Мади Джеймс
Любов в рая (10)

9.

Тази нощ Таша реши, че най-доброто, което би могла да направи за себе си и за господин Андрю Джейкъб Пауъл Трети бе да не му обръща внимание, да се държи така, сякаш той не съществуваше. Нямаше да забелязва вниманието му, нямаше да го предизвиква, да му натрапва присъствието и мнението си — нямаше да прави нищо, въобще, съвсем нищо.

Сега вече нищо нямаше да я вълнува. Реши да прекара остатъка от почивката си както й харесва, без да разрешава на консервативния републиканец бизнесмен да я занимава с нищожната си същност. Реши да се радва на независимостта си.

След като го сложи да си легне и се прибра в стаята си, тя се почувства зле. През последните три нощи той бе прекалявал с алкохола и тя не искаше това да лежи на нейната съвест. Наистина го унижаваше, правеше го преднамерено. Всъщност не беше точно преднамерено, защото нещата просто се случваха от само себе си. Как би могла да знае, че ще е трудно да го свали от сцената след няколко чаши уиски? Никой не би могъл да предвиди. По-добре щеше да бъде да стои настрана от него за известно време.

Тя вървеше по пътеката към волейболното игрище и размишляваше над новоосъзнатата си свобода.

Искам да кажа, наистина, Таша — каза си тя. — Дойде тук, за да преодолееш паниката, която те обхвана около сватбата с Марк. После, като идиот, се залепи за този мъж, който определено не се числи в категорията освободено съзнание. Не би могла да попаднеш на по-неподходяща компания за това пътуване. Защо не се хвана с някой свободомислещ, който да те гушне под някое одеяло в гората?

Вместо това се бе привързала към Андрю Пауъл. Проблемът обаче бе, че й харесваше да е с Андрю.

— Имам проблем — каза някой.

— Не си единствен, друже — промърмори Таша.

Нещо я накара да спре на място и да вдигне очи. Точно пред нея стоеше Андрю.

— О, Андрю, ти ли си?

Той я погледна озадачено.

— Кой си помисли, че е?

— А-аз, ами, не знам. Бях се замислила. Мислех за… хм, предполагам, че не би искал да знаеш.

— Провери!

— Ами…

— Какво има, страх ли те е?

Таша имаше чувството, че са си разменили ролите.

— Да ме е страх?! Мен? Шегувате ли се, господине?

— За какво мислеше?

Тя го изгледа изпитателно и се реши.

— За секс — избъбра тя припряно. — Мислех за секс.

И двамата се почувстваха неловко, гледаха настрани и пристъпваха от крак на крак. Изглежда всеки се опитваше да предположи какво ще последва. Таша прочисти гърлото си. Добре — каза си тя, — вземи се в ръце.

— Каза, че имаш проблем.

— Да, дилема.

— Ще я споделиш ли?

Андрю отново погледна настрани, пъхна юмруци дълбоко в джобовете на късите си панталони и пристъпи от крак на крак.

— Изгубих си стаята.

— Как така си изгуби стаята?

— Саманта пристигна.

Таша вдигна въпросително вежди.

— Саманта ли?

Той кимна.

— Сестрата на Самюел. Дошла е на гости от Минеаполис. Изглежда разпределя времето си между двете места. Както и да е, пристигна тази сутрин и ме изхвърлиха.

Таша бавно наведе глава.

— Ясно, значи си в безизходица и няма къде да отседнеш.

— Точно така.

— И какво си намислил?

— Мислех си, че ти може да се съгласиш да разделим походното легло, исках да кажа стаята, не походното легло. Исках да кажа, че голямото легло, разбира се, си е твое, аз ще взема походното и ще се разберем някак за ползването на банята. Остават само няколко дни, стачката на шофьорите още не е свършила, проверих на рецепцията, но си помислих…

Таша вдигна ръка.

— Чакай, поеми си въздух! Това бе най-дългото изречение, което съм чувала.

— Е, какво ще кажеш?

Тя го изгледа, а той неспокойно се размърда. Таша не знаеше защо, но й бе много приятно да го вижда смутен.

— Не съм сигурна, че идеята ти е добра.

— Защо?

— Заради секса.

