Ерик Сийгъл
Любовна история (47)

25

Какво не ми е наред, по дяволите?

Тъкмо бях приет отново в човешката раса. Листенцата на душата ми се разтваряха. Би трябвало да съм повече от щастлив. И все пак по някаква незнайна причина се чувствах просто горе-долу. Може би това бяха само тъжни есенни настроения.

А не депресия.

Това бе невъзможно. Справях се с всичко. Работех добре. Толкова добре, че можех да отделям повече време на „Среднощните нападатели“ в Харлем и на гражданските свободи.

Колкото до Марси, както каза Стивън Симпсън, тя е идеална. Интересите ни съвпадаха почти във всичко.

Ние сме отбор в буквален смисъл. По-точно, смесена двойка. Състезавахме се в турнир. Лесно завладяхме „Готам“ и имахме срещи с отбори от други области. Постигнахме скромен успех (което означава, че бяхме непобедими).

Тя заслужи овациите. Аз загубих срещу повече от половината мъже, но Марси просто съсипа от тичане всичките си противнички. Никога не съм предполагал, че ще се призная за слаб спортист. Но аз просто участвах, а благодарение на Марси спечелихме флагчета и свидетелства и бяхме на път към нашия първи златен трофей.

Докато напредвахме в състезанието, Марси бе напълно вярна на себе си. Според разписанието понякога трябваше или да играем вечер, или да загубим служебно. Четвъртфиналът в Готам се провеждаше в сряда, девет часа вечерта. През деня тя бе в Кливлънд, взе вечерен самолет, облече дрехите си, преди да се приземи и докато аз проклинах рефера, тя се появи в около 9,15. Спечелихме и отидохме вкъщи грохнали. На другата сутрин в седем тя излетя за Чикаго. За щастие нямаше мачове през седмицата, в която тя беше по крайбрежието.

Казано накратко, мъж и жена синхронизираха в настроението и ритъм на живота. Получава се.

Тогава защо, по дяволите, не съм толкова щастлив, колкото би трябвало да бъда според таблото с резултатите?

Това бе тема номер едно при д-р Ландън.

— Не съм потиснат, докторе. Чувствам се чудесно. Пълен съм с оптимизъм. Марси и аз… ние двамата…

Замълчах. Имах намерение да кажа: „Ние общуваме непрекъснато“. Но е трудно така бързо да излъжеш себе си.

— Ние не си говорим.

Да, казах го. И наистина го мислех, въпреки че звучеше абсурдно. Защото, както показваха и сметките ни, нима не говорехме с часове през нощта по телефона?

Да. Но всъщност не си казваме много.

„Щастлива съм, Оливър“ не е общуване. Това е просто констатация.

Разбира се, може и да греша.

Какво, по дяволите, разбирам от отношения? Бил съм единствено женен. А и не изглежда уместно да правя сравнения с Джени. Зная само, че двамата бяхме много влюбени. И по това време, разбира се, не се самоанализирах. Не изучавах чувствата си през психиатричен микроскоп. Затова не мога да кажа точно защо с Джени бях толкова щастлив.

Интересното е, че с Джени имахме толкова малко общи интереси. Тя бе крайно равнодушна към спорта. Докато гледах футбол, тя четеше книга.

Учех я да плува.

Никога не успях да я науча да кара кола.

Но не беше ли семейният живот един вид образование?

Обзалагам се, че е така.

Но не в плуването, шофирането или разчитането на карти. Или дори да учиш някого как се пали печка, както се бе случило наскоро.

Това означава да опознаеш себе си. Чрез постоянния диалог с другия. Да откриеш нови орбити за сателита, който предава емоциите ти.

Джени сънуваше кошмари и ме събуждаше. В онези дни, когато още не знаехме колко е болна, тя ме питаше искрено изплашена:

— Оливър, ако не мога да имам дете, все още ли ще чувстваш същото към мен?

Това не ме накара спонтанно да започна да я успокоявам. Вместо това, в мен се появи цял нов комплекс от емоции, които не знаех, че съществуват. Да, Джен, би потиснало моето его да нямам дете от теб, човека, когото обичам.

Това не промени нашите отношения. Нейното искрено безпокойство, което е породило такъв искрен въпрос ме накара да осъзная, че не бях голям герой. Не бях готов да посрещна бездетието като зрял и силен човек. Казах й, че ще имам нужда от нейната помощ. И след това ние се познавахме много по-добре благодарение на признанията ни, че се съмняваме в себе си.

И бяхме по-близки.

— Господи, Оливър, ти не ме излъга.

— Не дотам героичната истина разстрои ли те, Джени?

— Не, радвам се.

— За какво?

— Защото зная, че никога не лъжеш, Оливър.

С Марси все още нямахме такива разговори. Тя ми казва, когато е разстроена и когато е нервна. И се страхува, че когато е на път аз мога да си намеря ново „развлечение“. Всъщност, това чувство е взаимно. Странното е, че когато говорим ние казваме подходящите думи, но ги изговаряме прекалено лесно.

Може би аз преувеличавам очакванията си. Нетърпелив съм. Хората, които са имали щастлив семеен живот, знаят точно от какво се нуждаят. И какво им липсва. Но не е честно прибързано да изискващ от човек, който никога не е имал… приятел… на който да се довери.

И все пак, надявах се, че един ден тя ще има по-силна нужда от мен. И може би дори ще ме събужда и ще ме пита нещо като:

— Ако не мога да имам дете, ще чувстваш ли същото?