Фани Попова-Мутафова
Седмият грях (1)

I

Това се случи в Преспа, по времето, когато велемощният комит Никола бе оставил на синовете си завета да продължат докрай борбата за свободата на българския народ, когато Самуил още не беше пренесъл столицата си край бреговете на Охридското езеро, а съпруга на първородния му син бе дъщерята на маджарския крал Стефан.

Двете жени се спряха едновременно пред прага на царския трем, към който се бяха отправили, за да поднесат на младата маджарка честитите си за именния й ден. Две благи старчески очи кръстосаха избледнелия взор с огнения поглед на две тъмни зеници.

Старата сестра на Самуила почака малко, надявайки се, че невестата на Иван Владислав ще й стори път да мине. Многобройни женски очи се устремиха с жадно любопитство към примамната гледка. Защото всички познаваха упорития нрав на надменната ромейка и с нескрито злорадство очакваха да видят как ще сведе чело и ще отстъпи път на по-възрастната си сродница, макар тя да беше само съпруга на дребен болярин от Битолския край.

Отгледана в дома на богат сановник, младата съпруга на Ароновия син Иван Владислав бе сякаш родена да краси някой престол, а не да води пуст и еднообразен живот сред тишината на Преспанските брегове, обградена от дебелите крепостни зидове, като вехнещо цвете, жадно за обилно слънце и простор. В неспирна тревога и безкрайна кървава бран минаваха и отминаваха годините, а хубостта на първата красавица в Самуиловите чертози отминаваше и тя, безполезна, без блясък и слава.

И в тоя празничен ден, когато наследницата на престола, съпругата на Гавраил Роман, приемаше поздравленията на свои и чужди, всички, които зърнеха величествената осанка на Владиславовица, гордото издигнато чело и плавната походка, неволно си помисляха — за царица е била родена Мария.

В това време тя незабелязано се оглеждаше наоколо си и дебнеше върху всяко лице отгласа на мислите, които събуждаше нейното явяване. Едва когато забележеше в очите на мъжете неприкрита възхита, а в погледа на жените мълнията на завистта, само тогава сърцето й се отпущаше в ликуващо доволство. Да бъде почитана и уважавана, да възбужда възторг и завист — това бе непрестанната храна на честолюбивата й душа. Да бъде над всички. Да стои по-горе — по всичко.

Ала това бе ненаситна страст, която никога не се утолява.

Надменността изгаряше кръвта и с тънка, безмилостна отрова. Тщеславието я тласкаше към все по-високи, непостижими цели. Затова сега Мария не можеше да превие буйния порив на своето високомерие и да стори път на беловласата старица.

С високо изправена глава тя се изстъпи напред, премина прага и се отправи към маджаркинята, която подаваше десница за целувка, седнала върху разлат стол, покрит с белоснежен китеник. Мария стори нужния поклон и докосна устни до дребната мургава ръка.

Не, не можеше да се нарече красавица дъщерята на крал Стефан.

Слабичка, тъмнокоса, с ясносини зеници, тя внушаваше по-скоро милост, отколкото любов. Омъжена съвсем млада, като залог за съюз и приятелство между българи и унгарци, тя не бе успяла да спечели любовта на снажния левент Гавраил Роман, нито да добие някакво влияние сред людете, на които щеше някога да бъде владетелка. Поне едно дете да беше добила. Ала всички я обичаха заради тихата й свенливост, заради кротостта на обноската и сърдечния нрав.

От нейното око не убегна това, което се беше случило пред прага на трема с пъстроизписани сводове, затова тя тихо помъмри:

— Не беше хубаво това, което стори, Мария…

Гъркинята пламна. Алени вълни заляха лицето й чак до снежнобялото чело. Изваяните ноздри трепнаха в зле потулен гняв.

— Струва ми се, че в Константинопол са ме изучили кое е хубаво и кое не е редно, госпожо.

— Тя е стара жена, нашата леля, трябваше да отстъпиш от почит не към сина, а към годините й.

Владиславовица се усмихна:

— Ако тя е била дъщеря на комит Никола, аз съм снаха на неговия син Арон. Тя може да има повече години от мене, но аз съм майка на шест сина и шест дъщери, а тя няма нито едно…

Стрелата улучи точно.

Маргарита наведе очи. Лицето й загуби всеки цвят. Тя знаеше съвсем добре, че никога народът няма да я почувствува своя, родна, никога Гавраил няма да разгърне сърце към нея, докато не дареше поне едно мъжко дете за Самуиловия престол. Ала безплодна беше утробата й. И напразни бяха молитвите и сълзите й над гроба на свети Ахила.

Тя стана, пресрещна старата жена, целуна й ръка, покани я да седне от дясната си страна. Жените следяха мълчаливия двубой неподвижно, затаили дъх.

Мария не трепна. Не наведе чело. Изгледа всички наоколо си с остър взор, който искаше да проникне зад всяко дребно движение, зад най-спотаения шъпот. И видя два чифта сини очи, които я гледаха с неприкрит укор. Мария отмина с пренебрежение гнева на най-малката Самуилова дъщеря Рипсимия. Отдавна те двете не можеха да се понасят, еднакво честолюбиви, еднакво упорити. Говореха си само пред хорски очи, от приличие. Ала другата? Как смееше Ирина, пленницата от Лариса, да показва тъй явно омразата си към нея? Една обикновена пленница, която държеха по милост в Самуиловия дом…

И без това Мария отдавна бе възневидяла прекрасната ларисчанка. Тя не можеше да търпи по-хубава жена от себе си. Какво намираха людете в тази тънка, висока мома, чиято талия щеше да се прекърши сякаш от мършава стройност?

Владиславовица сви гъстите си вежди, впери повелителен взор в лицето на пленницата. Не вещаеха нищо добро тия горящи тъмни очи.

Ала Ирина им отвърна с невъзмутимо достойнство, без да склони своите чисти сини зеници.

Интригата бе готова още същата вечер. На Гавраила бе донесено, че жена му праща тайни вести в Маджарско, за да отстине още повече от нея. А на Маргарита бе подхвърлено, че мъжът й не е безчувствен към красотата на пленничката от Лариса. В ревността си маджарката щеше да наложи Ирина да бъде изгонена от двора.

Но стана нещо неочаквано. Получи се тъкмо обратното.

Маргарита биде напусната и изпратена обратно в родината си, без да подозира самата тя, че вече носи в утробата си бъдещия Петър Делян, а Ирина стана съпруга на Гавраиля и наследница на престола.

Това Мария нямаше никога да прости.