Али Найт
Лъжи (24)

24.

Ливи е толкова ядосана, че се е зачервила като домат и изнася проповеди на всеки, който има нещастието да я заговори. Днес е ежеседмичното ни редакторско събиране и обсъждаме как да реагираме на смъртта на Мелъди. Никое от предложенията ни не може да разведри Черния облак.

— Ще си разпределим проучването на живота на Мелъди. Тя беше хубаво момиче и затова ще покажем много видеоматериали с нея. Шаина, свържи се със старите й приятели, потърси във фейсбук и намери клипове, които можем да използваме.

— Кой ще отразява гледната точка на полицията? — осмелява се да попита изследователят Мат.

— Колин, разбира се! — Колин е бивш детектив от Скотланд Ярд, който се намества твърде удобно до Марика на кожения диван, когато се нуждаем от професионална помощ. — Ще използваме връзките му и ще ги помолим да ни дадат записи на Мелъди от камерите за наблюдение в града. Какво знаем за семейството й?

Шаина има незавидната задача да разочарова шефката. Тя поклаща глава.

— Боя се, че там ударихме на камък — казва и Ливи въздиша тежко. — Родителите й не искат да имат нищо общо с предаването…

— Дъщеря им го измисли!

Шаина повдига рамене.

— Намерих братовчедка, която много иска да участва, но това е малко периферно.

Ливи почуква по бюрото си с евтина химикалка. Раздразнението й се разпространява на вълни из стаята.

— Безнадеждно е. — Мълчание. — Е, да продължим с Лекс и Джери, фактът, че собственикът на фирмата беше разпитван за убийството на автора на предаването, е нещо, което ми трябва, колкото дупка в главата… — Преди Ливи да започне да се оглежда и да търси върху кого да насочи разочарованието си, вратата се отваря. — Марика!

От Марика се разнася опияняващо ухание. Облечена е в широко яке „Гортекс“ с ципове и закопчалки на странни места, от което се подават малките й, загорели от слънцето ръце.

— Здравейте. Съжалявам, че закъснях, но корабът беше задържан заради силни ветрове.

— Слава богу, че си тук! — Ливи става от стола и маха на Марика с двете си ръце.

— Извинявам се. Да останеш принудително на остров Уайт не е от полза за никого. — Тя слага водонепромокаемата пътническа чанта в ъгъла на стаята и сяда. — Вятърът беше със сила осма степен и не можахме да напуснем пристанището. Накрая взех хеликоптер от Вентнор до Портсмут и се качих на влака дотук. — Марика се усмихва триумфално. — Никакъв стрес.

— Най-после нещо радостно! — Лицето на Черния облак се разтегля в една от редките й усмивки. — Искаме да вземеш интервю от Джери Бонакорси. Не му предявяват обвинения, затова той е чист. Трябва да го включим в предаването.

— Това ми харесва — спокойно отвръща Марика.

— Въпреки многобройните часове на отразяване на случая му рядко са му взимали интервюта — и са му задавали трудни въпроси. Изведи го от зоната му на удобство и може да получиш някоя изненада.

— Добре.

— Има проблем — обажда се Мат.

— Не искам да чувам за проблеми! — срязва го Ливи.

— Бонакорси се крие, след като полицията го разпита. Никой не може да се добере до него.

— Ние ще го открием. Направихме го известен, по дяволите, длъжник ни е!

— Свържете се с посредника му… — любезно предлага Марика.

— Той няма посредник — отвръща Мат. — Живееше в Южен Лондон, но сега се е скрил.

— Тъп, малоумен откаченяк…

— Защо не опитаме таблоидите? — казва спокойно Марика. — Те вероятно знаят къде е. Ще се обадя на моя приятел редактора. Той ще ни помогне.

— Страхотна идея, Марика! — Черните облаци на Ливи веднага са се разсеяли. — Трябва да включим Джери в предаването. Никакво „ако“ или „но“. Искам да го намерите, преди да започнат да ни излъчват в ефир, или ще… Не знам какво ще направя, но няма да е хубаво.

