Робърт Лъдлъм
Превъзходството на Борн (30)

30.

Телефонът иззвъня. Мари се обърна, но беше спряна от ръката на Морис Панов. Докторът прекоси хотелската стая и вдигна слушалката.

— Да? — каза тихо. Слушайки, смръщи вежди, сякаш разбра, че с израза си може да разтревожи пациентката си. Той хвърли поглед към Мари и поклати глава, като й показа, че в разговора няма нищо обезпокоително. — Добре — продължи след минута. — Ще стоим тук, докато ни се обадиш пак, но трябва да те попитам, Алекс, и прости моята прямота. Да не би някой да те е почерпил здраво? — Панов трепна и за момент отдалечи слушалката от ухото си. — Отговорът ми е, че, общо взето, съм доста опитен, за да се хвърлям в догадки от твоите недомлъвки. Ще говорим по-късно. — Панов затвори.

— Какво се е случило? — попита Мари и се надигна от стола си.

— Много повече от онова, което ми каза той, но и то беше достатъчно. — Психиатърът спря и погледна Мари. — Кетрин Стейпълс е мъртва. Била е застреляна пред сградата, в която живее, преди няколко часа…

— О, Господи! — прошепна Мари.

— Онзи едър офицер от разузнаването — продължи Панов, — дето го видяхме на гарата в Кулон, и когото ти нарече майор, а Стейпълс — Лин Уенцзу…

— Какво е станало с него?

— Тежко ранен е, в критично състояние в болницата. Оттам ми се обади Конклин, от автомат.

Мари погледна Панов в очите.

— Има връзка между смъртта на Кетрин и Лин Уенцзу, нали?

— Да. Когато Стейпълс е била убита, е станало ясно, че някой отвън е проникнал в операцията.

— Каква операция? Кой?

— Алекс каза, че ще разберем по-късно. Във всеки случай Лин е искал да се справи със случая и това едва не му е коствало живота.

— О, Господи! — извика Мари с широко отворени очи. — Операции! Глупости! Не ме интересуват тези неща! Някакви новини за Дейвид?

— Бил в Китай.

— Боже Господи, те са го убили! — извика Мари и скочи от стола.

Панов притича и я хвана за раменете. Задържа я здраво, като се опитваше да й обясни и я молеше да го погледне.

— Изслушай ме, моля те!

Бавно, почти загубила дъх, сякаш се опитваше да намери за миг някакво прояснение в объркването си, Мари се обърна към него.

— Какво? — прошепна тя.

— Той самият се радвал, че Дейвид е там, защото по този начин имал по-голям шанс да оцелее, така каза.

— И ти му вярваш? — извика Мари със сълзи в очите.

— Може би — каза Панов и кимна — искаше да каже, че тук, в Хонконг, Дейвид би могъл да бъде застрелян и намушкан посред бял ден. Тълпата, поясни той, е едновременно враг и приятел.

— Какво, по дяволите, се опитваш да ми втълпиш?

— Това, което ми каза Алекс. Смята, че те са го накарали да бъде някой, когото той е искал да забрави. Според него никога не е имало друг като Делта. Дейвид Уеб беше Делта, Мари, независимо от всичко, което искаше да забрави. Джейсън Борн е продължение на болката, която трябваше сам да си причини, но с блестящите си качества той е известен като Делта… В някои отношения познавам съпруга ти така добре като теб.

— В тези отношения сигурно дори по-добре. Има толкова неща, за които той не иска да говори. Много е изплашен или твърде засрамен… Господи, Мо! Дали ще се върне пак при мен?

— Алекс смята, че Делта ще се върне.

Мари се отдръпна от психиатъра и се взря в него; насълзените й очи бяха неподвижни.

— Какво ще кажеш ти? Ще се върне ли Дейвид?

— Не мога да отговоря. Бих искал, но не мога.

— Разбирам. — Мари отиде до прозореца и погледна тълпите по ярко осветените улици. — Ти попита Алекс дали не е пил. Защо, Мо?

— В момента, когато казах тези думи, съжалих.

— Защото си го обидил? — извърна се Мари.

— Не. Защото знаех, че ще го чуеш и ще поискаш обяснение. Аз ти го дължа.

— Е?

— Това беше последното нещо, което ми каза — всъщност две неща. Каза, че грешиш относно Стейпълс…

— Греша? Аз бях там. Видях. Чух лъжите й.

— Опитвала се е да те предпази, без да те хвърля в паника.

— Поредната лъжа! Кое беше другото, което ти каза.

— Каза, че колкото и налудничави да изглеждат нещата, всъщност не са точно такива.

— Господи! Те са го привлекли на своя страна.

