Алесандро д'Авения
Перла в мидата (9)

8

Елеонора също тъгуваше за своя мъж, когато след уморителния работен ден отиде да вземе Андреа от къщата на майка си. Андреа гледаше детски филмчета, а Тереза беше в кухнята. Тя живееше в кухнята, сякаш от там винаги можеше да направи нещо, с което да смае света. В момента сръчно режеше моркови за някакво тайнствено рагу от месо и зеленчуци.

Елеонора остави чантата си на масата и се загледа как майка й работи с безкрайната си търпеливост, напомняща тази на природата. Когато бе в кухнята, тя никога не бързаше. Бързата котка слепи ги ражда — повтаряше й го още откакто беше дете и претупваше домашните си. Тереза търсеше съвършенството сред тенджери и подправки, аромати и жестове. За нея готвенето не бе въпрос на необходимост, а на живот, то не зависеше от характера, а от културата — но що за култура е това, щом няма време да готви и купува храна за затопляне в микровълнова печка? Елеонора си спомни за странната готвачка от един роман, която похарчила всичките си спестявания, за да приготви обяд за своите домакини — недружелюбни пуритани и скъперници. Майка й беше като тази жена: даряваше времето си на другите, като че не държеше да го запази за себе си, или сякаш го имаше в неизчерпаеми количества.

Елеонора следеше с поглед плавната работа на ръцете й и за момент потъна в спомена за вафлените пурички, плодовите торти, марципаните, сладоледите от диня, млечните кремове… които се редуваха на трапезата им всяка неделя, откакто се помнеше. Най-много обичаше вафлените пурички — издирваше шоколадовите бучици в пълнежа от сладка извара и ги вадеше, за да ги изяде всичките заедно най-накрая. Това бе момент на радост за всички, събуждаше божествената част на живота. Нямаше по-ужасно наказание от това да я оставят без десерт — за слаба оценка, за грубост към възрастните, за някой каприз. Струваше й се, че я лишават не просто от десерт, а от най-хубавото в самата нея, и то през най-хубавия ден от седмицата — ден без училище, ден за разходка с баща й Пиетро, ден за игри. В неделя около сладкиша всички се усмихваха. Всички заедно. Денят бе посветен на Бог — онзи Бог, който отдавна вече нямаше място в живота й, толкова чужд и безмълвен бе станал.

— Как си, мамо?

— Както е рекъл Господ. Ами ти, дъще? — отвърна Тереза, после избърса ръце в престилката си и пристъпи към нея.

— Страхувам се за Маргарита.

Тереза я покани да седне и сложи на масата чиния бадемови бисквитки. Тя знаеше, че страданията карат душата да се укрие и че можем да стигнем до нея само ако изцелим тялото, за да се изпълни отново с душа.

С жест, който навярно бе усвоила още като дете, Елеонора тайничко грабна една бисквитка, лапна я цялата и вторачи поглед в пространството. Тереза мълчеше. Беше се научила да чака. Дългите години на готвене и рецепти я бяха научили, че трябва да оставя всичко да върви по пътя си, че маята ще надигне тестото, когато му дойде времето.

— Не разговаря с мен, отдръпва се. Не искам да загубя и нея, мамо — каза Елеонора с постепенно заглъхващ глас.

— Защо да се мокриш, преди да завали? Къде е той, дъще? — отвърна Тереза.

— Не знам. Мисля, че е в къщата край морето.

— В Сестри? — попита Тереза и в гласа й плъзнаха бавно издължените сицилиански съгласни.

— Така мисля.

— Обади ли му се?

— Да. В кабинета му отговаря само телефонният секретар. Набрах номера в Сестри и той вдигна, но когато разбра, че съм аз… затвори телефона.

— Значи мъжът ти си има друга.

Елеонора онемя, но не можеше да я намрази, макар да бе казала онова, от което се страхуваше най-много.

— Защо иначе ще изостави хубавица като теб, дъще? Къде ще намери друга такава? — Тя прегърна дъщеря си и я целуна по косата. — Защо не отидеш да го потърсиш?

