Мади Джеймс
Любов в рая (3)

2.

През прозореца Таша наблюдаваше спускането към Далас Форт Уърт. След като три часа се опитва да не поглежда към него, накрая тя реши да рискува и му хвърли един поглед. Когато самолетът се приземи, той се разтърси в седалката си и се изправи. Може би наистина беше спал през цялото време, помисли си Таша. Тя го наблюдаваше, когато той свали очилата, постави ги в скута си и разтърка очи така, сякаш се опитваше да се отърве от главоболие с масажи.

Определено не беше зле изглеждащ екземпляр. Само ако можеше да го извади от този костюм броня и да го настани в удобни дрехи! Той скри тези свои сексапилни очи зад очилата и посегна към пода, за да вземе нещата си. Безименният пръст на дясната му ръка беше подозрително гол. Не че това значеше нещо в днешно време — собствените й родители бяха доказателство за това — но може би…

— Бих искала да заплатя за щетите по компютъра ви — неочаквано каза Таша, прекъсвайки собствените си мисли.

Той я погледна така, сякаш беше забравил, че тя е там.

— Не, всичко е наред. Той е собственост на компанията. Сигурен съм, че имат застраховка.

Таша задържа погледа си върху хладните му сини очи под гъсти тъмноруси вежди.

— Е, ако сте сигурен… Мога да ви дам адреса си, за да се свържете с мен, ако…

Той махна с ръка.

— Не, ние ще се погрижим. — И се извърна.

Самолетът се движеше бавно по пистата и пътниците пренебрегнаха заповедта да останат по местата си до пълното му спиране. Таша спокойно седеше, той — също. Накрая той погледна към нея.

— Мога да ви направя място да минете, за да си вземете нещата.

Таша поклати глава:

— Аз продължавам до следващата спирка. Вие тръгвайте.

Очите му се разшириха и той се втренчи в нея.

— Аз… Аз също продължавам.

Адамовата му ябълка се повдигна и спусна, той преглътна с мъка.

— Маями?

Таша кимна:

— Аха, Маями.

Като прочисти гърлото си, той погледна встрани от нея и се зазяпа през прозореца.

— Аз също.

— Семейството си ли ще посетите?

Погледът му рязко се премести върху нея и после бързо отново встрани.

— О, не, работа — каза. — А вие?

Таша го наблюдаваше как нервно докосва вратовръзката си и се учуди защо току-що я бе излъгал. Можеше да познае. Винаги разбираше кога някой я лъже.

— Почивка.

Той кимна и отново се извърна с лице към предната част на самолета. Престоят беше кратък, колкото да се качат няколко пътници, така че не им бе разрешено да напускат самолета. Най-сетне стюардесата се обърна отново към пътниците и съобщи предназначението на полета и предстоящото излитане. Сигнализацията на предпазните колани отново светна.

— Как е името ви? — запита Таша, уморена от задължаващата закачка.

— Извинете?

— Име — изрече отчетливо тя. — Имате ли име?

Той кимна и подаде ръка. За части от секундата на Таша й се стори, че долови нещо като усмивка.

— А, да. Андрю Джейкъб Пауъл Трети.

Трябваше да се сети.

Таша пое топлата му длан в своята и при допира почувства надигащо се в нея вълнение. Той стисна ръката й, а Таша — неговата на свой ред.

— Аз съм Таша — прошепна тя, все още под влиянието на пулсиращата между тях енергия — Таша Смит.

Той бързо пусна ръката й и отдръпна своята така, сякаш нейната пареше. Самолетът се разтресе и пое по пистата. Таша почувства вибрациите във всичко около себе си, тя поне си помисли, че това са вибрациите на самолета.

Отново се отделиха от земята.

 

 

Таша се пресегна и свали раницата си, пътниците я бутаха, преминавайки по пътеката. Обърна се към предната част на самолета и успя да зърне тила на русата грива на Андрю Джейкъб Пауъл Трети, докато той излизаше.