— Не съвсем. Той няма да разкрие къде си — къде сме ние. Каза, че трябва да се приготвим да тръгнем веднага, след като пак се обади. Не можел да рискува да се върне тук. Страхува се, че ще го проследят.

— И така, ние бягаме отново, не можем да направим нищо, освен пак да се крием. И изведнъж бронята ни е пробита. Нашият сакат свети Георги, който убиваше драконите, сега иска да лъже заедно с тях.

— Не е честно, Мари. Не това ми каза той.

— Глупости, докторе. Става дума за моя съпруг! Използват го, ще го убият, без да ни кажат защо! Или той може — просто би могъл да оцелее, понеже е страшно добър в това, което прави, във всичко, което истински презираше — а после? Какво ще остане от човека и неговия ум, неговата психика? Ти си експерт, докторе. Какво ще стане, ако всичките му спомени се върнат? Или е по-добре да се върнат, иначе изобщо няма да оцелее!

— Казах ти, не мога да отговоря.

— О, страхотен си, Мо! Всичко, което имаш, е висока професионална квалификация без никакви отговори! Ти криеш. Би трябвало да станеш икономист! Пропуснал си момента обаче!

— Пропуснал съм много неща, включително и самолета за Хонконг.

Мари остана като ударена. Заплака пак и се завтече към Панов, за да го прегърне.

— О, Господи, Мо, съжалявам!

— Аз съм този, който трябва да ти се извини — каза психиатърът. Той отметна главата й назад и нежно погали сивата коса, тук-там изпъстрена с бели нишки. — Боже, не понасям тази перука.

— Не е перука, докторе.

Телефонът звънна отново. Мари изстена, Панов затаи дъх. Бавно обърна глава към омразния звън.

 

— Опитай още веднъж това или нещо подобно, и си мъртъв! — изрева Борн и хвана ръката си, потъмняла от удара. Убиецът с вързани ръце отпред, скрити под якето, го беше блъснал в рамката на вратата на евтиния хотел.

— Какво очакваш да направя? — извика бившият десантчик. — Да посрещна с усмивка взвода, който ме разстрелва?

Борн го наблюдаваше как конвулсивно стиска гръдния си кош — там, където му беше нанесъл силен ритник.

— Майоре, мисля, че е време да те попитам защо се включи в този бизнес, в който аз всъщност никога не съм участвал истински. Защо?

— Наистина ли се интересуваш, мистър Оригинал? — простена убиецът и се свлече в полуизтърбушеното кресло до стената. — Тогава е мой ред да питам, ти защо беше в него?

— Защото никога не съм разбирал себе си — каза Дейвид Уеб.

— О, но аз знам всичко за теб. Беше част от тренировката на Французина. Великият Делта бил луд! Жена му и децата му били ликвидирани от някакъв заблуден самолет в Пномпен. Тогава този толкова цивилизован учен пощурял и никой не можел да го контролира повече, никой не се интересувал, че той и групите, които е ръководил, са нанесли повече щети от всички отряди на смъртта, взети заедно. Командването в Сайгон съобщи, че си ликвидиран. Искали са да се отърват от теб! Не са искали да се върнеш повече, защото си бил позор за всички!

— Знам, или мисля, че знам тази част. Попитах за теб.

Очите на убиеца се разшириха. Когато заговори, гласът му сякаш бе станал сянка на самия себе си, нереален шепот.

— Защото съм психопат, копеле такова! Знаех го още от дете. Ужасните черни мисли, забивах ножове в животни просто за да им гледам муцуните, очите. Изнасилих дъщерята на съседите — баща й беше викарий, — защото знаех, че няма да каже на никого. По-късно в Оксфорд след едно празненство държах един човек под водата, докато се удави — за да гледам очите му, устата му. Тогава ходех на училище и блестящо се справях с всичко, с което всеки глупак би се справил, стига да има достатъчно мозък и да знае, че когато навън трещят гръмотевици, трябва да се прибере вътре. Там бях достойният син на баща си.

— И никога не потърси помощ?

— Помощ? С име като Алкът Прайс?

— Алкът?… — Борн изумен се втренчи в своя пленник. — Генерал Алкът Прайс? Гениалното момче на Монтгомъри по време на Втората световна война? Алкът Смъртта, дето е оглавявал нападението над Тобрук и после тръгнал към Италия и Германия?

— За Бога, тогава още не съм бил роден! Аз съм продукт на третата му жена или четвъртата, не знам.

— Д’Анжу спомена, че никога не си му казал името си.

— Така е! Генералът, сърбайки брендито си в страхотния клуб в Сент Джеймс, започна цялата история. „Убийте го! Убийте проклетото семе и никога да не се знае името му! Той не е част от мен! Жената беше уличница!“ Но аз съм част от него и той го знае. Знае откъде съм наследил тази любов към насилието, проклетият садист!

