Игуменът, негово преподобие Джон Конми, О. И., пъхна гладкия си часовник във вътрешния джоб, докато слизаше по стъпалата на енорийския дом. Три без пет. Прекрасно време за една разходка до Артейн. Как се казваше онова момче? Дигнъм, да. Vere dignum et iustum est.^[2] Отец Суан беше човекът, с когото трябва да се видя. Писмото на господин Кънингам. Да. Направете му тази услуга, ако е възможно. Добър практичен католик: много полезен по време на нашите мисии^[3].

Еднокрак моряк се поклащаше напред с лениви гърчове върху патериците си и ръмжеше някаква мелодия. Спря се рязко да направи път на минаващите сестри на милосърдието и протегна фуражката си за просия към негово преподобие Джон Конми, О. И. Отецът го благослови под лъчите на слънцето, тъй като в кесийката му, и той го знаеше много добре, имаше само една сребърна крона.

Отец Конми прекоси площад Маунтджой. Замисли се, но не задълго, за всички онези войници и моряци, останали без крака в боя, които обикновено свършваха живота си в някой приют за бедни, както и за думите на кардинал Улзи^[4]: „Да бях служил на Бога с половина от туй усърдие, с което служих на краля си, Той нямаше да ме изостави на стари години!“ Крачеше под дървесната сянка на блещукащите от слънце листа, но ето че към него се приближи съпругата на господин Дейвид Шийхи, депутат.

— Много добре, отче. А вие?

Отец Конми наистина се чувствал прекрасно. Канел се да отскочи до Бъкстън заради минералните извори. А нейните момчета, добре ли се справят в Белведере^[5]? Така ли? Отец Конми много се радвал да го чуе. А самият господин Шийхи? А, той е още в Лондон. Да, разбира се, парламентът още заседава. Прекрасно време, наистина чудесно. Да, има голяма вероятност отец Бърнард Вон да гостува отново с прекрасните си проповеди. О, да: огромен успех. Великолепен човек, наистина.

Отец Конми наистина много се радва, че съпругата на господин Дейвид Шийхи, член на парламента, изглежда толкова добре и нека бъде така добра да предаде поздравите му на господин Дейвид Шийхи, член на парламента, да, разбира се, че ще намине.

— Доскоро — рече госпожа Шийхи.

На сбогуване отец Конми свали цилиндъра си с поклон пред кехлибарените мъниста на късата й пелерина, които проблясваха на слънцето в мастиленосиньо. И се усмихна още веднъж, преди да продължи. Знаеше, че си е измил зъбите с паста от арека^[6].

Отец Конми закрачи отново и, крачейки, се усмихна, като си спомни опулените очи и лондонския кокни, на който проповядваше отец Бърнард Зон.

— Пилат! Сащо не отплъснете ривящата талпа?

Иначе голям ревнител. При това истински. Големи добрини бе сторил и продължаваше, ама по неговия си начин. Няма никакво съмнение. Обича Ирландия, така твърди, обича и ирландците. И от добро семейство, как да предположи човек? Не бяха ли с уелски корен?

О, да не забрави. Писмото до преподобния провинциал на ордена^[7].

На ъгъла на площад Маунтджой отец Конми спря трима малчугани, които се връщаха от училище. Да, от Белведере са. От началните класове: аха. И добре ли се учат в училище? О! Браво, това е чудесно. А ти как се казваш? Джак Сохан. А ти? Джер. Галахър. А третият малък господин? Неговото име беше Бръни Линъм. О, с такова хубаво име.

Отец Конми измъкна писмото от горния си джоб и го подаде на господин Бръни Линъм, след което му посочи червената пощенска кутия на ъгъла на улица Фицгибън.

— Ама, момко, внимавай и ти да не паднеш в кутията! — подвикна му.

Шестте броя малчугански очи се вторачиха в отец Конми, после прихнаха да се смеят.

— О, сър.

— Добре де, нека видя дали можеш да пуснеш едно писмо — рече отец Конми.

Младият господин Бръни Линъм пресече улицата и пъхна писмото на отец Конми до местния провинциал в процепа на яркочервената пощенска кутия, отец Конми се усмихна добродушно, кимна, пак се усмихна и продължи на изток по площад Маунтджой.

Господин Денис Дж. Маджини, учител по танци & прочие, с цилиндър, — тъмносив редингот, обточен с копринен кант, бяло шалче около врата, тесни бледолилави панталони, жълти ръкавици и островърхи лачени обувки крачеше тържествено с изпъната снага, но ето че най-почтително се прелести по бордюра, докато задминаваше лейди Максуел на ъгъла на Дигнъмс Корт.

Та това не беше ли госпожа Макгинес?

Госпожа Макгинес, внушителна дама с прошарена коса, кимна на отец Конми от отсрещния тротоар, след което му се усмихна. Отец Конми също се усмихна и я поздрави. Как се чувства?

Каква властна стойка имаше само. Също като Мария, кралица шотландска, или нещо подобно. И като си помисли човек, че бе съдържателка на заложна къща. Виж ти! Такава… как да каже човек?… Такава величествена осанка.

Отец Конми продължи по улица Карл Велики и хвърли едно око вляво към затворената протестантска черква. Негово преподобие Т. Р. Грийн, бакалавър на изкуствата, ще (ако е рекъл Господ) чете проповед. Наричаха го титуляря и чувстваше за свой дълг да каже няколко думи. Но човек трябва да е снизходителен. Непреодолимо невежество^[8]. Действат според собствените си разбирания.

Отец Конми зави зад ъгъла и продължи по Северния обиколен път. Чудно как по такава важна пътна артерия не върви трамвай. Без съмнение би трябвало да има.

Тумба ученици с чанти на гърба прекосиха улица Ричмънд. Всички почтително свалиха смачканите си шапки. Отец Конми им кимна благодушно на няколко пъти. Хлапетата на Христовите братя.

Докато вървеше, го лъхна миризма на тамян откъм собствената му дясна ръка. Църквата Сейнт Джоузеф, улица Портланд. Приютът за възрастни и добродетелни дами. Отец Конми свали шапка пред благословеното заведение. Добродетелни: но от време на време доста злобливи.

Като наближи къщата на Олдбъро^[9], отец Конми се подсети за онзи скръндзав благородник. А сега беше превърната в кантора или нещо подобно.

Отец Конми пое по Норд Странд, където не след дълго го поздрави господин Уилям Галахър, който стоеше на прага на собствения си магазин Отец Конми отвърна на поздрава на господин Уилям Галахър и мигом го лъхна уханието на дебелите резени пушен бекон и широкогърлите качета с масло. Отмина тютюнджийницата на Гроуган с облегнатите на стената й табла за вести, които сега съобщаваха за ужасната катастрофа в Ню Йорк^[10]. В Америка такива неща стават непрекъснато. Нещастни хорица гинат като мухи, съвсем неподготвени. Но и това е акт на пълно разкаяние.

Отецът мина покрай кръчмата на Даниъл Бърджин и през витрината зърна двама безработни да безделничат. Поздравиха го, той тях също.

Отец Конми отмина и погребалното бюро на Х. Дж. О’Нийл, където Корни Келъхър събираше цифри във фирмения дневник и дъвчеше някаква суха сламка. Един патрулиращ полицай поздрави отеца и отецът отвърна на поздрава му. В месарницата на Юкстетър отец Конми се загледа в свинските суджуци — бели, черни и червени — които се кипреха, кокетно навити на кълбо.

Застанал под дървесната сянка на Чарлвил Мал, зърна натоварения с торф шлеп, един кираджийски кон с увиснала муцуна, както и шлепаджията с мръсна сламена шапка, който седеше по средата на кораба и пушеше, загледан във върбовото клонче над главата му. Идилия: и отец Конми се размисли върху голямата предвидливост на Създателя, сторил щото торфът да се копае в мочурите и хората лесно да си го носят в града или селото и да стъкмяват огън в бедняшките си колиби.

На моста Нюкамън Негово преподобие Джон Конми, О.И. от църквата Свети Франциск Ксаверий^[11], улица Гардинър, се качи на трамвая, който пътуваше към покрайнините.

От трамвая, който се връщаше от покрайнините, слезе преподобният Николас Дъдли, помощник енорийски свещеник в църквата Сейнт Агата на улица Уилям, точно на моста Нюкамън.

На моста отецът се качи на трамвая закъм покрайнините, защото мразеше да минава пеш калния път покрай Калния остров.

Сви се в единия ъгъл на купето, синият му билет бе прилежно втъкнат в едната изпълнена ръкавица от шевро, докато четири шилинга, шест пенса и пет пенита се изсипаха от другата му пълничка ръкавица от шевро право в кесията. Докато минаваше покрай Бръшляновата църква си помисли, че кондукторът обикновено прави обиколките си, когато човек вече нехайно е хвърлил билета си. На отец Конми сериозният вид на пътуващите в трамвая се стори някак пресилен за едно толкова кратко и евтино пътуване. Той предпочиташе бодрото благоприличие.

Беше тих ден. Очилатият господин срещу отеца приключи с обясненията си и заби поглед в земята. До него седеше съпругата му, така предположи отец Конми. Сдържана прозявка разтвори устата на съпругата на очилаткото. Вдигна малката си облечена в ръкавица длан и пак се прозя едва-едва, като пошляпна разтворената си уста един-два пъти, после се усмихна свенливо и ласкаво.

Отец Конми усети парфюма й. Освен това забеляза, че непохватният мъж от другата й страна седеше на ръба на седалката.

Застанал до преградката на олтара, отец Конми трудно пъхваше хостията в устата на непохватния старец с треперещата глава.

Трамваят спря на моста Анзли и тъкмо преди да потегли отново, една старица се надигна ненадейно от мястото си и се втурна да слиза. Кондукторът дръпна звънеца, за да задържи трамвая, специално заради нея. Тя се измъкна заедно с кошницата и пазарската си мрежа; отецът видя как кондукторът й помогна, като свали на земята и кошницата, и мрежата й. Тогава си помисли, че тя май за малко да изпусне спирката, до която можеше да пътува за едно пени. Беше от ония разсеяни благи души, на които винаги трябва да кажеш поне два пъти Бог да те благослови, чадо и да им повториш, че вече са благословени, да им натякнеш с едно моли се, чадо, преди да се сепнат и да разберат, че ритуалът е свършил. Ала животът им е пълен с толкова тревоги, с толкова грижи, клетите създания.

Образът на господин Юджийн Стратън^[12] с дебелите си негърски бърни се хилеше срещу отец Конми от облепените с афиши заграждения на строителните площадки.

Отецът се замисли за душите на черните, тъмнокожите и жълтокожите, както и за собствената си проповед за свети Петер Клавер^[13] и африканската му мисия, както и за разпространението на вярата, за милионите черни, тъмнокожи и жълтокожи души, които не са покръстени с вода и какво ще правят, когато последният им час се промъкне като крадец в нощта. Книгата Le Nombre des Elus^[14] от онзи белгийски йезуит му изглеждаше като един доста разумен и навременен аргумент. Тези милиони човешки души, сътворени от Бога по Негов образ и подобие, до които вярата (D.V.^[15]) не е стигнала. Ала те пак са Божии създания на Всевишния творец. Отец Конми ужасно съжали, че тези души ще бъдат изгубени, похабени, така да се каже.

Отецът слезе на спирката на улица Хаут, кондукторът го поздрави на излизане, и той на свой ред поздрави кондуктора.

Улица Малахайд бе тиха. Отецът обичаше и улицата, и името й. Радостни камбани пеят в Малахайд. Лорд Толбът от Малахайд, наследник по пряка линия на лорд-адмирал, господар на Малахайд и прилежащите му морета. Ала ето че пристигнала призовка да изпълни воинския си дълг и в един и същи ден жена му се оказала девойка, съпруга и вдовица едновременно^[16]. Това се случило във време оно, в дни видели и мъжка преданост, и буйно веселие, една отколешност в земите на баронството.

Докато вървеше, отец Конми се замисли върху малката си книжка Едно време в земите на баронството и за книгата, която евентуално можеше да бъде написана за йезуитските домове и за Мери Роучфорт, дъщерята на лорд Моулсуърт, първа графиня Белведерска.

Във вял ден, вече немлада, крачи сама по брега на езерото Енел, Мери, първа графиня Белведерска^[17], вяло пристъпва привечер, не трепва дори от плисъка на гмурналата се видра. Кой може да знае истината? Не и ревнивият лорд Белведере, нито нейният изповедник, дали е съгрешила докрай, eiaculatio seminis inter vas naturale mulieris^[18], с брата на съпруга си. Ще признае половинчато, ако не е стигнала докрай, както обикновено правят жените. Един сал Господ Бог знае истината, и тя, и той — братът на нейния съпруг.

Отец Конми се замисли върху тази тиранична невъздържаност, без която обаче човеците тук на земята не могат, и върху пътищата Божии, които не са наши пътища.

Дон Жуан Конми се движеше и живееше във времена отколешни. Там беше човечен и тачен. Пазеше тайните на своите изповедници, усмихваше се на усмихнатите благовидни лица в светските салони с блестящо излъскан паркет и сводести тавани, отрупани с гипсово изобилие от плодове. Ръцете на булката и жениха, светиня до светиня, в дланите на дон Жуан Конми.