— Бонакорси не е ли опасен? — пита Шаина. — Дори да разберем къде е, той е осъден убиец и оказа съпротива при ареста, когато полицията го прибра. Четох една теория, че Бонакорси може би убива хората, които са го направили известен в „Отвътре навън“. Това е някакъв синдром, не си спомням как се казваше. — Никой не й помага, но Шаина продължава: — Сигурни ли сте, че искаме да се приближаваме до него дори ако го намерим?

— За бога! — сумти Ливи. — Слагаш каруцата пред коня! Нека първо да го открием, а после, ако се наложи, ще използваме допълнителна защита, когато го убеждаваме.

— С удоволствие бих го интервюирала — разпалено заявява Марика. — Той е много противоречива личност. В единия епизод на „Отвътре-навън“ го видях да иска „Жената евнух“ от библиотеката в затвора! Ще говорим за феминизма, преди да ни пуснат в ефир. Питам се дали е чел Бети Фридан.

Ливи изглежда разтревожена.

— Внимавай това да не стане преобладаващата тема в интервюто. Всички ще изключат телевизорите си.

Смехът на Марика е като мед върху препечена филия.

— Не забравяй, че се иска много учене, за да изглеждаш толкова глупав.

Смехът на Ливи е по-скоро кисел, но не по-малко сърдечен.

Рискувам и се усмихвам, но Ливи се обръща към мен и гласът й прозвучава заплашително.

— Кейт, ти спиш с врага.

Всички вперват очи в мен.

— Моля?

Погрижила съм се връзката ми с шефа да не е широкоизвестна.

Ливи изсумтява на възмутителната ми глупост.

— Ти си нашите очи и уши във „Форуд“. Пол познава Лекс по-добре от всеки друг. Намери нещо, което можем да използваме.

Кимам бавно и усещам как се изчервявам от срам заради всички тайни, които крия.

Съвещанието свършва и докато прибираме тефтерчетата, писалките и преносимите си компютри, Марика ме изненадва с въпроса си:

— Омъжена си за Пол Форман, така ли?

Кимам. Тя свежда тежките си мигли, а изящните й вежди се повдигат. Марика кима одобрително. Подготвям се за поредната проповед за възхвала на съпруга ми.

— Блазе му — казва тя и аз изпитвам желание да сграбча дребната й фигурка в майчинската си прегръдка. Марика ще бъде лека и пухкава като захарен памук.

* * *

Стоя в хола на убита жена, без да съм сигурна дали може да седна. Госпожа Греъм беше изключително учтива, когато й се обадих и казах, че съм от „Форуд“. Веднага ме покани, сякаш бях приятелка, която ще се отбие на кафе, но сега, след като съм тук, се чувствам неловко. Посещението ми не е светско и обедната ми почивка не е достатъчно дълга, за да го оправдая.

— Радвам се, че дойдохте днес. Трябваше да спомена по телефона, че в петък няма да е удобно. Тогава е погребението. Позволиха ми да взема тялото.

Сядам.

— Много съжалявам.

Госпожа Греъм има бледа кожа и добре оформена пепелявосива коса. Носи обувки със средно висок ток и червен костюм с пола. Не реагира на съболезнованията ми и ме гледа мълчаливо с големите си черни очи. Малко ме изнервя. Ще започна да дрънкам глупости, ако не внимавам.

— Донесох ви — или може би по-скоро за съпруга ви — нещо дребно. — Протягам ръка и й давам малко пликче. — Нов сорт.

— Рози. — Тя се усмихва леко и разклаща пакетчето. — Откъде знаете?

— Виждала съм Мелъди само веднъж, на празненство в офиса на „Форуд“. Тогава тя оформяше окончателния вид на „Време за престъпление“. Поговорихме си и си спомням, че Мелъди ми каза: „Предаването е толкова ценно за мен, колкото розите за татко“.

Усмивката на госпожа Греъм стана по-широка.

— Много мило от ваша страна да го запомните и да ги донесете.

— Избрах червени, защото това беше цветът на роклята й онази вечер.

