Али Найт
Лъжи (35)

35.

О’Шей седи срещу мен, подпряла лакти на бюрото си, изнервящо спокойна.

— Нека да повторя. По шала, намерен в дома ви, има следи от кръвта на Мелъди Греъм. Ножът, открит в канала в края на градината ви, е същият по големина и острието има същата форма като този, с който е убита Мелъди. На кого е шалът, Кейт?

— На Пол.

— Така ли?

— Аз ви се обадих да ви кажа за шала!

Тя взима друга папка от бюрото си, отваря я и изважда снимка.

— Бихте ли описали какво показва тази снимка?

Адвокатът седи до мен. Дори той не се сдържа и поглежда. Докосвам компютърната разпечатка, като се надявам, че телесната ми топлина отново ще събере заедно образите. На снимката сме аз, Джош и Ава и се хилим глупаво на обектива от върха на скала. Облечени сме в дебели палта и обути с ботуши. Децата стоят от двете ми страни и сме се навели срещу силния вятър. Лицето ми отчасти е скрито от разрошените ми коси.

На врата ми е увит шалът на Пол. Чувам, че адвокатът ми въздиша. Мислех си колко мил е Пол, когато ми предложи топлия кашмирен шал. „Аз имам шапка — каза той, докато отваряше багажника на колата, за да извади палтото си. — По-студено е, отколкото мислехме. Вземи шала.“ Той протегна ръце, нахлузи шала на врата ми и ме притегли към себе си. Хванахме се за ръцете, докато залитахме като пияни от силния югоизточен вятър, вървейки към мястото с красивия изглед, твърдо решени да подишаме чист въздух, преди следобед да се заврем в кръчмата. Снимката беше направена през ваканцията между двата срока през февруари на Девънските скали, където Пол иска да бъде разпръснат прахът му.

— Тъй като не отговаряте, аз ще опиша снимката — казва О’Шей за касетофона. — Кейт Форман е снимана с шала, изцапан с кръвта на Мелъди Греъм.

Тя прелиства страница от папката.

— Къде бяхте в понеделник вечерта на осми март?

— Вече ви казах, бях вкъщи.

— Колко коли имате, Кейт?

— Какво значение има?

— Онази вечер Пол е взел едната кола, но вие имате две, нали? Не е на алеята, а я паркирате на улицата.

— Може ли цигара?

— Боя се, че в полицейските участъци не се пуши, Кейт. — Самюълс излиза от стаята. О’Шей се обръща към касетофона и казва: — Детектив сержант Самюълс излиза от стаята. — След това отново насочва вниманието си към мен. — Взехте ли колата онази нощ?

— И да оставя сами децата си?

— Случва се непрекъснато.

— Не съм взимала колата и не съм оставяла сами децата си вкъщи!

— Разкажете ми за работата си, Кейт.

— Какво искате да знаете?

— Вие сте член на екипа, който прави „Отвътре-навън“.

— Имам малка роля и работя предимно у дома.

— Но сигурно познавате много добре Джери Бонакорси.

— Не го познавам. Не съм се срещала с него.

— Отишли сте при него на конните надбягвания в Челтънхам тази седмица и сте го убедили да участва още веднъж в телевизионното предаване „Време за престъпление“. Служебният ви номер е записан в телефона му. Единият от два номера.

Прокарвам ръка по лицето си. Хвана ме.

— Той очарова ли ви, Кейт? Подсказа ли ви някакви идеи? Бонакорси, изглежда, е очаровал всички останали. Той е новият герой на деня по причини, които лично аз не мога да проумея. Не съм почитателка на съдебната система, но бяха прави да го държат толкова дълго в затвора. Не се подвеждам лесно само защото Бонакорси умее да разправя хубави истории с интересен акцент… — Тя подръпва колосания си маншет, раздразнена, че е показала чувствата си. — Нито от него, нито от вас. Гледали сте часове видеозаписи с него, слушали сте го да говори — О’Шей завърта очи към тавана в ироничен жест — за живота, страстите и нрава си. Били сте в идеално положение да извършите убийство.

— Това е абсурдно. Защо ще я убивам, за бога? И защо по този начин? Прекалено очевидно е! Защо ще хвърлям ножа в канала зад дома си, когато в Лондон има стотици контейнери за отпадъци, където мога да го хвърля, докато се прибирам? Същото е и с шала. Защо ще държа такова уличаващо нещо в дома си?

— Детектив сержант Самюълс отново влиза в стаята — казва О’Шей. Той се обляга на стената и пъха ръце в джобовете си. — Защо не ни кажете? — продължава тя. — Мисля, че сте задържали шала и ни казахте за него, за да натопите Пол.

— Безумие!

— Това е идеално отмъщение, нали, Кейт? — О’Шей се навежда към мен и говори тихо. Сложила е твърде много омекотител в прането си и долавям неприятна миризма на теменужки. — Убили сте любовницата на съпруга си, но това не ви е било достатъчно. Искали сте да го накарате да страда и да разбере какво сте преживели…

— Всичко, в което ме обвинявате, важи и за Пол. Той защо не е тук?