— Секс ли?

— Това, което двама души правят, когато…

Този път Андрю вдигна ръка.

— Знам какво е секс, повярвай ми.

Таша въздъхна, кръстоса ръце пред гърдите си и нервно пристъпи. След кратка пауза, през която внимателно го наблюдаваше, тя каза:

— Можеш да спиш на походното легло.

Андрю затвори очи.

— Благодаря ти.

— Няма нищо.

— Към стаята ли си тръгнала.

Тя поклати глава.

— Не, отивам към волейболното игрище.

Бръкна в джоба си, извади ключа от стаята и му го подаде.

— Ето, вземи го и пренеси нещата си в стаята ми. Ако излезеш, преди да съм се върнала, остави го на рецепцията. По-късно ще поискам още един, за теб.

Тя се обърна и тръгна, но чувстваше погледа му в гърба си.

— Къде каза, че отиваш? — отново попита той.

— На волейбол — подхвърли тя през рамо.

Волейбол!

Андрю не откъсваше очи от нея. Хвърли поглед надясно, към указателната табела, насочваща към спортните игрища, и я прочете два пъти, за да се увери, че очите не го лъжат.

— Хей, върни се! — извика й.

Тя спря и се обърна.

— Сбъркала си пътя!

Тя погледна надолу.

— Не, не съм. Това е пътеката.

— Сигурен съм, че не е. Тази води към волейболното игрище за нудисти.

— Точна така — засмя се тя.

След това му обърна гръб и понечи да тръгне. Виж го ти Андрю, помисли си тя. Спри! Не отивай! Не е твоя работа, Андрю!

Той се опита да запази самообладание, наистина се постара, но не успя.

— Ще дойдеш ли с мен? — извика тя, като му кимна и закачливо се усмихна.

— Кой, аз!

— Ти, глупчо, кой друг. Хайде!

За миг той сериозно се замисли, дори понечи да тръгне, но гърлото му се сви и стомахът му се преобърна.

— Не, съжалявам, не мога.

Таша сви рамене.

— Добре, не е толкова важно. Не те карам насила.

— Точно така.

— Но това не значи, че не мога да те накарам.

Тя наперено закрачи.

— Таша! — извика той след нея. — Чакай! Недей!

Представи си я как се разхожда гола пред непознати и мисълта никак не му хареса. Не би имал нищо против да се разхожда пред него, това бе нещо друго, но пред непознати!

Тя спря и го погледна през рамо.

— Какво искаш? Там долу играят волейбол и аз смятам да се включа.

Така, както бе застанала в момента, Таша му заприлича на дете на гората. Примамваше го, съблазняваше го както Ева Адам. Тя бе нереално същество, горска нимфа. Една източила се малко по-нависоко нимфа, но все пак нимфа. Сякаш беше част от това място, а той — не.

— Не искам да ходиш там — прошепна той, изненадан от собствените си думи.

Стори му се, че тя се устремява към него, но вместо това Таша направи крачка назад.

— Съжалявам — прошепна, — но аз сама вземам решенията си и не се отмятам от тях.

И бавно тръгна по пътеката. Андрю си помисли, че сърцето му ще спре.

 

 

Андрю лежеше на походното легло и обмисляше ситуацията, в която бе попаднал. Само преди седмица той, в костюм и с колата си с климатик, обикаляше Сиатъл, за да се среща с клиенти, и единственото, което го вълнуваше, беше работата му. А сега лежеше в хотелската стая на една непозната жена някъде в Ямайка. Лудост! Светът бе полудял.

Таша бе някъде там, навън, и играеше волейбол. Мисълта за това го изяждаше. Представяше си я гола, сред други голи тела, увлечена в бог знае какво. Което го вбесяваше.

Той седна в леглото. Стомахът му се присви. Нерви, каза си, това е само от нерви. Всичко го изнервяше, най-вече това, че тя е някъде там, гола, подскачаща и играеща волейбол. Боже мой!

Андрю скочи от леглото. Кого се опитваше да заблуди? Не искаше тя да е там, искаше я тук, до себе си. Гола. Да, точно така! Щеше да си признае — искаше я под себе си, върху себе си, без значение как, и не искаше да я дели с никого. Реши да почака, но не издържа, скочи и излезе от стаята.

