Ерик Сийгъл
Любовна история (17)

17

Не е чак толкова лесно да направиш едно бебе.

Искам да кажа, съществува известна ирония във факта, че момчетата прекарват първите си години сексуален живот, обхванати от мисълта, момичетата да не забременеят (когато аз започнах, презервативите още бяха кът), а след това преобръщат мисленето си и биват обладани от тази идея, а не противоположната й.

Да, това може да се превърне в идея фикс, която да лиши най-страхотната страна на един щастлив брачен живот от нейната естественост и спонтанност. Искам да кажа, да програмира мисленето ви (какъв нещастен глагол — „програмирам“: предполага машина), да програмира вашето мислене за акта на любовта в съответствие с правила, календари, стратегия („Ол, няма ли да е по-добре утре сутринта?“) — всичко това може да бъде източник на неудобство, отвращение и изключителен тормоз.

Понеже когато видите, че знанията ви на лаик и — както предполагате — нормалните за здравето усилия не водят до никакъв успех по въпроса за увеличението и умножаването на нацията, това може да ви наведе на най-ужасни мисли.

— Убеден съм, че разбираш, Оливър, че „безплодност“ няма нищо общо с „мъжественост“ — така ми каза д-р Мортимър Шепърд по време на първия ни разговор, когато Джени и аз решихме в крайна сметка да потърсим консултация със специалист.

— Той ви разбира, докторе — отговори Джени вместо мен, защото знаеше — без някога да съм го споменавал, — че идеята за стерилитет, за възможен стерилитет, беше унищожителна за мен. Не долавях ли в гласа й и надеждата, че ако трябваше да се открие някаква недостатъчност, вината да бъде нейна?

Само че докторът просто ни обясняваше и ни казваше най-лошото, преди да продължи и да ни каже, че има голяма вероятност и двамата да сме добре и че може би скоро ще бъдем горди родители. Само дето и двамата трябваше да направим една поредица от тестове. Пълни изследвания на органите и системите. (Не ми се иска да повтарям неприятните подробности за този вид изследвания.)

Направихме тестовете в един понеделник — Джени през деня, а аз след работа (съвсем бях потънал в света на законите). Същия петък д-р Шепърд повика Джени отново и обясни, че неговата сестра е объркала всичко и трябва да изследва някои неща отново. Когато Джени ми каза за тази повторна визита, започнах да подозирам, че може би той е открил тази… недостатъчност при нея. Мисля, че и тя подозираше същото — версията за сестрата, която е объркала всичко, е прекалено изтъркана.

Когато д-р Шепърд ми се обади в „Джонас и Марш“, вече бях почти сигурен. Дали бих могъл да се отбия в кабинета му по пътя за дома? Съмненията ми се потвърдиха, когато разбрах, че това няма да бъде разговор между трима („Говорих с г-жа Барет през деня“). Джени не можеше да има деца. Но нека не абсолютизираме нещата, Оливър, спомни си, че Шепърд спомена за неща като корективна хирургия и т.н. Само че въобще не можех да се концентрирам и беше глупаво да чакам до пет часа. Обадих се на Шепърд и го попитах дали не можем да се видим по-рано следобеда и той прие.

— Знаете ли чия е вината? — попитах аз, без въобще да се превземам.

— Не бих казал „вина“, Оливър — отговори той.

— Е добре, кой от нас не функционира правилно?

— Ще ти кажа — Джени.

Бях повече или по-малко подготвен за това, но все пак решителността, с която го изрече докторът, ме стресна. Той не продължи да говори и аз предположих, че очаква някакво изявление от моя страна.

— Добре де, ще си осиновим деца тогава. Важното е, че се обичаме, нали?

Тогава той ми каза цялата истина.

— Оливър, проблемът е много по-сериозен — Джени е много болна.

— Ще ми обясните ли какво значи „много болна“, моля?

— Тя умира.

— Това е невъзможно — отвърнах аз и чаках докторът да ми каже, че това е една зловеща шега.

— Така е, Оливър — каза той. — Много съжалявам, че трябва да ти го кажа аз.

Упорствах, че може би е направил някаква грешка — може би тази негова идиотска сестра отново е объркала всичко и му е дала чужди рентгенови снимки или нещо подобно. Той отговори с всичката убедителност, която притежаваше, че кръвният тест на Джени е направен три пъти и диагнозата е извън всякакво съмнение. Той, разбира се, ще трябва да ни изпрати — мен и Джени — при хематолог. Освен това би предложил и…

Махнах с ръка да го прекъсна. Исках малко тишина — пълна тишина, за да го преглътна. След това ме осени една мисъл.

— Докторе, а какво казахте на Джени?

— Че и двамата сте добре.

— И тя повярва ли?

— Мисля, че да.

— Кога трябва да й кажем?

— На този етап зависи от теб.

Зависело от мен! Господи, на този етап не исках дори и да дишам.

Докторът обясни, че терапията за вида левкемия, от който страдаше Джени, е просто поддържаща — можеше да облекчава, да забавя, но не и да излекува. И така, засега всичко зависеше от мен. Те можели да се въздържат от терапия за известно време.

Но в момента си мислех единствено за това колко гадно беше всичко.

— Та тя е само на двайсет и четири! — изкрещях на доктора, без да мисля. Той кимна много търпеливо, знаейки отлично възрастта на Джени, но разбирайки също така каква агония беше това за мен. Накрая проумях, че не мога да остана в кабинета на този човек завинаги, и го попитах какво да направя, т.е. какво би трябвало аз да направя. Каза ми да се държа колкото може по-нормално за колкото може по-дълъг период от време. Благодарих му и си тръгнах.

Нормално! По дяволите, нормално!