— Той си тръгна, без да каже и дума, а аз да го търся?

— Каква гордост… Ако искаш да се върне, трябва да изпробваш всичко.

— Не, мамо. Той трябва да се върне и да поиска прошка. Да видим дали после ще има друга!

— Дъще моя, защо не разбираш? — каза Тереза и я погали по раменете.

— Какво има за разбиране, мамо? Той си тръгна, без да ми каже и дума, изостави ме. Напусна ме, мамо! Мен и децата си!

— Права си, дъще моя, но изслушай ме. Бях женена повече от петдесет години и никога не се усъмних в съпруга си. И знаеш ли защо?

Елеонора мълчеше.

— Един мъж избира една жена, или обратното, с надеждата да има поне един човек на света, способен да му прости всичко, или поне да се опита. Така поне някъде може да намери прошка. Не знаеш колко съм страдала в брака, дъще. Колко неща е трябвало да ми прости баща ти… и колко е трябвало аз да му простя. Той винаги беше любезен и учтив както с мъжете, тъй и с жените. Аз го ревнувах, понякога бях готова да му издера очите. Те трябваше да са само мои. Освен това много си падаше по картите, а на мен не ми харесваше, особено когато ме зарязваше сама цяла вечер. Тия неща не ми липсват ни най-малко. Но той ми липсва. — Тя помълча. — Дори и това трябваше да му простя…

— Какво искаш да кажеш, мамо?

— След като си отиде, много месеци не му простих, че ме е изоставил сама. Бях му ядосана, бясна… Не исках повече да го виждам, затова събрах всички снимки в една кутия и я пъхнах в дъното на гардероба…

— А после?

— После един ден вече не можех да се ядосвам на човека, когото обичах, на най-щастливите спомени в моя живот. Стана ми още по-зле, но тази ярост се бе впила тъй дълбоко в сърцето ми, че не знаех как да я изтръгна.

— И какво стана?

— Взех кутията със снимките и ги разглеждах дълго, една по една…

Елеонора мълчеше. Майка й седна пред нея, хвана я за ръката и я погали, като че имаше нужда от помощ, за да сподели всичко.

— И когато видях очите му, косата, раменете… Какъв хубавец беше! Истински благородник, и се отнасяше с мен като с кралица. Спомних си как веднъж видях едно красиво палто на витрина в центъра. Сто и осемнайсет хиляди лири. Очите ми останаха в него. Когато му разказах, той рече: „Тере! Защо не си го купи?“ Би ми подарил целия свят, дори и да нямаше пукната пара. Гневът се срути като слой мазилка върху стар стенопис в оная порутена селска църква, където ходехме на литургия всяка неделя през лятото… Докато гледах снимките, яростта си отиде сама и си спомних всяка подробност: мястото, климата, какво беше правил, какво му казах, та дори и ароматите на растенията или на стаите… Тези моменти оставаха непокътнати и нищо, дори и времето, не можеше да ми ги отнеме. Той беше там, до мен, и като умря пръв, си спести моите страдания и аз се радвах, че не страда като мен. Така му простих. Простих му, че е мъртъв. Ех, празни приказки…

— Мамо, това се нарича преодоляване на скръбта…

— Не знам как се нарича, дъще. Знам обаче, че никога не престанах да страдам за смъртта на съпруга си. Чувствах се мъртва и аз. Болката е единствената любов, която ми остана. Може и да съм малко глупава, но едва сега го разбрах…

Елеонора обгърна с длани ръката на майка си като черупка, която се затваря внимателно, за да се защити от нападение на хищник.

— Склонна ли си да му простиш, дъще?

Елеонора се взираше в очите на майка си и не смееше да каже нищо.

В този момент Андреа дотича в кухнята.

— Филмчето свърши.

Елеонора пусна ръката на майка си и вдигна момчето в скута си. То я прегърна.

— И как беше?

— Хубаво, защото добрият магьосник победи лошия.

— А той защо беше лош? — попита Елеонора със сериозния тон, който възрастните възприемат към децата, когато подхващат важен разговор.

— Защото прави лоши неща.

— Как така?

