Робърт Лъдлъм
Превъзходството на Борн (38)

38.

Едуард Нюингтън Макалистър влезе с патериците си в някога хубавия викториански кабинет в старата къща на „Виктория Пийк“. Вместо стъкла на огромните прозорци имаше дебел найлон. Посланик Хавиланд наблюдаваше, докато заместник-секретарят на Държавния департамент хвърли досието на Шенг върху бюрото си.

— Струва ми се, че сте загубили това нещо — сухо каза аналитикът, внимателно се подпря на патериците си и седна на стола с болезнена гримаса на лицето.

— Лекарите казват, че раните ти не са опасни — каза дипломатът. — Радвам се да го чуя.

— Радваш се? Кой си ти, че да демонстрираш такава царствена радост?

— Може би звучи арогантно, но наистина се радвам. Това, което направи, е изключително, надхвърля и най-смелите ми представи.

— Сигурен съм — каза Макалистър и се намести удобно. — Но аз не направих нищо. Негова е заслугата.

— Ти го направи възможно, Едуард!

— Не бях в свои води. Тези хора са способни на такива неща, за които ние можем само да мечтаем или да гледаме на кино, като не преставаме да се удивляваме как е възможно.

— Нямаше да мечтаем или да гледаме с отворена уста, ако имахме същия опит. Те правят това, което могат най-добре, точно както и ние правим това, в което сме най-способни. Всеки има своя обсег на действие, Едуард.

Макалистър строго погледна Хавиланд.

— Как стана това? Как взеха досието?

— Проникване отвън. Професионално. Трима младежи бяха убити по най-брутален начин. Един недостъпен сейф беше ограбен.

— Непростимо!

— Съгласен съм — каза Хавиланд и като се наклони напред, внезапно повиши глас. — Точно както и твоите действия са непростими! Кой мислиш, че си, та да правиш всичко това? Какво право имаш да поемаш нещата в неопитните си ръце? Престъпил си всички клетви пред твоето правителство! Уволнение не е достатъчно! Трийсет години затвор ще отговорят по-точно на престъпленията ти! Имаше ли изобщо представа какво можеше да се случи? Война, глобална и безмилостна! Ад!

— Направих го, защото можех да го направя. Този урок го научих от Джейсън Борн — нашия Джейсън Борн. Но независимо от всичко имате моята оставка, господин посланик. Действието й влиза в сила още в този момент — освен ако не възнамерявате да продължите обвиненията си.

— И да те оставя да си тръгнеш? — Хавиланд се облегна назад. — Не ставай смешен. Говорих с президента и той е съгласен. Ще станеш председател на Националния съвет за сигурност.

— Председател?… Не мога да се справя с това.

— Със собствена лимузина и всички останали боклуци.

— Няма да зная какво да кажа!

— Но ще знаеш как да мислиш, аз ще те подкрепям.

— О, Боже Господи!

— Отпусни се. Прецени нещата. И предай на нас, говорещите, какво трябва да се каже. Това е истинската сила, нали знаеш? Не е в тези, които говорят, а в тези, които мислят.

— Всичко е толкова неочаквано, толкова…

— Толкова заслужено, господин заместник-секретар — прекъсна го дипломатът. — Умът е прекрасно нещо. Никога да не го подценяваме. Докторът ми каза, че Лин Уенцзу ще се оправи. Загубил е лявата си ръка, но ще живее. Сигурен съм, че ще трябва вие да изпратите препоръка до главната квартира на МИ-6 в Лондон. Те ще я уважат.

— А мистър и мисис Уеб? Къде са те?

— Ами вече сигурно са на Хавайските острови. С доктор Панов и мистър Конклин, разбира се. Боя се, че хич не мислят за мен.

— Господин посланик, вие не им дадохте никакви основания за това.

— Може би, но такава ми е работата.

— Мисля, че разбирам вече.

— Надявам се, че вашият бог изпитва състрадание към хора като теб и мен, Едуард. Ако Той не пожелае да се срещнем, аз пък съвсем не бих искал.

— Винаги съществува опрощение.

— Така ли? Тогава изобщо не желая да го познавам. Той се оказа просто една измама.

— Защо?

— Защото е напълнил този свят с немислещи, човеконенавистни, кръвожадни вълци, които не се грижат за оцеляването на племето, а само за своето собствено. Такъв бог трудно може да се нарече съвършен, нали?

— Той е съвършен. Ние сме несъвършените.

— Тогава всичко е игра за него. Разхвърля творенията си тук и там и за собствено забавление ги гледа как си пръскат мозъците. Гледа ни как си пръскаме мозъците.

— Това е наш избор, господин посланик. Ние имаме свободна воля.

— Все пак според Писанието, всичко е Негова воля, не е ли така? „Да бъде Твоята воля.“

— Това е неясен момент.

— Браво! Един ден наистина ще станеш държавен секретар.

— Не мисля.

— Нито пък аз — съгласи се Хавиланд. — Но междувременно ние вършим нашата работа, държим здраво света, за да не се разпадне съвсем. Да благодарим на духовете, както казват тук, в Изтока, че има хора като теб и мен, като Джейсън Борн и Дейвид Уеб. Винаги когато Армагедон заплашва с апокалипсис, ние успяваме да преместим стрелката с двайсет и четири часа напред. Какво ще стане, ако ни няма?