Когато хората ме питат, отговарям, че не познавам Мелъди, и практически, това е вярно. Въображението ми попълва липсващите моменти. Представи ни Сергей. „Трябва да се запознаеш с Мелъди Греъм“ — каза той. Пол често споменаваше за нея и аз бях любопитна. Мелъди се смееше много и настояваше да пълни чашата ми. Астрид я докосна по рамото, докато отиваше в кухнята. Мелъди беше в настроение да празнува и общителна и не съзнаваше колко хубаво предаване е измислила, нито колко е привлекателна. Като всички останали и аз бях хипнотизирана от младостта, чара и таланта й и възможностите, които ще й се предоставят.

Госпожа Греъм кима.

— Червеното беше любимият й цвят. — Тя докосва полата си. — С Мелъди много си приличаме. Жалко, че Дон не е тук. Отиде на редовната си разходка. Нуждае се от този навик.

— Искам да ви кажа, че работата й е оценена много високо. Тя беше пълна с идеи.

Госпожа Греъм скръства ръце в скута си и притиска крака един до друг като кралица.

— Такава си беше Мелъди. Съсредоточаваше се в това, което вършеше. Например във велосипеда и физическите упражнения. Беше го наследила от Дон.

На стената до фотьойла има снимки, които проследяват сформирането, развитието и растежа на семейство Греъм, щастливите времена преди катастрофата. Има черно-бели снимки от кръщенета, фамилни събирания, прически от осемдесетте години на миналия век и училищни фотографии на син фон с бели облаци.

— Това Мелъди ли е? — Посочвам сериозно момиче на петнайсетина години в училищна униформа.

Госпожа Греъм се размърдва на мястото си.

— Да. Сложила съм там снимката само защото Мелъди много я харесваше. Тя вдигна голяма врява, защото не искаше да се усмихне. „Само ще насърчавам мъжките погледи“, както се изрази. — Тя ме поглежда.

— Винаги е била своенравна. Дон, разбира се, отстъпи, но истината е, че аз никога не съм харесвала тази снимка. Мелъди изглежда намръщена, а изобщо не беше такава. — Госпожа Греъм става. Гласът й омеква:

— Тази ми е любимата. — Тя посочва снимка на момиче, вероятно на единайсет години, с къси панталонки и широка тениска, което тича в плитки води. Снимката изразява движение и радост. Момиченцето бяга с енергията на необременената младост, време, преди да започне да има свое мнение и да го отстоява.

— Много е красива.

— Може да говорите в минало време. Ще трябва да свикваме. — Госпожа Греъм избърсва ръце в полата си и усещам, че полага големи усилия да не рухне психически. — Не съм сигурна дали не си губите времето, като сте дошли тук. Полицаите взеха всичко, свързано с работата й. Останаха малко неща.

Тръгвам след нея нагоре по стълбите и се чудя дали поразителната прозаичност е корсетът, който я държи да не се разпадне. Тя прекрачва по две стъпала наведнъж, безшумно като котка.

— Разпознах тялото. Знаех, че Дон няма да има сили да го направи, но сега не ме оставят на мира.

— Кой?

— Семейството ми. Сякаш съм развила деменция за един ден и се нуждая от денонощни грижи. Сестра ми е в дъното. — Госпожа Греъм имитира истерична жена: — „Тя се нуждае от помощ, Дон, помощ!“. Не харесвам сестра си, но сега трябва да търпя ежедневните й посещения заедно с отвратителните й деца. Дъщеря й скоро ще дойде, въпреки че „компания“ е силно казано. Цял живот съм се старала да отбягвам първото си семейство и да изградя друго, което повече ми приляга… но вие може би не разбирате това.

— Боя се, че ви разбирам много добре.

— Сега се тълпят около мен и всичките ми дългогодишни усилия пропадат.

— Това е едно от най-тъжните неща, които съм чувала — изтърсвам, преди да успея да се сдържа, и не мога да преценя дали е неуместно. Госпожа Греъм е докоснала чувствителна струна. И аз полагам дългогодишни усилия да изградя новото си семейство, но се страхувам, че моето е на път да рухне.

— Ето. — Тя отваря вратата на едната спалня и се озоваваме в личното пространство на Мелъди. Стените са ябълковозелени, а лавиците са отрупани с дрехи, книги, компактдискове и папки. Голямо писалище от седемдесетте години на миналия век с черен вграден плот гледа към градината. Компютърен кабел лежи изоставен. Предполагам, че полицията е взела лаптопа й. На стената е окачена неонова ретро табелка на Британските железници. Има и мароканска възглавница за седене. Леглото е двойно, но малко. Не съм в състояние да го гледам дълго.