— Пол има алиби.

— Да, аз му го осигурих!

О’Шей не откъсва поглед от мен.

— Оказва се, че съпругът ви има друга жена, която поддържа твърденията му. — Тя забелязва, че се намръщвам. — Пол Форман твърди, че е бил с Порша Уедъръл, след като е излязъл от бара онази вечер.

— За бога!

— Тя е изпълнителен директор на една от най-големите фирми в Обединеното кралство…

— Знам!

— Не сте много щастлива от новината, нали, Кейт?

— Той не е споменавал за това, по дяволите!

— Мислите ли, че Пол крие много тайни от вас? А крие ли други жени? Например бившата си съпруга отпреди осем години? Това ядосва ли ви, Кейт? Влудява ли ви? — Тя отмества очи. — Вбеси ли ви връзката му с Мелъди? Достатъчно силно ли ревнувахте, за да я убиете?

Издавам подигравателен звук и подскачам, когато Самюълс удря с юмрук по масата.

— Губиш ни времето! Той не само я чукал, но и е щял да ви зареже заради нея, нали? Намерил е музиката с Мелъди, така да се каже, нали, Кейт? Щели са да направят нещо повече от телевизия заедно!

Седя върху ръцете си и щипя краката си.

— Искам да ви питам нещо, Кейт. Кой работи по-малко и се забавлява повече от един богат телевизионен изпълнителен директор? Отговор — съпругата му! Щели сте да загубите парите и общественото си положение заради една млада красавица и затова сте я убили.

— Не съм убила никого!

— Защо проникнахте с взлом в офиса на съпруга си? — пита О’Шей.

Адвокатът ми се съживява и прави онова, за което му се плаща.

— Доколкото ми е известно, онази вечер не се е случило точно това. Госпожа Форман е използвала ключа на съпруга си, за да влезе там.

О’Шей перифразира въпроса си:

— Какво търсехте там посред нощ? Какво толкова важно имаше, че не можеше да почака до сутринта?

— Търсех доказателство, което да подкрепи или да обори подозренията ми. Не мислите ли, че отчаяно искам всичко това да не е вярно? И наистина намерих разни неща! Открих доказателство за непристойно поведение от страна на Лекс, което евентуално ще му попречи да получи последното плащане от продажбата, финансовото уреждане на въпроса с Мелъди за идеите й изобщо не е изяснено. Всичко е объркано и това ми се стори подозрително.

О’Шей размахва ръка, сякаш суши лак на ноктите си.

— Знаем всичко за финансите на „Форуд“ и приноса на Мелъди. Тази следа не е интересна.

Самюълс тръгва да обикаля стаята, която обаче е толкова малка, че след две крачки трябва да се обърне.

— Това е безсмислено отклоняване от темата. Започнете да говорите, Кейт. Дайте ни нещо или ще бъдете обвинена в убийство. След двайсет и пет години ще направят предаване в „Отвътре-навън“ за вас, но дъщеря ви няма да иска да го гледа! На колко години е сега? На четири? Няма да ви помни. Ще се наложи да гледа снимки, за да разбере коя сте, при положение че баща й позволи да ги запази. Ще има нова майка и вероятно нови братя и сестри, защото мъж като Пол не може да остане дълго сам, нали?

— Престанете!

— Ревнували сте го от Мелъди, но представяте ли си как ще живеете, като знаете, че Пол е с друга жена и вашите деца!

— Стига! — изкрещявам, когато започвам да осъзнавам в каква дълбока яма се намирам.

— Мисля, че клиентката ми се нуждае от почивка. Разпитът е много напрегнат — казва адвокатът.

Самюълс се навежда над О’Шей и се извисява застрашително над мен, като се подпира на масата с голямата си ръка.

— Не забравяйте, Кейт, че когато се върнете в килията и погледнете четирите стени, и ако наистина не сте я убили, тогава съпругът ви яко ви е натопил. Затова помислете си, Кейт. — Самюълс почуква с показалец слепоочието си, надвесва се още по-близо над мен и прошепва: — Помислете си добре.

— Важно е да направим почивка — настоява адвокатът ми.

О’Шей подрежда папките си на купчина и приглажда краищата им. Имам чувството, че тя не е напълно убедена в методите за разпит на Самюълс.

— Не мислете, че борбата е вие или той — добавя О’Шей. Столът й изскърцва по линолеума. — Може да установя, че и двамата сте виновни. — Тя се обръща към касетофона. — Часът е дванайсет и двайсет и две минути. Разпитът приключва. — О’Шей се навежда, натиска бутона за изключване и се изправя.

— Кажете ми само едно — моля я. — Намерихте ли следи от кръвта й в умивалника ни?

Тя се обръща и ме поглежда, докато отваря вратата.

— Не, но не ни трябва кръвта й в умивалника ви. Вече разполагаме с достатъчно улики, за да ви предявим обвинение.

