеки епизод на романа се развива в точно определено място на действието и час, свързва се (с изключение на първите три епизода) с даден орган на тялото, както и с дадено изкуство, притежава свой съответен символ и специфична техника. Всеки епизод има и заглавие, съответстващо на герой или епизод от Омировата „Одисея“. Някои от епизодите имат и свой цвят. Тези съответствия ще бъдат представени в началото на бележките към всеки епизод.

Тук е мястото да отбележим, че в първите три епизода липсва орган на тялото. Вероятно това е така, защото въпросните епизоди се занимават главно с действията и мислите на Стивън Дедалус, който е един от тримата главни герои в романа и символизира духовното начало. По същия начин последният епизод, който се занимава изцяло с размишленията на Мариън Блум, която от своя страна символизира майката земя, няма съответстващо изкуство, тъй като тя е олицетворение на самата природа, тоест антитеза на изкуството.

Нека споменем, че някои от дадените тук бележки имат не само обяснителен, но и тълкувателен характер.

[3] 1. Телемах

Време на действието: осем часа сутринта на 16 юни 1904 г., четвъртък. Място на действието: кулата Мартело при Сандикоув, на брега на Дъблинския залив, на седем мили югоизточно от центъра на Дъблин. Орган: няма. Изкуство: теология. Цветове: бяло, златисто. Символ: наследник. Техника: повествователна.

Съответствия: Стивън — Телемах, Хамлет; Мълиган — Антиной, чичото на Хамлет Клавдий, млекарката — Ментор.

[4] „И ще се приближа до Божия жертвеник“ (лат.) — начало на литургия, която се отслужва на латински.

[5] Етимологията на името идва от думата kinchin, което означава „дете“ според Уилям Йорк Тиндъл, но според Ричард Елман, най-известният биограф на Джеймс Джойс, името представлява „имитация на режещото острие на нож“. Тук сме избрали варианта Кинч, който звучи точно както в оригинала и същевременно има звукоподражателна стойност.

[6] Тук Мълиган пародира думите на Христос към учениците му по време на Тайната вечеря: „И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло.

И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.“ Матей 26:26-28.

Мълиган използва женската форма на името на Христос — Христина, като по този начин намеква за така наречената черна литургия, която непочтително се отслужва, като в олтара се поставя кръв, взета от жена.

[7] Св. Йоан Златоуст (ок. 344–407) — прочут църковен проповедник и оратор. Патриарх на Константинопол (397–403). Неговите слова и поучения са поместени в сборника „Златоструй“, съставен от цар Симеон I.

[8] В името на Стивън Дедалус се вплитат алюзии от една страна за първия християнски мъченик Св. Стефан (Стивън), убит с камъни за богохулство, а от друга — за митическия архитект, механик и скулптор от Атина Дедал. Самото име подсказва, че героят е мъченик, творец и изгнаник. Тук сме запазили формата Дедалус, вместо Дедал, тъй като с това име се явява героят в „Портрет на художника като млад“ в превод на Николай Б. Попов, изд. „Народна култура“, 1981.

[9] Става дума за Алджернън Чарлс Суинбърн (1837–1909) — английски поет, доста близък по стилово-тематични предпочитания до прерафаелитите. Цитатът е от неговата поема „Триумфът на времето“ (1866).

[10] Море винобагро (гр.) — „Одисея“, изд. „Народна култура“, 1971 г.; превод: Георги Батаклиев.

[11] Морето! Морето! (гр.). Цитат от съчинението „Анабазис“ на старогръцкия историк Ксенофонт от Атина (ок. 430–354 г. пр.Хр.), в което се разказва за похода на 10 000 гръцки наемници, начело с Кир Млади, към вътрешността на персийската държава и изпълненото с опасности оттегляне до Черно море. „Морето! Морето!“ бил победният вик на наемниците, когато най-накрая зърнали водите на Босфора.

[12] Хиперборейци — митически народ, който не познавал старостта, живеел във вечно щастие и вечна пролет отвъд крайния Север и почитал Аполон в един от ранните му образи. Тук обаче по-скоро се има предвид ницшеанското разбиране за свръхчовека, за когото Ницше използва термина хипербореец в „Антихрист“ — първата част на своя труд „Воля за власт“ (1896). Той е господар на себе си и на останалите, стои над „тълпата“ и не се съобразява с нормите на традиционното християнство, като признава за единствен морален критерий собствената си воля.

[13] Тук поведението на Стивън напомня това на Хамлет, който отказва да свали траурните си дрехи, след като всички останали в кралския двор вече са го сторили. По времето на викторианската епоха строгият траур, особено когато син жалее майка си, е повелявал черен костюм, черни обувки, черни чорапи и вратовръзка и строги ограничения в социалния живот. Сиво облекло се е считало неприемливо за такива случаи.

