Мади Джеймс
Любов в рая (4)

3.

Автобусът за Рай Две беше избоботил покрай тях преди около петнадесет минути.

Андрю и Таша бяха мокри до кости. Таша се подсмихна доволно. Така му се пада, помисли си тя. Сега вече може би щеше да съблече тази ужасна риза и вратовръзка. Тя, разбира се, ще трябва да го придружи до някой от магазините в туристическия комплекс. Щеше да й стане жал за него, ако се появеше в плажен тоалет, който сам си беше избрал.

Андрю беше в ужасно настроение и отказа да даде знак на автобуса да спре. Таша пое нещата в свои ръце. До гуша й беше дошло от този надменен бизнесмен. Беше готова за една щура седмица без задръжки и й беше все едно дали той щеше да дойде с нея, или не.

За момент тя дори си помисли, че той няма да се качи в автобуса и ще остане там, край пътя. Накрая той все пак се качи. Представляваше комична гледка, приличаше на тъжно, мокро кутре, докато си проправяше път през тълпата купонджии, които пътуваха за Клуб Регал, към единственото свободно място в автобуса, здраво притиснал лаптопа към гърдите си.

Мястото беше далече от нейното, но тя нямаше нищо против. Още не беше приключила с Андрю Джейкъб Пауъл Трети. Особено защото на пръв поглед начинанието имаше малки шансове за успех. Тя обаче разполагаше с още шест дни и седем нощи.

 

 

Гъста дъждовна гора затулваше тесния път, който се виеше през джунглата на острова като живодишащ тунел. Огромните местни цветя придаваха свежест на деня с контрастните си цветове, деца ту се втурваха на пътя, ту тичаха обратно, танцуваха в локвите и ловко избягваха движещите се по пътя автомобили и мотоциклети. Дъждът беше спрял и слънцето се опитваше да се провре между облаците. Следобедът щеше да е хубав.

Тя знаеше, че са близо. По картата, която й дадоха от бюрото за автомобили под наем, беше проследила всички забележителности по пътя. Вече бяха в покрайнините на Негрил. Автобусът бе успял да навакса времето, което изгуби, когато спря да ги прибере в бурята, а също така и половинчасовия престой до една крайпътна барака, който направиха, за да могат някои гости да си купят предмети от първа необходимост.

Таша пресметна, че трябва рязко да завият наляво точно…

Сега.

Пристигнаха!

Когато автобусът мина с леко поклащане между необозначените каменни колони на входа, тя долови спокойствието, което лъхаше от това място. Движеха се бавно покрай палмови дървета, а след това нагоре по засят с лози склон и покрай малък хълм. Таша свали прозореца до своето място и се захласна по това, което й се стори самата същност на блаженството — чист въздух, птичи песни и равномерния плясък на разбиващите се в брега вълни.

Своенравният Андрю Пауъл беше забравен.

— Това е рай — прошепна тя на себе си. Беше готова да му се наслади след всичко, през което премина, за да дойде тук.

Автобусът направи още един завой по тесния черен път и пред Таша се откри огряно от слънце открито пространство, паркинг, наполовина запълнен с автомобили, а зад паркинга — великолепна сграда, в която, от снимките в брошурата, тя разпозна основната сграда на туристическия комплекс.

Рай Две.

Една седмица, изпълнена със страст и удоволствия, пишеше в брошурата, отмора за тялото и за душата, за ума и за духа. Пълен ваканционен пакет, който по най-добрия начин е съчетал в себе си всичко — от никога не секващ нощен живот до плажни удоволствия за нудисти.

Знае ли Андрю Джейкъб Пауъл Трети къде всъщност е попаднал?, зачуди се Таша. Би било забавно да разбере.

Тя се засмя.

Автобусът спря. Регалите, както бе взела да нарича веселите компании от гости на клуба, започнаха да слизат. Бяха много шумна група. Отне й само секунда да грабне раницата и другата чанта и с пружинираща походка да се отправи към изхода в предната част на автобуса. В никакъв случай не искаше да изпусне компанията.

Когато слезе, се оказа лице в лице с надменния северен бог и се улови, че се чуди как би изглеждал той като нудист.

— Здрасти!

Той направо клюмна, прегърна лаптопа, притисна го към гърдите си и наежено пое към хотела. Таша го последва.