Прекрасен ден.

Застанал на прага на покритата църковна порта, полето изпълни погледа на отеца с ширналите се зелеви ниви, които наведоха широките си листя в дълбок реверанс. Небето изпълни погледа му със стадо малки пухести облачета, които бавно се носеха по вятъра. Moutonner^[19], така казват французите. Непретенциозна и точна дума.

Отец Конми ту четеше задължителните молитви, ту поглеждаше към агънцата-облаци над Раткофи. Глезените му, обути в тънки чорапи, усетиха гъделивото боцкане на подрязаната трева на игрището в Клонгоус. Разхождаше се, четеше във вечерния сумрак, и току се заслушваше в момчешките подвиквания. Всички участваха в мача, младите гърла се надвикваха в тихата вечер. Той беше техният ректор: управляваше колежа с благост.

Отец Конми издърпа ръкавиците си и извади молитвеника си, обрамчен с червено по края. Лента с цвят на слонова кост отбелязваше мястото, до което бе стигнал.

До девятната^[20]. Трябваше да я изчете още преди обяда си. Но нали пристигна лейди Максуел.

Отец Конми си прочете тайничко Отче наш и Аве Мария и се прекръсти. Deus in adiutorium^[21].

Крачеше спокойно, равномерно и изчиташе наум девятните, крачеше и четеше, докато стигна до буквата Res в Beati immaculati: Principium verborum tuorum Veritas: in eternum omnia iudicia iustitioe tuoe^[22]

Зачервен младеж изскочи от пролука в живия плет, а след него девойка, в ръката й кимаше китка от диви маргаритки. Младежът свали рязко шапката си за поздрав, момичето се наведе рязко, после бавно и внимателно махна от светлата си пола закачилото се клонче.

Мислено отец Конми ги благослови тържествено и прелисти тънката хартия на католишкия си молитвеник. Sin: Principes persecuti sunt me gratis: et a verbis tuis formidavit cor meum.^[23]

* * *

Корни Келъхър затвори големия дневник и погледна оклюмало към чамовия капак на ковчега, който стоеше на стража в кьошето. Изпъна снага, отиде до него, завъртя го по оста, огледа формата му, както и медните декорации. Продължавайки да дъвче сламката, затвори капака и се отправи към вратата. Нахлупи периферията на шапката си на една страна, така че да падне ниско над окото му, облегна се на касата на вратата и се загледа навън с празен поглед.

На моста Нюкамън отец Джон Конми се качи на трамвая за Долимаунт.

Корни Келъхър затегна връзките на гигантсконогите си обувки и пак се зазяпа предъвквайки жълтата си сламка, с килната надолу шапка.

Патрулиращ полицай 57С се спря, колкото да му минава времето.

— Хубав ден, а, господин Келъхър?

— Ъ-хъ — отвърна му Корни Келъхър.

— Ама задушничко е — продължи полицаят.

Корни Килъхър безмълвно изстреля безупречна плюнчена дъга от сламков сок, докато в същото време една щедробяла ръка от прозорец на улица Екълсподхвърли монета навън.

— Какво ново? — попита той.

— Снощи мернах въпросната персона — рече полицаят под сурдинка.

* * *

Еднокрак моряк с патерици зави покрай ъгъла на Макконъл, заобиколи количката за сладолед на Рабайоти и закуцука нагоре по улица Екълс Пред Лари О’Рорк, застанал по риза на прага, изръмжа едно недружелюбно:

— За Англия!…

Залитна заплашително, докато се разминаваше с Кейти и Буди Дедалус, поспря за миг и изрева:

— … мой свиден дом^[24].

Бялото изтерзано лице на Джей Джей О’Молой получи уведомление, че господин Ламбърт е в склада заедно с един посетител.

Пълна жена се спря, извади медна паричка от портмонето си и я пусна в поднесената й фуражка. Морякът изропта благодарствено и погледна навъсено към безучастните прозорци нагоре, увеси нос и отскочи четири крачки напред.

Спря и изрева сърдито:

— За Англия!…

Две босоноги хлапета, засмукали дълги захарни пръчки, спряха до него и се ококориха срещу очукания чукан на отрязания крак, а устите им се олигавиха в жълтеникавомехурчеста слиз.

Хвърли се напред с мощни гърчове, спря, вдигна глава към прозореца и изгъргори гърлено:

— … мой свиден дом.

Веселото, сладостно, чуруликащо подсвиркване продължи още такт-два, сетне секна. Транспарантът се отмести встрани. Една картонена обява Необзаведени апартаменти под наем се хлъзна от перваза и падна. Пълничка, гола, щедра ръка блесна на слънцето, видя се ясно, подаваше се от бял фустокорсет и впити в плътта презрамки. Женска ръка подхвърли монета извън оградката на къщата. Тя се изтърколи на улицата.

Едно от хлапетата изтича, вдигна я, пусна я във фуражката на менестрела и рече:

— Ето, сър.

* * *

Кейти и Буди Дедалус блъснаха вратата на задимената от пара кухня.

— Заложи ли книгите? — попита Буди.

Маги, застанала до готварската печка, бъркаше със замах нещо голямо, сивкаво, клокочещо и пенесто, смушка го два пъти с дървената бъркалка и обърса чело.

— Не щат нищичко да платят за тях — каза им.

Отец Конми продължаваше да крачи, глезените му, обути в тънки чорапи, усещаха гъделивото боцкане на подрязаната трева на игрището в Клонгоус.

— Къде се отби да питаш? — попита Буди.

— В Макгинес.

Буди тропна с крак и захвърли ученическата си чанта върху масата.

— Да пукне дано! — извика тя.

Кейти се приближи до печката, надникна и премига.

— Какво има вътре? — попита.

— Ризи — отвърна й Маги.

Буди се разгневи още повече:

— По дяволите! Няма ли нищо за ядене?

Кейти сбра мръсната си пола, колкото да хване горещия капак, вдигна го и попита:

— Ама какво има вътре?

Парата блъвна и й отвърна със съсък.

— Грахова супа — рече Маги.

— Откъде я намери? — попита Кейти.

— От сестра Мери Патрик — рече Маги.

Служителят в ливрея удари звънеца.

— Зън!

Буди седна на масата и рече прегладняла:

— Давай я насам!

Маги й сипа от гъстата жълтеникава супа. Направо от тенджерата в купичката й. Кейти, седнала срещу Буди, се обади плахо, докато пръстчетата й събираха от масата случайни трохи и ги пъхаха в устата.

— Добре, че поне това има. Къде е Дили?

— Отиде да посрещне татко — каза Маги.

Докато дробеше хляба в жълтата си супа, Буди додаде:

— Нашият отец, който не е на небесата.

Маги, която в този миг сипваше жълта супа в купичката на Кейт, извика възмутено:

— Буди! Засрами се!

Една мъничка лодка, смачкан и захвърлен лист хартия, Пророк Илия иде, завръща се, носеше се плавно-плавно по водите на Лифи, мина моста Луплайн, стрелна се във въртопите, където водата се пени край подпорите на моста, пое на изток покрай корабни корпуси и котвени вериги, между стария митнически док и пристана на Джордж.

* * *

Блондинката от Торнтън застла плетената кошничка с шумящо лико. Блейзис Бойлан й подаде бутилката, завита в мека розова хартия и малко стъклено бурканче.

— Моля, сложете тези най-отдолу — помоли я той.

— Разбира се, сър — рече русото момиче, — а плодовете отгоре, нали?

— Толкова стига за първи рунд — каза Блейзис Бойлан.

Подреди бузестите круши по двойки, а помежду им постави зрели свенливи праскови.

Блейзис Бойлан се поразходи насам-натам с новите си светлокафяви обувки, обиколи ухаещия на плодове магазин, заопипва, заоглежда, ето сочните, леко нагънати и издути като напомпани червени домати, вдишваше всевъзможни миризми. Х.Е.Л.И.С. се изнизаха пред очите му, с високите бели цилиндри, минаха покрай Тейнджиър Лейн, и продължиха да се бъхтят по пътя към целта си.

Рязко се извърна от купчинката ягоди, извади златния си часовник от джобчето на панталона, опъна ланеца докрай и го погледна.

— Бихте ли ги изпратили с трамвая? Веднага?

Облечен в черно гръб стоеше под Търговската арка и разглеждаше книгите върху количката на уличен продавач.

— Разбира се, сър. Адресът в града ли е?

— О, да — отвърна Блейзис Бойлан. — На десетина минути оттук.

Блондинката му подаде формуляр и писалка.

— Сър, попълнете адреса, ако обичате.

Наведен над тезгяха, Блейзис Бойлан написа адреса, после плъзна кочана обратно към нея.

— Ще ги изпратите веднага, нали така? — повтори. — За инвалид са.

— Да, сър. Разбира се.

В джоба на Блейзис Бойлан се раздрънчаха весело монети.

— Колко струва? — попита.

Тънките пръсти на блондинката започнаха да броят плодовете.

Блейзис Бойлан надникна в деколтето й. Млада ярка. Взе един карамфил от тънката стъклена ваза.

— Това за мен ли е? — попита закачливо.

Момичето го изгледа изпод вежди — издокаран до немай-къде, връзката му леко изкривена на една страна, — и се изчерви.

— Да, сър — каза.

Наведе се, изви гърба си в дъга, и пак взе да брои бузестите круши и свенливите праскови.

Блейзис Бойлан надникна в блузата й още по-пламенно, стиснал между усмихнатите си зъби стъблото на червеното цвете.

— Може ли да звънна по телефона, госпожице? — попита самонадеяно.

* * *

— Но! — възкликна Алмидано Артифони.

Погледна през рамото на Стивън изпъкналото теме на Голдсмит^[25].

Два автобуса с туристи минаха бавно, жените отпред, стиснали отявлено облегалките за ръце. Бледолики братя. Ръцете на мъжете отявлено: кръстени по средата на закърнелите им тела. Въртяха глави ту към Света Троица, ту към покритата колонада на Ирландската банка^[26], където гълъбите не спираха да гу-гуууу-кат.

— Anch’io ho avuto di queste idee — каза Алмидано Артифони, — quand’ ero piovine come Lei. Eppoi mi sono convinto che il mondo e una bestia. Е peccato. Perche la sua voce… sarebbe un cespite di rendita, via. Invece, Lei si sacrifica.^[27]

— Sacrifizio incruento^[28] — каза Стивън с усмивка, като бавно и лек: въртеше бастуна си от ясен, който бе хванал по средата.

— Speriamo — му отвърна кръглото мустакато лице с приятен глас. — Ma, dia retta a me. Ci rifletta.^[29]

Точно пред строгата каменна ръка на Гратън^[30], която сякаш му даваше знак да спре, трамваят от Инчикор изсипа тумба войници от Хайландската духова музика.

— Ci riflettero^[31] — рече Стивън с поглед, сведен надолу към коравия му като кюнец крачол.

— Ma, sul serio, eh?^[32] — подметна Алмидано Артифони.

Едрата му лапа стисна здраво ръката на Стивън. Благи очи. За миг се огледа наоколо с любопитство, после бързо пое към трамвая за Далки.

— Eccolo — приятелски забързано го прекъсна Алмидано Артифони. — Venga a trovarmi e ci pensi. Addio, caro.^[33]

— Arrivederla, maestro — каза Стивън и свали шапка, когато ръката му се освободи. — E grazie.^[34]

— Di che? — попита Алмидано Артифони. — Scusi, eh? Tante belle cose!^[35]

Алмидано Артифони вдигна високо навитите си на руло ноти, за да даде знак на ватмана и ето че крачолите му кюнци припнаха подир трамвая за Далки. Напразно подтичваше, напразно ръкомахаше сред навалицата от голобедри шотландци, които вече внасяха едно по едно музикалните си сечива през портите на Света Троица.

* * *

Госпожица Дън скри навътре в чекмеджето си Жената в бяло, която бе взела от библиотеката на улица Кейпъл, грабна лист евтина хартия и го пъхна в пишещата машина.

Тази мистерия е прекалено заплетена. Той всъщност влюбен ли е в онази, в Мариън? По-добре да я върна и да взема някоя от Мери Сесил Хей^[36].

Дискът се стрелна по улея, позаклати се, после бързо се уравновеси и ето че в прозорчето се облещи лелеяното число: шест.

Госпожица Дън затрака по клавиатурата:

16 юни 1904.

Петима мъже-сандвичи с щръкнали бели цилиндри се появиха между ъгъла на Мънипени и постамента на неиздигнатата статуя на Улф Тоун^[37], изнизаха се като змиорка, при което Х.Е.Л.И.С. направи завой и забъхти обратно по същия път.

После се зазяпа в огромния плакат на очарователната субретка Мари Кендъл^[38] и някак апатично, с изплезен език, взе да драска в тефтерчето си шестнайсетици и главни S. Жълтокафеникава коса и нацапотени с руж бузи. Не е никак хубава, нали? Начинът, по който е повдигнала част от полата си. Дали онзи ще се появи тази вечер на концерта на духовата музика. Ако успея да придумам шивачката да ми скрои набързо една плисирана пола като на Суси Нейгъл. Страхотно й стои. Шанън и всички тузари от яхтклуба я зяпаха като омагьосани. Дано само не ме държи тук до седем.