Озадачена, Таша замислено последва тълпата навън от самолета по подвижната стълба към летището на Маями. Андрю Пауъл беше подскочил като кон над препятствие веднага щом самолетът спря. Тръгна преди дори да успее да му каже довиждане. Какъв странен човек, помисли си тя. Не можа ли поне да й каже нещо — приятен ден; наслаждавайте се на почивката си; харесвам краката ви?

О, да, той определено хареса краката й. През последните четири часа едва ли се заглеждаше в тях, защото това е здравословно. Опита се да я накара да мисли, че спи, но не спеше. Момичетата ги разбират тези неща.

Очите й претърсиха тълпата, когато всички вкупом се насочиха към мястото за получаване на багаж, въпреки че нейният багаж не беше там. Потърси информация за полета до Монтего Бей. Докато вървеше, погледът й внимателно се раздвижи нагоре-надолу над събралите се хора. Не че търсеше него. Просто се оглеждаше.

Така ли беше? Наистина ли търсеше един мъж? Боже… нали в живота й винаги е имало мъж! Тъкмо бе сложила край на това с Марк. Защо би преследвала някой? И все пак в Андрю Джейкъб Пауъл имаше нещо…

Горкият Марк! Той винаги е бил неин приятел. Как можа да го забрави толкова бързо…

Бъди честна, Таша, каза си, не беше никак бързо. Обмисляла бе раздялата им твърде дълго, преди да предприеме нещо, освен това не бе го изхвърлила от живота си. Все още имаше нужда от него — от най-добрия си приятел, не съпруг или любовник.

Помни, момиче, това е целта на пътуването — една седмица, през която да събереш мислите си, за да можеш да се изправиш пред Марк и да му кажеш, че го обичаш като приятел и ще продължиш да го обичаш, но нещата трябва да останат дотам. Нямаше да е лесно да срещне Марк отново, но трябваше да го направи и отчаяно се нуждаеше от тази седмица почивка, за да събере смелост.

В багажното се бяха събрали хора, готови да вземат багажа си и да тръгнат, но Таша продължи да върви. Най-накрая откри информация за полета си и започна да търси терминала. Минути по-късно вече бе навън, под яркото слънце на Маями, загледана как малкият самолет, който трябваше да я отведе до Ямайка, бавно се отправя към пистата.

Без нея!

 

 

Андрю се отпусна в седалката с дълбока въздишка на облекчение. Затвори очи и наклони глава, размишлявайки за последните няколко часа. Беше доволен, че се измъкна от големия самолет и от навалицата. Този бе малко по-голям от вертолет и наоколо нямаше много хора, които да го безпокоят. На борда бяха само тричленният екипаж на самолета и още трима пътници. Слава богу, не забеляза някакви потенциални луди, които да му досаждат. Радваше се, че почти приключи с последния етап от пътуването. Само допреди два дни Андрю се ужасяваше от тази така наречена почивка. Сега я очакваше като нещо случайно и временно. Беше нетърпелив да се наслади на няколко часа усамотение — хубав чист хотел, горещ душ и дълга дрямка. По-късно щеше да намери нещо за хапване и да опита нощния живот. Дотогава обаче не искаше нищо друго, освен уединение и спокойствие. До този момент денят му бе абсолютен хаос. Поклати глава и се опита да се освободи от мисълта за лудата брюнетка, с която сподели първите часове от пътуването. Тя бе пълна противоположност на жените, с които бе излизал, но в нея имаше нещо дяволски привлекателно, нещо, което още не можеше да определи. Разбира се, тя бе напълно смахната.

Самолетът се задвижи, Андрю отвори очи и се загледа в летището на Маями, което бавно започна да преминава покрай прозореца. Изведнъж осъзна, че се усмихва. Потри устните си с ръка, като че ли се опитваше да изтрие тази усмивка, но тя бе някъде дълбоко в него, идваше от вътре.