— Представяш ли си, от самото начало сме пътували към едно и също място. Кой би предположил?!

Андрю се намръщи.

— Не каза ли, че си в Маями по работа?

Той недвусмислено я пренебрегваше, приковал поглед в паважа.

— Навик ли ви е да лъжете хората?

Андрю спря, обърна се и я погледна.

— Оставете ме на мира! Идете да досаждате на някой друг. Вие сте ходеща бомба със закъснител и аз не искам да съм наоколо, когато експлодирате.

За момент Таша се стъписа.

— Знаете ли, аз не съм чак толкова лоша — извика тя след него. — Трябва просто да се отпуснете.

Той застина на мястото си, обърна се леко, сякаш да каже нещо, размисли и отново се отправи към хотела.

— Виж — каза тя, като се опитваше да не изостава от него, — извинявам се за случилото се с колата. Мисля, че причината бе това голямо объркване, не знам. Вината обаче не беше моя, а ти трябва да признаеш, че едва не уби и двама ни.

Той само я погледна и поклати глава. Изкачиха стълбите до хотела.

— А за компютъра, казах, че ще платя щетите, макар да зная, че вероятно е доста скъп и ще ми отнеме известно време, но…

Стигнаха до двойна стъклена врата, която въвеждаше във фоайето. Андрю премести компютъра под лявата си мишница, а с дясната ръка хвана дръжката на вратата. Таша бързо нагласи раницата на рамото си и постави ръка върху неговата.

— Може би ще можем да започнем отначало.

Обърнаха се един към друг като вцепенени. Харесваше й да гледа тези сини очи. Андрю пръв прекъсна момента, като изплъзна ръката си изпод нейната и бутна вратата така, сякаш Таша я нямаше.

Той пристъпи във фоайето. Тя припряно го последва и застана до него.

Фоайето беше голямо помещение, застлано с дебел червен килим, а стените бяха изработени от грубо одялани трупи. Декорирано бе с подходящо избрани растения. От големи греди, поставени по протежение на тавана, висяха вентилатори, крито бавно се въртяха. Отляво се намираше рецепцията, зад която стоеше един мъж, а вдясно бяха подредени столове. Отсрещната стена беше цялата от прозорци, стигащи от пода до тавана. Гледката през тях разкриваше голяма открита площ, няколко вили, а отляво се виждаше басейн, пълен с хора.

Нещо друго обаче изцяло прикова вниманието на Таша, а и на Андрю, предположи тя. Мъжът зад рецепцията беше гол до кръста. Не можеше да види останалата част от тялото му, защото бюрото го скриваше от кръста надолу.

Това място трябва наистина да е доста непринудено, щом разрешаваха на персонала да се движи без ризи. Таша погледна Андрю с любопитство, той съсредоточено гледаше нещо през прозореца. Проследи погледа му и като се загледа през пъстро оцветените стъкла, й се стори, че хората в басейна плуват… без общоприетото за целта облекло.

Боже мой! Това там не беше ли плуването натюр и джакузи натюр, за които се говореше в брошурата? Таша се усмихна. Съвсем скоро тук щеше да стане много интересно.

Лаптопът на Андрю тупна на пода и удари пръстите на краката й. Тя не обърна внимание на болката, а се обърна към него. Очите му бяха широко отворени, челюстта — увиснала от удивление. Таша леко прокара език по горната си устна, докато изпитателно оглеждаше Андрю Пауъл от главата до петите, чудейки се как би изглеждал той без тази скучна колосана бяла риза. Той правеше същото с нея. Какъв беше този израз в очите му?

Таша колебливо се усмихна. Андрю грабна компютъра и с бързи крачки се отправи към вратата.

— Почакай! — извика тя след него и го последва. — Андрю, почакай!

Настигна го и хвана ръката му, за да го спре.

— Виж, помисли за минута — додаде тя задъхано. — Може и да е забавно.

Той я погледна гневно и премести лаптопа в другата си ръка.

— Не, ти слушай. Ако си мислиш, че ще остана в колония от нудисти цяла седмица, значи жестоко се лъжеш.

Таша се засмя.

— Това не е колония от нудисти, а курортният комплекс Клуб Регал, Рай Две. Спомняш ли си?

— Онези хора не носеха никакви дрехи! Не съм много сигурен за мъжа зад рецепцията, но онези навън при басейна…

— Той носеше къси панталони или нещо подобно, сигурна съм.