Телефонът я стресна, иззвъня грубиянски право в ухото й.

— Ало. Да, сър. Не, сър. Да, сър. Ще им се обадя след пет. Само тези двата, сър, за Белфаст и Ливърпул. Добре, сър. Значи, ако не се върнете, мога да си тръгна след шест. След шест и петнайсет. Да, сър. Двайсет и седем и шест. Ще му предам. Да: едно, седем, шест.

Тя си записа трите цифри върху един плик.

— Господин Бойлан! Ало! Господинът от вечерния Спорт ви търси. Да, точно така, господин Ленехан. Каза, че в четири ще бъде в Ормонд.

Не, сър. Да, сър. Ще им се обадя след пет.

* * *

Две розови лица грейнаха на светлината на късата факла.

— Кой е там? — попита Нед Ламбърт — Кроти, ти ли си?

— Рингабела и Кросхейвън^[39] — отвърна глас и потърси опора за крака си.

— Здрасти, Джак, това ти ли си? — обади се пак Нед Ламбърт и за поздрав размаха жилавата си пръчка сред мъждеещите сводове. Насам. Внимавайте къде стъпвате.

Вощеницата във вдигнатата ръка на пастора изгоря бързо с издължен мек пламък и падна на земята. Червените й искрици угаснаха в краката им. Влажната миризма на плесен ги прихлупи отвред.

— Колко интересно! — обади се в мрака изтънчен говор.

— Да, сър — побърза да се съгласи Нед Ламбърт. — Намираме се в историческата зала, където се е събирал катедралният съвет на манастирската църква Света Дева Мария, на същото място, където Копринения Томас^[40] е обявил война на англичаните през хиляда петстотин трийсет и четвърта. Това е най-историческото място в цял Дъблин. О’Мадън Бърк се кани да пише нещо по въпроса. Май скоро ще се появи. Старата банка на Ирландия е била оттатък допреди развалянето на съюза, а и еврейският храм първоначално се е помещавал тук, преди да си построят синагогата на улица Аделейд. Джак, ти не си идвал тук преди, така ли?

— Не, Нед.

— Май се бе измъкнал през Дейм Уок — продължи изтънченият говор, — ако паметта не ме лъже. Къщата на Килдеърови се е намирала на Томас Корт.

— Точно така — потвърди Нед Ламбърт. — Това е точно така, сър.

— Тогава ще бъдеш ли така любезен — рече пасторът, — следващия път да ми разрешиш, ако е възможно…

— Разбира се — съгласи се Нед Ламбърт. — Донеси си фотоапарата когато пожелаеш. Ще махна тези торби от прозорците. Можеш да снимаш оттук или оттам.

Той обиколи наоколо сред все още сумрачната светлина, като почукваше с пръчката си ту накамарените чували със семена, ту отбелязаните по пода места за най-удобна отбранителна позиция.

Погледът на източеното брадато лице бе увиснал неподвижно над шахматната дъска.

— Много съм ви задължен, господин Ламбърт — рече пасторът. — Няма да отнемам повече от драгоценното ви време…

— Винаги сте добре дошъл, сър — отвърна му Нед Ламбърт. — Заповядайте когато ви е угодно. Да кажем още следващата седмица. Оправяте ли се в тъмното?

— Да, да. Довиждане, господин Ламбърт. Много се радвам, че се запознахме.

— Удоволствието е мое, сър — отвърна му Нед Ламбърт.

Придружи госта си до изхода, после захвърли пръчката сред старите колони. Двамата с Джей Джей О’Молой тръгнаха бавно към абатството, където каруцарите товареха чували с рожкови и кокосово мливо във фургоните на О’Конър от Уексфорд.

Спря, за да прочете визитката, която държеше.

— Негово преподобие Хю Лъв, Раткофи. Настоящ адрес: Сейнт Майкълс, Салинс. Много приятен млад човек. Пише книга за рода Фицджералд^[41], така ми каза. На ти е с историята, сериозно.

Момичето се наведе, после бавно и внимателно махна от светлата си пола закачилото се клонче.

— Рекох, че си се набъркал в някой нов барутен заговор — рече му Джей Джей О’Молой.

Нед Ламбърт щракна с пръсти във въздуха.

— Боже! — извика той. — Забравих да му разкажа онази случка с граф Килдеър, когато подпалил катедралата Кашел^[42]. Ти знаеш ли я? Ужасно съжалявам, че го направих — казал, — но, честен кръст, мислех, че архиепископът е вътре. Въпреки че на него може да не му хареса. Какво? Боже, нищо, пак ще му я разкажа. Това са думи на килдеърския граф, великият Фицджералд. Всички Фицджералд са фурии, до един, великият род Джералдайн.

Конете, покрай които мина, потрепериха нервно под хлабавия хамут. Шляпна една петниста задница до себе си и извика:

— Спокойно, синко!

Обърна се към Джей Джей О’Молой и попита:

— Е, Джак. Какво има? Какво ти е? Чакай малко. Поспри.

Разчекна уста, отметна глава назад, замръзна на място и след миг избълва мощна кихавица.

— Бре! — рече. — Много ти здраве!

— От праха е, покрай тия чували — успокои го Джей Джей Молой.

— Не — зина отново Нед Ламбърт, — не, настинах… по-предишната вечер… много ти здраве на тебе… по-предишната вечер… освен това страшно духаше и на…

Държеше носната си кърпа готова за следващата…

— И тази сутрин… клетият… как му се викаше… Пчиху!… Мама му стара!

* * *

Том Рошфорд взе горния диск от купчината, която притискаше до виненочервената си жилетка.

— Видяхте ли? — рече. — Казва, че в момента върви номер шести. Ето тук, вътре. Номерът, който в момента се играе^[43].

Пъхна го в левия процеп, за да видят как става. Стрелна се по улея, позаклати се, после бързо се уравновеси и ето че в прозорчето се облещи лелеяното число: шест.

Законоведи от миналото, речовити горди герои, стояха строени и гледаха надменно^[44] как Ричи Гулдинг, подмушил папките на фирмата Гулдинг, Колис & Уорд бърза от данъчното към консолидационната компания, а покрай ушите му прошумоля черната копринена пола с обширен обхват на действие и голяма амплитуда на възрастна дама с изкуствено чене и скептична усмивка, която прекосяваше пространството от Кралския адмиралтейски съд до Апелационния.

— Видя ли? — рече. — Видя ли как последния диск, който пъхнах, се озова тук. Приключилите номера. Под собственото си тегло. Система от лостове, нали разбираш?

Показа им високата колона от дискове вдясно.

— Блестящо хрумване — отсече Флин Гагата и подсмръкна. — Значи, ако някой е закъснял, ще може да види веднага кой номер от програмата се играе в момента и кои сценки са минали.

— Просто като фасул, нали? — рече Том Рошфорд.

Пъхна още един диск и го проследи как се стрелна, заклати, облещи и спря: четири. Номерът в момента.

— Ще го видя след малко в бара на Ормонд — каза Ленехан — и ще го светна. Всяко добро хрумване заслужава внимание.

— Направи го! — подкани го Том Рошфорд. — Кажи му, че съм като кипнал Бойл-ер от нетърпение.

— Лека нощ — рязко се вклини Маккой, — вие двамата кога започвате.

Флин Гагата се наведе над лоста и взе да души.

— Томи, това тук как работи? — попита.

— Тра-ла-ла ей така! — извика Ленехан. — Ще се видим по-късно.

Догони Маккой насред малкия площад на Крамптън Корт.

— Той е герой — рече простичко.

— Знам — отвърна Маккой. — Говориш за канализацията, нали?

— Каква канализация, бе! — скастри го Ленехан. — Влязъл е през уличния люк.

Минаха покрай вариетето на Дан Лаури, където Мари Кендъл, очарователната субретка, им се усмихваше от плаката с нацапотените си устни.

Продължиха надолу по улица Сикъмор, покрай вариететния театър Емпайър, и тогава Ленехан посочи на Маккой как станала цялата работа. Ето, през един такъв люк, дето води към газопровода, а там се бил заклещил оня ми ти нещастник, полузадушен от газа, ни напред, ни назад. И тогава се спуска нашия Том Рошфорд, с гащеризон и там каквото трябва, завързан с въже. И значи със същото въже овързал и нещастника за себе си и ги изтеглили двамата.

— Геройска постъпка — промълви.

Заковаха се на ъгъла при Долфин, за да мине линейката, която профуча край тях на път за улица Джарвис.

— Оттук — каза той и зави надясно. — Искам да се отбия за миг при Лайнам, за да видя какъв е началният облог за Скиптър. Колко е часът според твоя златен часовник с ланец?

Маккой погледна в мрачната кантора на Маркъс Тертиъс Моузес, после към часовника на О’Нийл.

— Минава три — отвърна му. — Кой е жокеят?

— О. Мадън — каза Ленехан. — А и кобилата си я бива^[45].

Докато чакаше пред бара Темпъл, Маккой подбутна една бананова обелка с върха на обувката си и лекичко я изрита встрани от пътя към канавката. На излизане от бара в тъмното някой подпийнал може да се подхлъзне и да падне лошо.

Портите на алеята се отвориха широко, за да излезе вицекралската кавалкада.

— Едно към едно — каза Ленехан, като се върна. — Кого мислиш, че срещнах вътре? Бантъм Лайънс. Кани се да залага на някакъв никому неизвестен кон, който няма пукнат шанс. Оттук.

Качиха се по стълбите и минаха под Търговската арка. Облечен в черно гръб стоеше и разглеждаше книгите върху количката на уличен търговец.

— Ей го на! — обади си Ленехан.

— Какво ли ще си купи? — запита се Маккой и погледна назад.

— Леополдо или Тъжен Блум блуждае в цъфналата ръж — отвърна му Ленехан.

— Страшно си пада по разпродажби — продължи Маккой. — Веднъж бяхме заедно и той си купи една книга на старо, беше някъде по улица Лифи, за два шилинга. Вътре със страхотни илюстрации, само те струвала двойно повече, на разни звезди, на луната и опашати комети. Беше книга за астрономия.

Ленехан се изсмя.

— Ще ти разкажа една страхотна случка за опашати комети — рече. — Дай да пресечем на слънце.

Пресякоха по посока към Железния мост и поеха по пристана Уелингтън, край речната ограда.

Младият Патрик Алоуишиъс Дигнъм излезе от касапницата на Мангън, с предишен собственик покойният Ференбах, нарамил фунт и половина свински пържоли.

— Значи имаше голямо угощение в поправителния дом за малолетни Гленкри — започна Ленехан въодушевено. — От онези ежегодните с благотворителна цел. Колосани нагръдници и така нататък, чат си, нали. Присъстваше и кметът, тогава още беше Вал Дилън, и сър Чарлс Камърън, и Дан Досън, и всички те му дръпнаха по една реч, имаше и музика. Бартъл Дарси пя, а Бенджамин Долард…

— Знам, знам — прекъсна го Маккой. — И моята жена пя веднъж там.

— Така ли? — учуди се Ленехан.

Картонена обява с надпис Необзаведени апартаменти под наем се появи отново на перваза на прозореца на улица Екълс номер 7.

Умълча се за миг, после избухна в хъхрещ смях.

— Чакай да видиш к’во става после — продължи той. — Делахънт от улица Камдън отговаряше за лапачката, а моя милост — за пиячката или по-скоро за разливачката. Блум и жена му също бяха там. Яденето беше на камари и на корем, освен това портвайн ли не щеш, шери ли, кюрасо ли — все питиета, които удостоихме с подобаващо внимание. Всичко си беше във вихъра на танца. След течното гориво дойде твърдото. Студени мръвки в неограничени количества, пирожки от всякакви десени и тем подобни.

— Знам бе — повтори му Маккой. — Значи това е същата година, когато и моята беше там да пее.

Тогава Ленехан го хвана влюбено под ръка.

— Ама чакай да ти кажа к’во стана след това — продължи. — След голямото увеселение решихме да се почерпим с едно среднощно замезване и когато тръгнахме, беше някъде майната му и половина на сутринта след тежката нощ. Страхотна зимна вечер и вече преваляме билото на Федърбед. Блум и Крис бяха от едната страна на файтона, а аз и женичката му — от другата. Започнахме да пеем на няколко гласа, после само дуети: Виж лъчите на зората първи. Тя си бе подплатила коремчето със солидно количество от портвайна на Делахънт. И при всяко разклащане на раздрънкания файтон се друсваше, полягайки към мен. О, кеф греховен! Чуден чифт отпред си има, Бог да я благослови. Ей такива на.

Той сви пръстите на ръцете си, протегна ги на лакът от собствените си гърди и се намръщи:

— Подпъхвам аз одеялцето около нея, оправям боата на врата й. Разбираш за какво намеквам, нали?

Ръцете му изваяха големи кълба във въздуха. Притвори очи от удоволствие, тръпка сгърчи тялото му, а устните му изпуснаха сладостно чуруликане.