[14] Нека читателят не се озадачава, че тук както и в целия роман ще липсват кавички там, където е граматически правилно да ги има — в случая при наименованието на кръчмата „Кораба“. Джойс ги е ненавиждал. Дори в договора за отстъпване на авторските права, сключен от издателството с неговия внук Стивън Джеймс Джойс, това е залегнало като отделна клауза. Където е необходимо, липсващите кавички ще бъдат заменени с курсив, за по-голяма яснота.

[15] G. P. I. — General paralysis of the insane. Напредваща парализа на душевноболните. Късно сифилитично заболяване на мозъка, което се проявява десет-петнайсет години след заразяването. Една от най-тежките психични болести.

[16] Коноли Норман (1853–1908) — известен ирландски психиатър, изучавал по-специално лудостта, който въвежда подобрени методи за лекуване на душевноболните по времето, когато ръководи Ричмъндската лудница от 1886 до 1908 г.

[17] Гневът на Калибан… — Перифраза от предисловието към романа на Оскар Уайлд „Портретът на Дориан Грей“ (1891), което гласи: „Враждебността на деветнайсетия век към Реализма е гневът на Калибан, видял собствения си образ в огледалото. Враждебността на деветнайсетия век към Романтизма е гневът на Калибан, който не е видял собствения си образ в огледалото.“ — Оскар Уайлд, Избрани творби, „Портретът на Дориан Грей“, превод: Красимира Тодорова, изд. „Народна култура“, 1980.

Уайлд използва Калибан, грубия и зъл герой от Шекспировата пиеса „Бурята“, като символ на еснафския манталитет на деветнайсети век.

[18] Тук е перифразирана част от диалога от есето на Оскар Уайлд „Упадъкът на лъжата“(1889). Сирил казва на Вивиан: „Разбирам напълно възражението ти Изкуството да се третира като огледало. Считам, че това ще сведе гения до положението на пропукано огледало. Но не смятам, че сериозно искаш да кажеш, че Животът подражава на Изкуството и че всъщност Животът е огледалото, а Изкуството — действителността.“ Оскар Уайлд, Избрани творби, том трети; превод: Радка Крапчева, изд. „Народна култура“, 1984.

[19] Ирландски жаргон за англичаните, заимстван от начина, по който индианците наричат северноамериканците в романите на Джеймс Фенимор Купър (1789–1851).

[20] Матю Арнолд (1822–1888) — английски поет. Получава образованието си в Оксфорд, където по-късно става и професор по поетическо майсторство. В по-зряла възраст започва да пише проза, както и есета върху литературата, образованието и обществото, които му създават име на най-големия критик на своето време.

[21] Шин Фейн (Sinn Fein) на ирландски означава „ние сами“. Първоначално това е било мотото на ирландски патриотични групи, които са се сформирали около 1890 г. за възраждане на ирландския език и култура, а по-късно така започва да се нарича политическото движение за национална независимост.

[22] Сър Питър Тийзъл — избухлив, но добросърдечен възрастен джентълмен, герой от пиесата на Ричард Шеридан (1751–1816) „Училище за скандали“(1777).

[23] Дъблинска погребална агенция, в рекламата на която се твърдяло, че осигурява всичко, включително и професионални оплаквачки.

[24] Саснак (Sassenach) — галска дума, означаваща „английски“ или „англичанин“.

[25] Из стихотворението на Уилям Бътлър Йейтс (1865–1939) „Кой тръгва с Фергус?“. Превод: Владимир Трендафилов. Изд. „Народна култура“, 1990.

[26] В книгата си „Израстването на душата“ (1896) английският теософ Алфред Пърси Синет (1840–1921) въвежда концепцията за универсалната памет на природата, където се пазят всички събития и идеи от сътворението на света насам.

[27] „Нека множеството богомолци, блеснали като бели лилии, се съберат край теб. Нека славен хор от девици те приеме“ (лат.). Молитва, която често се чете, когато наблизо няма свещеник. По правило може да се чете от всеки достоен човек — мъж или жена. Продължение на същата молитва се среща на стр. 27.

[28] Визира се началото на мръсен виц, в който става дума за мастурбираща жена.

[29] В името на Отца и Сина и Светия Дух (лат.).

[30] При болни и умиращи само слабините не се мажат с миро.

[31] В началото на XX в. галският като разговорен език е бил запазен само в Западна Ирландия.

[32] В един шилинг има дванайсет пенса; в една кварта има два пинта.

[33] Тук, както и в двустишието по-долу, Бък Мълиган отново цитира Суинбърн, „Песни преди изгрев“ (1871).