Само след минути Андрю вече крачеше забързано по пътеката към волейболното игрище. Скри се зад една палма, огледа игрището и му се стори, че я видя. Умът му бе зает с една-единствена мисъл — как ли изглежда в момента. Представяше си как малката сибаритка подскача и следи топката, представяше си заоблените й стегнати гърди. Копнееше да я докосне. Не искаше никой друг да я вижда така, защото никоя жена не би могла да се сравни с нея. А дали пък тя не оглеждаше мъжете?

— Сигурно нищо не ти убягва, нали, Таша? — промълви той с отвращение, без да отклонява вниманието си от играта. — Трябва да се срамуваш от себе си.

Проправи си път през дърветата. За да не прави впечатление и за да не го забележат, се бе отклонил от пътеката и бе навлязъл в гората. Откъм игрището екна вик. Някакъв мускулест мъж подскочи, падна върху Таша и я събори на земята.

— По дяволите — изруга Андрю и се втурна към игрището.

— Андрю, къде отиваш?

Гласът дойде отзад, той се стресна, спря на място и се обърна. В гората се разнесе втори вик и той отново обърна глава към волейболното игрище. Таша ли извика?

— Андрю!

Бързо погледна по посока на гласа. Иззад едно дърво се показа Таша.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Мислех, че играеш волейбол… — Беше напълно объркан.

Тя присви очи.

— Промених решението си. Ти защо се бе запътил нататък?

Андрю погледна към игрището.

— Мислех — колебливо започна той, — по дяволите, мислех, че си там, а не ми се искаше да е така. Чух писък, помислих, че си ти.

— Значи си дошъл за мен?

— Бях решил да те завлека до стаята, ако ми се наложи.

Таша избухна в смях.

— Така значи. А мога ли да запитам дали щеше да ме удариш с кокал по главата й да ме влачиш за косите?

— Щях да ти кажа да си паркираш дупето обратно в хотела, където му е мястото. Всъщност мисля, че точно това трябва да направиш, и то веднага. Разбра ли ме?

Очите й се разшириха от изненада.

— Опитай пак.

— Казах да си плюеш на петите и да си качиш дупето по хълма. Веднага!

Таша спокойно пристъпи.

— Не съм съгласна.

Тя мина покрай него и се запъти към игрището.

— Таша! — Той се втурна след нея. — Ще ме слушаш, разбра ли? Искам да се върнеш в стаята още сега!

— Остави ме на мира!

В гърдите му се надигна гняв, юмруците му конвулсивно се свиха.

— Не, няма да те оставя! Няма да ти разреша да отидеш там и да играеш волейбол с голи хора. Ти да не си ексхибиционистка?

След думите му в гората се възцари тишина. Таша бавно прикова поглед в него.

— По-добре да ме оставиш на мира, Андрю, защото стъпваш по много тънък лед. Нямаш право да ми казваш къде да ходя и какво да правя. Мисля, че сега е най-добре ти да се върнеш в стаята.

— Не и без теб.

— Защо?

— Защото… — Изведнъж гневът му се уталожи. — По дяволите, забрави това, Таша. Не знам защо го правя. Права си, решението си е твое, върни се, когато решиш. — Той откъсна поглед от лицето й и се запъти към хотела.

— Можеш да си свалиш дрехите и да дойдеш с мен — подвикна тя след него.

Той с нищо не показа, че я е чул.

— Не смей да си тръгваш по този начин, Андрю Джейкъб Пауъл! Не съм приключила още с теб, малък консервативен глупак.

 

 

Таша влетя в хотелската стая и погледна Андрю така, сякаш искаше да го убие с поглед.

— За кого се мислиш, по дяволите?

Той покри лицето си с ръце и седна в плетения стол.

— Виж, Таша, съжалявам. Не знам какво ме прихвана. Аз просто не…

— Точно така, ти просто не помисли, точка.

Тя се озова до него, здраво хвана стола с двете си ръце и го погледна право в очите.

— Нека ти кажа нещо, господин Консерватор! Животът си е мой, тялото си е мое, това е моята ваканция и ще правя каквото ми харесва. — При всяка дума тя забиваше показалец в гърдите му. — Добре го запомни.