— Нашето момче обаче бди, внимава к’во става — рече той и въздъхна. — Бива си я кобилката, това от мен да го знаеш. Блум сочеше с пръст на Крис Калинън и на файтонджията разни звезди и комети в небето: Голямата мечка, и съзвездието Херкулес, и съзвездието Дракон, и какви ли не други светлини и мърлявини. Докато аз, прави Боже да се свети името ти, бях потънал, така да се каже, в обятията на млечния път. Той обаче знае всички звезди, без майтап. Най-накрая тя зърна нещо да блещука в далечината. А коя е оная звезда, Полди? — попита го. — Ей, Бога ми, хвана го натясно. Оная ли? — попита Крис Калинън. — Това май не е звезда, а връхчето на светеща топлийка. Ей Богу, не беше много далеч от истината. Ленехан спря, облегна се на оградата и се преви от приглушен смях.

— Не издържам — изохка.

Бялото лице на Маккой се усмихна миг-два, после се изопна сериозно. Ленехан се изправи и продължи да върви. Вдигна морската си шапка и енергично почеса тила си. Погледна обляния в слънце Маккой крадешком.

— Иначе е много културен човек с всестранни познания, за Блум говоря — рече съвсем сериозно. — Не е някакъв простак или обикновен… нали разбираш… Има нещо артистично у стария Блум.

* * *

Господин Блум бавно запрелиства страниците на Ужасните разкрития на Мария Мънк, после на Аристотеловия Шедьовър^[46]. Крив, зацапан печат. Илюстрации: бебета, свити на кълбо, в балона на кървавочервени утроби, досущ като черния дроб на заклани крави. Има ги безчет в този момент по целия свят. Всички напират с главичките си напред, мъчат се да излязат. Всеки миг някъде по света се ражда дете. Госпожа Пюърфой.

Остави и двете книги настрана и погледна към трета: Разкази от гетото от Леополд фон Захер Мазох.

— Тази я знам — рече и я отблъсна.

Продавачът му подбутна две книги.

— Тия не са лоши — рече му.

Откъм пълната му с развалени зъби уста го лъхна миризма на лук. Наведе се да увие другите книги, притисна ги към разкопчаната си жилетка и влезе с тях зад мръсното платнище.

На моста О’Конъл хората се бяха загледали в тържествената походка и пъстро оперение на господин Денис Дж. Магини, учител по танци & други.

Единствено господин Блум си гледаше заглавията. Правдиви тирани от Джеймс Лъвбърч. Знам за какво се разправя. Дали я нямам? Не.

Разлисти я. Така си и мислех.

Иззад мръсното платнище се обади женски глас. Слушай: мъжът.

Не: едва ли ще й хареса. Май вече съм й носил подобно нещо.

Прочете другото заглавие: Сладостите на греха. Това май е повече по вкуса й. Дай да видим.

Зачете случайно избраното място.

Всички долари, които получаваше от съпруга си, отиваха за елегантни рокли и скъпо бельо. За него! За Раул!

Да. Тази. Ето, тук. Прочети пак.

Устните й се впиха в неговите в чувствена сладострастна целувка, докато ръцете му се пъхнаха под домашната й роба и заопипваха пищните й форми.

Да, да. Вземи я. Я да погледна края.

— Закъсня — рече той с дрезгав глас и я погледна гневно и подозрително.

Красивата жена свали със замах обточената си със самурена кожа пелерина, под която се показаха царствените й рамене и вълнуващата се гръд. Едва доловима усмивка заигра в крайчеца на съвършените й устни, когато се обърна към него съвсем спокойна.

Господин Блум прочете пак: Красавицата.

Нежна топлина плъпна по тялото му и усмири плътта му. Плътта му се предаде сред смачканите дрехи. Забели очи. Ноздрите му се издуха, готови за плячката. Вдиша помадата на гърдите (за него! За Раул!). Потта под мишниците с леко лучено ухание. Рибенолепкава слуз (вълнуващата се гръд!). Пипни! Стисни! Сломи ме! Серната смрад на слабините!

Млада! Млада!

Възрастна жена, далеч не млада вече, излезе от сградата на помирителния кралски съд, отдел финанси и жалби, след като бе изслушала делото за невменяемостта на Потъртън в съда на лорд-канцлера, свидетелските показания в адмиралтейския отдел при неявяване на едната страна, и собствениците на Лейди Кеърнс срещу собствениците на барката Мона в Апелационния съд, където се обжалваше и присъдата по случая с Харви срещу Океански катастрофи и Корпорацията на гарантите.

Кашлица, натежала от храчки, огласи малкото пространство около книжарничката и изду мръсното платнище. Рошавата прошарена глава на продавача се показа, както и необръснатото му, зачервено от напъни лице. Изгъргори гръмко, изхрачи се отривисто и размаза храчката с крак. После остърга подметката си встрани, наведе се да види как е я свършил и изложи на показ червената кожа на голото си теме с оскъдни рехави космици по него.

Господин Блум стоеше и го гледаше.

Най-накрая успя да овладее погнусата в дъха си и рече:

— Ще взема тази.

Продавачът вдиша очи, помътени от стари секрети.

— Сладостите на греха — каза и почука книгата с пръст. — Бива си я.

* * *

Лакеят пред вратите на Аукциона на Дилън пак раздрънча ръчния си звънец и се огледа в надрасканото с тебешир огледало на един шкаф.

Дили Дедалус, която слушаше, застанала на бордюра отвън, чу биенето на звънеца и виковете на аукционера вътре. Четири и девет. Тези прекрасни завеси. Пет шилинга. Които създават уют и задушевност. Новите вървят по две гвинеи. Някой дава ли повече от пет шилинга? Продадени за пет шилинга.

Аукционерът вдигна звънеца във въздуха и го разклати:

— Продадено! Дзън!

Дзън, иззвъня звънецът за последния спринт от половин миля на колоездачната обиколка. Дж. А. Джаксън, У.Е. Уайли, А. Мънроу и Х.Т. Гахан с изпънати напред, поклащащи се в ритъм вратове, взеха завоя покрай библиотеката на колежа.

Господин Дедалус подръпна дългия си мустак, завивайки по Уилямс Роу. Спря до дъщеря си.

— Най-накрая — рече тя.

— Изправи си гърба, за Бога! — скастри я набързо господин Дедалус. — Да не искаш да заприличаш на вуйчо си Джон корнетиста, дето главата му е хлътнала между раменете? Нашият меланхоличен Господ Бог!

Дили сви рамене. Господин Дедалус сложи ръцете си върху тях и опъна плещите й назад.

— Стой изправено, момиченце! — рече й той. — Иначе ще получиш изкривяване на гръбнака. Знаеш ли на какво мязаш?

И той рязко отпусна главата си надолу и напред, прегърби рамене и провеси долната си челюст.

— Стига, татко! — рече Дили. — Хората те гледат.

Господин Дедалус разгъна снага, изпъна гръб и пак подръпна мустак.

— Взе ли някакви пари? — попита Дили.

— Откъде да взема пари, бе? — сопна й се господин Дедалус. — В цял Дъблин няма пукнат човек, дето и един пенс да ми даде.

— Не ме лъжи, взел си — каза Дили, като го гледаше право в очите.

— Откъде разбра? — попита я господин Дедалус с усмивка в очите.

Господин Кърнан, доволен от направеното залагане, крачеше гордо по улица Джеймс.

— Знам, че си взел — отвърна му Дили. — Бил ли си в Шотландската кръчма, оттам ли идваш?

— Не, не съм бил — отвърна й господин Дедалус и се усмихна. — Я ми кажи, монахините в училище ли те учат да бъдеш толкова безочлива? Ето, вземи.

И й подаде един шилинг.

— Хайде да видим какво ще направиш с толкоз пари? — рече й той.

— Май имаш пет — продължи Дили. — Дай ми още.

— Чакай да се разберем — каза господин Дедалус със заплашителен тон. — И ти си като другите, нали? Глутница безсрамни малки кучки — в това се превърнахте, откак умря клетата ви майка. Но чакай да видиш! Ще ви строя аз вас в две редици и тогаз дупе да ви е яко! Черна неблагодарност! Ще се отърва от вас. Хич не ви интересува жив ли съм, мъртъв ли съм. Умря, нали! Човекът горе е мъртъв.

Остави я и продължи напред. Дили бързо го догони и го дръпна за пеша.

— Сега пък какво? — попита и спря.

Аукционерът раздрънча звънеца зад гърба им.

— Продадено!

— Дано в ада се продъни кучата ти креслива душа! — рязко се обърна господин Дедалус и му изкрещя.

Аукционерът, вече наясно, че коментарите няма да му се разминат, разклати езичето на звънеца, ала този път по-вяло.

— Дрън!

Господин Дедалус го гледаше изпитателно.

— Гледай го само! — рече. — Много поучително. Дали изобщо ще ни даде думата?

— Имаш още, тате — заврънка го Дили.

— Сега ще ти покажа един номер — каза й господин Дедалус. — Ще ви сторя, тъй да знаеш, щото Иисус е сторил с евреите^[47]. Погледни, това е всичко, което имам. Взех два шилинга от Джак Пауър и от тях похарчих два пенса за бръснар, преди да отида на погребението.

Нервно измъкна шепата си, пълна с дребни медни монети.

— Не можеш ли да намериш пари отнякъде? — не мирясваше Дили.

Господин Дедалус се замисли и кимна.

— Мога — рече тържествено. — Вече огледах цялата канавка на О’Конъл. Сега продължавам по ей тази улица.

— Много смешно! — каза Дили и се разсмя.

— Ето, вземи. — И господин Дедалус й подаде две пенита. — Купи си чаша мляко и кифла или нещо друго за ядене. Скоро и аз се прибирам вкъщи.

Пусна останалите монети в джоба си и продължи напред.

Вицекралската кавалкада отмина, приветствана от сервилините полицаи, на излизане от Паркгейт.

— Сигурна съм, че имаш още един шилинг — каза му Дили.

Звънецът на аукционера издрънча силно.

Господин Дедалус се отдалечи от гюрултията, като си мърмореше през стиснати устни:

— Малки монахини! Малки повлекани! Едва ли нещо ще направят! Едва ли, едва ли! Дали пък не е работа на малката сестра Моника?

* * *

От слънчевия часовник по посока към Джеймс Гейт вървеше не друг, а самият господин Кърнан, доволен и предоволен от сделката, която бе сключил от името на Пулбрук Робъртсън, крачеше гордо по улица Джеймс, покрай канторите на Шакълтън. Страхотно се справих. Как сте, господин Криминс? Екстра, сър. Опасявах се да не се окажете в другото ваше отделение, в Пимлико. Как вървят пешата? Криво-ляво. Поне на хубаво време случихме. Да, така е. Хубаво и за земеделието. Че то тези наши фермери все негодуват. С удоволствие, но само един напръстник от чудесния ви джин, господин Криминс, не повече. Малко джинче, сър. Точно така, сър. Ужасна работа тази експлозия на Генерал Слокъм. Страшно нещо, сър, страшно! Хиляда жертви. Сърцераздирателни гледки. Мъже тъпчат жени и деца. Грозно, жестоко, нечовешко! И каква, твърдят, била причината? Експлозия, значи така, самозапалил се корабът, това е скандално! И нито една спасителна лодка не може да плава, и нито един пожарникарски маркуч не е здрав. Това, което не мога да разбера, е как така инспекторите са разрешили на такъв съд да излезе в открито море… Да, право казвате, господин Криминс. И знаете ли защо? Заради рушветите. Нима е вече факт? Без съмнение. Ами да, погледнете само. И после ще ми говорят, че Америка била страна на свободата. А аз си мислех, че ние тук сме за оплакване.

Усмихнах му се. Америка ли — подхвърлих тихичко, просто ей така. — Какво е това? Изметът на всяка страна, включително и нашата. Не съм ли прав? — Това си е самата истина.

Рушветецът, скъпи господине, рушветецът. Ами, така е, където се въртят пари, винаги ще се намери и кой да ги прилапа.

Видях го как изгледа редингота ми. Абе, дрехите вършат работа. Нищо не може да се сравнява с внушителния външен вид. Веднага обира точките.

— Здравей, Саймън — рече отец Каули. — Как върви животът?

— Здрасти, Боб, старче — отвърна му господин Дедалус и се спря.

Господин Кърнан спря и се изпъчи пред наклоненото огледало във фризьорския салон на Питър Кенеди. Стилна кройка, няма съмнение. Скот от улица Досън. Струва си половиния суверен, дето Ниъри получи за него. Само платът му е най-малко три гвинеи. Легна ми, като че за мен е правен. Сигурно е бил на някое конте от клуба на Килдеър^[48]. Вчера, докато вървях по моста Карлайл, Джон Мълиган, шефът на Ирландската банка така ме изгледа, сякаш се чудеше откъде ме познава.

Хъм-хъм! Човек трябва да си конти организма за такива клечки. Рицар на друмищата! Джентълмен. А сега, господин Криминс, дали ще имам удоволствието за още една малка чашка, сър. Чашата, която ободрява, без да опиянява, според старата поговорка.