— Тогава той е знаел? А за твоята болест?

— Знаеше… знае. Не даваше да се доближавам до военната академия „Сандърс“, ако искаш да знаеш, защото не желаеше да съм близо до скъпоценната му армия. Мислеше, че ще ме открият и ще опетня доброто му име. За малко да получи удар, когато ме приеха. Няма да може да намери покой, докато някой не му покаже, че съм умъртвен и всички следи са заличени.

— Защо ми разказваш кой си?

— Много просто — отвърна бившият десантчик и впи очи в Джейсън. — Усещам, че от цялата тази работа само един от нас ще оцелее. И ще направя всичко, за да бъда аз, казвам ти. Но ако не успея, ти ще знаеш едно име, с което да стреснеш света, може би ще спечелиш богатство от сделките с него.

— Докато генералът спи спокойно?

— Да спи? По-скоро ще си пръсне черепа! Не слушаш внимателно. Казах, ако някой му го прошепне, без да се появява никакво име! По този начин обаче ще се вдигне голям шум. Цялата гадна история ще излезе наяве. Знам какво представлявам и съм го приел. Някои са просто различни от останалите. Да кажем, антисоциални или мръсни насилници, или пък извратени психопати. Единствената разлика при мен е, че съм достатъчно проницателен, за да го установя.

— И да го приемеш — тихо каза Борн.

— Опиянявам се от него! От невероятните висини. А нека да погледнем другата възможност, ако загубя и историята се раздуха, колко действащи антисоциални типове ще бъдат радостни да заемат мястото ми точно както аз заех твоето? Този мръсен свят гъмжи от Джейсън-Борновци. Дай им наставления, дай им идея и те ще се скупчат около теб. Това беше и гениалността на Французина, не виждаш ли?

— Виждам само боклук.

— Зрението ти е добро. Същото би видял и генералът — той ще трябва да живее с позора и да се задушава от него.

— Ако той не е можел да ти помогне, трябвало е да си помогнеш сам.

— И да се откажа от удоволствието на висините? Немислимо, приятел! Отиваш и намираш най-опасната бойна служба под слънцето, като се надяваш, че рано или късно нещастието ще дойде и ще сложи край на всичко, преди да те пипнат за това, което си направил. Аз намерих такъв вид служба, но нещастието не дойде. За жалост конкуренцията ни кара да дадем най-доброто от себе си, нали? Оцеляваме, защото някой друг не иска да оцелеем… И, разбира се, ролята на питието не е по-малка. То ни дава увереност, дава ни смелост за неща, които не сме сигурни дали можем да направим.

— Не и когато работиш.

— Не, разбира се, но спомените остават. Лечението с уиски ти казва, че няма невъзможни неща.

— Грешка — каза Джейсън Борн.

— Не съвсем — възрази убиецът. — Черпиш сили от каквото можеш.

— Има двама души — каза Джейсън. — Единия познаваш, а другия не или не искаш да познаваш.

— Грешка — отвърна десантчикът. — Не се самоизмамвай, мистър Оригинал! Най-добре да пуснеш един куршум в главата ми, защото, ако мога, ще те хвана и ще те убия.

— Молиш ме да унищожа онова, с което не можеш да живееш.

— Престани с глупостите си, Борн! Не знам как се чувстваш, но мен ръцете ме сърбят за опияняващи преживявания. Без тях не мога да живея.

— Я ме помоли отново.

— Стига, лайнар!

Убиецът скочи от стола. Джейсън с два скока се намери пред него и кракът му като камшик удари десантчика в гърдите, така че го запрати обратно на стола. Алкът Прайс изрева от болка.

— Няма да те убия, майоре — каза Борн тихо. — Но ще те накарам да пожелаеш смъртта.

— Изпълни едно последно мое желание — изхриптя убиецът, като се държеше за гърдите. — Дори аз съм го правил за жертвите си… Мога да понеса куршум от засада, но няма да издържа в Хонконгския гарнизон. Ще ме обесят късно през нощта, без да има до мен жива душа, и ще го направят ей така, бюрократично-формално. Ще ми сложат дебела примка на шията и ще ме качат на платформата. Това не мога да го понеса!

Джейсън знаеше кога да смени тактиката.

— Казах ти и преди, може въобще да не те очаква това. Няма да се обадя на англичаните в Хонконг.

— Няма какво?

— Ти го допускаше, но аз никога не съм го твърдял.

— Лъжеш!

— Тогава ти си доста по-бездарен, отколкото очаквах.

— Знам. Не мога да мисля пространствено!

— Наистина не можеш.

— Тогава ти си най-страхотният ловец, който обаче върти частен бизнес.

— В известен смисъл е така, но ми се струва, че човекът, който ме изпрати след теб, ще поиска да те наеме, не да те убие.