[34] Знаменита фраза на адмирал Нелсън преди битката при Трафалгар (1805), но в случая името Англия е заменено с Ирландия.

[35] Срв. „И, като Го съблякоха, облякоха Му багреница“ (Матей 27:28).

[36] Това своеобразно облекло се свързва с модните в края на XIX в. декадентство, краен естетизъм и индивидуализъм.

[37] Цитат от „Песен за себе си“, Уолт Уитман.

[38] Тук текстът подлежи на двояко тълкуване. От една страна Butterly е име на човек, който наистина съществува, както читателят ще се увери по-нататък в романа, но Бък Мълиган точно тук не го среща, затова асоциацията клони към думата „bitterly“ („горко“), откъдето и преводът. Срв. „И спомни си Петър думата, казана му от Иисуса: преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И като излезе навън, плака горко.“ (Матей 26:75).

[39] По името на нос Мартело в Корсика, където през 1794 г. англичаните много трудно превзели подобна крепост. Крепостите са били построени на ключови позиции по ирландското крайбрежие през 1803–1806 като отбранителни съоръжения в случай на френско нашествие по време на Наполеоновите войни.

[40] Уилям Пит (1759–1806) — министър-председател на Англия, когато крепостите Мартело са били построени.

[41] Омфал на гръцки означава „пъп“.

[42] Става дума за роман от Фредерик Мариат (1792–1848), в който са описани приключенията на подхвърлено дете, което търси баща си. Яфет също така е и името на най-малкия син на Ной.

[43] Има се предвид известната английска песен „Британия господства над моретата“, която възхвалява действително съществувалото надмощие на английския търговски и военноморски флот докъм 1914 г. Но е и намек за бог Посейдон, който непрекъснато пречи на Одисей да се върне в родната си Итака.

[44] Тук, макар и да говори за теология, Хейнс очевидно има предвид по-скоро Хамлет.

[45] Преводът на „Балада за Иисус Шегаджията“ е на Евгения Панчева.

[46] Намек за английското протестантство, според което всеки християнин трябва да осъществи лична връзка със своя Бог, без посредник помежду им, защото Бог е лично загрижен за всяка човешка душа.

[47] „(Вярвам) и в една Свята, католическа и апостолска Църква“ (лат.). Из никео-константинополския символ на вярата.

[48] Символ на апостолите — нарича се така, защото всяка една от неговите дванайсет точки се свързва с един от апостолите.

[49] Папа Марцел II (1501–1555) е живял само двайсет и два дни след коронацията си през 1555 г. Месата, посветена на него, за която става дума в текста, е написана от италианския композитор Джовани Пиерлуиджи да Палестрина и е била изпълнена за пръв път в Дъблин през 1898 г.

[50] Фотий (ок. 810-ок. 891) става константинополски патриарх през 857 г. против волята на папата по време на големи политически и религиозни противоборства. По негово време са покръстени българите (864). Римокатолическата църква смята Фотий за „един от най-големите си врагове“, защото източната схизма, на която той слага началото, довежда до отделянето на Източното православие от Римския католицизъм през 1054 г.

[51] Арий (ок. 256–336). Първият Никейски събор (325) осъжда Арий като еретик, защото в противовес на съществуващата догма смята, че Отецът, Синът и Светият Дух не са единосъщни.

[52] Валентин (ум. ок. 166) — египетски гностик, проповядвал своята ерес в Рим. Твърдял, че Христос е нямал „земно тяло“.

[53] Савелий (III в.). Според неговата ерес Отец, Син и Свети Дух са само три имена на едно и също нещо или три различни аспекта на едно и също Създание.

[54] По дяволите! За Бога! (фр.)

[55] Съществува поверие, че когато тялото на удавник потъне и не може да се намери веднага, тогава ще изплува след девет дни.

[56] В „Тъй рече Заратустра“ (1883) Ницше твърди, че „най-презряното нещо… е последният човек“. По този начин, след като дванайсетото ребро на Мълиган липсва, значи той се явява Адам, тоест първият човек и най-малко презреният, следователно свръхчовекът.

[57] Притчи Соломонови 19:17.

[58] Намек за поговорката: „Пази се от рогата на бик, копитата на кон и усмивката на англичанин.“

[59] Така на практика Телемах нарича Антиной, Евримах и другите женихи в края на първа глава и по време на събранието на итакийците в началото на втора глава в Омировата „Одисея“.

Срв. още с думите на Хамлет за чичо му Клавдий: „… този изверг, умъртвил баща ми,/ покварил майка ми, наврял се подло/ между надеждите ми и престола…“.

Тук и по-нататък в романа всички цитати от пиесите на Шекспир са в превод на Валери Петров.