Северната стена на пристана на сър Джон Роджърсън, покрай корабни корпуси и котвени вериги, по течението на запад, покрай малка лодка проплава смачкан на топка лист хартия, захвърлен, олюля се върху плискащите се край ферибота вълни, пророк Илия иде!

Господин Кърнан хвърли прощален поглед към образа си. Ярка индивидуалност, ама разбира се. Прошарени мустаци. Завърнал се от Индия офицер. Храбро и гордо разхожда ниското си набито телосложение върху обувки с гети, изпънал войнишка снага. Сам, това отсреща не е ли братът на Ламбърт? Какво? Ами да. Той е, като едното нищо. Или май не. Ослепило те е предното стъкло на онзи автомобил, дето отразява слънцето. За миг ми се стори. Също като него.

Хъм-хъм! Силният дух на хвойновия екстракт сгря вътрешностите му, стопли дъха му. Добрият джин си го бива. Полите на редингота му отзад се разтвориха, премижаха на силното слънце и се фръцнаха дебелашки.

Ето там е бил обесен Емет^[49], влачен по земята, а после трупът му разчленен. Мазно черно въже се влачи. Псета лочат кръвта по улиците под височайшия взор на генерал-губернаторшата, която случайно минавала с двуколката си оттам.

Чакай да видя. В Сейнт Мишан ли беше погребан? Или май не, говореше се за някакво среднощно погребение в Гласневин. Трупът бил вкаран през тайник в стената. Дето и Дигнъм се намира сега. Изчезна яко дим. Брей, брей. Май по-добре оттук да свия. Ще заобиколя.

Господин Кърнан зави покрай ъгъла, където се намираше чакалнята за посетители на Гинес, и се спусна по стръмната Уотлинг. Пред магазина на дъблинската пивоварна бе спряла кола без товар и без кочияш, а юздите бяха навити около едно от колелата. Опасна работа е това! Ето как някой мухльо от Типъреъри застрашава живота на нищо неподозиращите граждани. Ами ако конят се подплаши и хукне!

Денис Брийн, понесъл дебелите си книги, отегчен от цял час чакане в кантората на Джон Хенри Ментън, поведе жена си по моста О’Конъл на път за кантората на господата Колие & Уорд.

Господин Кърнан стигна до улица Айланд.

Смутни събития. Те, разбира се, били мъже и половина. Онзи брутален главорез, онзи мним благородник^[50] с виолетови ръкавички, той го предаде. Разбира се, че и тяхното си е капут кауза. Дойдоха те в дни на мрак и на злини. Прекрасна поема. Инграм^[51]. Били са джентълмени. Бен Долард много хубаво я пее тая балада, сърцето да ти скъса. Майсторски го прави.

При обсадата на Рос баща ми мъртъв падна.

Кавалкадата мина в лек тръс по протежение на Пембрукския пристан, съпровождащите я ездачи от охранителния екипаж подскачаха, под-под-подскачаха върху седлата си. Рединготи и сюртуци. Белеещи се слънчобрани.

Господин Кърнан забърза напред нацупено и горделиво.

Негово превъзходителство! Жалко! За малко, ама на̀, изпуснах го! По дяволите! Колко жалко!

* * *

Стивън Дедалус се взираше през паяжината на прозореца в пръстите на гравьора, опипващи потъмняла от времето верижка. Като тънка паяжина прах бе замрежил прозореца и витрината. Прах посипваше уморените пръсти с извити като на хищна птица нокти. Прах дремеше върху потъмнели колиета от бронз и сребро, върху ромбовидни киновари, руйнозинни рубини, прокажени камъни.

Родени в черната червива земя, студени отблясъци на огъня, блещукащи в мрака сияния на злото. Там, където паднали ангели запокитили звездни ореоли. Кални свински зурли, ръце, корени и коренища, грабят, изскубват ги.

Тя танцува в мърляв мрак, където усти бълват чеснова смрад. Моряк, рижобрад, отпива ром от мръсна чаша и лъстиво я поглежда. Предълга е безмълвната му и неутолима похот мореходна. Тя танцува, подрипва весело, лудува, върти белосвинския си задник и бедра, върху пъпа й се подмята яйце от рубин.

Старият Ръсел, стиснал мръсна гюдерия, лъска ли, лъска скъпоценния си камък, върти го, после го долепя до върха на мойсеевата си брада. Дедите маймуняци гледат злорадо откраднатото съкровище, очите им ще изтекат.

А ти, дето изтръгваш от земята-гроб прастари образи и видения! Бълнуванията на софисти: Антистен! Познания опиатни. Ориентът и пшеницата безсмъртна от вечността до вечността.

Две възрастни жени, освежени от разходката си на чист въздух край морето, се мъкнеха през Айриштаун по улица Лондонски мост, едната с изцапан от пясък чадър, другата — с акушерска чанта, в която се търкаляха единайсет броя миди.

Свистящото плющене на кожени ремъци и бученето на динамогенераторите откъм електростанцията накара Стивън да се махне бързо оттам. Безсъщностни същества! Спрете! Пулсът, който е винаги извън теб, и пулсът, който е винаги вътре. Сърцето си възпяваш. А аз се лутам между тях. Къде? Между два озъбени свята, въртящи се, а аз. Разбий ги, и единият, и двата. Но вихърът ще отнесе и мен. Тогава съсипи ме, ти, който можеш. Ти, сводник и касапин^[52], това бяха думите. Така твърдя! Но ще изчакам още малко. Нека още се поогледам.

Да, съвсем вярно. Огромен и прекрасен, в чуден такт и ритъм цъка часовниковият механизъм на вселената. Прав сте, драги. Наистина беше понеделник сутрин.

Стивън се спусна по Бедфорд, дръжката на ясеновия му бастун се удряше в раменната му лопатка. Витрината на Клоухиси прикова вниманието му с избледнял плакат от 1860, на който се виждаха двамата боксьори Хийнан и Сейърс. Публиката — мъже с цилиндри, нарисувани в гръб — стояха наредени току до въжето около ринга. Двамата тежка категория с леки препаски любезно демонстрираха един на друг издутите си юмруци. И те пулсират: сърца на герои.

Зави и спря пред наклонената плоскост на ръчната количка за книги.

— Всичко за по два пенса — подкани го търговецът. — Ако вземеш четири — шест пенса.

Захабени страници. Ирландски пчелар. Животът и чудодействата на кюрето от Ар. Джобен пътеводител на Киларни.

Тук може да открия някоя от моите училищни награди. Stephano Dedalo alumno optimo, palmam ferenti.^[53]

Отец Конми, след като бе изчел молитвите за по-ранните часове, сега вървеше през малкото селце Доникарни и мълвеше вечерните си молитвословия.

Каква хубава корица, дори прекалено хубава. Какво е това? Осма и девета книга на Мойсей^[54]. Тайната на всички тайни. Печатът на цар Давид. Прелиствани страници: четени и препрочитани. Кой е минал тук преди мен? Как да омекотим напукани ръце. Рецепта за бял винен оцет. Как да спечелим любовта на жена. Ето, това е за мен. Кажете следните думи три пъти със сключени ръце:

— Se el yilo nebrakada femininum! Amor me solo! Sanktus! Amen.^[55]

Кой е писал това? Магии и заклинания на преблагословения игумен Петер Саланка, споделени за пред най-верните вярващи. И те струват колкото магиите на всеки друг игумен, колкото брътвежите на Йоаким^[56]. Върви, плешивецо, върви, или ще ти накъдрим руното.

— Стивън, какво правиш тук?

Дили с щръкналите си раменца и овехтяла рокличка.

Той бързо затвори книгата. Да не види.

— А ти какво правиш? — попита Стивън.

Стюартско лице на един несравним Чарлс^[57], клюмнали къдрици се спускат от двете й страни. Личицето аленее, приклекнала е до огъня и го поддържа със стари скъсани обувки. А аз й разказвам за Париж. После си легна под юрган от износени палта, а пръстчетата й опипват молитвено тенекиената гривничка, знакът на Дан Кели. Nebrakada femininum.

— Какво носиш там? — попита Стивън.

— Купих я от съседната количка за едно пени — отвърна му Дили и се изсмя притеснено. — Дали е добра?

Казват, че имала моите очи. И другите ли така ме виждат? Бърз, нетърпелив, дръзновен. Сянка на ума ми.

Взе от ръката й книгата без корици. Френски буквар от Шарднал.

— За какво си я купила? — попита. — За да учиш френски ли?

Тя кимна, поруменя и стисна здраво устни.

Недей да показваш изненадата си. Дръж се естествено.

— Ето — върна й книгата Стивън. — Добра е. Внимавай обаче Маги да не я заложи и нея. Предполагам, че от моите книги нищо не е останало.

— Не съвсем нищо — отвърна му Дили, — ама така се наложи.

Тя се дави. Угризения. Спаси я. Угризения. Всичко е срещу нас. И мен ле повлече със себе си, очи и коси. Клюмнали къдрици от коси водорасли ме обвиват, стягат сърцето ми, душата ми. Солена зелена смърт.

Ние.

Угризения на съвестта. Съвестта на угризенията.

Неволя! Неволя!

* * *

— Здрасти, Саймън — рече отец Каули. — Как е?

— Здравей, Боб, старче — отвърна му господин Дедалус и се спря.

Здрависаха се шумно точно пред Реди & дъщеря. Отец Каули току заглаждаше мустаците си надолу със загребваща шепа.

— Какви са добрите новини? — попита господин Дедалус.

— Абе, такива май няма — отвърна отец Каули. — Слушай, Саймън, барикадиран съм отвсякъде. Двама души патрулират пред къщата ми и се опитват да си издействат разрешително за влизане във владение.

— Боже Господи! — възкликна господин Дедалус. — И чие е това дело?

— О! — продължи отецът. — На един наш общ познайник, лихвар.

— Малко попрегърбен, а? — попита господин Дедалус.

— А-ха, същият, Саймън — отвърна му отец Каули. — Наречен Рубън от коляното Рувимово. По тоя повод чакам Бен Долард. Обеща ми да отиде да каже две думи в моя полза пред Дългия Джон, та да махне тия пазванти от къщата ми. Трябва ми само малко време, нищо повече.

Огледа се с посърнала надежда нагоре-надолу по пристана, голямата ябълка на врата му бе изпъкнала още повече.

— Знам, бе — отвърна му господин Дедалус и кимна. — Бедният будала Бен! И той все гледа човещина някаква да свърши. Дръж се, мъжки!

Сложи очилата си и за миг се загледа в Железния мост.

— За Бога, ето го, иде — рече — тяло и душа.

Бен Долард с широк син фрак, с копринен цилиндър на главата и други раздърпани парцали по себе си, извървя моста с бодра крачка и пое по пристана. Тръгна към тях в равномерен раван, като енергично се почесваше отзад под пешовете на фрака.

Като ги приближи, господин Дедалус го поздрави:

— Дръжте тогоз, със скъсаните гащи!

— Дръжте го сега! — додаде Бен Долард.

Със студено блуждаещо презрение господин Дедалус спря поглед върху различните съставни части от фигурата на Бен Долард. После се обърна към отец Каули, кимна и изсъска язвително:

— Сполучлив тоалет, нямо що! Особено за летен ден.

— Бре, бре! Във вечни мъки да се гърчиш, душата ти покой да не познае! — свирепо му изръмжа Бен Долард. — В живота си съм изхвърлил повече стари дрехи, отколкото очите ти са виждали.

Застана до тях, облъчи с по една усмивка първо тях, после и халтавите и дрехи, части от които господин Дедалус се бе заел да почиства от мъхчета и косми, нареждайки монотонно:

— Виж к’во, бе Бен, правени са за по-едричък от теб човек. Не мож’ ги изпълни.

— Толкоз по-зле за чифутина, дето ги ши — отвърна му Бен Долард. — Слава Богу, че още не си е получил парите.

— А как е онзи basso profondo^[58], Бенджамин? — попита отец Каули.

Кашел Бойл О’Конър Фицморис Тиздал Фаръл със стъклен поглед и шептящи устни мина покрай клуба на Килдеърска.

Бен Долард се намръщи, сви устни, сякаш се канеше да свирне, и пусна едно дълбоко:

— О-о-о-хо! — избоботи.

— Сега това е модно — рече господин Дедалус и кимна с разбиране на неговото о-хо.

— Ама сериозно ли? — попита Бен Долард. — Аз пък мислех, че това са прашасали парцали. А?

И той се обърна към двамата.

— Абе добре си е човекът — рече отец Каули и също кимна.

Преподобният Хю С. Лъв тръгна от абатството света Дева Мария, покрай пивопречиствателната на Джеймс и Чарлс Кенеди, в компанията на високите и красиви представители на рода Джералдайн, по посока към Толсел отвъд Тръстиковия форт.

Бен Долард, с килнат на една страна кил, заплава напред и ги поведе с възторжено размахани във въздуха ръце.