Не! помисли си той. В тази жена нямаше нищо, което го привлича. Тя го дразнеше, беше досадна и напълно… земна. Не беше негов тип, определено не беше. Луда! Ами да, тя беше луда, но и той — също, щом седеше тук и мислеше за нея, че и се усмихваше отгоре на всичко. Както и да е, беше безсмислено, защото би било дяволски странно съвпадение, ако отново я срещне.

Самолетът неочаквано спря и Андрю политна напред. Навън, изглежда, настана някаква суматоха, нещо като боричкане. Пилотът спореше с някого по радиото. Тонът на гласа му се повиши, но Андрю не успя да долови ясно думите. Беше нещо за някаква жена, която закъсняла за полета.

Вратата рязко се отвори и в самолета влетя останалата без дъх от бързане Таша Смит. Тя се тръшна на седалката до него, обърна се и широко му се усмихна. Очите му бяха станали кръгли, като монети, той го знаеше.

— Ама че съвпадение — въздъхна тя. — Не е ли това някак… странно!?

Крайчето на устните й се повдигна в самодоволна усмивка. Андрю изпъшка и се опита да задържи напиращата в него усмивка.

 

 

— Така, в литературата, която имам за Рай Две в курорта Клуб Регал, където и двамата отиваме, пише, че когато пристигнем на летището в Монтего Бей, можем да вземем автобуса. Има и коли под наем, но ми се струва, че услугата е доста скъпа. С автобус се пътува само два часа, но, разбира се, ако предпочетете да наемете кола, тъй като пътуваме до едно и също място, можем да си поделим разходите. Освен това, така ще имаме на разположение кола в комплекса, в случай че някой от нас иска да…

— Спрете!

— Моля?

— Казах да спрете.

Таша се обърна и погледна Андрю, а едната й вежда се повдигна.

— Искахте да кажете нещо ли?

Той направо не вярваше на ушите си.

— Да, бих искал да кажа нещо, ако не възразявате.

Таша го погледна учудено.

— Разбира се. Какво искахте да кажете?

Погледна я в очите, лицето й придоби смешно изражение и той не можа да се сети какво точно искаше да каже. Дори от това да зависеше животът му, в този момент не би могъл да произнесе и дума. Беше слушал нейното бръщолевене вече почти час, не бе имал възможност дори да отвори уста. Тя просто се отприщи, щом разбра, че пътуват към един и същи курорт. Сега той не знаеше какво да каже.

По дяволите, тя на практика бе вече успяла да планира цялата им седмица. Андрю изсумтя. Ако не я спре сега, до края на седмицата ще е готова и със сватбените планове.

— Щяхте да казвате нещо.

Андрю вдигна очи към лицето й. Без да разбере как и кога, отново се беше загледал в краката й.

— Исках да кажа…

Самолетът се разтърси и тласна Андрю надясно към Таша. Той бързо се изправи.

— Исках да кажа, че аз няма да пътувам с автобус. Имам кола под наем. Но вие, вие ще вземете автобуса. Трябва да пътувате с автобуса. Вие и аз няма заедно да…

Таша плъзна поглед покрай него и се наведе към прозореца.

— Вижте! Спускаме се. Ето го острова. Представете си само! Сега някой малък човек там долу се провиква Самолетът, самолетът. Чувате ли го? Не мога да повярвам, че почти пристигнахме. Не е ли вълнуващо?

Андрю си пое дълбоко дъх и разтри лицето си с длан. Парфюм с аромат на гора изпълваше ноздрите му, а пред очите му се стелеха талази от дълга кестенява коса. Искаше тя да се махне. Сега! Преди да е станало твърде…

Тя се обърна и го погледна право в очите.

— Знаете ли, това ще бъде една вълшебна седмица — каза тя и се усмихна широко, топло и много по-съблазнително от…

Късно! Преди да е станало дяволски късно…

Андрю се премести в седалката, а тя отново седна в своята. Той почувства снижаването на самолета или по-скоро нещо го присви под лъжичката, нещо, което му беше трудно да определи.