 

Дългата й махагонова коса падна върху лицето му, тялото й се притисна в неговото, устните й се сляха с неговите. Дейвид отвори очи и се усмихна. Сякаш не бе имало никакъв кошмар, който по ужасен начин беше разделил техните два живота, сякаш не съществуваха болката и ужасът, които бяха изпитали. Те бяха заедно и тази прекрасна утеха ги изпълваше с дълбока благодарност. Това беше напълно достатъчно — а преди дни им изглеждаше най-трудно постижимото нещо.

Той започна да възстановява събитията от последните двайсет и четири часа, усмивката му стана неудържима и се превърна в тих смях. Нещата никога не ставаха според очакванията. Той и Мо Панов се наляха с доста голяма доза алкохол по време на полета от Хонконг до Хаваите. Пред Алекс стоеше чаша чай с лед или сода, а той безмълвно страдаше. Мари държа главата на прочутия психиатър, докато онзи повръщаше в задушващо малката тоалетна на самолета, после покри Мо с одеяло и той заспа дълбоко като дете. След това нежно, но твърдо отклони любовните щения на съпруга си, но по-късно, когато стигнаха в хотела в Калала, вече не му отказа. Прекрасна, фантастична нощ, през която правиха любов, нощ, която изми ужаса от преживяното.

Алекс? Да, той си спомни. Конклин беше взел първия полет от Оаху до Лос Анджелис и оттам до Вашингтон. „Там има доста глави за чупене — по този начин се изрази. — И смятам да ги счупя.“ Александър Конклин имаше нова мисия в безредния си живот. Тя се наричаше отговорност.

Мо? Морис Панов? Той беше в съседната стая, угрижен, че се е напил както никога.

— Ти се засмя — каза Мари със затворени очи, опряла глава на шията му. — Какво, по дяволите, ти е толкова смешно?

— Ти, аз, ние — всичко.

— Чувството ти за хумор явно е недостъпно за мен. От друга страна, мисля, че чувам гласа на един човек на име Дейвид.

— Това е човекът, който ще бъде с теб отсега нататък.

Почука се, но не на вратата към коридора, а на тази за съседната стая. Панов. Уеб стана от леглото, отиде бързо до банята и закри с хавлиена кърпа голите си слабини.

— Една секунда, Мо — провикна се той към вратата.

Появи се Морис Панов с бледо лице и с куфар в ръка.

— Мога ли да вляза в храма на Ерос?

— Ти вече влезе, приятел.

— Да се надяваме… Здравей, скъпа — обърна се той към лежащата Мари и отиде до стола при балкона с изглед към празния хавайски плаж. — Не се притеснявайте, не гответе и ако се наложи да станеш от леглото, също не се тревожи. Доктор съм все пак.

— Как си, Мо? — Мари се изправи и се загърна с чаршафа.

— Много по-добре, отколкото преди три часа, но едва ли ще ме разберете.

— Беше напрегнат и трябваше да се отпуснеш.

— Ако взимаш по сто долара на час, мила лейди, ще ипотекирам къщата си и ще подпиша петгодишен договор за удоволствията, осигурявани от теб.

— Искам по-бързо да го уредим! — каза Дейвид с усмивка и седна срещу Панов. — За какво ти е този куфар?

— Заминавам. Имам пациенти във Вашингтон и те сигурно се нуждаят от мен.

Дейвид и Мари Уеб погледнаха към психиатъра.

— Какво да кажем, Мо? — попита Уеб. — Как да го кажем?

— Нищо не казвайте. Аз говоря. Мари беше наранена. Болката, която трябваше да понесе, надхвърляше нормалните човешки възможности. Но явно издръжливостта й е ненормална и тя се справя. Не е справедливо, но понякога — дори твърде често — знаем какво можем да очакваме от определени хора. Такъв е светът.

— Аз трябваше да оцелея, Мо — каза Мари, загледана в съпруга си. — Трябваше да си го върна.

— Ти, Дейвид. Преживял си нещо страхотно травмиращо и знам, че само ти си наясно как да се оправиш с него. Затова няма да ти досаждам с мизерни опити за психоанализа. Сега ти си ти, не някой друг. Джейсън Борн го няма вече. Той не може да се върне. Живей като Дейвид Уеб — съсредоточи вниманието си върху Мари и това е всичко, Дейвид. И ако в даден момент някои картини се върнат — обади ми се и аз ще взема първия самолет за Мейн. Обичам ви и двамата, а телешкото задушено със зеленчуци на Мари е великолепно.

 

Залез, оранжевият слънчев диск се скри зад хоризонта, потъвайки бавно в Тихия океан. Те се разхождаха по плажа здраво прегърнати, телата им бяха плътно долепени едно в друго по толкова естествен начин.

— Какво правиш, когато има част у теб, която мразиш? — попита Уеб.

— Приемам я — отвърна Мари. — Ние всички имаме своята тъмна страна, Дейвид. Бихме искали да я отречем, но не можем. Тя е там. Вероятно не можем да живеем без нея. Твоята тъмна страна е легендата Джейсън Борн, това е всичко, което може да се каже за нея.

— Той ми е отвратителен.

— Той беше причината да се върнеш при мен. Само това има значение.