— Напред след мен към офиса на заместник-шерифа — така им рече. — Искам да ви покажа новата съдебно-приставна красота на нашия Рок. Той представлява кръстоска между Лобенгула^[59] и Линчхаун^[60]. Струва си да го видите, ей! След мен! В Бодега току-що срещнах Джон Хенри Ментън съвсем случайно и това ще ми коства понижение, ако не успея… чакай, чакай… На прав друм сме, Боб, длъжен си да ми вярваш.

— Кажи му само няколко дни, не повече — примоли му се отец Каули.

Бен Долард спря да се съсредоточи, шумното му устие остана отворено, поклащащото му се копче приблещука от края на увисналия конец, а той обърса задръстените си от слуз и сълзи старчески очи, за да чува по-добре.

— Какви няколко дни, бе? — избоботи. — Твоят хазяин не е ли запорирал рентата?

— Запорирал я е — отвърна отец Каули.

— Тогава заповедта на нашия приятел не си струва и хартията, на която е написана — поясни Бен Долард, — защото на хазяина принадлежи правото пръв да предяви претенции. Дадох му всички подробности. Уиндзор авеню двайсет и девет. Името е Лъв, нали?

— Точно така — рече отец Каули. — Преподобният господин Лъв. Той е свещеник някъде в провинцията. Но, ти сигурен ли си в това, което казваш?

— Можеш да кажеш на Варава от мое име — рече Бен Долард — да си завре заповедта там, където маймуните си пъхат орехите.

И той решително поведе напред отец Каули, като го притискаше към себе си.

— Не са орехи, а лешници — каза си господин Дедалус и докато ги следваше, очилата му паднаха върху гърдите.

* * *

— С момчето всичко е наред — каза Мартин Кънингам, като излизаха през портата на Замъка.

Полицаят отдаде почест.

— Бог да те благослови — бодро подхвърли Мартин Кънингам.

Даде знак на изчакващия го файтонджия, който подръпна юздите и пое към улица Лорд Едуард.

Бронзови отблясъци до чисто злато, главата на госпожица Кенеди до тази на госпожица Дус, грееха над месинговия корниз, преполовил витрината на хотел Ормонд.

— Да — рече Мартин Кънингам, опипвайки брадата си. — Писах на отец Конми, за да му изложа случая.

— Можеше да опиташ и при нашия приятел — предложи господин Пауър със закъснение.

— Бойд ли? — отсече Мартин Кънингам. — Не, благодаря.

Джон Уайз Нолан, който се влачеше отзад и изчиташе списъка, побърза да ги настигне надолу по Корк Хил.

Тъкмо в този момент градският съветник Нанети слизаше по стъпалата на кметството и ето че махна за поздрав на члена на градската управа Каули и на съветник Ейбрахам Лайън, които пък се качваха нагоре.

Туристическата кола за Замъка се изтърколи празна и пое по улица Ексчейндж.

— Мартин, я погледни тук — обади се Джон Уайз Нолан, като ги настигна при редакцията на Мейл. — Блум се е разписал за пет шилинга.

— Точно така — рече Мартин Кънингам, като взе листа от ръцете му. — И ги даде.

— При това без думичка да каже — добави господин Пауър.

— Невероятно, но факт — потвърди Мартин Кънингам.

Джон Уайз Нолан ококори очи.

— Невероятно милостив евреин!^[61] — изкоментира елегантно.

Спуснаха се по Парламентска.

— Ето ти го и Джими Хенри — рече мистър Пауър, — поел е към заведението на Кавана.

— Тъй е — потвърди Мартин Кънингам. — Ей ти го и него.

Точно пред дворцовата шивачница La Maison Claire Блейзис Бойлан издебна зетя на Джак Муни, гърбав, свадлив и фиркан, поел към свободния квартал^[62].

Джон Уайз Нолан се изравни с господин Пауър, докато Мартин Кънингам хвана за лакътя един издокаран дребен мъж с костюм в меланж, който се движеше някак патраво, но с бързи крачки, и така двамата отминаха магазина за часовници на Мики Андерсън.

— Мазолите на помощник градския съветник май бая го тормозят — обърна се Джон Уайз Нолан към господин Пауър.

Завиха зад ъгъла към винарната изба на Джеймс Кавана. Празната кола за Замъка цъфна отпреде им точно пред портата Есекс. Мартин Кънингам, който не спираше да говори, току пъхаше списъка пред лицето на Джими Хенри, който обаче не желаеше да го погледне.

— И Дългия Джон Фанинг фигурира тук също така — подхвърли Джон Уайз Нолан, — в естествен ръст.

Високата фигура на Дългия Джон Фанинг изпълни рамката на вратата, пред която бе застанал.

— Добър ден, господин замшериф — каза му Мартин Кънингам, а и всички останали спряха да го поздравят.

Дългия Джон Фанинг не им направи място да минат. Той извади от честата си голямата лула с решителен жест, а големите му строги очи изгледаха лицата им едно по едно с навъсен и проницателен взор.

— Градските ни бащици изпълняват ли съвестно мирните си задължения? — обърна се той с подчертана язвителност към помощник градския служител.

Зинал е адът пред душите християнски, обади се обидчиво Джими Хенри по повод проклетия им роден ирландски език. Къде е шерифът, поиска да узнае той, за да въдвори ред в заседателната зала. И старият Барлоу, носителят на жезъла, и той се тръшнал на легло с астма, няма ни жезъл, ни чудо, нищо не е както трябва, дори кворум липсва, а Хътчинсън, баш кметът, в Ландъдно^[63], докато малкият Лоркан Шерлок се изживява като locum tenens^[64]. По дяволите ирландския език, езикът на нашите деди.

Докато навиваше космите от върха на брадата си на пръста, Дългия Джон Фанинг се обърна първо към помощник градския служител и после към замшерифа, докато Джон Уайз Нолан стоеше и мълчеше.

— Какъв беше този Дигнъм? — попита Дългия Джон Фанинг.

Джими Хенри направи гримаса и вдигна левия си крак.

— О, мазолите ми! — изпъшка болезнено. — За Бога, качете се горе, за да мога да поседна някъде. Уфф! Оооох! Внимавай!

Раздразнено се присламчи до Дългия Джон Фанинг, застана от едната му страна, мина напред и нагоре по стълбите.

— Хайде, качвай се! — каза Мартин Кънингам на замшерифа. — Мислех, че не се познавате, но май бъркам.

Господин Пауър и Джон Уайз Нолан ги последваха.

— Беше много свестен човек — промърмори господин Пауър на безкомпромисно честния гръб на Дългия Джон Фанинг, който бавно се изкачване нагоре към образа на Дългия Джон Фанинг в огледалото.

— Нисичък един, незабележителен, работеше при Ментън — додаде Мартин Кънингам.

Дългия Джон Фанинг обаче не можеше да си го спомни.

Тропот на конски копита огласи въздуха.

— Това пък какво е? — попита Мартин Кънингам.

Всички се извърнаха към звука; Джон Уайз Нолан отново заслиза. Откъм хладната сянка на входа видя как конете преминаха по Парламентска, сбруи и лъскави надглезенници, блеснали ослепително на слънчевата светлина. Минаха накипрени пред студения му неприятелски взор, без да бързат. В седлата на сановниците подскачаха сан-скок-скок-сановниц, а околовръст — охрана в тръс.

— Това пък какво е? — попита Мартин Кънингам, след като продължиха да се изкачват.

— Нашият лорд генерал-лейтенант и генерален губернатор на Ирландия — отвърна му Джон Уайз Нолан от основата на стълбите.

* * *

Докато прекосяваха дебелия килим, Бък Мълиган прошепна на Хейнс, скрил устни в панамената си шапка.

— Братът на Парнел. Ей там, в ъгъла.

Избраха си малка маса до прозореца, точно срещу мъж с длъгнесто лице. И от това лице с брада погледът бе увиснал неподвижно над шахматната дъска.

— Това ли е той? — попита Хейнс и взе да се намества на мястото си.

— Да — рече му Мълиган. — Това е Джон Хауард, неговият брат, нашият градски кмет.

Джон Хауард Парнел безмълвно премести белия офицер, а сивата му кокалеста ръка отново подпря челото и остана неподвижна.

Само след миг, зад процепа на кокалестата преграда, вдигна очи неспокойно, светнали като на призрак, погледна опонента си и пак ги закова в работния ъгъл на дъската.

— Ще взема един меланж — каза Хейнс на келнерката.

— Значи стават два меланжа — обади се Бък Мълиган. — Освен това две хлебчета с масло и кифлички.

Когато тя се отдалечи, той рече през смях:

— На тия сладкарници им викаме Дъблински пекарни, защото хлебчетата им са харни. О, но ти изпусна голямата проповед на Дедалус върху Хамлет.

Хейнс отвори току-що закупената си книга.

— Много съжалявам. — И зачете: — Шекспир е нещо като Елисейските ловни полета за всички онези умове, които са изгубили равновесието си.

В момента еднокракият моряк ореваваше орталъка на улица Нелсън номер четиринайсет:

— За Англия…

Жълтата жилетка на Бък Мълиган се сгъна кръшно под акомпанимента на звънкия му смях.

— Трябва да го видиш — продължи той, — когато тялото му изгуби равновесието си. Блуждаещият Ангус^[65], така го наричам.

— Сигурен съм, че го мъчи някаква идея фикс — рече Хейнс и умислено прищипа брадата си с палец и показалец. — Чудя се в какво ли се състои тя. Такива като него не могат без идея фикс.

Бък Мълиган се наведе през масата с тържествен вид.

— Размътили са ума му — каза — с видения от ада. Никога вече няма да си върне здравия атически разум. Като у Суинбърн, да не говорим за другите, бледата смърт и руменото раждане. Това е неговата трагедия. От него поет няма да стане. Радостта от творческото съзидание…

— Вечните адови мъки — обади се Хейнс и кимна рязко. — Разбирам. Нали тая сутрин го подхванах на тема вяра. И веднага видях, че нещо се е загнездило в ума му. Много интересно наистина, защото професор Покорни от Виена се спира именно на това.

Зорките очи на Бък Мълиган забелязаха захождането на келнерката. И веднага скочи да й помогне да разтовари подноса си.

— Той твърди, че адът не присъства никъде в древните ирландски митове — отсече Хейнс сред веселата глъчка на потракващи чаши. — Като че поуката и назиданието липсват, както и онова чувство за обреченост, за възмездие. Странно, че се е фиксирал точно в такава идея. Пише ли от време на време за вашето литературно движение?

Сръчно спусна две бучки захар вертикално през дебелия пухкав каймак бита сметана. Бък Мълиган разряза надве още топлото, парещо хлебче и взе да маже масло върху димящата му същност. Стръвно захапа мекия му край.

— След десет години — каза през смях и дъвчене, — ще напише нещо след десет години.

— Струва ми се доста време — отвърна му Хейнс и умислено вдигна лъжицата си. — Но няма да се учудя, ако въпреки всичко го направи.

Загреба цяла лъжица от каймака в чашата си.

— Това тук май е истинска ирландска сметана — рече той със сдържаност и снизхождение. — Не искам да ми се натрапват.

Пророк Илия, малка лека лодка, смачкан и захвърлен лист хартия, плаваше на изток покрай хълбоците на корабни корпуси и риболовни траулери, сред архипелаг от коркови тапи, отвъд новата улица Уопинг, покрай ферибота на Бенсън и покрай тримачтовата шхуна Роузвийн от Бриджуотър, натоварена с тухли.

* * *

Алмидано Артифони мина по улица Холс и покрай склада на Сюъл. Зад него Кашел Бойл О’Конър Фицморис Тиздал Фаръл с бастунчадървръхнадреха, които се поклащаха преметнати през ръка в такт с походката му, сви покрай уличния стълб пред къщата на господин Ло Смит и след като прекоси, пое по площад Мариън. На известно разстояние след него сляп младеж почукваше по пътя си покрай стената на Колидж Парк.

Кашел Бойл О’Конър Фицморис Тиздал Фаръл стигна чак до ведрите прозорци на господин Луис Уърнър, после сви и тръгна обратно по площад Мариън, като бастунчадървръхната му дреха продължаваха да се поклащат в такт с походката.

На ъгъла при къщата на Уайлдови^[66] спря, смръщи се срещу името на Илия, произнесено в Метрополитън Хол, смръщи се срещу далечната ливада на херцогския парк. Очилата му проблеснаха сърдито срещу слънцето. Оголи зъбите си на плъх и измънка под нос:

— Coactus volui.^[67]

Закрачи към улица Клеър, като скърцаше със свирепите си думи.

Когато мина под зъболекарските прозорци на господин Блум, поклащащата му се връхна дреха някак грубо перна тъничкия почукващ бастун и гордо продължи нататък, след като бе шибнал едно безжизнено тяло. Слепият младеж обърна болнавото си лице подир крачещия силует.

— Бог да те порази — изсъска му злобно, — който и да си! По-голям слепец си и от мен, сукин сине!