— Тъкмо казвахте нещо — започна тя.

Андрю поклати глава.

— Нищо, не беше нищо.

Таша се засмя, облегна се назад и зачака приземяването на самолета. Андрю също чакаше нещо, но все още не бе съвсем сигурен какво.

 

 

Андрю нервно пресече павираната алея и се отправи към редиците от автомобили. Ключовете от наетата кола подрънкваха в ръката му. Беше успял някак да се изплъзне от Таша на входа на летището. Не го направи преднамерено, просто така се случи. Истината е, че се огледа няколко пъти, опитвайки се да я открие, но не успя, а и покрай цялата тази суетня на митницата… Когато излизаше от багажното, му се стори, че я мярна в гръб, но се отправи бързо към гишето за коли под наем.

Беше без значение. Нея я нямаше.

Още по-добре, помисли си той. Имаше по-добри неща за вършене от това до края на седмицата да му дотяга някаква си Таша Смит.

Докато приближаваше малкия паркинг, му хрумна, че идеята на Дъг Джонсън не беше чак толкова лоша. Трябваше да открие ред Д, място 12. Търсеше колата, малка червена спортна миата. Тази поощрителна програма може би наистина си струва, помисли си той. Ако неговите резултати от продажбите се задържат на ниво от последните две години, вероятно често ще му я предлагат.

Той се усмихна.

Обикновено оставаше на работа часове след края на работния ден, ставаше рано и лягаше късно. Неочаквано за него самия мисълта за тази отпуска му се стори привлекателна. А и на място като това със сигурност щеше да осъществи полезни контакти — с лекари, фармацевти, болнична администрация. Отпуск и работа едновременно. Как не се сети за това по-рано…

Видя знака на редица Д и тръгна покрай нея, за да открие номер 12. Девет, десет, единадесет, дванадесет. Вдигна очи. Колата беше там.

Таша също беше там и се опитваше да отключи неговата спортна червена миата.

— Хей — той пристъпи към нея, — мисля, че сте сгрешила автомобила.

Тя рязко премести погледа си върху него, извади ключа от ключалката и изправи стройното си тяло. Когато големите й кафяви очи срещнаха неговите, Андрю отново усети това особено присвиване под лъжичката.

— Това вашата кола ли е? — попита тя с кадифен глас.

— Хм, да. — Той погледна билетчето, което беше прикрепено към ключовете, и го протегна към нея — Д-12, миата. Моята е.

Таша хвърли поглед на своите ключове и ги размаха към него.

— Не мисля така. Погледнете, Д-12. Пише го точно тук. Не очаквах чак миата, но не се оплаквам.

Тя посегна към дръжката и отвори вратата:

— А и ключът пасва.

Хвърли сака и раницата си на седалката отпред, седна вътре и затвори вратата с трясък. С очи, широко отворени от изумление, Андрю направи крачка към колата и почука по стъклото, точно когато моторът забръмча.

— Хей, какво си мислиш, че правиш?! Това е моята кола!

Тя му се усмихна. Тази проклета, красива, вбесяваща куку му се усмихваше.

— Не съм съгласна.

Произнесе думите така бавно и отчетливо, че той ги прочете по устните й. Като продължи да се усмихва, Таша дръпна лоста на задна скорост.

Андрю усети как кръвта му закипя. За момент неподвижно гледаше как тя изкарва колата на заден ход, изведнъж се окопити и затича редом с нея.

— Не можеш да направиш това! Ти си луда!

Заудря с длан по стъклото. Тя продължи на задна, изкара колата на алеята и я насочи към изхода. Бяха вперили поглед един в друг през матираното стъкло. Накрая тя свали прозореца наполовина.

— Какъв ти е проблемът? — попита.

