Ерик Сийгъл
Любовна история (21)

21

Задачата да кажа на Фил Кавилери се падна на мен. Че на кого другиго? Той не се разпадна на парчета — както се страхувах, а съвсем спокойно затвори къщата в Кренстън и дойде да живее в нашия апартамент. Всеки си има свой особен начин на справяне с мъката. Начинът на Фил беше да чисти — да мие, да търка, да лъска. Не ми беше много ясна логиката му на мислене, но Господи, нека си работи.

Дали не си мечтае, че Джени ще се върне в къщи?

Мечтае си, нали? Бедничкият, затова чисти. Просто не приема нещата такива, каквито са. Разбира се, той няма да ми го признае, но аз знам за какво си мисли.

Защото и аз си мисля за същото.

След като тя влезе в болницата, аз се обадих на стария Джонас и му обясних защо не можех да ходя на работа. Престорих се, че бързам, защото знам, че той страдаше и искаше да ми каже неща, които вероятно нямаше да може да изрази. От този ден нататък дните ми се разделяха между часовете за посещение и всичко останало: ядях, без да съм гладен, гледах как Фил чисти апартамента (отново!) и не можех да спя дори с предписаните от Акерман лекарства.

Веднъж дочух Фил да си мърмори: „Няма да издържи дълго“. Той беше в съседната стая и миеше чиниите от вечерята ни (на ръка). Не му отговорих, но си помислих, че ще издържа. Който и да си там горе, г-н Върховно създание, поддържай огъня, аз ще издържа до безкрайност. Защото Джени си е Джени.

Онази вечер тя ме изгони от стаята — искаше да говори с баща си като „мъж с мъж“.

— Тази среща е ограничена само за американци с италиански произход — говореше ми тя, бяла като възглавницата си. — Така че Барет, изчезвай.

— Окей — казах аз.

— Но не много далече — изрече тя, когато тръгнах към вратата.

Отидох да седна във фоайето. Скоро се появи Фил.

— Каза да си закараш задника там — прошепна той дрезгаво, като че ли цялата му вътрешност беше куха. — Отивам за цигари.

— Затвори проклетата врата — изкомандва тя, още щом влязох вътре. Подчиних се, затворих тихо вратата и докато се връщах да седна на леглото до нея, успях да я огледам добре. Искам да кажа, със системите, отиващи към дясната й ръка, която тя държеше под завивките. Винаги обичах да седя много близо и да гледам лицето й, което колкото и бяло да беше сега, се оживяваше от блестящите й очи.

Затова бързо седнах много близко.

— Наистина не боли, Оли — каза тя. — Прилича на падане от скала със забавено движение, разбираш ли?

Нещо дълбоко в мен се раздвижи, нещо безформено, което се готвеше да тръгне към гърлото ми и да ме накара да заплача. Но нямаше да стане. Никога не съм плакал. Аз съм твърдо момче, нали знаете? Няма да заплача.

Но ако няма да плача, то тогава не мога да си отворя устата и трябва просто да кимна утвърдително. Ето защо кимнах „да“.

— Глупости — каза тя.

— Хм? — приличаше повече на ръмжене, отколкото на дума.

— Нищо не знаеш за падането от скалите, Препи! Никога не си падал от скала през целия си тъп живот!

— Знам. Падал съм — изрекох аз, възвръщайки си способността да говоря. — Когато те срещнах.

— О, да — премина през лицето й усмивка. — „О, какво падане беше това.“ Кой го е казал?

— Не знам — отговорих й. — Шекспир.

— Да, но кой? — попита тя умолително. — Не си спомням дори в коя пиеса. Завършила съм Редклиф, трябва да ги помня тези неща. Някога знаех всички регистрации на Моцарт Кьохел.

— Голяма работа! — отвърнах.

— Наистина беше голяма работа — каза тя, сбърчи чело и попита: — Кой номер е концерт в си минор за пиано?

— Ще проверя — обещах й аз.

Знаех къде — в нашия апартамент на полицата до пианото. Щях да проверя и да й кажа още утре сутринта.

— Знаех го. Всичко знаех.

— Виж какво — казах в стил Богарт, — за музика ли ще си говорим?

— Да не предпочиташ да говорим за погребения? — попита тя.

— Не — отговорих и съжалих, че съм я прекъснал.

— Обсъдих този въпрос с Фил. Оли, слушаш ли?

Обърнах лицето си настрани.

— Да, слушам Джени.

— Казах му, че може да има католическа служба и че ти ще се съгласиш. Окей?

— Окей — казах аз.

— Окей — отговори тя.

След това се почувствах малко облекчен, защото за каквото и да говорехме отсега нататък, щеше да е нещо хубаво.

Не бях прав.

— Слушай, Оливър, — каза Джени с нейния ядосан, следователно тих глас. — Оливър, трябва да спреш да се чувстваш болен.

— Аз ли?

— С тоя виновен израз на лицето ти, Оливър, това значи, че си болен.

Честна дума, опитах се да променя израза на лицето си, но мускулите ми се бяха вкаменили.

— Вината не е на никого, Препи — казваше тя. — Моля те престани да обвиняваш себе си!

Исках да продължа да я гледам, защото никога не исках да преместя очи от нея, но все пак трябваше да сведа поглед — толкова ме беше срам, че дори и сега Джени четеше толкова добре мислите ми.

— Слушай, това е единственото нещо, което искам от теб! Иначе знам, че ще се справиш.

Онова нещо вътре в мен се размърда отново и аз се боях дори да изговоря думата „окей“ — просто гледах безмълвно към Джени.

— По дяволите Париж — изведнъж промълви тя.

— А?

— По дяволите Париж и музиката и всички глупости, които си мислиш, че си ми отнел. Не ми пука, да знаеш! Не можеш ли да ми повярваш?

— Не — отвърнах съвсем искрено.

— Тогава се разкарай оттук — каза тя. — Не те искам до проклетото си смъртно легло.

Тя наистина го мислеше. Можех да разбера кога Джени наистина си мислеше нещо, затова си купих разрешение да остана като казах една лъжа:

— Вярвам ти.

— Така е по-добре — каза тя. — Сега ще ми направиш ли една услуга?

Някъде дълбоко в мен се надигна това необуздано желание да заплача, но устоях. Няма да плача. Просто с утвърдително кимване на глава ще покажа на Дженифър, че ще бъда щастлив да й направя всякаква услуга.

— Моля те, ще ме прегърнеш ли здраво? — каза тя.

Сложих ръката си върху нейната — Господи, колко слаба беше! — и я стиснах леко.

— Не, Оливър, наистина ме прегърни. Тук до мен.

Бях много, много внимателен заради системата и другите неща, когато отидох до леглото й и я прегърнах.

— Благодаря, Оли.

Това бяха последните й думи.