Ерик Сийгъл
Любовна история (6)

6

Харесвах Рей Стратън. Той може и да не беше гений или пък велик футболист (беше малко муден при мятанията), но винаги е бил добър съквартирант и верен приятел. И сега бедничкият трябваше да страда през по-голямата част на четвърти курс! Къде ли ходеше да учи, когато виждаше вратовръзката, поставена на топката на вратата ни (това беше традиционният ни сигнал за „вътре се работи“)? Да си призная, не беше толкова ученолюбив, но понякога му се налагаше. Да речем, че използваше университетската библиотека или тази на Ламонт или дори Пи Итън клъб. Къде обаче спеше през онези съботни нощи, когато Джени и аз решавахме да не се подчиним на правилника за съвместно живеене и да останем заедно? Рей трябваше да изпросва място, където да се излегне — например кушетката на някои съседи и други подобни при положение, че те самите не бяха в действие. Е, поне беше след футболния сезон, пък и аз щях да направя същото за него.

Но каква беше наградата на Рей? В минали времена споделях с него любовните си триумфи с най-големи подробности. Сега не само че тези неотменни права на съквартирант му бяха отнети, но и аз самия никога не признах открито, че с Джени сме гаджета. Просто казвах кога ще имаме нужда от стаята и т.н. Стратън можеше да си прави каквито иска заключения.

— По дяволите, Барет, правите ли го или не? — питаше ме той.

— Реймонд, съвсем приятелски те моля да не ме питаш.

— Но, Божичко, Барет! Толкова следобеди, толкова петъчни и съботни вечери… Не може да не го правите!

— Тогава защо ме питаш, Рей?

— Защото е опасно!

— Кое?

— Цялата тая ситуация, Ол. Искам да кажа, че досега не беше така — такова пълно изключване на големия брат Рей за подробности. Това е неоправдано, опасно. Господи, с какво е по-различна?

— Виж какво, Рей, в една зряла любовна връзка…

— Любовна?

— Не го казвай като че ли е мръсна дума.

— На твоята възраст? Любов? Господи, страх ме е за теб, приятелю.

— За какво? За здравия ми разсъдък ли?

— За твоето ергенство. За твоята свобода. За живота ти!

Горкият Рей! Той наистина си мислеше така.

— Страх те е, че губиш съквартиранта си, а?

— Глупости, аз си спечелих един — та тя прекарва толкова време тук!

Приготвях се за концерт, така че разговорът скоро трябваше да приключи.

— Недей да смърдиш, Реймънд, ще вземем апартамента в Ню Йорк. Различни гаджета всяка вечер, нали?

— Не ми казвай да не смърдя, Барет, това момиче те е гепило.

— Всичко е под контрол — отговорих му аз. — Бъди спокоен.

Нагласявах си вратовръзката и се движех към вратата, но Стратън не изглеждаше убеден.

— Ей, Оли?

— Да?

— Правите го, нали?

— По дяволите, Стратън!

Този път не водех Джени на концерт — тя участваше в него. Обществото на Бах изпълняваше Петия Бранденбургски концерт в Дънстър хаус и Джени беше солистка на клавесин. Разбира се, бях я слушал да свири много пъти, но никога в оркестър или на публично място. Господи, колко бях горд! Тя не направи никакви грешки, които да забележа.

— Не мога да повярвам колко добра беше — казах й след концерта.

— Това показва колко знаеш за музиката, Препи.

— Знам достатъчно.

Бяхме в двора на Дънстър. Беше един от онези априлски следобеди, когато започваш да вярваш, че пролетта може и да стигне до Кеймбридж. Колегите й по музика се разхождаха наблизо (включително и Мартин Дейвидсън, който хвърляше невидими бомби на омраза в моята посока), така че не можех да споря с нея като експерт.

Пресякохме Мемориал драйв и тръгнахме край реката.

— Барет, не можеш ли да схванеш, че свиря добре? Не превъзходно, не дори и в стил Ол айви. Просто добре, нали така?

Как можех да споря, когато тя искаше да се подценява?

— Добре. Ти свириш добре. Просто искам да кажа, че винаги трябва да свириш така.

— За Бога, кой казва, че няма да продължа да свиря така? Нали ще се уча при Надя Буланже?

За какво, по дяволите, говореше? От начина, по който внезапно замълча, усетих, че е казала нещо, което не е имала намерение да казва.

— Кой? — запитах аз.

— Надя Буланже — известна учителка по музика в Париж. — Последните две думи бяха казани доста бързо.

— В Париж ли? — попитах я доста бавно.

— Тя взима много малко ученици от Америка и аз просто имах късмет. Освен това получих и стипендия.

— Дженифър… за Париж ли заминаваш?

— Никога не съм виждала Европа. Изгарям от нетърпение.

Сграбчих я за раменете може би твърде грубо, не знам.

— Ей, откога знаеш за това?

За първи път в живота си Джени не ме погледна право в очите.

— Оли, не бъди глупав, това е неизбежно.

— Кое е неизбежно?

— Ние завършваме и всеки тръгва по пътя си. Ти отиваш да учиш право и…

— Чакай малко… За какво говориш?

Едва сега ме погледна в очите. Лицето й беше тъжно.

— Оли, ти си син на милионер, а аз съм една социална нула.

Все още я държах за раменете.

— Какво общо има това с нашите отделни пътища? Сега сме заедно и сме щастливи.

— Оли, не бъди глупав — повтори тя. — Харвард е като чувала на Дядо Мраз — можеш да набуташ всякакви идиотски играчки в него. Но когато Коледа свърши, той се изтърсва и… — Тя се поколеба.

— … и всеки трябва да се върне там, откъдето е.

— Искаш да кажеш, че отиваш да печеш курабийки в Кренстън, Роуд айлънд?

Говорех отчаяни неща.

— Сладки — каза тя. — И не се присмивай на баща ми.

— Тогава не ме напускай, Джени, моля те!

— И какво ще стане със стипендията ми? Ами с Париж, който никога през живота си не съм виждала.

— Ами с нашата женитба?

Това го казах аз, въпреки че за частица от секундата не бях сигурен дали излезе от мен.

— Кой е казал нещо за женитба?

— Аз. Казвам го сега.

— Искаш да се ожениш за мен ли?

— Да.

Тя наклони глава и без да се усмихва, ме попита:

— Защо?

Погледнах я право в очите и казах:

— Защото така.

— О, това е много важна причина!

Хвана ме за ръката (този път не за ръкава) и тръгнахме покрай реката. Нямаше какво повече да си кажем. Наистина.