Ерик Сийгъл
Любовна история (32)

10

В пет сутринта Ню Йорк е тъмен и в буквален, и в преносен смисъл. Отдалеч, със своя осветен втори етаж, тенис клубът приличаше на бебешка нощна лампа в спящия град. Влязох, записах се в дневника и бях упътен към съблекалните. Прозявайки се непрекъснато, аз се преоблякох и закрачих към игрището. Светлините от кортовете почти ме заслепиха. Всички бяха заети. Тези Голтаци, преди да започнат своя безумен ден вероятно се нуждаеха от една безумна партия тенис, която да ги подготви за Голямата Игра.

Предполагайки, че мис Марси Наш ще носи най-добрия тенис костюм, който съществува, аз се облякох възможно най-зле.

Униформата ми бе това, което един младеж, специалист по модата, би нарекъл „почти бяла“. Всъщност това бе крайният резултат от случайното смесване на много цветни дрехи в пералнята. Така се получи моята така наречена риза тип Стан Ковалски. Беше по-грозна, от която и да е дреха на Марлон Брандо. Представлявах шивашко остроумие. Или, с други думи, повлекан.

И точно както очаквах, тя имаше неонови топки. От жълтия и флуоресцентен вид, който всички професионалисти използват.

— Добро утро, Весело Слънце.

Тя вече бе там и упражняваше сервисите си в мрежата.

— Знаеш ли, че навън е абсолютна тъмница? — казах аз.

— Точно затова ще играем вътре, Санчо.

— Панчо — поправих я, — мис Марси Наш…

Аз също можех да се шегувам с терминология.

— Всичко може да ми се случи, но нищо не може да разбие сервиса ми — каза тя, продължавайки да упражнява ударите си.

Косата й, която на пистата хвърчеше от вятъра, сега бе вързана на конска опашка. Трябваше да измисля някаква шега за това. Като всеки претенциозен играч на тенис и тя имаше превръзки на двете си китки.

— Наричай ме както искаш, скъпи Панчо. Ще започваме ли?

— За какво? — попитах аз.

— Моля? — каза Марси.

— Наградата — казах аз. — За какво ще играем?

— О, забавлението не е ли достатъчно? — каза Марси Наш скромно и сериозно.

— Нищо не ме забавлява в шест сутринта — казах аз. — Имам нужда от материален стимул.

— Половин долар — каза тя.

— Това намек за моята личност ли беше? — попитах аз.

— Остроумно. Не, имах предвид петдесет цента.

Поклатих глава, за да покажа, че трябваше да е нещо солидно. Ако играеше в Готам, не можеше да е бедна. Освен ако не спекулираше. Тоест, надявайки се, че това, което дава за членство скоро ще й се върне като сватбена торта.

— Богат ли си? — каза тя.

— В какъв смисъл? — попитах и вътрешно заех защитна позиция, тъй като съдбата ме бе свързала принудително с парите на Барет.

— Исках само да зная, колко можеш да си позволиш да загубиш — каза тя.

Труден въпрос. Моят проблем бе да разбера с колко тя можеше да се раздели. И аз измислих нещо, което щеше да ни спести учтивите преструвки.

— Виж какво — казах, — нека победеният заведе победителя на вечеря. И победителят да избере мястото.

— Аз избирам „21“ — каза тя.

— Малко преждевременно — забелязах аз. — Но тъй като и аз ще избера същото, искам да те предупредя: ям колкото слон.

— Не се и съмнявам — каза тя. — И тичаш като такъв.

Това трябваше да спре. Да започваме, по дяволите!

Играх си с нея. Исках да я унижа накрая, а дотогава блъфирах. Изпуснах няколко лесни топки. Реагирах бавно. Не атакувах. Марси налапа въдицата и се разкри докрай.

Всъщност не играеше зле. Движенията й бяха бързи. Ударите й почти винаги бяха точни. Сервисът й бе силен. Да, бе тренирала често и бе доста добра.

— Ти съвсем не си зле.

Това го каза тя, след дълга игра с неясен още резултат. Колкото можех, успявах да поддържам играта равностойна. Криех смъртоносните си удари дълбоко в мошеническия си гардероб. И дори й позволих няколко пъти да парира моя „Симпъл Саймън“ сервис.

— Боя се, че трябва скоро да свършваме — каза тя. — Трябва да отида на работа до 8,30.

— О-о-о, жалко (как звучи това като прикриване на агресията ми?), не можем ли да изиграем още една игра? За забавление. Ще я наречем внезапната смърт и победителят ще спечели вечерята.

— Добре — Марси Наш ни най-малко не изглеждаше обезпокоена, че може да закъснее. Шефът можеше да се ядоса и да не я повиши. Да, амбицията изискваше повече сериозност.

— Само една кратка игра — каза тя неохотно.

— Мис Наш — казах аз, — обещавам ви, че тази игра ще бъде най-кратката в живота ви.

Така и стана. Разреших й да бие сервиси. Но сега не само атакувах, но направо всявах паника у противника. Ту-туп, благодаря, госпожице. Марси Наш буквално бе шокирана. Не можа да отбележи нито една точка.

— По дяволите — каза тя, — ти ме измами!

— Да кажем, че просто известно време загрявах — отговорих аз. — Надявам се, че няма да закъснееш за работа.

— Всичко е наред — заекваше тя, някак травматизирана. — Осем часа в „21“?

Кимнах.

— Да го резервирам ли за „Гонзалес“? — попита тя.

— Не, това е само името ми за тенис. Иначе ме наричат Барет. Оливър „Великият преструвай“ Барет.

— Гонзалес повече ми харесваше — каза тя. И се затича към дамската съблекалня. Без сам да зная защо, се усмихнах.

— Какво ви разсмива?

— Моля?

— Усмихвате се — каза д-р Ландън.

— Това е дълга и скучна история — казах аз. И все пак обясних какво бе накарало мрачният, депресиран Барет да свали трагичната си маска.

— Въпросът не е в самото момиче — обобщих аз, — а в принципа. Обичам да поставям агресивните жени на мястото им.

— И няма нищо друго? — попита докторът.

— Нищо — отговорих аз. — Дори левият й удар е посредствен.