* * *

Точно срещу бара на Ръги Донъху младият Патрик Алоуишиъс Дигнъм, нарамил фунт и половина свински пържоли от магазина на Мангън, бивша собственост на покойния Ференбах, за които бил специално изпратен, крачеше по уютната улица Уиклоу, с небрежна крачка. Беше ужасно тъпо да седиш в хола на къщата заедно с госпожа Стоър и госпожа Куигли и госпожа Макдауъл, транспарантите плътно спуснати и всички подсмърчат и току посръбват от тъмното шери, което чичо Барни бе донесъл от магазина за спиртни напитки на господин Тъни. Похапваха от разтрошения домашен плодов кекс и времето им минаваше в празни приказки и дълбоки въздишки.

Отмина Уиклоу и ето че витрината на мадам Дойл, придворна шивачка и шапкарка, го накара да спре. Загледа се в двамата бабаити, съблечени по гащета, свили юмруци в боксьорска поза. От страничните огледала двамата опечалени млади господинчовци Дигнъм го зяпаха безмълвно. Майлър Кийоу, дъблинското бяло агне, щеше да играе срещу старши сержант Бенет, бруталният боксьор от Портобело, за кесия златни лири, петдесет парчета. Господи, на това му викам мач и половина, дето наистина си струва да го видиш. Майлър Кийоу беше оня спаринг боксьор със зеления пояс. Вход два шилинга, за войници — на половин цена. Лесно мога да се спася от къщи. И като понечи да се обърне наляво, младият господин Дигнъм отляво също се обърна. Това съм самият аз в траур. Кога е мачът? Май на двайсет и втори. Жалко, значи съм го изпуснал. После се обърна надясно и отдясно младият господин Дигнъм също се обърна, с шапка, кривната на една страна, върхът на якичката му щръкнал нагоре. Рече да я закопчае, вдигна брадичка и видя кого — самата Мари Кендъл, очарователната субретка, почти редом с плаката на бруталните боксьори. Също като ония картички със засукани мадами, дето ги пъхат в пакетите цигари, които Стоър пуши. Старецът му обаче веднъж го спипал и му теглил страхотен лобут.

Младият господин Дигнъм подпъхна якичката си и продължи да се шляе. Най-добрият боксьор, тоест най-силният беше Фицсаймънс. Само да замахне насреща ти във въздуха, и трупясваш до средата на следващата седмица, тъй да знаеш, човече. Иначе най-добрият боксьор от научна гледна точка беше Джем Корбет, но преди Фицсаймънс да го надхитри, като му влезе майсторски и направо го изкорми.

На улица Графтън пред очите на младия господин Дигнъм нещо прочервеня: цвете между зъбите на конте и чифт тузарски патъци, контето стоеше и слушаше някакъв нафиркал се до козирката, който не спираше да се хили насреща му.

Не виждаше пукнат трамвай за Сандимаунт.

Младият Дигнъм тръгна по улица Насау и премести пържолите в другата си ръка. Якичката му пак щръкна и той пак я напъха обратно. Проклетясалото копче беше твърде малко за илика на ризата, да го вземат чортовете! Ето че се появиха и ученици с чанти на гърба. И утре няма да ходя, ще си остана вкъщи до понеделник. Срещна и други ученици. Дали забелязват, че съм в траур? Чичо Барни каза, че тая вечер ще отиде във вестника. Тогава всички ще видят във вестника и ще прочетат моето име заедно с името на папа.

Лицето му стана сиво вместо обичайното червено; една муха взе да се разхожда по него най-спокойно, стигна чак до окото му. А проскърцванията, докато завинтваха винтовете на ковчега; после тъпият звук, когато трупът се залашка вътре, раздрусан от слизането по стълбите.

Папа беше вътре в ковчега, мама плачеше отвън в хола, а чичо Барни напътстваше мъжете как да вземат завоя. Беше си бая ковчег, и висок, и тежък на вид. Как стана така? Предишната нощ папа стоеше пиян на стълбищната площадка и се дереше до Бога някой да му донесе обувките, щото искаше да си допие в Тънис, изглеждаше къс и набит с дългата си риза, като отрязано дуло. И повече не го видяхме жив. Това е смъртта. Папа е мъртъв. Моят баща е мъртъв. Каза ми да бъда добър син, да се грижа за мама. Не чух другите неща, които се опита да изрече, бях се втренчил в зъбите и езика му, докато се мъчеше да докара нещо членоразделно. Бедният папа. Господин Дигнъм, моят баща. Надявам се да е в чистилището, защото в събота вечер бе успял да се изповяда пред отец Конрой.

* * *

След обяда Уилям Хъмбъл, графът на Дъдли, и лейди Дъдли, придружавани от подполковник Хезълтайн, излязоха от резиденцията на вицекраля. В следващата карета се намираха почитаемата госпожа Паджет, госпожица дьо Курси и почитаемият Джералд Уорд, придружаващият го личен адютант.

Кавалкадата се източи през южната порта на парка Феникс, приветстван от сервилни полицаи, и продължи покрай северните докове на Кингсбридж. Вицекралят на Ирландия бе най-сърдечно приветстван през целия си маршрут в столицата. При Кървавия мост^[68] господин Томас Кърнан, който се намираше от другата страна на реката го почете суетливо отдалеч. Помежду мостовете Куийнс и Уитуърт вицекралският кортеж на лорд Дъдли профуча непоздравен от господин Дъдли Уайт, бакалавър по право и магистър на хуманитарните науки, който стоеше на пристана Арън, точно пред заложната къща на госпожа М. Е. Уайт, на ъгъла на улица Арън, като умислено чешеше носа си с показалец, защото не можеше да реши как да стигне най-бързо във Фибсбъро, като смени три различни трамвая, като махне на един файтон да го закара, или просто пеш, като мине напряко през Смитфийлд, Конститюшън Хил и терминала Бродстоун. Пред главния вход на Фор Кортс Ричи Гулдинг, стиснал касиерското куфарче на Гулдинг, Колис & Уорд, го зърна с изненада. По моста Ричмънд, точно пред кантората на Рубън Дж. Дод, адвокат и посредник в Патриотичната застрахователната компания, една възрастна дама, която тъкмо се канеше да влезе, ненадейно промени решението си, върна се няколко крачки назад покрай витрината на Кингс и се усмихна доверчиво на местния представител на Негово величество. От преливника в стената на пристана Уд, точно под кантората на Том Диван, малката река Пудъл изливаше каналните си нечистотии с васалска вярност. Над малката завеска с месингов корниз, който преполовяваше витрината на хотел Ормонд, грееха бронзови отблясъци до чисто злато — главата на госпожица Кенеди до тази на госпожица Дус — и двете зазяпани в захлас. На пристана Ормонд господин Саймън Дедалус, направлявайки най-внимателно стъпките си на излизане от публичната оранжерия^[69] към седалището на помощник-шерифа, се спря насред улицата и почтително свали шапка. И ето че Негово превъзходителство благоволи да отвърне на поздрава на господин Дедалус. Откъм ъгъла на Кейхил преподобният Хю К. Лъв, магистър на хуманитарните науки, стори дълбок, ала от никого незабелязан реверанс и същевременно си помисли за всички онези пълномощници на лорда, които отколе държаха в благочестивите си ръце правото да назначават бенефиций. На моста Гратън Ленехан и Маккой бяха спрели да се сбогуват и междувременно изгледаха отминаващия кортеж. Като се изтърколи покрай кантората на Роджър Грийн и голямата, боядисана в червено печатница на Долард, Гърти Макдауъл, понесла мостри от корковия линолеум на Кейтсби за баща си, който бе на легло, само по едната стилна помпозност успя да познае, че това са вицекралят и вицекралшата, но не успя да види с какво е облечена Нейно превъзходителство, тъй като в този момент трамваят, както и жълтият фургон на мебелна къща Спринг, трябваше да спрат, и то точно пред нея, тъй като минаваше не друг, а самият вицекрал на Ирландия. До тютюнджийницата на Лънди Фут, застанал пред зарешетената врата на пивницата на Кавана, Джон Уайз Нолан се усмихна с незабелязана от никого резервираност към генерал-лейтенанта и вицекрал на Ирландия. Достопочтеният Уилям Хъмбъл, граф на Дъдли, кавалер на ордена на кралица Виктория, първа степен, мина край неспирно тиктакащите часовници от магазина на Мики Андерсън и край лъчезарните манекени на манифактуристите Хенри & Джеймс, облечени в елегантни тоалети: Хенри джентълмен & Джеймс dernier cri.^[70] Точно срещу Дейм Гейт Том Рошфорд и Флин Гагата наблюдаваха приближаващата кавалката Том Рошфорд, като видя, че лейди Дъдли го гледа право в очите, бързо извади палци от плитките джобове на виненочервената си жилетка и почтително свали шапка. От своя афиш очарователната субретка, недостижимата Мари Кендъл с нацапотени бузи и вдигната във въздуха пола, се усмихваше нацапотено на Уилям Хъмбъл, граф на Дъдли, на подполковник Х.Г. Хезълтайн, както и на почитаемия Джералд Уорд, личен адютант. През витрината на Дъблински пекарни се виждаше как Бък Мълиган и Хейнс — единият бодро, другият бдително — се блещеха срещу вицекралския кортеж, заничаха над раменете на любопитно ентусиазираните клиенти, чиито стълпени силуети хвърляха сянка върху шахматната дъска, над която се бе съсредоточил Джон Хауард Парнел. На улица Фаунс Дили Дедалус вдигна очи от първия си френски буквар на Шарднал и какво видя: слънчобрани и въртящи се на ослепителната светлина спици. Джон Хенри Ментън, изпълнил рамката на вратата на Търговската камара, зяпаше с препилите си, изцъклени като стриди очи, и не поглеждаше към обемистия ловджийски часовник^[71], който, без дори да усеща, стискаше в обемистата си лява длан. Точно под коня на крал Били^[72], който риеше с предния си крак във въздуха, госпожа Брийн задърпа назад забързания си съпруг да не попадне под копитата на охранителния екипаж. Изкрещя опасенията си в ухото му. Той проумя, премести дебелите томове в лявата си ръка и отдаде чест, но чак на втората каляска. Почитаемият Джералд Уорд, личен адютант, бе приятно изненадан и побърза да отвърне на поздрава. На ъгъла при Пънсънби измъченият бял сандвич Х. спря, а след него и останалите четири бели сандвича с цилиндри, а именно Е., Л., И.’, и С., за да направят път на препускащите охрана и кортеж. Точно срещу магазина за музикални инструменти на Пигът господин Денис Дж. Магини, учител по танци & други, в пъстра премяна и с плавна, празнична походка, остана задминат и незабелязан от самия вицекрал. Край оградата на съда за дребни престъпления самодоволно цъфна Блейзис Бойлан, пристъпваше наперено със светлокафявите си джазови чепици и чорапи с небесносини багети в такт с рефрена на Моята изгора е йоркшърско девойче.

Пред небесносините челни ленти на конете от челната редица, Блейзис Бойлан изпъчи небесносинята си вратовръзка, кипнатата на една страна широкопола сламена шапка и костюм от шевиот, цвят индиго. Ръцете му, пъхнати в джобовете на сакото, забравиха да махнат за поздрав, но затова пък успя да удостои трите дами с дръзновения жар на дръзките си очи и с уста, захапала червено цвете. Докато пътуваха по улица Насау, Негово превъзходителство обърна внимание на кимащата си вицекралска съпруга да погледне музикалната програма пред Колидж Парк. Невидими момци планинци надуваха гайди и думкаха тъпани подир кортежа:

Във фабрика работи тя,

но бедна е за труфила.

Таръм-таръм-тара!

По нея аз така копнея,

готов съм Йоркшър да възпея.

Но най-вече нея, нея

мойта сладка йоркширска фея.

Таръм-таръм-тара!

По-нататък край стената участниците в състезанието хандикап на четвърт миля по равно М. К. Грийн, Х. Трифт, Т. М. Пейти, К. Скейфи, Дж. Б. Джефс, Г. Н. Морфи, Ф. Стивънсън, К. Адърли и У. К. Хюгард затръгваха един подир друг. А пред хотела на Фин точно в този момент Кашел Бойл О’Конър Фицморис Тиздал Фаръл бе прехвърлил поглед над кортежа и зяпаше главата на господин Е. М. Соломънс, цъфнала на прозореца в сградата на австро-унгарското вицеконсулство. В дъното на улица Ленстър, до задния вход на колежа Света Троица, един верноподаник, Хорнблоуър, свали ловджийската си шапка. Докато конете с лъскав косъм отминаваха площад Мариън, младият господар Патрик Алоуишиъс Дигнъм, изчакваше на място, видя поздравите, отправени към господина с копринения цилиндър и сам побърза да свали новото си черно кепе с омазнени от свинските пържоли пръсти. Якичката му пак щръкна нагоре. Вицекралят, поел към откриването на базара Майръс за набиране на средства в помощ на болницата Мърсър, пътуваше заедно със свитата си към улица Лоуър Маунт. По пътя си отмина сляп младеж, застанал срещу Бродбент. По улица Лоуър Маунт един пешеходец с кафяв макинтош, който дъвчеше сух хляб, пресече забързано пътя на кортежа, отърва се на косъм. При моста на Ройъл Канал откъм строителните заграждения господин Юджийн Стратън продължаваше да се хили с дебелите си негърски бърни, подканвайки всички да бъдат добре дошли в Пембрук. На ъгъла с улица Хадингтън Роуд две лелки с полепнал по дрехите им пясък се спряха на място, чадър и голяма чанта с единайсет броя миди в нея, и взеха да се чудят защо господин кметът, в компанията на съпругата си, е излязъл на показ без златната си огърлица. На улиците Нортъмбърланд и Ландсдаун Негово превъзходителство най-чинно прие поздравите на оределите минувачи, на двама ученика, които стояха пред градинската врата на къщата, за която се твърди, че била предизвикала възхищението на покойната кралица при посещението й в ирландската столица, заедно със своя принц-консорт през 1849 година, както и тези на Алмидано Артифони с коравите му като кюнци крачоли, който миг след това бе погълнат от една затваряща се врата.