* * *

Напрежението от неизвестността най-после се разсейва. Пол го е направил. Той е. Кръвта по шала е на Мелъди. Безпристрастното, неопровержимо доказателство сочи към Пол. Отказвам затворническата помия и гриза нокти, за да заменя желанието си да запаля цигара. Припомням си всяка стъпка от намирането му в кухнята в онази съдбовна нощ. Представям си го как се усмихва обезоръжаващо. Той много добре умее да създава атмосфера, да убеждава хората да направят каквото иска и да манипулира тълпата и полицията. Естествено, че Порша се е съгласила да му осигури алиби. Кошмарът носи още повече безплатна реклама и слава за „Отвътре-навън“ и издига профила на телевизия „Форуд“ на безпрецедентно ниво. Кой амбициозен човек би устоял на малко взаимни услуги? Една дребна лъжа тук и друга по-голяма там може да създадат нови съюзи, по-мощни, отколкото мога да си представя. Всичко е игра, ако си на печелившата страна, също като играта „Убийство с намигане“. Прегазените на булеварда към победата нямат значение. Пол е планирал всичко идеално. Може би съм намерила моя пръв гениален престъпник. Той изигра мен, Лекс и Порша. Не остави незащитен фланг и недовършена работа.

И все пак… Едно време си изкарвах прехраната, като задавах въпроси, за да получа неочаквани резултати. Попитай нещо различно и ще ти дадат различен отговор. Ами кучето? Кучето не се вместваше в картинката, а гениалният престъпник се погрижва да има обяснение за всичко. Какво си пропуснал, Пол? Какво да използвам, за да се спася?

Адвокатът идва при мен по моя молба. Той е слаб мъж с очила и дълги бакенбарди, които дращят, когато ги почеше. Полицията ми го предложи и аз приех въодушевено като гост на сватба, поканен да избира между пиле и сьомга. Джон дойде да ме представлява, но аз го отпратих. Той е покварен от Пол и е на страната на брат си. Затова служебният защитник Тео с дращещото лице и аз сме срещу целия свят.

— Имат ли достатъчно улики, за да ме обвинят?

— Да, но горят от желание да подсилят обвинението. Свързването на доказателствата с вас не е ясно, както им се иска. Вашата ДНК не е върху ножа, а шал може да сте носили вие или съпругът ви. Проверяват колата ви, но щом досега не са открили нищо, мисля, че е чиста.

— Внезапното алиби на Пол изглежда подозрително, нали?

Тео се поклаща на износените си черни обувки.

— Работата ми тук е да представлявам вас, госпожо Форман. Мисля, че не ми помага, ако разсъждавам по други въпроси.

— Името ми е Кейт. Престани да ме наричаш Форман.

Той кима и издува червендалестите си бузи.

— Току-що чух разговор в коридора. — Тео млъква и аз вдигам глава. — Изглежда, има разцепление в редиците. О’Шей не е сто процента убедена, че знаят истинската история…

— Не е!

— Но тя е самотен глас в пустиня. Натискът да ти предявят обвинение ще се засилва.

— Къде вижда разминавания О’Шей?

— Боя се, че не знам. Те ще поискат да те задържат до утре, но повикаха някъде О’Шей. Е, ще се видим сутринта.

Сядам на синтетичното одеяло на леглото в килията. Не искам да видя Тео, а децата си.

— Може ли да ми донесеш чаша чай и „Сникърс“? — питам и Тео спира и се почесва. — Хайде, видях автомата в коридора. — Той кима и след няколко минути изпълнява желанието ми.

Изобщо не заспивам. Гледам на тавана стрелката, сочеща към Мека. На курса по методи на разпит научих, че първото, което следователят трябва да направи, е да накара заподозреният да престане да повтаря, че е невинен. Колкото повече го казва, толкова повече се убеждава в това и става по-трудно да се изтръгнат самопризнания. Аз си го повтарям толкова често, че се превръща в мантра. Повтарям си го в случай, че започна да се колебая, защото доказателствата срещу мен се трупат като сняг на планински склон и съм на път да ме затрупа лавина. Порша е осигурила алиби на Пол. Пол, ти си нагласил всичко. Спомням си какво ми каза веднъж. Изискват се едни и същи усилия независимо дали за нещо малко или нещо голямо.

Ти се прицели колкото е възможно най-високо. Замислям се за снимката ми с шала. Пол е планирал всичко много отдавна. Докосвам стената от бетонни блокове и прокарвам длан по зърнестата грапавост. Някой е надраскал: „Да ти го начукам“. Не бих се изразила по-добре. Не разбирам защо Пол би ме натопил. Допълнителните пари не са достатъчен мотив, защото го познавам отлично, но не виждам какво пропускам. Трябва да говоря с Лекс, да задам правилните въпроси и да получа правилните отговори. Трябва да се измъкна оттук. Прокарвам пръсти по носа и брадичката си. Ако изляза оттук, тогава сме ти или аз, Пол.