Очите й, големи и красиви като очи на кошута, го гледаха въпросително.

— Винаги ли се държиш така? Много си напрегнат, изглежда. Трябва да опиташ с женшен. Прави чудеса, да знаеш.

Моят проблем? Женшен?

— Ти си луда! — повтори той. — Както казах, ти си направо ходеща напаст. Излез оттам, за да уредим въпроса.

— Какво да уредим? — попита тя с престорена невинност.

— Виж, очевидно е станало някакво объркване.

— Не съм на същото мнение — спокойно каза тя и поклати глава.

Андрю не вярваше на очите и ушите си. Как можеше тя да е тъй твърдоглава и груба и в същото време така завладяващо красива. Той посегна към дръжката и откри, че вратата беше заключена, и това го вбеси още повече.

— Аз обаче съм сигурен.

— Няма.

Прозорецът се вдигна догоре и двигателят изръмжа. Миатата бавно тръгна и започна да набира скорост. Преди да стигне изхода обаче, тя намали и спря. Таша излезе от колата и застана срещу него. Андрю видя как тя вдигна ръце, постави ги пред устата си като фуния и извика. Той бързо направи няколко крачки към нея и се напрегна да я чуе през шума от двигателя на преминаващ самолет. Какъв подъл тип — му се стори, че я чу да казва. Тя посочи нещо зад него.

Той се обърна и обходи с поглед редиците от автомобили. Отново погледна към Таша, но видя само задните светлини на миатата, когато пътното движение по магистралата я погълна.

Подъл тип ли? Как смее да ме обижда!?, мислеше си той, докато вървеше през паркинга. От насъбралото се този следобед напрежение остра болка прониза главата му.

Подъл тип! Андрю се почеса по главата, лицето му изразяваше недоумение. Спря да върви и забеляза, че се е озовал пред редица от джипове. Подъл тип! Аз?! Защо, та тя дори не ме познава? Само да ми падне… Джип. Очите му попаднаха върху надписа, на задната част на автомобила. Той премигна и прочете думата отново, буква по буква. Джип! Възможно ли беше да е казала Пробвай с джип!

Минути по-късно Таша вече се наслаждаваше на пътуването си по тясната панорамна магистрала. От лявата й страна бучеше океанът, а от дясната я ограждаха зелени хълмове и стена от дървета. Колко е приятно да се пътува тук — помисли си тя — а и Рай Две ме зове! Самото име дори й действаше отпускащо. Андрю Джейкъб Пауъл Трети направо излъчваше стрес и тя като че бе поела твърде много от него. За миатата обаче дължеше благодарности на добрия стар Андрю.

Тя се спусна по един хълм, намали скоростта, за да вземе завой, зарея поглед в океана и въздъхна. Чувстваше леко угризение на съвестта за това, че остави Андрю Пауъл Трети там, на паркинга, с празни ръце. Точно по тази причина бе решила да му каже за джипа. Достатъчно интелигентен е, за да се сети, че ключовете са разменени, каза си тя. Предположи, че той ще се върне в бюрото и ще му дадат друга малка червена миата. Какво би могла да направи тя, ако служителката й е дала не този ключ, който трябва? Размяната, разбира се, бе отчасти предизвикана, когато телефонът звънна и дамата зад гишето й обърна гръб, за да се обади. На подарен кон, зъбите не се гледат, каза си Таша. Този кон обаче излезе чудесен подарък. Въпреки това не трябваше да го оставя там. От друга страна, така му се падаше на този безочлив надут северен бог, задето беше изхвърчал от самолета без едно довиждане да каже и се беше изплъзнал веднага щом мина през митническата служба. Обзалагам се, че майка му още му пере дрехите!

Таша нагласи огледалото за обратно виждане и забеляза някакъв автомобил, който бързо се приближаваше. Когато наближи задната броня на миатата, автомобилът рязко сви вляво и се изравни с нея.

По дяволите! Това вече не бе очаквала.

