Али Найт
Лъжи (8)

8.

Ще се видим с Пол вътре, защото той е на съвещание, което ще продължи дълго. Това обикновено не би имало значение, но тази вечер наистина се нуждая от рамо, на което да се облегна или зад което да се скрия. Заставам самотна на опашката пред вратата и някакъв телохранител ме пита коя съм. Барът е пълен с шумни хора, които не познавам, и обиколката ми свършва твърде скоро. Оставам изолирана до гардероба.

— Кейт! Страхотно е, че те виждам — спасява ме Сергей, сериозен на вид руснак, около трийсетте, издокаран в черен костюм, черна риза и черна вратовръзка. Сергей обича черното. Той е невероятно добър в работата си и пази Пол, както питбул пази наркодилър от Ист Енд. Целува ме официално по двете бузи и ме пита как са децата. В същия миг пристига Астрид.

— Здравей. Ти ли си съпругата на Пол?

Кимам и се усмихвам. Астрид ми задава този въпрос за трети път. Лекс има две асистентки и едната е Астрид. С Пол се шегуваме, че Лекс има две секретарки, защото нито едната не е достатъчно добра, за да върши работата сама. Лекс твърди, че в лудостта му има метод. Той наема кандидати за слава, които искат да бъдат в телевизията, и казва, че най-добрите идеи често му хрумват от „сателитните чинии“.

— Аз съм Кейт — усмихвам се.

— По дяволите, точно така. Не помня имена! — Астрид е австралийка. Тя закачливо забива юмрук в твърдия като камък корем на Сергей. Сребристата й блуза без гръб рекламира, че е достатъчно млада да не носи сутиен. — Хайде да се натряскаме! — Астрид ме прегръща силно, притиска закръглена и уханна буза до моята, хваща ме за ръката и тръгваме към главната част на сградата.

Характерите на Пол и Лекс се отразяват като в огледала в асистентките им. Пол нае Сергей, защото не искаше красивите, тъпи мацки, които Лекс беше назначавал през годините.

— Не понасям да бъда клише — казва Пол. — Кой иска да работи и да се разсейва от желание да чука секретарката си? Е, например баща ми, но стига сме говорили за това.

— Кейт, знаеш ли, че сградата е била кланица? — пита Сергей.

— Чух. Изумително място. — Двамата се вглеждаме в красивия сводест дървен таван.

— Според мен прилича на катедрала — обажда се мъжки глас. Обръщам се и виждам Джон, който гледа нагоре. Адамовата му ябълка хвърля тъмна сянка върху врата му.

— Здравей, Джон. Как вървят нещата? Изглеждаш добре. — Целувам посивялата кожа на хлътналата му буза.

Той кима, усмихва ми се тъжно и унесено посочва с чашата си с плодов сок над главата ми.

— Виж, старите куки за месо още стоят над бара.

Астрид издава звук на погнуса. Пол ми е казвал колко трудно е било за брат му да остане чист и за ежедневната му битка с демоните и пристрастеността му. Чувала съм за желязната му воля и решителност. Уважавам Джон, но не съм сигурна дали го харесвам.

Между мен и него сякаш има пласт на поражение, както и между него и света. Пол е съгласен, но все пак Джон му е брат. Джон се занимава с правните въпроси на телевизия „Форуд“, измъкнат от реката на провала от Пол и изсушен. Малцина биха го направили и още по-малко биха поели риска или биха си губили времето, но Пол не е като повечето хора. Той назначи най-големия си брат след продажбата, но не да мете пода или да върши някаква скучна бюрократична работа, а да преглежда важни договори. „Дай му отговорност и той ще откликне. Не понася съжалението“ — каза Пол.

Срамувам се, но абсолютно не съм съгласна с него и категорично заявих, че ще последва катастрофа и че фирмата ще бъде в риск, но той не ми обърна внимание. Две години по-късно се оказа, че греша. Гуляите с уиски и кокаин изчезнаха заедно със съпругата му, парите му и предишната му кариера като адвокат по рекламите, както и чувството му за хумор, и бяха заменени с ежедневни събирания на „Анонимни невротици“ и „Анонимни алкохолици“, спортната зала и цигари. Поглеждам куките за месо — тежки, извити и осветени от стотина малки прожектора отдолу и отгоре и светорегулатори — и после виждам, че Джон ме гледа изпитателно. Пол настоява, че не му е казал какво мисля, но когато Джон ме гледа така, подозирам, че му е казал. Кръвта вода не става.

