Фани Попова-Мутафова
Седмият грях (6)

VI

През една душна августовска нощ царица Ирина усети, че сън няма да склопи очите й в тежка отмора. Тя стана от ложето си, отмахна завесите от издълбаните в дебелите стени прозорчета, вдъхна жадно пресния въздух, потри с длан пламналото си чело.

Каква тъмна тревога свиваше сърцето й в неясни прокоби? Отдавна вече в Битоля не бяха дошли вести от цар Гавраила. Какво ставаше с обсадата на Мъгленската крепост? Там се бяха събрали най-храбрите войводи, решени заедно с Гавраила да бранят до последния си въздъх свободата на бащинията.

Ромеите бяха упорити. Ала и българите не бяха по-малко от тях.

Борба докрай!

Някакъв лек шум накара Ирина да изтръпне. Изплашен вик заглъхна в гърлото й, ала бърза усмивка просия по изплашеното й лице. Най-големият й син Самуил бе влязъл незабелязано в покоите й. Той също не можеше да заспи. И него, непълновръстният юноша, разяждаше глухо неспокойство.

— Сънувах грозен сън и не можах вече да затворя око. Целият ни дом гореше в пламъци до небето… Кулата се срина и ние останахме под съсипиите…

Царица Ирина поклати глава, погали сина си по косите.

— Ти още не можеш да забравиш как Василий изгори палатите извън крепостта, не ги жали. Ще си построим нови по-хубави. Само веднъж баща ти да се върне…

Изведнъж двамата се спогледнаха изтръпнали.

Тежки стъпки кънтяха по заглъхналите тремове. Желязо звънтеше в кобна заплаха. Юношата се хвърли към майка си. И вместо да дири защита в нея, той се почувствува мъж и закрилник, обгърна с десница раменете й, подири с очи оръжие по стените.

— Не бой се.

Пред вратата се издигнаха писъци и яростни викове. В стаята нахлуха войскари с окървавени мечове. Зад тях се мяркаха борещи се сенки. Глухо отекваха падащите тела връз каменния под.

Ирина стисна клепачи, прегърна крепко детето си. В сърцето й се отрони гореща благодарност: добре, че малките останаха в Преспа…

Защото тя добре знаеше откъде иде грозната напаст, чия ръка е насочила към тях тия окървавени оръжия. Безмилостна щеше да бъде заповедта:

„С целия им род!“

— Мъглен падна в ромейските ръце! Илиица и Дометиан са пленени! — извика войводата Богдан, задъхан от яростен шемет — доста вече! Свърши се вече с размирния Самуилов род! Гавраил загина. Кръв за кръв! Дойде най-сетне ред и Ароновото коляно да царува. Да даде мир на страната…

Царицата и наследникът се спогледаха отчаяно.

Цар Гавраил Роман бе мъртъв!

Окървавени ръце поемаха българската корона. Най-сетне Мария беше възтържествувала. Връз трупове тя щеше да мине, за да се качи на престола. Най-сетне…

Дръзки ръце посегнаха, грубо разделиха майката от сина. Блеснаха мечове. Нова топла кръв обагри пода.

— Убийте и мене — викаше безумно младежът, като простираше вързаните си ръце към мъртвата царица.

— За тебе е определена друга участ, момко… — каза ехидно началникът на стражата. — Твоят братовчед Фружин ти изпроси живота, тъй както някога Гавраил измолил от баща си пощада за цар Владислав. Ти няма да умреш…

Ала още същата нощ на нещастния младеж изсушиха очите като доближиха до зениците му насветлено желязо. И това бе една милост. Този път дарена от новата царица. Защото младият Самуил можеше да бъде ослепей и по друг, по-жесток начин: като му избодат очите с нажежени острия.

Мария бе великодушна. Най-сетне царският венец искреше връз още тъмните й коси, багреница обвиваше величествената й осанка, ръката й държеше жезъла на властта.

Но тя не знаеше, че жезъл стои здраво само в ръката на този, който принесе жертва нещо свое, който даде скъп данък, откъснат от собственото сърце, който даде обет да се лиши от най-ценния дар, даващ смисъл на живота му.