— Боже милостиви!

— А моята цена е солидна. Много солидна.

— Значи си в бизнеса.

— Само този път. Не можах да устоя на възнаграждението. Легни на леглото!

— Какво?

— Чу ме.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Бъди ми гост — каза Джейсън, застана до вратата на банята и я отвори. — Не е от най-приятните занимания, но ще трябва да те гледам. — Убиецът се облекчи, докато Борн беше опрял оръжието в него. След като свърши, влезе в занемарената стая на евтиния хотел южно от Монкок. — Леглото — обади се отново Джейсън и посочи с пистолета. — Легни по корем и разтвори крака.

— Онзи педераст от рецепцията долу ще умре от кеф, ако чуе това.

— По-късно в личното си време можеш да му се обадиш. Сега лягай!

— Все бързаш…

— Повече, отколкото си мислиш. — Джейсън вдигна сака от пода, сложи го на леглото и извади найлоновото въже, а убиецът легна върху завивките. Деветдесет секунди по-късно глезените на десантчика бяха вързани за металната решетка, а около врата му беше направена примка, пристегната към отсрещната рамка. Накрая Борн свали калъфката на възглавницата и я върза около главата на майора, като закри очите и ушите му и остави устата свободна, за да диша. Под тялото му китките също бяха вързани и това го обездвижваше напълно. Но сега главата му започна за потреперва рязко и устата се отваряше с всеки спазъм. На лицето на бившия майор Алкът Прайс се изписа тревога. Джейсън констатира това безстрастно.

В порутения хотел, който бяха намерили, нямаше такива удобства като телефон. Единствената връзка с външния свят беше почукване по вратата, което можеше да значи посещение на полицията или предупреждение на нервен администратор, че за всеки час след изтичане на времето за напускане се изисква допълнителна такса. Борн излезе да потърси телефонния автомат, за който му бяха казали, че се намира в другия край на коридора.

Телефонният номер беше запечатан в паметта на Джейсън и той с нетърпение чакаше момента, когато ще има основание да се обади. Пъхна монетата и докато набираше, се задъха и кръвта се качи в главата му.

— Снейк Лейди — каза той спокойно в слушалката… — Снейк Лейди, Снейк!…

— Кинг, кинг — намеси се забързан безличен глас на китайски. — Телефонът е временно закрит. Функциите ще бъдат подновени във възможно най-кратки срокове. Това е автоматичен запис… Кинг, кинг…

Джейсън затвори телефона; хиляди мисли като счупени огледала се пръснаха в главата му. Той бързо се върна по слабо осветения коридор, мина покрай проститутката, която броеше пари. Тя му се усмихна и вдигна ръце към деколтето си, той поклати глава и се затича към стаята. Почака петнайсет минути до прозореца, заслушан в глухите звуци, идващи от гърлото на неговия затворник. После отново излезе безшумно навън. Отиде до телефона, пусна друга монета и набра номера.

— Кинг… — Той тресна слушалката, ръцете му трепереха, челюстта му се стягаше конвулсивно при мисълта за вързаната „доставка“, която щеше да размени за жена си. Вдигна телефона за трети път, като използва последната монета, и набра нула.

— Телефонист — започна на китайски, — спешен случай! Трябва на всяка цена да се обадя на този номер. — Той го издиктува. — Автоматичен запис обясни, че линията е временно закрита, но случаят е много спешен!

— Един момент, моля. Ще се опитам да ви помогна. — Джейсън усети болка в гърдите, сякаш вътре биеха тъпан. Слепоочията му пулсираха; устата му беше суха, гърлото му гореше.

— Линията е временно повредена, сър — каза друг женски глас.

— Линията? Имате компютри, помъчете се да ми помогнете! Разберете какви са причините. На вашата колежка споменах, че се касае за спешен случай!

— Ако се нуждаете от линейка, мога да се обадя веднага, за да бъде изпратена на адреса ви.

— Бихте ли проверили дали става дума за централна повреда или само за тази линия. Трябва да разбера.

— Ще ми е нужно доста време, за да ви дам такава информация. Минава девет часът. Станциите по телефонните повреди работят с много малко персонал по това време…

— Но те могат да ви кажат дали някъде има обща повреда, да ги вземат мътните!

— Моля ви, сър, не ми плащат, за да ме измъчвате.

— Извинявайте, много съжалявам!… Адрес? Да, адресът! Какъв е адресът на номера, който ви дадох?

— Не е отбелязан никъде.

— Но вие го имате.

— Не, сър, нямам го. Законите за служебната тайна са много строги в Хонконг. На екрана ми се появява единствено думата „неозначен“.

— Повтарям ви, че е въпрос на живот и смърт!