— Мисля, че това е подходящо място да се покаже успехът на „Форуд“ — обажда се Сергей.

— Е, определено го заслужавате след „Отвътре-навън“. Отзивите за предаването са феноменални.

— Да, това са тестисите на телевизията! — възкликва Астрид. Ентусиазмът й е заразителен и всички се смеем.

— Знаеш ли къде е Пол? — обръщам се към Сергей.

— Изостави ли те вече? — Той се оглежда.

— Не. Дойдохме поотделно. Пол имаше съвещание, което продължи дълго, и затова дойдох сама.

Забелязвам леко намръщване, което набръчква гладкото чело на Сергей.

— Ами, ще се опитам да го намеря. Видях го преди по-малко от пет минути. Беше с някакви важни клечки от КПТВ.

— Ето го! — вика Астрид. Тя е висока и наднича над главите на гостите. Усмихва се и маха над рамото ми. Пол пристига и лепва целувка на бузата ми.

— Жена ми! — Той задържа ръката си на кръста ми, сякаш не иска — или не трябва — да ме пусне. — Къде е питието ти? Дайте шампанско на Кейт! — Спира минаваш сервитьор и взима чаша от подноса му. Пол е във вечерен костюм. Сияе от здраве и изглежда секси и привлекателен. Черните му очи блестят. Потупва някого по рамото, а друг го поздравява за нещо. Пол ме представя на някакви тузари от бизнеса и аз влагам всичките си усилия и внимание да ги предразположа. Очевидно го правя добре. Вкопчвам се в подобни коментари. Не съм убедена, че списъкът с уменията ми е дълъг. Докато се редим на опашка да намерим местата си, Пол е центърът на вниманието, главният човек, около когото се въртят вечерта, тълпата и кариерите им.

Половин час по-късно сядаме да вечеряме. Аз съм на масата с важните личности, въпреки че на такива събития се чувствам като трето колело на мотоциклет. Пол ме запознава с Рейф Спенсър. Чувала съм много за него през годините и толкова често съм виждала снимката му в медиите, та имам чувството, го познавам, въпреки че се срещаме за пръв път.

— За мен е чест — казвам по-въодушевено, отколкото е необходимо, докато стискам ръката му.

— До края на вечерята вероятно ще го наричате проклятие — отговаря той и погледът му омеква. Лицето му е осеяно с големи бенки от твърде много карибско и средиземноморско слънце и е по-нисък и по-слаб, отколкото изглежда по телевизията.

— Намерихте ли време да гледате „Отвътре-навън“? — питам учтиво.

— Да, намерих време — отвръща Рейф. — Знаете, че сме били в едно училище с Джери, макар че той е малко по-голям от мен. Мисля, че предаването е много интересно.

— Интересното е как животът на двама души от едно и също място поема по толкова различни пътища.

Рейф се смее.

— Би било справедливо да се каже, че с него сме най-известните хора, произлезли от онази част на Донегал за повече от едно поколение. — Той носи чара си с лекота, което е в разрез със славата му на велосираптор в света на бизнеса. Рейф дърпа стола ми да седна и Пол засиява.

— По-скоро прословути, отколкото известни, нали?

Траекторията на кариерата на Рейф от син на ирландски месар до евентуална звезда в „Чиракът“, е история, разказвана много пъти.

— Джери и мен ли имате предвид или само мен?

Усмихвам се.

— Не съм убедена дали има голяма разлика между двамата, въпреки че е по-забавно да си известен. Звучи по-вълнуващо.

Рейф се замисля по-дълго, отколкото аз бих направила. Сериозно мисли какво да отговори.

— Вече имам достатъчно вълнения в живота. Още малко и горкото ми сърце ще се пръсне. — Той притиска ръка до лявата страна на добре ушития си костюм и завърта очи. — Ще оставя на момчетата от „Форуд“ предизвикателството да станат известни.