— Била е много подредена… — започвам, но госпожа Греъм ме прекъсва:

— Мелъди? Напротив. — Тя поклаща глава. — Стаята й беше пълна с кашони, папки и купища тетрадки. Полицаите едва натъпкаха всичко в колата. Щом си тръгнаха, подредих стаята й за последен път. Така правят майките. Само това оставиха. — Госпожа Греъм взима светлосиня папка и ми я подава. — Може да се обадите в участъка и да ви дадат онова, с което са приключили.

Отварям папката и намирам стари касови бележки. Сърцето ми се свива и ми е трудно дори да благодаря.

— Дон не влиза тук. Започва да се задушава горкият, но на мен ми харесва. Мирише на нея — добавя жената.

— Имате ли представа кой е убил дъщеря ви?

Тя с нищо не показва, че е чула въпроса.

— Искате ли да видите любимите рози на Дон? Ранните сортове вече започват да цъфтят.

Връщаме се на долния етаж и минаваме през трапезария, която, изглежда, рядко се използва. Насочваме се към френски прозорци, водещи към градината. На масата старателно са подредени купчини листове и сметки за домакинството, а броевете на „Гардиан“ са започнали да образуват кула върху бюфета. Забелязвам обемист, старомоден компютър.

— Мелъди използваше ли този компютър?

— Да. Напоследък го използваше много. Обичаше котаракът да е в скута й, докато работи, и мисля, че и на него му харесваше.

— Полицаите прегледаха ли компютъра?

— Копираха всичко от него.

Хрумва ми нещо:

— Копирали са информацията, вместо да я прехвърлят?

Госпожа Греъм повдига рамене:

— Не мога да кажа. Дон сигурно знае.

— Госпожо Греъм, имате ли нещо против, ако прегледам някои папки? Убедена съм, че няма да продължи дълго. — Подготвям се за отказ, но тя изглежда доволна да ми помогне.

— Не. Желаете ли чаша чай?

— Би било фантастично. С мляко и две бучки захар, ако обичате.

Мелъди наистина е пазела всичко, защото папката й в семейния компютър съдържа стотици файлове, които обаче нямат имена, а само поредица от сухи цифри, сякаш са прехвърлени от друго място. Пъхам флашка в твърдия диск и копирам всичко. След няколко минути компютърът ме информира, че са прехвърлени хиляда и петстотин файла. Чувам, че госпожа Греъм трака с чаши в кухнята и облягам глава на ръба на масата. Мисията е безнадеждна. Няма да имам време да прегледам всичко. Полицията има екип компютърни специалисти с отменени почивни дни преднина пред мен. Слънцето се появява и веселите му жълти лъчи озаряват тънкия слой прах върху лакираната повърхност на масата. Гледам как прашинките танцуват с енергия, която аз не чувствам, и погледът ми се спира на нещо под компютъра. Инстинктивно го издърпвам с нокът и се появява видеодиск. На етикета са задраскани „Отвътре-навън“ и няколко дати и отдолу е написано „Кокетни крака“.

Госпожа Греъм влиза. Носи две чаши.

— Току-що намерих това под компютъра. На Мелъди е. Изглежда, е паднало отдолу.

Тя се приближава до мен и прочита надписа. Устата й увисва в ъгълчетата.

— Вземете го. Не харесвам това предаване.

Слагам диска в папката от „Форуд“, която съдържа скучните разходи, и я прибирам в чантата си заедно с флашката.

— А сега може ли да видя розите?

Излизаме навън и прекосяваме моравата.

— Тя се е съпротивлявала дори когато въжето е било увито около врата й…

— Много съжалявам…

— Борила се е. Наследила го е от мен, аз съм борец. Мелъди винаги искаше сама да си е господар. Не я обичаха.

Понечвам да възразя, но госпожа Греъм ме прекъсва:

— Родителите винаги говорят за децата си така, сякаш са идеални, но Мелъди съвсем не беше такава. Никога обаче не са я пренебрегвали.