— Тогава позволете ми да се обадя в болника… О, сър, моля ви, почакайте. Бяхте прав. На екрана сега се появи, че последните три цифри от номера се преплитат по електронен път в централата и станцията по повредите се опитва да се справи с проблема.

— Къде е мястото?

— Номерът започва с цифрата пет, следователно е някъде в Хонконг.

— По-конкретно! Къде в Хонконг?

— Цифрите на телефонния номер нямат нищо общо с улици и строго определени райони. Страхувам се, че не мога да ви бъда полезна, сър. Освен ако не ми дадете адреса си, за да пратя линейка.

— Моят адрес?… — Джейсън беше на ръба на паниката. — Не — продължи той — мисля, че не мога да го направя.

 

Едуард Нюингтън Макалистър се приведе напред върху бюрото си, след като жената затвори слушалката. Тя беше очевидно разтърсена от напрежение, азиатското й лице беше пребледняло от усилията, които й костваше разговорът. Заместник-държавният секретар затвори телефона на другия край на бюрото — в ръката си държеше молив, а пред себе си имаше лист хартия със записан адрес.

— Бяхте чудесна — каза той и потупа ръката на жената. — Имаме го. Най-накрая го получихме. Следата е потвърдена. Знаем мястото на сградата и това е достатъчно. Хотел.

— Той говори чудесно китайски с малко северен диалект, но знае и гуандонг хуа. Другото нещо беше, че не ми се довери.

— Това няма значение. Ще поставим хора навсякъде около хотела. Ще заградим всички входове и изходи. Намира се на улица „Чек Лунг“.

— Това е под Монкок, в Яу Ма Ти — каза преводачката. — Вероятно има само един изход, откъдето всяка сутрин изнасят боклука.

— Трябва да се свържа с Хавиланд в болницата. Не биваше той да ходи там!

— Той изглеждаше много разтревожен — отбеляза преводачката.

— Отнася се до последната информация на един умиращ — каза Макалистър, докато набираше. — Позволено е.

— Изобщо не ви разбирам. — Жената се изправи и седна на стола от другата страна на бюрото. — Мога да изпълнявам инструкциите, но не ви разбирам.

— Господи, щях да забравя! Сега трябва да излезете. Това, което ще обсъждам, е строго поверително… Ние сме ви безкрайно задължени, имате огромните ни благодарности, също и възнаграждението си, но ще трябва да ви помоля да ме оставите сам.

— Разбира се, сър — каза преводачката. — Можете да забравите благодарностите, но моля ви да включите възнаграждението. — Жената се засмя и излезе.

— Полицейски отдел, спешен случай! — извика той в слушалката. — Намерете посланика! Незабавно. Не, никакви имена, благодаря ви предварително, а след като го откриете, му осигурете телефон, откъдето ще можем да разговаряме спокойно. Чакам на телефона. — Заместник-секретарят започна да масажира дясното си слепоочие, като засилваше натиска на пръстите си, докато дочу гласа на посланика:

— Да, Едуард?

— Той се обади. Успял е. Знаем къде е. Хотел в Яу Ма Ти.

— Обградете мястото, но не предприемайте нищо! Конклин не трябва да разбере. Ако подуши нещо гнило, ще се отдръпне. А ако не разполагаме с жената, не разполагаме и с убиеца. За Бога, да не изпортиш работата, Едуард! Трябва да се пипа здраво, но и много, много деликатно! Нещата изведнъж може да се обърнат с главата надолу.

— Нямам навика да се провалям, господин посланик.

По линията последва мълчание. Когато заговори, гласът на Хавиланд беше леден:

— Не бъди така самоуверен, Едуард. Още в началото, в Колорадо, можеше да кажеш „не“. Можеше да се обърнеш и да си тръгнеш, но не го направи. По някои неща приличаш на мен, без, разбира се, да имаш моите случайно спечелени преимущества. Ние обмисляме и надхитряме, живеем, манипулирайки другите. Надуваме се от гордост след всеки успешен ход в кошмарната игра на шах, която играем, докато този ход може да причини ужасни последствия за някого — всичко това само защото вярваме в нещо. Това се превръща в наркотик, в апел към нашето „его“. Разполагаме с малко власт заради многото си интелект. Приеми го, Едуард — аз съм го приел. И ако се почувстваш по-добре, ще повторя това, което казах и преди. Някой трябва да върши тази работа..

— Лекциите без контекст не ме интересуват — каза Макалистър.

— От мен други няма да получиш. Просто направи това, което ти казвам. Заградете изходите на хотела, но предупредете, че се забраняват всякакви открити действия. Ако Борн отиде някъде, го проследете внимателно и не го докосвайте при никакви обстоятелства. Трябва ни жената, преди да се извърши какъвто и да било контакт.

 

Морис Панов вдигна телефона.