— Не знам. Той си знае. Може майка му да не го е научила на хубавите.

— Имам прясна доматена салца, от онази, дето ми я носи госпожа Франка, а пък босилекът си е мой — каза Тереза, сочейки на дъщеря си огромен стъклен буркан.

— Благодаря, мамо.

Прегърна я и прие прегръдката й. За да оцелееш, ти трябват четири прегръдки на ден, за да живееш — осем, а за да растеш — дванайсет. Елеонора току-що беше получила две и се чувстваше по-добре, но все още не й стигаха.

 

 

Следобедът все още криеше някои изненади, ако се съдеше по светлината, която обливаше фасадите на къщите и проблясваше по покривите на колите. Маргарита се сбогува с Ким и обеща пак да дойде. Марта кимна доволно.

— Казах ти, че ще е забавно!

— Благодаря ти, Марта. Сигурно същото казва и хороскопът…

— Чакай да видя дали го нося — каза Марта, ровейки из джобовете на червените си панталони.

— Стига, пошегувах се. — Маргарита я прегърна и усети как си прилягат като две парченца от пъзел. — Какво ще правиш сега? — попита тя, след като се отдръпна.

— Отивам си вкъщи. Имам да си довърша домашните, после трябва да помогна за близначките.

— Щастливка!

— Искаш ли да се сменим?

— Няма да ти хареса… — каза Маргарита сериозно.

Постояха мълчаливо. Марта не знаеше какво да каже.

— И аз се прибирам, ако още има къде… — каза Маргарита.

— Добре, тогава до утре. Репетициите са два пъти седмично, от три до пет.

Маргарита целуна Марта по бузата с шеговито мляскане. Докато отстъпваше назад, някакво насекомо се лепна за полуразтворените й устни. Маргарита нададе писък на ужас.

Марта избухна в смях.

— Знаеш ли, че през живота си човек поглъща средно десет паяка и седемдесет други насекоми?

Маргарита плюеше и търкаше уста с опакото на китката си, сякаш я беше целунала самата смърт.

— Съвсем си се побъркала… — изрече Марта през смях.

— Глупачка! Може да хвана тетанус или кой знае какво…

Но и тя се разсмя, както се смеят всички на тази възраст — до сълзи, за всичко и за нищо. Минувачите ги гледаха със смайване и може би с малко завист.

Сбогуваха се отново.

Маргарита беше щастлива. Бе открила в себе си една неподозирана страст — страстта към театъра. Само за два часа успя да си представи един свят, в който да живее и да се чувства добре; сближи се още повече с Марта, която стана за нея не просто приятелка, а сестра, за каквато винаги бе мечтала; после погледна в очите момчето, което я бе търсило, преследвало и срещнало. Погледна към небето и животът й заприлича на някакво странно равновесие между онова, което ти се отнема, и онова, което ти се дава. Нищо не се губи, а просто се преобразява, както казваше учителката по природознание в прогимназията. Кой знае, може би наистина беше така.

Не искаше да се прибере у дома и да отмие всичката радост, полепнала по нея, но в същото време изпитваше потребност да я сподели с някого, за да я съхрани по-добре. Затова кривна и се отправи към дома на баба си; и докато светлината отвън се смесваше със светлината в самата нея, тя си повтаряше думите на Джулио: „Ти трябва да ми обясниш.“

Такава е любовта. Започва със загадка и отговорът на тази загадка е тайната на нейното времетраене. Тъмната светлина на тази загадка обгърна всичко и за пръв път, откакто баща й си тръгна, тя престана да се чувства сама.

* * *

Учителят остави колелото, без да го заключва, не беше необходимо. Госпожа Елвира метеше двора.

— Каква е тази физиономия?

— Уморен съм…

— Уморен — повтори тя, както й беше навикът: да се престори, че приема чуждата гледна точка, очаквайки да я обори със следващата реплика. Подпря се на метлата и добави: — Напоследък не съм виждала Стела. Как е?

— Добре, добре… Сега е много заета в книжарницата. Нали знаеш, в началото на учебната година…

— Да, вярно — каза тя и добави: — А кога ще се ожениш за нея?