— Говореше ли много за работата си във „Форуд“?

— О, непрекъснато. Говореше така, сякаш бяха едно голямо семейство.

Отпивам глътка чай.

— Всички знаем колко много се карат семействата. Хармонията често е мит.

Госпожа Греъм се мръщи.

— Може би. Отначало много й харесваше, но към края престана да говори за тях.

— О?

— Вероятно нещата са й идвали в повече. Трудно е да се каже.

— Кои неща?

Тя се вглежда в чашата си.

— Не мога да посоча нищо конкретно. Всеки поглед и жест се тълкува различно, щом се случи нещо такова.

Мълча, но тя не добавя нищо повече.

— Аз съм изследовател в криминалното предаване, което е по идея на Мелъди. Имаше големи надежди за шоуто. Посветили сме следващия епизод на дъщеря ви. — Госпожа Греъм въздъхва, сякаш е разочарована. Спираме до цветна леха и аз сменям темата: — Не знаех, че розите цъфтят толкова рано.

— Не го е познавала.

— Моля?

— Мелъди е била убита от някого, когото не е познавала.

— Изглеждате сигурна.

— Това е единственото обяснение, което мога да приема. — Чува се тихата мелодична камбанка на звънеца на вратата и тя въздиша. — По всяка вероятност е племенницата ми. Идва на смяна да ме пази. Гледа твърде много глупости по телевизията.

— Защо мислите, че е някой, когото Мелъди не е познавала?

— Дон изследва ракови клетки — след кратко мълчание отговаря госпожа Греъм. — Мелъди не откриваше лекарство против Алцхаймер. Тя беше много умна и можеше да завърши медицина или право. Да прави неща, с които реално да помага на хората. Не харесвах предаванията на Мелъди и не споделях мечтите й. Тя влагаше усилията си в работа, която беше… повърхността, дори глупава. Бил е непознат, някой луд. — Гласът й става твърд и издава чувствата, които тя усилено се мъчи да овладее. — Отказвам да повярвам, че Мелъди е умряла заради предаването й или някакво друго риалити шоу. Не може да е така. И без това цялата история е прекалено мрачна.

— А другите аспекти от живота й? Гаджета…

— Мелъди нямаше гаджета. Работеше. Само това правеше.

— Доколкото вие знаете.

— Полицаите настойчиво ме разпитваха на тази тема, сякаш всички бяхме актьори в някаква ужасна пиеса от петдесетте години на миналия век. Израснала съм в този период. Тогава наистина имахме тайни. Мелъди живееше у дома, защото й харесваше. Пестеше, за да си купи апартамент. Открито говореше пред нас за наркотици, секс и други неща. Сега нищо не може да ни шокира. Останали ли са някакви тайни?

Изпитвам възхищение към госпожа Греъм заради убедеността й, но тя греши. Има много тайни. Съмнявам се дали ще остане доволна, ако например научи, че дъщеря й се е срещала с женен мъж, но не настоявам. Онези, които наскоро са загубили близък човек, имат специално място сред останалите — уважават ги и се страхуват от тях. Отново се чува звънецът на вратата, този път по-настоятелно.

— Да пусна ли племенницата ви да влезе, като си тръгвам?

— Ще го направите ли?

— Разбира се.

На стъпалата пред къщата стои едра жена със слънчев загар и ботуши с високи токчета. Ръкуваме се и тя казва, че е братовчедката на Мелъди.

— Тя добре ли е? — прошепва жената и наднича в къщата.

— Не съм сигурна.

— Мама казва, че леля още не е плакала. Нито веднъж. — По лицето й потича черен грим. — Това не е нормално, нали? — Братовчедката внимателно избърсва очи с пръст с изящен маникюр и го оглежда за черни следи. — Как мога аз да плача за Мелъди, а тя да не плаче за собствената си дъщеря?

— Няма йерархия в скръбта.

— Но в това семейство има — заявява тя и подсмърча.

Давам й пакетчето си носни кърпи и тръгвам към метрото. Завивам зад ъгъла и проверявам телефона си. Виждам, че съм пропуснала няколко обаждания и че съм получила съобщение от Ливи. Хуквам. Трябва да се върна в офиса.