Лекс се включва в края на разговора ни:

— Моето най-голямо предизвикателство е да превърна убиец в знаменитост.

— Не може да се отрече, че камерата го обича — добавя Пол. — Зрителите не можеха да откъснат очи от него. Много по-различен е от онова, което очакваха хората, и това прави голямата телевизия.

— За голямата телевизия — казва Лекс и вдига чашата си.

— За голямата телевизия. — Всички вдигаме наздравица.

Сергей е свършил добра работа с разпределението на местата. Дъвча ордьовъра и слушам емоционален мъж на име Джетро, който разказва забавна история как се снимат сибирски белки. Жената до него повтаря недискретна клюка за рок звезда, когото е свалила в монтажна зала, и ние ревем от смях. Готвя се да разчупя леда с надут на вид костюмар през два стола от мен, но забелязвам, че Лекс се промъква между масите на път към изхода. Предполагам, че отива да пуши. Извинявам се и тръгвам към вратата. Излизам и го виждам с Астрид и група хора, които не познавам. Той ме съзира, кима и ми маха с ръка да отида при него.

— Може ли да си изпрося една цигара? Опитвам се да ги откажа, но не успявам. — Всъщност не съм пушила от години.

— Разбира се. И аз. — Той ми държи запалката по сексуално загатващ начин.

Трудно ми е да определя защо не харесвам този човек. Очевидните неща са налице — той е арогантен, суетен и егоист, но това не му пречи да бъде страхотно популярен, особено сред младите жени. Не го разбирам и се чудя дали смущението ми не е страх, че не съм съгласна с мнозинството и с Пол, и пропускам нещо.

Лекс се хили самодоволно и ме представя на всички. Аз го стрелвам с многозначителен поглед.

— Чух, че си изкарал щура нощ в понеделник.

Той издухва кръгче от дим и се усмихва.

— Не мога да разкрия нищо, Кейт, това е Законът на пътя.

От всички изрази, които обобщават телевизионната индустрия, най-много мразя този. Тайните между колеги и сътрудници на свободна практика, когато са на снимки, лъжите към съпругите и многострадалните партньори за случилото се в онази къща в Ибиса или в онзи хотел в Русия, или в онази каравана в Ирландия по време на шестседмичните снимки (по-точно шестседмичния купон). Някои професии изискват усилена работа, а в телевизията му викат „правене на снимки“, ако историите, които чувам, са верни. Никога няма да разбера колко тайни са останали скрити, защото съм съпруга на шефа.

Някой се подхилва и аз рязко се оглеждам. „Овладей се, Кейт“ — казвам си. Хващам се за лакътя с другата си ръка. Цигарата е до ухото ми.

— Колко досаден е този телевизионен израз. Аз знам по-хубав от музикалния бизнес. — Накланям се към Лекс. — Всичко в името на изкуството, но хитовете в името на чукането.

Той се смее и другите се отпускат. Никотинът изпълва организма ми и ми се гади.

— О, и аз знам един! — обажда се Астрид и стъпква фаса си. — Една моя приятелка работеше на рецепцията в музикална компания. Влязъл Стинг и се запътил право към бюрото й, а тя му рекла: — Не стой толкова близо до мен.

Всички се смеят. Щеше да бъде забавно, ако не исках толкова отчаяно да знам истината и да се хващам за сламките на разбирането, които Лекс не предлага. Как да открия какво всъщност се е случило в понеделник? Главата ми се замайва.

След пет минути Лекс хвърля фаса си в канала. Потупва ме по гърба и се обръща да влезе вътре.

— С тази бързина ще ме покажеш във „Време за престъпление“, след като те спуснаха с парашут в предаването. — Той прави преувеличен жест на самозащита. Усмивката ми е като на наемен убиец.

Вътре е много задушно и вечерята се влачи бавно. Би трябвало да е приятна, утвърждаване на всичко, което е постигнал Пол, но за пръв път оглеждам залата, търсейки жени, по които той би се увлякъл. Територията ме потиска и изпивам виното си. Сергей минава и ме потупва по рамото с утешителен жест. Замислям се как той се намръщи и се опита да прикрие смущението си, когато казах, че Пол е на съвещание. Обземат ме горчиви предчувствия за нещо лошо.