— Е, аз пък не съм — сопна се той — и си заминавам.

— И ще пропуснеш отпуската си?

— Ще си взема друга.

— Но ти си тук сега. Защо просто не останеш?

Андрю внимателно се вгледа в нея, а след това поклати глава.

— Ако си мислиш, че след всичко, на което ме подложи през последните шест-седем часа, ще прекарам отпуската си с теб на… място, където хората се събличат, то тогава ти си точно толкова луда, за колкото те мислех.

Той се отправи към вратата.

— Какво има? Да не те е страх?

Стори й се, че забеляза как малките косъмчета по врата му се изправиха, но той пренебрегна думите й. Таша го последва.

— Хайде, само една седмица. Остани и се поотпусни малко. Ще ти се отрази добре да свалиш тези педантични дрехи, събуй ги тези обувки и зарови стъпала в пясъка, отпусни се, печи се на слънце, впусни се в нощния живот, сподели едно джакузи с мен. А и какво толкова, ако облечеш тога и се веселиш цяла нощ. Може и да е забавно — засмя се тя дяволито.

— Ти си луда!

— Да, знам. Вече ми го каза един-два пъти. До сутринта няма да има друг автобус. Късно е. Пътувал си цял ден и сигурно си изморен, а и умората от тези реактивни самолети винаги си казва думата. Прекарай нощта тук и помисли. Влез в стаята си и остани за през нощта. Сутринта нещата може да ти се сторят различни.

— Уморен съм, така е. Уморих се от теб, от това, че си навсякъде, където отида — каза той. — Уморих се от смахнатата ти личност, уморих се да се опитвам да се измъкна от бъркотии, предизвикани от теб, и се уморих от това да вървиш след мен.

— Не вървя след теб.

Андрю изсумтя. Обърна се с лице към хотела, вдигна ръце и прокара пръсти през късо подстриганата си руса коса. Прииска й се косата му да е малко по-дълга. Би искала да прокара пръсти през тези руси кичури. Думите му я смутиха, но тя вероятно бе открила своя скрит коз. Той беше уморен — може би от нея, но по-важното бе, че беше уморен. Денят беше дълъг, но тя още не бе готова да го пусне да си върви. Той беше предизвикателство, доколкото беше срещала такива, с което не би пропуснала възможност да се справи. Освен това й хареса начинът, по който погледът му обхождаше тялото й от време на време.

— Така че остани!

Той я изгледа продължително. Погледът му премина по устните й, надолу по шията към заоблената якичка на тениската й. Гърдите му се надигнаха, той пое дълбоко въздух и леко въздъхна. Тръпки преминаха по гърба й. Харесваше й да я гледа така.

— Не — Андрю поклати глава и се приготви да тръгне. — Няма да остана. Ще се махна от това място и от вас възможно най-бързо.

Той изпъна гръб и закрачи.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Да намеря автобус.

— Може да ти отнеме известно време.

— Не ме е грижа. Ще чакам цяла нощ, ако трябва.

— Толкова много ли искаш да се махнеш оттук?

Той се извърна и застана срещу нея решително.

— Да, мадам, толкова.

Страните на Таша пламнаха. Заболя я от резкия му тон.

— Добре, щом се чувстваш така, не бих настоявала да останеш. Няма да искам от теб да разхлабиш тази примка около врата си и да почувстваш живота, макар и за кратко. Няма да настоявам да излезеш от опаковката на тези дрехи за мумия и да позволиш на кожата си да диша. Знаеш ли какво, аз мисля, че ти се страхуваш, Андрю Джейкъб Пауъл Трети, това е! Страхуваш се да не би да изгубиш контрол над себе си и да се позабавляваш.

Андрю я погледна остро и присви очи.

— Ти не знаеш абсолютно нищо за мен. Ти, проклето либерално… хипи!

В Таша започна да се насъбира гняв.

— Хипи! — Гласът й се извиси пронизително. — Въобще не съм хипи! Либералка — да, но хипи! Не, господине, не и аз. Аз не съм хипи, не! Обичам да мисля за себе си по-скоро като за свободен дух, благодаря. Хипитата са отживелица.

— Обзалагам се, че си демократ до мозъка на костите! — подхвърли той подигравателно.