Той се размърда в стола и се опита да овладее погледа си, който се бе съсредоточил малко по-надолу от брадичката й. Гледаше гърдите й и очите му изразяваха едно-единствено нещо — страстно желание.

Така ли бе наистина? Надяваше се, че е само желание. В този момент не би могла да приеме нищо повече, не и чувства.

Таша се изправи, машинално постави ръце на кръста си. Почувства как кръвта нахлува в главата й, страните й пламнаха, а гърдите й поруменяха. Не погледна надолу, не искаше да знае.

— Видя ли достатъчно? — подигравателно попита тя.

— Да. — По всичко личеше, че лъже.

— Добре.

Тя му обърна гръб и пресече стаята, като заобиколи скупчените на пода чаршафи.

— Таша — започна той с дрезгав глас.

Тя се обърна и го погледна.

— Какво?

— Не исках да те нараня — тихо промълви той. — Не исках да се караме. Просто не исках никой да те види, да те оглежда… да те докосва.

Таша пристъпи към него.

— Какво? — запита тя този път с тих глас.

— Страхувам се от това, което можеше да се случи — че ще се появиш там с това убийствено, великолепно тяло — той преглътна — и някой перверзник или някой мачо ще ти замае главата, ще те отведе със себе си и аз никога вече няма да те видя.

Андрю стисна зъби. Откъде идваха тези думи? Защо й казваше всичко това? Наистина ли се чувстваше така, или го измисли, за да й се хареса.

Не беше измислица. Той осъзна, че страховете му нямаха нищо общо с нудизма, той се страхуваше за нейното тяло, не за своето. Желаеше тялото й, и не само за седмица. Осъзна, че я харесваше.

Таша пристъпи още по-близо.

— И това би те разтревожило? — попита тя.

Андрю кимна:

— Много.

Той се взря в очите й, за да открие нещо, каквото и да е, което би му подсказало какво изпитва тя в момента. Най-после беше събрал смелост да признае чувствата, които го бяха обхванали, когато го бе оставила сам. Тогава се почувства отчаян и безпомощен, а и в момента изпитваше същото. Таша го хвърляше в бездна от несигурност, отчаяние и безпомощност и той не знаеше как да се пребори с тези усещания. Беше се разтреперал само от мисълта, че тя ще е гола сред други хора, било то и в игра на волейбол.

— Но аз не искам това да те притеснява! — започна тя с рязък, ясен и решителен глас, а в очите й проблеснаха гневни искри. — Не искам да се тревожиш за мен! Въобще! Разбираш ли?

Тя се отправи към средата на стаята, събра някои свои неща и прикова поглед в него. В очите й се четеше безпокойство.

— Ние сме на почивка, Андрю. Една седмица от годината, една от стотиците години, една от хилядите. Капка в морето. Толкова е малка тази седмица, че изглежда нереална. Случилото се тук, каквото и да е то, няма да прекрачи границите на това място. Разбираш ли ме? Ние, ти и аз, не сме наивници. Знаем, че не значим нищо един за друг — нито сега, нито за в бъдеще. Това е плод на въображението ни, фантазии. И независимо от това дали ще се съблечеш или не, дали ще играем голи тенис или волейбол или не, дали ще се любим дори, нещата няма да се променят, защото то ще е недействително. Тук, на това място, можем да излезем извън рамките на това, което възприемаме като нормално, да изживеем мечтите и инстинктивните си копнежи от въображението си. Ние сме на Острова на фантазиите. Когато го напуснем, станалото тук ще остане само в спомените ни.

Андрю присви очи, не искаше да повярва на думите, сърцето му се сви от болка.

— Сигурна ли си?

Таша кимна.

— Каквото и да се случи с нас или между нас през следващите няколко дни, то няма да съществува, когато напуснем това място. Така е най-добре за теб, за мен, за всички. Ние с теб сме толкова различни; нищо не ни свързва, и двамата го знаем. Между нас не би могло да има нещо повече.

Тя излезе от стаята и го остави сам и объркан, объркан най-вече от малката сълза, която се плъзна по клепача й точно преди да затвори вратата зад себе си.