Друго потупване по рамото ме изтръгва от отровните ми мисли. Порша Уедъръл, главен изпълнителен директор на КПТВ, се навежда да ме поздрави и аз се радвам толкова много, че ме разсейва, ставам и я прегръщам, сграбчвайки я непохватно под мишницата си.

— За какво си се замислила? — пита тя.

— Уморена съм, това е всичко. — Плесвам се по челото. — Извинявай, знам, че звучи смешно.

Порша стиска ръката ми и няколко пъти повтаря: „Съвсем не“.

— Не смятай, че тъй като имам важна работа, съм по-напрегната от теб. Може да не е така. Много съм добра във възлагането на задачите си на друг. — Тя се усмихва. — Освен това — вдига пръст с красив маникюр — нямам деца, с които да се занимавам. — Тя е най-младата жена, цитирана в индекса ФТСЕ100 на Британската фондова борса, която оглавява фирма. Когато се движи, си представям звук на счупени стъклени тавани. Прическата й е консервативен рус шлем, наречен „възрастна жена“, а костюмът й е скъп и в непреходен цвят. Тя оглавява една от най-големите британски компании, а се обзалагам, че още няма петдесет. Мога да си представя да ръководя живота на Джеси, ако нямах свой собствен, но Порша е екзотична и неразгадаема като амазонска индианка или тибетски пастир — нещо, на което се дивиш по време на туристическо пътуване или зяпаш по документален филм.

— Много си великодушна. Кажи ми, колко често ходиш на такива събития?

— Веднъж в седмицата, въпреки че това е най-интересното. Събитията на „Форуд“ са в центъра на вниманието. Мисля, че всичко върви гладко, защото Пол и Лекс са отлични партньори.

Усмихваме се една на друга.

— Но колкото по-дълго говориш с мен, толкова по-неприятна става вечерта.

— Престани! — Тя стиска ръката ми. — Но между нас казано — Порша се навежда зад гърба на мъжа до мен, — ако знаеш на какви тържества съм присъствала понякога, ще разбереш колко блестяща е твоята компания. — Усещам, че в тялото ми се разлива топлина, и не само от виното. Порша има рядката дарба да ме кара да се чувствам специална, сякаш съм единственият човек в помещението. Това вероятно е само един от многото й таланти, благодарение на които се е изкачила до върха. — Като стана дума за интересни хора, онзи ден се запознах с една твоя приятелка, Джесика Бут.

— Джеси! Къде се намерихте?

— Рейф поръчва портрет. — Тя кима към основателя.

— Спомена го пред мен и аз настоях да използва моя съветник по въпросите на изкуството да състави кратък списък и тя беше в него.

— Страхотна новина! Мисля, че Джеси наистина има талант.

Порша кимна.

— Миналата седмица бях в Ист Енд, отбих се на изложбата й и се запознах с нея. Харесах и Джесика, и картините й.

— Тя заслужава по-голяма възможност за изява.

— Изумително е, че много често гениалността остава скрита за света. — Тя се мръщи. — Или това е тъжно?

— Подозирам, че е често срещано.

— Тъжно е! Желая успех на приятелката ти.

Макар да имам чувството, че Порша иска да говори още с мен, прекъсва ни костюмар.

Час по-късно виждам, че Лекс отива в тоалетната, втори път за двайсет минути. Изненадвам се, защото за човек, който внимателно обмисля действията си, внезапно взимам решение и тръгвам след него. Гледам как една минута изминава бавно на часовника ми пред мъжката тоалетна, преди да отворя вратата. Вътре стоят двама мъже, но както предполагах, Лекс не е единият от тях. Поглеждат ме изненадани и бързо вдигат циповете на панталоните си. Влизам в кабинката до тази на Лекс и се качвам на тоалетната чиния. Все още не виждам нищо, затова стъпвам върху казанчето на високите си токчета и надничам.

Лекс е очертал дебела линия кокаин върху порцелана и едва не изпуска банкнотата от двайсет лири, когато ме вижда.

— Кейт! Мамка му, какво правиш там горе? — Той се съвзема моментално. — Искаш ли малко? О, не, извинявай, не исках да кажа това.

