Фани Попова-Мутафова
Седмият грях (4)

IV

Девет дни Мария живя с трепетна надежда, че тя ще стане царица, а не омразната ларисчанка. Не беше ли Иван Владислав по-старши наследник от Гавраила Роман? Не беше ли той първенецът на Арона, по-старшият брат на Самуила?

Най-сетне бе дошло време да се разчистят старите сметки.

Царският венец!

Бленуваната диадема бе тъй близо…

Всичко бе подготвено. Отдавна още. Лукавите интриги на Владиславовица бяха оплели неразрушима мрежа. Чакаха само да издъхне старият Самуил, за да обяви топарх Богдан възшествието на новия цар.

На Йоан Владислав…

Този, който щеше да сложи край на безконечните Самуилови кръвопролития, който щеше да подаде приятелска ръка на василевса за мир и вечно придобряване. Защото не е неустрашимият и дръзновен Гавраил, който можеше да донесе покой на разорената страна. А всички жадуваха да се сложи най-сетне край на мъките и страданията. Защото Василий вече ослепяваше всеки заловен пленник и никой не искаше да залага очите си за една отчаяна безполезна борба. Деди, синове и внуци бяха оставили кости по всички чукари и поля на Долна земя. Напразно.

И тази дума — напразно — изкусно разнасяна от Мария, рушеше и отправяше по-зле от кинжал, по-опасно от змийски яд. Защо да се трупат планини от мъртъвци — още се белееха костите на убитите българи при Сперхей — защо да се връщат пленените без очи, не стигнаха ли ония 14 000 злочести люде, ослепени при Беласица?

Едно царство се рушеше. Една държава загиваше. И може би едничка Мария изпитваше ядовита радост, защото това беше гибелта на Самуиловото коляно, на оня ненавистен род, който бе отнел живота на Аргона и правото на Владислава да се обяви за законен негов наследник.

Но през тия дълги години Мария не беше стояла със скръстени ръце. Половината от болярите, които трябваше да провъзгласят на събора новия владетел, бяха вече на тяхна страна. Нямаше тъй лесно Ирина и Гавраил да седнат на престола в палата, който извисяваше кулите си край Бялото езеро. Гъркинята тихо се изсмя. После въздъхна дълбоко, обзета от смътна тревога. Нямаше тъй лесно да се сдадат верните на Гавраила войводи.

Ослуша се. Клепалата на „Свети Ахил“ щяха да възвестят на преспанци, че поразеният от смъртоносен удар цар е изпуснал последната си въздишка.

Вестоносец препускаше да повика сина му Гавраил, който водеше бой с обсадилите Струмица ромеи. Със собствената си ръка Гавраил убил главния военачалник на Василия, като му пресякъл пътя за Солун. В това време предадените на Владислава боляри вече пристигаха един по един, изпреварвайки поддръжниците на Гавраила, които водеха жестока и победна бран.

Изведнъж Мария трепна. Обърна се. На прага стоеше Иван Владислав. Мрачен. С плахи, неспокойни очи. В същия миг се разнесоха бавните, тъжни призиви на клепалата. Сърцето й заби в луда тревога. Нима беше вече станала царица? С поглед запита и с поглед й се отговори. Да. Свършено беше. След два дни дълбока несвяст Самуил бе скръстил завинаги уморените си ръце. Сърцето, което не бе трепвало от ека на битките, бе престанало да бие, сломено от страданията на народа му.

Беше 6 октомври 1014 година.

Да. Свършено беше. Самуил бе склопил око. Но защо Владислав въсеше вежди, защо такива страшни бръчки бяха насекли восъчното му лице? Нима щеше да се разколебае в последния миг?

Мария се спусна, сложи ръце на раменете му, разтърси го.

— Какво? Боиш ли се? Що чакаш?

Владислав мълчеше. Есенният вятър надигаше водите на Преспанското езеро и едри вълни се блъскаха в яката твърдина. Откъм града се зачу смътна глъчка: викове, женски писъци, детски плач.

— Народът е научил вече… — пошепна Мария и повтори настойчиво — Хайде… Що чакаш? Войводите ще почнат да се събират в престолната…

— Войводите… — пошъпна глухо Владислав, падна връз покритото с мечешка кожа ложе, закри очи с ръце. — Кой войвода?

— Богдан! Дометиан! Лазарица!

Владислав поклати глава.

— А Кракра, Ивац, Николица, Елемаг… Сега ли е време да вадим меч един против други?

Мария отвори широко очи. Мълнии се начупиха в тъмните й зеници.

— Ти забрави, че си Аронов син! Законният наследник! Не уби ли Самуил баща ти, заедно с целия му дом?

Владислав скочи. Кипна в жилите му древната българска кръв на комит Николовия род. Улови жена си за ръцете, изви ги до болка.

— Чужденка си ти и чужденка остана! Не те боли за българското…

Мария сви презрително уста и се дръпна. Дишаше тежко и гневно:

— Жалък страхливец! Боиш се… Чакаш да видиш какво ще решат в болярския съвет… Страх те е от народа… Но аз ще отида… Само губим време! Гавраил може и да се не върне никога!

Иван Владислав й препречи пътя:

— Какво си намислила, безумна? Забравяш ли, че дължа живота си на Гавраила? Той измоли баща си да ме пощади… Аз едничък оцелях…

— Тъкмо! За да отмъстиш… Аз отивам да обезпеча престола за синовете ти, за законните наследници: Фружин, Алусиан, Арон, Траян, Радомир, Давид…

Все пак Ирина, красивата пленница от Лариса сложи царски венец на хубавото си чело. Докато Мария разпращаше гончии до най-далечните войводски кули, за да има болшинство в държавния съвет, девет дни след смъртта на царя най-мощните български боляри бяха увенчали в Битоля Самуиловия първенец Гавраил за български цар. В чест на злочестия Петров син той си беше и прибавил името Роман.

Събраха се верните войводи около новия вожд и отново изгря щастливата бранна звезда на България. Кален в безброй битки, храбър като баща си, мъдър от опита на толкова годишна борба, Гавраил поднови с нова мощ делото на комитопулите.

И поведе своя народ, с нов устрем, към бран и победа.