— Да?

— Нещо е станало. — Конклин говореше бързо и тихо. — Хавиланд излезе, за да приеме спешно обаждане. При вас нещата спокойни ли са?

— Да. Говорим си.

— Страхувам се, че хората на Хавиланд могат да ви открият.

— Боже, как?

— Като проверят във всеки хотел на колонията за бял мъж с протеза, ето така.

— Но ти плати на администратора да си държи устата затворена. Каза, че става дума за поверителна бизнесконференция. Звучи съвсем нормално.

— Те могат да платят също и да кажат, че се отнася за поверителен правителствен въпрос и при съдействие ще следва щедро възнаграждение, а в противен случай — щедър тормоз до девето коляно. Познай какво ще избере горкият човек?

— Мисля, че прибързваш в предположенията си — възрази психиатърът.

— Не знам какво мислиш, докторе, просто ти казвам да се махнете оттам и двамата. Не взимайте багажа на Мари. Тръгвайте колкото се може по-бързо.

— И къде да отидем?

— Някъде сред много хора, но на такова място, че да мога да ви открия.

— Ресторант?

— Не, сменят им имената на всеки двайсет минути. За хотел също не става, на такива места могат да ви пипнат лесно.

— Ако си прав, че трябва да бързаме, Алекс, вече ни отне много време…

— Мисля!… Добре. Вземете такси до пресечката на Натан и Сализбъри. Запомни ли? Натан и Сализбъри. Там има хотел, но не влизайте вътре. Пътят, който тръгва на север оттам, се нарича Златната миля. Разхождайте се по тротоара от дясната страна, източната страна, но не отивайте по-далеч от първите четири преки. Ще дойда веднага щом стане възможно.

— Добре — каза Панов. — Натан и Сализбъри, по десния тротоар. Алекс, сигурен ли си, че си прав?

— Съдя по две неща — отвърна Конклин. — Когато Хавиланд излезе, не предложи да тръгна с него, за да разбера какъв е спешният случай. Ако не става дума за нас, значи Уеб е направил контакт. Ако е така, няма да пропилея в глупав залог единствения си чип, който имам в лицето на Мари. Не без твърди веществени гаранции. С посланик Хавиланд трябва да се действа по този начин. Сега се махайте оттам!

 

Нещо не беше както трябва! Какво точно? Борн се беше върнал в мръсната хотелска стая и стоеше до леглото, на което лежеше вързана „доставката“. Тялото на убиеца потреперваше с все по-силни спазми като реакция на всяко по-рязко движение около него. Какво не беше наред? Защо разговорът с телефонистката в Хонконг го измъчваше така? Жената беше учтива и отзивчива. Изведнъж чу думи от забравеното минало. Думи, казани на неизвестен телефонист без лице и с раздразнителен глас.

„Попитах ви за номера на иранското консулство.

Ще го намерите в телефонния указател. Претрупани сме от обаждания и нямаме време за такива проверки.“

Телефонът беше затворен.

Ето, в това беше работата! Телефонистите в Хонконг не без основание бяха едни от най-безсърдечните в целия свят. Не губеха никакво време, независимо от настойчивостта на молбите. Натоварените линии в този истеричен финансов мегаполис не можеха да позволят това. И все пак втората телефонистка беше олицетворение на търпението.

„Ще ви помогна с готовност… Ще повикам линейка… ако ми дадете адреса си… освен ако ми дадете адреса си…“ Адресът! Без изобщо да мисли, той бе казал „не“. Дълбоко в него се задейства сигнал за тревога.

Следа! Бяха го задържали на линията достатъчно дълго, за да могат да направят електронно засичане на неговото обаждане! Автоматите се засичаха най-трудно. Първо е била определена околността, след това точното местоположение и най-накрай самият телефонен автомат, но за всяко действие бяха необходими само минути. Дълго ли бе стоял на линията? Ако да, докъде бяха стигнали с електронното засичане? С всичката точност, на която беше способен, Джейсън се опита да възпроизведе целия разговор, ритъма на гласовете и думите. Където той проявяваше нервност, тя намаляваше темпото. „Ще ми отнеме известно време… Всъщност не, сър… Законите за поверителност в Хонконг са от най-строгите.“ Цяла лекция! „О, сър, почакайте… Екранът ми сега показва…“ Дълги, дълги обяснения.

Всичко продължи може би деветдесет секунди, ако не и две минути. Достатъчно, за да се определи околността, сигурното и точно място. Споходиха го спомени от Париж, когато той и Мари тичаха по ослепителните улици от телефон на телефон, за да не могат да ги засекат, с надеждата, че ще разплетат енигмата Джейсън Борн. „Четири минути. За по-кратко време е невъзможно да се определи мястото, но трябва да се махнем от района!“

Хората на тайпана, ако, разбира се, имаше изобщо такъв тайпан, вероятно са определили хотела, но изглеждаше абсурдно да са разбрали от кой точно етаж е станало позвъняването. Ако следата е била открита и хотелът идентифициран, можеше да се предположи, че ще им трябва известно време, за да преминат разстоянието от Хонконг до Южен Монкок. Изходът сега беше в бързите действия.