Таша постави ръце, малки топки от здраво стиснати юмруци, на бедрата си.

— И съм много горда с това, ти, малък консервативен…

Той вдигна ръка.

— Недей. Не казвай нито дума повече.

Таша тържествуваше.

— Ти жалък…

Той я гледаше разярено.

— Ти жалък… републиканец!

— Моля!

— Чу ме — утвърдително кимна тя, — нарекох те републиканец.

— И това би трябвало да е обида?!

— Сам прецени.

Лицето му стана червено като цвекло.

— Нека ти кажа нещо за републиканците, момиченце!

Таша прехапа устни, за да прикрие усмивката, която се прокрадна по лицето й. Андрю продължи да обяснява с патос, докато нейното внимание бе привлечено от някаква суматоха около три метра зад него. Очите й се разшириха от напиращия в гърлото й смях и тя кръстоса ръце пред гърдите си, за да го възпре, докато той разпалено продължи да обяснява достойнствата на републиканците. Не можеше да издържи повече, прихна, заля се от смях, дори започна да се превива. Андрю рязко прекъсна тирадата си и сърдито се втренчи в нея.

— Какво, по дяволите, е толкова смешно?

Таша се опита да спре да се смее, като прехапа устна.

— Ти.

Той рязко смени позата си.

— Аз?

— Да, ти.

Андрю изглежда не виждаше нищо смешно в това.

— Нямаш капка уважение. Докато аз ти изяснявам историята на Републиканската…

Таша поклати глава и вдигна ръка, за да го възпре.

— Не се смея на републиканците, глупчо. Не ме е грижа за тях, въобще. Смея се на това, което става зад теб, и как то ще обърка плановете ти.

Тя се изсмя отново и Андрю още по-напрегнато се вгледа в нея.

— За какво говориш? — попита.

Тя му отговори, без да спира да се усмихва:

— Извинявай, но се съмнявам, че ще заминеш някъде тази вечер, или дори утре.

Погледът му беше изпитателен.

— Кое ви кара да мислите така, госпожо Всезнаеща.

— Обърни се!

Той го направи и се оказа лице в лице с това, което толкова я забавляваше, но него накара да загуби самообладание. Това, което видя, бяха импровизирани плакати и транспаранти с надпис:

Стачка на шофьорите на автобуси

Всички шофьори на автобуси се бяха излегнали в шезлонги по паркинга, пиеха пина колада и слушаха реге. Явно си прекарваха чудесно.

Таша сви рамене.

— Мисля, че това решава въпроса.

— Кой въпрос? — Изразът на лицето му в този момент беше незабравим.

— Оставаш.

Той поклати глава в недоумение.

— Хммм, не!

— Ммм, да.

— Не мога да остана тук. С теб! На това място!

Таша се засмя.

— Не трябва да оставаш тук с мен, глупчо! Нали си имаш стая. Какво толкова! Късно е, тази нощ няма да намериш автобус и със сигурност не можеш да тръгнеш пеша. Така е… Да вървим да се настаним в хотела.

Той се люшна към хотела, затвори очи, издиша шумно и поклати глава.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва — промълви Андрю.

Таша го хвана под ръка и бавно го поведе към вратата на фоайето. Той тръгна, без да се съпротивлява.

— Имам нужда от сън.

Той леко разтри основата на носа си и Таша долови умората в погледа му.

— Не мисли за това — предложи тя. — Представи си горещ душ, удобно легло и хубава малка стая само за теб. Блажено спокойствие. Ще бъде чудесно. Сутринта можеш да решиш какво искаш да правиш. Аз дори ще ти помогна, ако искаш.

Той изпъшка и кимна. Сякаш беше изпаднал в унес.

— Сутринта?

— Да.

Продължиха по алеята. Докато вървяха, той объркано поклащаше глава.

— Не мога повече, не и днес — промълви той, когато отново преминаха през двойната врата на фоайето.

Таша го потупа по ръката и се усмихна.

— Ето, ето. Всичко е наред. Само не мисли сега за това. Аз ще се погрижа за всичко. Всичко ще се оправи. Имам нещо в чантата си, което прави чудеса в напрегнати дни като този.

Тя продължи да бърбори и раменете на Андрю се отпуснаха в знак на примирение.

— Това е комбинация от билки, действа сто процента, смес от листа на коприва, полски джоджен и uva ursi…