— Какво…? Къде е писано, че трябва да се женя? Бракът е една скука…

— Е, по-добре да скучаеш в компания, отколкото сам… — отговори госпожата и продължи да мете.

 

 

— Пиленцето ми! — възкликна баба Тереза, отваряйки вратата на Маргарита, която веднага й се хвърли на шията и вдъхна нейния древен и простичък аромат.

— Майка ти беше тук преди малко и си мислеше, че ще те завари у дома — каза старицата.

— Днес нямахме училище, защото е наводнено. Затова учителят по литература ни проведе урок на открито в парка. А после отидох на театрален курс с моята приятелка Марта и Ким каза, че много ме бива. Хареса ми невероятно. И след това, по време на упражненията, стана нещо много красиво… — изрече Маргарита на един дъх, кипнала като току-що отворена бутилка шампанско.

— Ти си се влюбила — прекъсна я бабата и посочи бисквитките на масата, които все още разпръскваха аромат на бадеми и канела.

— Какви ги говориш! — възкликна Маргарита.

— Когато една жена казва, че й се случват много хубави неща наведнъж, значи е влюбена. Аз ти го казвам… Няма събота без слънце, няма жена без любов — отвърна Тереза.

— Не знам… Докато правехме упражненията, неочаквано се появи едно много красиво момче, да му беше видяла очите, бабо. Срещнах го в училище онзи ден и ми каза, че ме е търсил с часове, и искаше да му обясня защо, но след това изчезна — каза Маргарита.

— Ще ми помогнеш ли да приготвя изварата за гофретите? — попита бабата, която знаеше много добре, че за някои неща се говори по-лесно, когато ръцете са заети. — И ще ми разправиш кой е този жабок, дето се е превърнал в принц… — добави със смях тя.

— Окей!

Тереза се зае да подготвя необходимите съставки: прясна извара, захар, шоколадови люспи, а Маргарита махна от средата на масата стъклената купа, пълна с вода. По повърхността плаваха бели цветя, чиито листенца от ръба към средата постепенно придобиваха шафраненожълт цвят, като че ли в тях се криеше слънцето.

— Плумерии, или франджипани, както ги наричат тук, на север — каза баба й и посочи с вежди, защото ръцете й вече бяха заети. Цветята бяха опияняващи, както повечето неща, които разказваше за родния си край.

Тереза направи в центъра на купчинката извара вдлъбнатина, в която Маргарита сипа малко захар. Бабата почна да размесва с вилица, като притискаше крема от горе на долу и го оставяше да изтече подобно на цветни листенца между зъбците на вилицата.

— Когато бях малка, гледах като омагьосана дървото, от което са тези цветя. Имахме едно в градината на вилата край морето, където излизахме на хладно привечер. Наричаха го „яйченото дърво“ — припомняше си баба.

— Защо?

— Стара история. — Баба кимна към захарта и Маргарита сипа още. — Стига толкова, сега вземи вилица и ми помогни…

Маргарита започна да разбива заедно с нея.

— Защото цветовете бяха защитени с яйчени черупки.

— На дървото са расли яйца?

— Не, не, миличка. Така си мислех и аз. Всъщност запазваха черупките от яйцата, които пиеха, и после закриваха с тях крехките пъпки, докато пораснат и укрепнат, за да не ги изгорят слънцето и горещият вятър. Слънцето и вятърът изгарят всичко. После черупката се разчупваше и от нея излизаше красиво ароматно цвете, бяло и жълто като яйце.

— Дървото на яйцата…

— Да… бях съвсем мъничка и вярвах на всичко. Брат ми, лека му пръст, разправяше, че това дърво раждало яйца като кокошките, само че се излюпвали цветя, а не пиленца.

— И ти му вярваше?

— В моя край всичко е възможно, особено когато си мъничък. Видя ли при цветаря плумерии, не мога да не си купя. Това е по-силно от мен. Връща ме към детството и към времето на годежа с дядо ти… — Тереза прекъсна нишката на спомените. — Хайде сега, разправяй за онова момче. Как му е името?