Бележки

[1] Блуждаещите скали

Време на действието: три часът следобед. Място: улиците на Дъблин. Орган: кръвта. Изкуство: механика. Символ: гражданите и враждебната среда. Техника: лабиринт.

Съответствия: река Лифи — Босфорът. Групи граждани — Симплегадите. ↑

[2] Подобаващо е и правилно (лат.). ↑

[3] Тоест когато се набират средства за църквата. ↑

[4] Кардинал Томас Улзи (ок. 1475–1530) — английски църковен служител и държавник по времето на крал Хенри VIII, както и кралски съветник. Противопоставя се още на първия развод на краля, поради което е закаран в Лондон и осъден за държавна измяна. Неговите последни думи, цитирани в текста, са от пиесата на Шекспир „Хенри VIII“. ↑

[5] Йезуитски колеж в центъра на Дъблин. ↑

[6] Популярна навремето паста за зъби от палмово дърво с избелващ ефект. ↑

[7] Провинциал е римският наместник на йезуитския орден в Ирландия, тоест човекът, пред когото отецът отчита своята дейност. ↑

[8] Така римокатолическата църква нарича протестантската вяра, твърдейки, че еретизмът на протестантите ги обрича на „невежество“, което е „непреодолимо“, щом човекът не е в състояние да се освободи от заблудите си. ↑

[9] Лорд Олдбъро (1801) бил много заможен човек с няколко къщи в Лондон и Дъблин, както и в английската и ирландската провинция. Въпросната къща, която навремето се намирала „на село“, била построена за баснословната тогава сума от 40 000 английски лири специално за съпругата на лорда. Това разточителство обаче било посрещнато с категоричния отказ на жена му да живее в нея, защото мястото не й харесвало. ↑

[10] Виж бел.101, гл.8. ↑

[11] Свети Франциск Ксаверий (1506–1552) е първият сподвижник на Лойола. ↑

[12] Юджийн Стратън (1861–1918) — бял американски комик и актьор, изпълнител на негърски песни и танци. ↑

[13] Виж бел.19, гл.5. ↑

[14] „Ригоризмът, броят на избраните и доктрината за спасението“ е пълното заглавие на книгата от отец Кастелен, издадена в Брюксел през 1899 г. В нея се твърди, че повечето души ще бъдат спасени, но веднага е била нападната от католишки свещеници, според които некръстените като католици са обречени на вечни мъки. ↑

[15] D.V. — Deo volente, тоест по Божията воля, ако е рекъл Господ. ↑

[16] Английският крал Хенри II (1133–1189) подарява крайбрежната ивица Малахайд, северно от Дъблин, на Ричард Толбът. Той обаче не е главният герой в историята, която си припомня отец Конми. Тя се отнася до господин Хъси, син на лорд Галтрим, и неговата годеница Мод, дъщеря на лорд Плънкет. Точно когато двамата застанали пред олтара, женихът бил извикан спешно да оглави войската срещу банда мародери и умира в последвалото сражение. Затова жена му се оказва девойка, съпруга и вдовица в един и същи ден. После тя се омъжва още два пъти. И третият й съпруг е вече сър Ричард Толбът. ↑

[17] Мери Роучфорт (1720 — ок.1790) се омъжва за полк. Робърт Роучфорт (1708–1774), който бива удостоен с титлата първи граф Белведерски. Обвинена е в прелюбодеяние с брат му Артър Роучфорт, след което, без да има доказателства за извършеното прегрешение, мъжът й я затваря в имението край езерото Енел. Оттам е освободена чак след смъртта на съпруга си, но продължава да живее в отшелничество. ↑

[18] Изхвърляне на семенната течност в естествения женски орган (лат.) — юридически термин за извършването на полов акт докрай. ↑

[19] За облаци: кълбят се (фр.). ↑

[20] В римокатолическите църковни обреди има молитви за различни часове от деня, така наречените канонически часове, които са задължителни за духовниците. Девятната е в деветия час след изгрев, тоест между обяд и три часа следобед. ↑

[21] „Побързай, Боже, да ме избавиш“ (лат.). Псалом 69. ↑

[22] „Блажени непорочните“ или част 20 от Псалтира, която се оглавява от староеврейската буква res: „Истината е основа на Твоето слово, и вечен е всеки съд на Твоята правда.“ Псалом 118, 160. ↑

[23] „Князете ме гонят безвинно, но сърцето ми се бои от Твоето слово“. Псалом 118, 161. ↑

[24] Откъс от патриотичната песен „Смъртта на Нелсън“. ↑

[25] Става дума за статуя на Оливър Голдсмит (1728–1774) — ирландски белетрист, драматург и поет. ↑

[26] Виж бел.43, гл.8. ↑

[27] И аз мислех така, когато бях на твоята възраст. Тогава бях убеден, че светът е една кочина. Това не е добре. Защото твоят глас… може да стане източник на доходи, нали така. Но вместо това ти се жертваш. (ит.). ↑

[28] Безкръвна жертва (ит.) ↑

[29] Да се надяваме… Но, послушай. Помисли за това. (ит.). ↑

[30] Бронзова (не каменна) статуя на Хенри Гратън. Виж бел.60, гл.7. ↑

[31] Ще помисля (ит.) ↑

[32] Сериозно ли говориш, а? (ит.). ↑

[33] Ето го, идва (трамваят)… Ела ми на гости и помисли върху това. Довиждане, скъпи приятелю (ит.). ↑

[34] Довиждане, учителю… и благодаря (ит.). ↑

[35] За какво?… Прощавай. Всичко най-хубаво! (ит.). ↑

[36] Мери Сесил Хей (ок. 1840–1886) — за времето си една от популярните авторки на сантиментални романи. ↑

[37] Тиобоулд Улф Тоун (1763–1798.) — един от вождовете на ирландското национално-освободително движение по времето на Френската революция. Опитва се да извоюва независимост за страната си първо по конституционен, после и по революционен път. Прави опит да дебаркира в Ирландия с френски войски, но десантът се оказва неуспешен. Заловен е и осъден на смърт за държавна измяна. Преди изпълнение на присъдата се самоубива в дъблинския затвор. Явява се спорна личност, тъй като неговите съграждани католици, пък и протестанти, са възприемали отявления му републиканизъм като атеизъм. Затова въпреки първоначалните намерения до издигане на паметник навремето не се стигнало, поради масови протести. ↑

[38] Мари Кендъл (1874–1964) — английска певица и комедиантка, известна още със своите пантомими. ↑

[39] Рингабела — малък залив. Кросхейвън — село, недалеч от пристанище Корк. ↑

[40] Томас Фицджералд (1513–1537) или Копринения Томас, тъй като придворните му носели отличителни знаци от коприна. Отказва да служи на Хенри VIII и обявява война на Англия. Това става в залата на катедралния съвет на църквата „Света Дева Мария“. Прибързаният му донкихотовски бунт завършва с това, че бил заловен и обесен от англичаните. ↑

[41] Фицджералд или Джералдайн са древен и могъщ англоирландски род, който води началото си още от XII в. ↑

[42] Става дума за Джералд Фицджералд (1477–1513), граф Килдеър от въпросния могъщ англоирландски род, чиято кариера представлява низ от необуздани конфликти. Когато през 1495 г. се скарва с архиепископ Крей, без много да му мисли, подпалва катедралата му. По време на делото в присъствието на Хенри VII заявява: „За Бога, нямаше да го направя, ако някой ми беше казал, че архиепископът не е вътре“. ↑

[43] Тъй като във вариететата програмата е продължавала от късен следобед до късно вечерта, а хората от публиката непрекъснато са влизали и излизали, било трудно да разберат точно кой номер се играе в момента. Изобретението на Рошфорд е предназначено да разреши този „проблем“. ↑

[44] Действието се развива в Четирите съдилища, голяма сграда от XVIII в., на северния бряг на р. Лифи, недалеч от центъра на Дъблин, в която се помещават всички съдебни зали. В представителния салон на сградата се издигат статуи на прочути дъблински юристи. ↑

[45] Скиптър е жребец, а не кобила. ↑

[46] Става дума за псевдонаучно произведение на тема полово и медицинско образование с леко порнографски характер и пълно със знахарски съвети, широко разпространено през XVII в. и XVIII в. в Англия, което носело заглавието „Шедьовърът“ на Аристотел. ↑

[47] Тоест: няма да ти оставя надежда за спасение. Според строго доктринерската християнска гледна точка евреите ще бъдат прокълнати навеки, тъй като отказали да приемат Иисус за Месията и настояли да бъде разпънат на кръст. ↑

[48] На улица „Килдеър“ се намирал най-изисканият светски англоирландски мъжки клуб в Дъблин. ↑

[49] Виж бел.66, гл.6. ↑

[50] Става дума за Франсис Хигинс (1746–1802), наричан „мним благородник“, защото макар и дребен чиновник, успял да се ожени за богато момиче от благороднически род, като го излъгал, че сам е благородник с голямо имение в провинцията. Освен това бил и доносник. Взел подкуп от хиляда английски лири, за да предаде лорд Едуард Фицджералд на шефа на полицията майор Сър. ↑

[51] Джон Келс Инграм (1823–1907) — ирландски поет и писател. ↑

[52] Изразът се среща многократно в текста, представяйки идеята за „Бог палач“, тоест за онази сила, която пречи на човешките въжделения. ↑

[53] На Стивън Дедалус — най-добрият ученик, награда от класа (лат.). ↑

[54] Петокнижието винаги се е смятало за книгата на Мойсей като законодател, но в средновековната кабала се шири легендата, че другите, може би четири или пет книги на Мойсей като магьосник са изгубени, затова непрекъснато се появяват „преводи“, „откъси“, „оцелели части“ от въпросните книги, които уж били намерени и съдържали магически формули (Тайната на тайните). ↑

[55] Това заклинание може да бъде преведено приблизително така: „Мои малки небеса на благословената женственост, обичай само мен. Светая святост! Амин.“ (Смесица от лат., исп. и араб.) ↑

[56] Виж бел.18, гл.3. ↑

[57] Стивън прави сравнение с лицето на Чарлс I (1600–1649), вторият от Стюартските крале на Англия. ↑

[58] Дълбок басов глас (ит.) ↑

[59] Зулуски владетел (ок. 1833–1894) известен с яростната си съпротива срещу европейските нашественици. ↑

[60] Прозвище на ирландски престъпник, известен с находчивостта, с която винаги се измъквал от засадите на полицията. Смята се, че е прототип на Кристи в пиесата на Джон Милингтън Синг „Плейбой на Западния свят“ (1907). ↑

[61] Думи на Антонио към Шейлок от първо действие, трета сцена на „Венецианският търговец“. ↑

[62] Виж бел.3, гл.3. ↑

[63] Курорт с минерални извори, недалеч от Ливърпул. ↑

[64] Изпълняващ длъжността (лат.) ↑

[65] Виж бел.166, гл.9. ↑

[66] Става дума за къщата на сър Уилям и лейди Уайлд, родителите на Оскар Уайлд. ↑

[67] По принуда пожелах да изявя волята си (лат.). ↑

[68] През 1670 или 1671 г. в Дъблин бил построен дървен мост, за да улесни прекосяването на р. Лифи в определен участък, но това накърнило интересите на лодкаря, който превозвал стоки и хора на същото място. Тогава неговите чираци се вдигнали на бунт в защита на работните си места и били арестувани. Техни колеги и приятели решили да ги освободят още по пътя, завързала се битка и четирима от тях били убити. Оттук и името на моста. ↑

[69] Така в Дъблин наричали централния обществен писоар. ↑

[70] Последен крясък (на модата) (фр.), а може би и намек за американския романист Хенри Джеймс, чието творчество изобилства с фрази на френски. ↑

[71] Часовник в специална дебела калъфка, за да не се счупи при падане по време на лов. ↑

[72] Става дума за статуя на крал Уилям III Орански, победил ирландците в битката при Бойн (1690). Често срещана наздравица в Ирландия е: „Да пием за дорестия кон!“. Има се предвид конят, от който пада Уилям III, счупва си врата и не след дълго умира — това е ирландската версия. Всъщност си счупва ключицата, но това, както и последвалата силна простуда го довършват. Виж още бел.17, гл.2. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Джойс Одисей (10)

Метаданни

Данни

Одисей

Информация

История

Сваляне / Връзки

10.[1]

Джеймс Джойс
Одисей (10)

10.^[1]