— Превръзката на очите ти стои, майоре, но иначе мърдаш — каза той на убиеца и бързо свали калъфката от възглавницата, развърза възлите, които го приковаваха към леглото, и нави найлоновите въжета, като ги пъхна в якето на десантчика.

— Какво каза?

— Стани! — изкомандва Борн. — Излизаме на разходка. — Джейсън грабна сака, отвори вратата и надзърна в коридора. Дясната му част беше празна чак до телефонния автомат и аварийния изход, който беше малко по-нататък.

— Движи се! — заповяда Борн и бутна напред затворника.

Аварийният изход представляваше куп корозирал метал, така че в случай на пожар изпълненото с дим централно стълбище определено би било по-добрият вариант. Все пак, докато слизаха, стълбата не се откърти, а това беше всичко, което имаше значение. Джейсън хвана убиеца за ревера и го поведе по скърцащите стъпала, докато стигнаха първата площадка, тук стълбата свършваше. Височината до земята беше не повече от три метра.

— Спи спокойно — каза Борн и стовари юмрука си в основата на черепа на десантчика. Той шумно падна на площадката и Борн го овърза отново, като прикрепи въжетата здраво към стъпалата и парапета, след което омота калъфката от възглавница през устата на имитатора, като сега я стегна здраво. Нощните звуци на Монкок лесно биха заглушили всички викове за помощ, които убиецът можеше да нададе, ако изобщо се събудеше, преди Джейсън да се върне.

Борн скочи на земята, озова се в задната алея и залегна ниско секунди преди трима млади мъже да изтичат покрай ъгъла на оживената улица. Силно задъхани, те влязоха в алеята и се скриха в очертанията на тъмна врата. Джейсън остана легнал с надеждата, че не го виждат. Покрай входа на алеята мина друга група младежи, които преследваха първите трима, като викаха гневно. Тримата скрили се изскочиха навън и побягнаха в противоположната посока. Борн се изправи бързо и се приближи до края на алеята, хвърляйки последен поглед назад към аварийния изход. Чу се шум. Два тъмни седана дойдоха по улица „Чек Лунг“ и спряха пред хотела. Отстрани и на двете коли имаше надпис „служебен“. Джейсън с тревога наблюдаваше слизащите мъже: от първия автомобил двама, от втория трима.

„Господи, Мари! Ще загубим! Аз убих двама ни, о, Господи! Убих нас!“

Той очакваше, че петимата ще нахълтат в хотела с трясък, ще разпитат администратора и той ще им каже, че двамата от стая 301 не са били забелязани да излизат. След по-малко от минута щяха да разбият вратата на стаята, а аварийният изход щяха да открият секунди по-късно! Можеше ли да се справи? Можеше ли да се изкачи обратно, да пререже въжетата на убиеца, да го свали долу на алеята и да избяга заедно с него? Трябваше да опита! Хвърли последен поглед, преди да изтича обратно към стълбата..

И се спря. Нещо не беше наред — случи се нещо съвсем неочаквано. Първият човек, който излезе от предната кола, свали шлифера, остана по костюм, разхлаби възела на вратовръзката, прокара ръка през косата си, за да я разроши, и с изкуствено поклащане тръгна към входа на хотела. Другите четирима се заоглеждаха наоколо, първите двама шареха с очи по прозорците на сградата, а останалите наблюдаваха улицата в двете посоки. Какво ставаше? Тези хора не действаха като представители на закона, а като престъпници, като мафиоти, които уж нямат нищо общо с убийството, което ей сега щяха да извършат. Господи, дали Алекс Конклин не беше сбъркал на летището Дълес във Вашингтон?

„Изиграй сценария. Всичко ще мине добре. Ти ще го направиш, Делта.“

Нямаше никакво време за догадки около съществуването на някакъв си дебел тайпан — двамата мъже от неговата страна бяха забелязали входа към алеята и се приближаваха с бърза крачка. Идваха към него и скъпоценната „доставка“, без която всичко щеше да отиде по дяволите и бездната между него и Мари щеше да остане непреодолима — този път завинаги.

Секундите се разделиха на микросекунди; Дейвид Уеб изчезна безследно, остана ледената преценка на Джейсън Борн за съдбовните мигове на предстоящото насилие.