— Не знам. Не ми каза. А защо тези цветя ти напомнят за годежа с дядо?

— Влюбила си се, без дори да му знаеш името! Това тук не е добре. Мачкай по-силно, захарта трябва да изчезне!

Старицата продължаваше да разбърква изварата и захарта, които се бяха превърнали в по-хомогенен, но все още зърнест крем.

— Как се познава истинската любов, бабо?

— Ах… Тревога… треска… сърцето подскача… — Тереза въздъхна и след кратко мълчание продължи: — Мъжете са като червени пъпеши.

По нейния край нямаха отделни думи за диня и пъпеш, а говореха за бели пъпеши и червени пъпеши.

— Тоест? Не можеш ли да ми отговориш, без да споменаваш неща за ядене?

— Да ме прощаваш, госпожице, знам как да говоря — престори се на обидена баба й.

— Тогава хайде, обясни ми!

— Когато си купуваш пъпеш, не знаеш дали е хубав, виждаш само зелената кора и размера. Но има два начина да разбереш.

— Какви?

— Първо да тупурнеш отгоре.

— Какво да направиш?

— Да почукаш. Ако издава хубав и плътен звук, значи не е изкуфял, което е най-лошото.

— А вторият начин?

— После трябва да пробиеш дупка и да извадиш парче, което стига от кората до сърцевината и да го опиташ на вкус. Така ще видиш дали е сладък, защото след изкуфелия пъпеш няма нищо по-лошо от пъпеш без вкус. С него можеш само да си миеш лицето или да направиш леденина…

— Леденина?

— Да, един вид пъпешов пудинг.

— И какво общо има това с любовта?

— Как какво общо? Първо трябва да видиш какво има човек в главата. Тупурваш и виждаш дали е пълна. Ако има изкуфяла глава, зарежи го. После трябва да видиш дали има сърце. Трябва да пробиеш дупка в кората, която може да е много красива, но това не е достатъчно, и да стигнеш до сърцето, за да разбереш дали е сладко до дъното. Мнозина са тези с красива кора и безвкусно, дори прогнило сърце…

— Ясно. Ти така ли избра дядо Пиетро?

— Разбира се! Пъпеш първо качество. Пълна глава, ум като бръснач, а тъй благо сърце рядко се среща! И кората си я биваше.

Маргарита се разсмя.

— Ще ми подадеш ли сметаната от хладилника?

— Сметана ли?

— Да, това е тайната съставка. Малко сметана прави крема по-мек и по-плътен. Не позволява да стане прекалено зърнест и захарта да се отдели от изварата… — обясни баба й и продължи търпеливо да бърка крема, защото знаеше, че истинската тайна е в неуморното движение на лакътя. — Само дългото бъркане прави крема съвършен. Трябва търпение. Особено в любовта.

— А дядо и плумериите?

— На крайбрежната улица, където излизахме на разходка чак до манастира „Спазимо“, който приличаше на църква с небе вместо покрив, си взимахме по едно хлебче и сладолед с лимон или кафе и докато гледахме морето, си открадвахме по някоя целувка, но бързо, нали разбираш, защото иначе не е сладко. Оттам минаваха продавачите на цветя с малки букетчета. Жасмин и плумерии върху сюнгер. Ароматът на тия малки жълто-бели възглавнички направо те удряше в носа. Дядо ти ми купи едно букетче. Беше знак, че един ден ще се омъжа за него в рокля с такъв цвят…

— Какво означава сюнгер?

— Гъба… цветята бяха закрепени върху влажна гъба, която да ги поддържа свежи и да запазва аромата им.

Маргарита помириса купата с плумериите. Кой знае защо, най-уханните цветя бяха бели. В този аромат се долавяше отзвук от детството и булчинските мечти на баба й. И Маргарита бе израснала в яйчена черупка, разбита сега твърде внезапно и грубо. Цветето лежеше изложено на слънцето и горещия вятър, които изгарят всичко.

— Казвай сега за онзи тайнствен принц. Първо качество ли е, или да го направим на леденина!

— Не знам. Знам само, че никой не ме е поглеждал като него.