 

 

Андрю забеляза миатата пред себе си, неговата малка спортна миата, и му прекипя. Никога не е бил толкова ядосан, в момента можеше да удуши човек. Беше си обещал, че ще удуши тази луда само минута след като остане насаме с нея. Само че не беше разбрал, че това нямаше да е този ден. Дяволите я взели, може би той все пак ще успее да приключи с това днес, ще успее да се заеме с това убийство още преди залез-слънце.

Беше я проклинал през всяка от двадесетте минути, през които се опитваше да отключи подред всички джипове на площадката пред бюрото за коли под наем. Един от служителите дори го бе обвинил, че се опитва да разбие някоя кола. Човекът за малко да се обади на местните власти. Андрю го излъга, нещо, което не му беше присъщо, че ключът, който са му дали, не е за посочения джип. Започнаха да търсят заедно, докато накрая откриха автомобила.

Така че сега той почти летеше по тесния път със скорост, много по-висока от разрешената, а брезентът по покрива и вратите на джипа плющеше на вятъра. Андрю даде газ до ламарината и приближи миатата. Различи тъмната коса, прибрана в конска опашка, и баскетболната шапка на шофьорката и мина вляво, за да се изравни с нея. Тя го погледна и очите й се разшириха от изненада, след това увеличи скоростта и запраши напред по пътя.

Той направи същото. Настигна я отново и й направи знак с ръка да спре. Тя се усмихна и даде газ. Андрю изруга.

— Нямам никакво намерение да си играем на котка и мишка целия следобед — промърмори той.

Стрелката на скоростомера равномерно отчете повишаване на скоростта и той пак я настигна. Караха успоредно един до друг по тесния път. Андрю се пресегна през седалката до него, отвори прозореца и извика:

— Спри!

Тя поклати отрицателно глава.

— Казах да спреш! — кресна той, като отново й направи знак с ръка.

Тя свали стъклото на прозореца.

— Само през трупа ми!

— Щом настояваш!

Тя широко отвори очи и го загледа предизвикателно.

— Махай се! Остави ме на мира! — Гласът й достигна до него през шума от свистящи гуми.

— Искам си колата? — извика Андрю в отговор. Очите му се спряха върху дългата й нежна шия, около която вятърът виеше конската й опашка. Искаше му се да сграби тази шия.

Гледаха се гневно.

— Спри, преди да сме се избили един друг — заповяда той, като примигна към нея над очилата си.

— Не — извика тя.

Андрю поклати глава. Мускулите на раменете му се напрегнаха. Когато погледна напред, видя как от неговата страна на пътя се появи голямо животно.

— Магаре!

Той рязко натисна спирачката и погледна Таша, която стреснато се взираше в него.

— Какво?

— Внимавай!

Докато той спираше, нейният автомобил се плъзна напред. Наблюдаваше я как обръща глава към пътя; стоповете на колата й светнаха; миатата занесе и остави черни дири по пътя след себе си.

Андрю се съсредоточи върху това да запази контрол над джипа, но в същото време не изпускаше от очи криволичещите задни светлини на колата пред него. Дясната част на джипа излезе от пътя и затъна в мократа песъчлива канавка. Джипът напусна пътя и Андрю рязко спря, като изруга. Тогава…

Тогава той чу скърцане от метал, триещ се в… нещо много твърдо.

За момент Андрю се почувства леко замаян и разтърси глава, докато погледът му се изясни. Миатата беше излязла от пътя и носът й сочеше голям скален къс.

О, Боже, не! Не е имал намерение тя да пострада. Той само искаше…

— По дяволите, Пауъл! Ти си идиот! — изрече гласно.

Изскочи от джипа и хукна към миатата. Стъклото беше свалено. Таша беше полегнала по лице върху волана, гърбът й се повдигаше и отпускаше от тежкото й дишане, а от гърлото й излизаха задавени звуци. Той посегна и докосна рамото й.