Първият човек падна с няколко счупени ребра. Викът му бе заглушен от удар в гърлото. Вторият беше привилегирован. Той трябваше да остане в съзнание, дори нащрек, заради това, което щеше да последва. Джейсън извлече двете тела в тъмната алея, като накъса дрехите им на ивици и ги върза през ръцете, краката и устата.

Джейсън обърна по гръб втория човек, затисна ръцете му с коленете си и започна бавно да очертава с ножа си кръгче около лявата му очна ябълка.

— Къде е тя? Жена ми! Къде е? Или губиш окото. След това и другото! Ще те резбовам целия! — Той махна превръзката от устата на мъжа.

— Ние не сме врагове — каза китаецът. — И ние се опитваме да я намерим! Търсим я навсякъде.

Джейсън погледна надолу към човека, слепоочията му щяха да се пръснат от напрежение, мозъкът му вреше като разтопено олово.

— Мари! — извика той в агонията си. — Какво сте направили с нея? Бяха ми дадени гаранции! Донасям това, което искат, и връщат жена ми при мен! Трябваше да чуя гласа й по телефона, но шибаният номер не отговаря! Вместо това засичат разговора и пристигате вие, а жена ми я няма! Къде е тя?

— Ако знаехме, тя щеше да бъде с нас.

— Лъжец! — изкрещя Борн.

— Не ви лъжа, сър, и не би трябвало да ме убивате за моята откровеност. Тя избяга от болницата…

— Болницата?!

— Беше болна. Докторът каза. Аз бях там, пред нейната стая, за да я наглеждам! Беше отслабнала, но успя да избяга…

— О, Господи! Болна! Отслабнала! Сама в Хонконг? Вие сте я убили!

— Не, сър! Заповедите бяха да се грижим за нейното удобство…

— Заповеди за вас — каза Джейсън Борн с равен глас, — но не и тези за вашия тайпан. Той изпълнява други заповеди, издавани преди в Цюрих, Париж и на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк. Аз бях там — ние бяхме там. А сега сте я убили. Използвахте ме както и преди и когато видяхте, че всичко е приключило, я убихте. Мълчанието е всичко. — Джейсън внезапно хвана лицето на мъжа с лявата си ръка, като с дясната стискаше ножа. — Кой е дебелият мъж? Кажи ми или ножът се забива навътре! Кой е тайпанът?

— Той не е тайпан! Той е британски възпитаник и е много уважаван офицер в Хонконг. Работи за американците. От разузнавателните служби е.

— Сигурен съм, че е оттам… От самото начало нищо не се е променило. Само че този път не беше Чакала, а аз. Местеха ме като пионка по шахматна дъска, като накрая ме лишиха от избор и трябваше да тръгна по петите на едно мое подобие, човек на име Борн. „Когато той го доведе, убийте и двамата, и него и нея — те знаят прекалено много.“

— Не! — извика азиатецът, плувнал в пот, и очите му се разшириха при вида на ножа, който притискаше плътта му. — На нас ни казват много малко, но не знам нищо такова!

— Какво правите тук тогава? — попита грубо Джейсън.

— Наблюдение, това е всичко. Кълна се!

— Като се пазите да не изцапате белите си ризи? Ще стоите безучастно и ще прескачате петната от кръв да не би да оставят кървави следи до офисите на безименните и безлични шефове, за които работите.

— Грешите! Не са такива!

— Казвам ти, че знам какви са! А сега ще ми кажеш нещо. Никой не провежда такава операция, без да има скрита база. Къде е тя?

— Не ви разбирам.

— Главен щаб или Първа база, или строго охранявана къща, или пък закодиран команден център. Имената са различни.

— Моля ви, аз не мога…

— Можеш! И ще го направиш веднага! Ако не, след три секунди ще бъдеш сляп. Говори!

— Имам жена и деца…

— Аз също имах. Започвам да губя търпение — Джейсън спря, като леко отслаби натиска на ножа. — Освен това, щом си така сигурен, че си прав по отношение на твоите началници, кое му е лошото? Бързо ще постигнем споразумение.

— Да! Споразумение! Те няма да ви направят нищо!

— Няма да имат друг избор — прошепна Борн.

— Какво, сър?

— Нищо. Къде е центърът?

— „Виктория Пийк!“ — извика ужасеният служител. — Дванайсетата къща отдясно с висока каменна ограда…

Борн изслуша описанието на секретната къща, тихо, охранявано имение в богат квартал. Чу това, което трябваше да чуе, друго не му беше необходимо. Удари с кокалената дръжка на ножа черепа на мъжа и върна превръзката на устата му, след което се изправи на крака. Погледна нагоре към пожарния изход, където тялото на убиеца едва се виждаше.

Те искаха Джейсън Борн и бяха готови да убиват за това. Щяха да получат двамата Джейсън-Борновци и да умрат заради лъжите си.