— В колко часа си тръгна Пол в понеделник?

Той избърсва носа си и се върти неспокойно.

— Помисли си много внимателно какво ще отговориш. Тази вечер е витрината на „Форуд“, Лекс, и Пол няма да остане доволен, ако научи за това, а ако преценя, че лъжеш, ще научи.

Той стои и върти банкнотата между палеца и показалеца си, докато образува тънка тръбичка.

— Аз си тръгнах в девет и половина. Изпихме по няколко питиета.

— Къде отиде Пол?

Лекс предизвикателно се навежда и смърка кокаина.

— Не знам. Каза, че се прибира вкъщи. Ти си омъжена за него, ти му бери грижата. — Поглежда ме нагло. — Сигурна ли си, че не искаш дозичка щастие?

Ако бях в кабинката, щях да го зашлевя. Държа се войнствено, когато пийна. Бих се навела близо до лицето му, зачервено от твърде много купонясване и подмазване, и бих се опитала да предам част от терзанията си на самоуверената му физиономия. Но не съм долу сред урината и белината, а се пренасям на далеч по-неудобно място.

— Мамка му!

Връщам се в залата и виждам, че Пол държи микрофон и изнася реч, приковал вниманието на стотината гости. Той се обръща и се усмихва.

— Не искам да отнемам повече от времето ви, но бих желал да кажа няколко думи за най-противоречивото предаване, което телевизия „Форуд“ е правила. „Отвътре навън“ вървя на екраните на телевизорите ви цяла зима и приключи миналия месец. Предаването предизвика много силни реакции сред хората, даде повод за дебат в Парламента и беше отразено на страниците на „Сън“. Това правят най-добрите телевизионни програми и аз мисля, че тази е една от най-добрите. — Някой вика одобрително и Пол вдига ръка. — Тази документална поредица ни показва реалния живот с всичките му противоречия и объркани нюанси. Джери Бонакорси не е добър човек. Той е осъден убиец, който е удушил жена си и е лежал трийсет години в затвора заради това престъпление. Решението дали да бъде освободен, когато не е показал угризения, за щастие не е ваше или мое. Нашата работа е да покажем решенията, взети за Джери в реално време — чува се още един одобрителен вик, — и да предоставим на зрителите най-силното преживяване, което някога ще имат. „Отвътре-навън“ показва, че риалити телевизията, която е насъщният хляб на нашата фирма, макар и дълго критикувана от някои коментатори, е формат, който може да постигне най-провокиращите мисленето предавания. „Отвътре-навън“ навлиза в нова територия в правенето на телевизионни документални филми и искам да се възползвам от възможността да благодаря на всеотдайния екип, който има въображението да осъществи проекта, и на Канал 4, че пое риска да го излъчи, без да знае какъв ще бъде краят. — Разнасят се аплодисменти. — Благодаря ви за положените усилия. — В залата с висок таван отекват радостни възгласи и Пол протяга дългата си ръка и ми прави знак да отида при него. — Но преди най-после да седна на мястото си и да ви оставя да се наслаждавате на вечерта, искам да благодаря на още един човек, защото тя върши трудната и безкрайна работа да ме търпи. — Някой се смее. — Искам всички да станете и да вдигнете чаши за моята прекрасна съпруга и партньорка в престъпленията Кейт, без която нищо от това нямаше да бъде възможно.

Чувам стържене на хиляди крака на столове и пляскане на ръце като удряне на крила. Възгласите отекват глухо в ушите ми. Пол държи ръцете си протегнати и ме чака да се впримча в прегръдките му.

Съпругът ми е гаден лъжец.

Закована съм за пода. Единственото ми желание е да удрям Пол заради всеки липсващ час между раздялата му с Лекс и връщането му у дома. Но аз съм консервативна и държа на традициите. Няма да ме видите да клатя лодката. Кланицата чака, Пол маха с пръсти към мен. Имам чувството, че ще припадна. Кислородът в стаята сякаш свършва.

— Скъпа?

Насилвам се, засиявам с най-ослепителната си усмивка и навлизам в обятията му, спускайки резето на клетката на брака ни.