— Добре ли сте?

Тя рязко вдигна глава.

— От всички глупави, безотговорни, идиотски неща…

Андрю въздъхна с облекчение и опря юмрук на бедрото си.

— Попитах само дали сте добре?

— Добре? О, да, разбира се, че съм добре. Вие как сте?

Андрю премести тежестта на тялото си на другия крак и кръстоса ръце на гърдите си.

— Аз съм добре.

Вратата се отвори с трясък, като при това така го удари по крака, че той едва не загуби равновесие. Таша изскочи от колата, ръцете й вършееха във въздуха.

— Какво, по дяволите, си мислехте, че правите? Можехте да убиете и двама ни! Да не сте идиот или…

Андрю присви очи срещу нея.

— Не, всъщност мисля, че това много по-точно характеризира вашата личност. Искам си колата.

Тя посегна, сграбчи го с две ръце за ризата и я събра нагоре. Андрю почувства как очите му се разширяват.

— Материалистично прасе! Рискува живота и на двама ни заради някаква спортна кола!?

Блъсна го и той отстъпи назад. Нали неговият план беше да я удуши! Какво всъщност ставаше?

Таша пропълзя в колата по шофьорското място и се пресегна да вземе чантата си от съседната седалка, като през цялото време мърмореше нещо за фашизъм и за зловредните влияния на фашисткото общество. Андрю си позволи да огледа това, което се виждаше от нея в очертанията на отворената врата на колата. Улови се, че се усмихва, защото му хареса начинът, по който късите й панталонки се повдигаха нагоре и разкриваха малки заоблени части от съдържанието си. Тя излезе гърбом, влачейки багажа след себе си, и тръшна вратата. Докато се навеждаше през стъклото, за да вземе нещо, което бе изпуснала на седалката, Андрю изтри усмивката от лицето си.

— Искаш си идиотската кола, вземи си я!

Таша се намуси и тръгна. Той се отдръпна, за да й направи път, и я изпрати с поглед, наблюдавайки как стройните й бедра се полюшват в спортните къси панталонки с цвят каки, докато тя вървеше към джипа, а прибраната й в конска опашка коса леко бръскаше приятната заобленост над бедрата й. Не помръдна от мястото си, когато тя грабна багажа и куфарчето му и ги остави на пътя. Една минаваща кола едва не ги блъсна. Андрю се сви от уплаха и се стрелна към нея.

— Хей, внимавай, тези неща са скъпи.

— Тогава по-добре ги махни от пътя — изсъска тя.

Когато той се приближи, Таша бързо седна в джипа и завъртя ключа. Настъпи педала на газта. Джипът не помръдна. Опита отново. Зад джипа полетя пръст и пясък, автомобилът се полюшна напред, после назад и отново напред. Тя спря и пробва още веднъж. Зад джипа отново се вдигна вихрушка от пясък и кал, но не помръдна.

Таша загаси двигателя и предизвикателно погледна Андрю през предното стъкло. Мина му една мисъл. Той като обезумял се втурна към миатата, отвори вратата и се мушна на шофьорското място. Страхът му се оказа основателен — в стартера нямаше ключ. Беше взела проклетите ключове.

— Това ли ти трябва?

Той се обърна. Беше застанала до джипа и му се усмихваше подигравателно, а ключовете се люлееха на върха на пръстите й. Идиотката се усмихваше. Андрю се почувства така, както когато беше малък и големият му брат го дразнеше. Не му беше приятно нито тогава, нито сега. Беше уморен от тези игри.

— Да, бих искал да получа ключовете, ако обичате и ако не възразявате.

Таша отново се усмихна. В следващия момент тя запрати с всичка сила ключовете към океана, а след тях и багажа и куфарчето му. Смили се само над лаптопа. Андрю стоеше, напълно слисан, и гледаше как вещите му се удрят и отскачат от скалите надолу към океана.

И тогава заваля.