— Лош знак. Задава се буря… — подхвърли иронично баба й.

— Защо? — попита сериозно Маргарита.

— Това е поглед на човек, който те вълнува.

— Стори ми се, че вижда в мен нещо, което аз самата никога не съм виждала.

— Пъпа ти.

— Бабо! Какви ги говориш? Какво общо има пъпът сега?

— Любовта е от плът, пиленце. Мъжът желае жената и я събужда; тя се чувства желана, обичана. Когато един мъж докосва една жена, той докосва душата й. Не всички мъже усещат душата под пръстите си, някои темерути стигат само до кората. Ласката по кожата на една жена може да й разтопи душата, един шамар да я разбие… А освен това от пъпа тръгва нишката, с която е свързан животът, тази връзка никога не се къса… и мъжът винаги се хваща за нея.

Маргарита се изчерви. Старицата продължаваше да бърка крема.

— Бабо, аз само казах, че той ме погледна по нов начин. Сякаш виждаше нещо отвъд мен самата. Сякаш вярваше в мен повече, отколкото аз си вярвам…

— Разбрах, радост моя. Не съм толкова изфирясала. Но мъжете са по-прости от жените. Ако имат късмет, намират жената, която ги прави мъже.

— Как?

— Прави ги бащи. Дава им възможност да… Трябва още щипка канела — каза тя, след като опита.

— Възможност да…

— Знаеш ги тия неща… — подхвърли баба й.

— Не, никой не ми обяснява — каза Маргарита с лека обида.

— Неща, неща… под слънцето и под луната…

Обикновено баба Тереза използваше този израз, за да обозначи нещо странно и нечувано. Сега тя замълча и почна още по-усърдно да бърка крема.

— Как беше да се целуваш с дядо?

— Що за въпроси, миличка?

— Първо ми разправяш за пъпа, а пък сега… Искам да знам! Кога те целуна за пръв път?

— На разходка в една градина с дзагара.

— Какво е това?

— Портокалова градина. Дзагара се наричат портокаловите цветчета.

— Как стана?

— Ставаш нахална, радост моя…

— Хайде де…

— Вървяхме рамо до рамо и гледахме пътя пред себе си. Той ми разказваше хиляди истории. Колко ги знаеше… От време на време спирахме да си поговорим и вместо да гледаме пътя, се взирахме в очите си. Почивките ставаха все по-дълги, а думите все по-редки. Очите се срещаха, търсеха онова, което всички влюбени търсят, без да знаят какво е…

— А после?

— А после той откъсна едно портокалово цветче и го помириса. Приближи го до устните ми и ме накара да го подъхна.

— Да го… какво?

— Да го помириша… а после ми го затъкна в косата. Приближи се да го помирише и устните му докоснаха челото ми. Усетих дъха му върху кожата си. „Колко си сладка, Тереза…“, тъй ми рече.

— А ти?

— Нищо. Вцепених се като глупачка… А той повтори „Тереза“ с такава нежност, каквато не бях чувала дори от родителите си. И тогава ме целуна.

— И как беше?

— Стига толкова! Какви неща ме караш да ти разправям! Шарени работи. Ако узнае майка ти… — отвърна баба й с престорено нежелание. — Подай шоколада. Не го изяждай всичкия, сложи и мъничко в крема… На майка си си се метнала!

Маргарита се подчини и усети сладостта на шоколадовите люспици върху езика и небцето си. Баба й продължаваше да работи с китката и лакътя. Кремът бе станал лек и пухкав, а канелата му придаваше мек кехлибарен оттенък.

— Хайде, бабо, разказвай… Каква е целувката?

— Радост моя, знам само, че търсим живота. Дъхът не ни стига и искаме чуждия дъх. Искаме да дишаме повече, искаме всичкия дъх на живота. В моя край наричат любимите си хора „мой дъх“. Казват, че подходящият човек е онзи, който диша със същия ритъм. Така можете да се целунете и дъхът ви да стане по-силен…

Баба започна да пее, сполетяна от кой знае какъв отдавнашен спомен:

Знам вече, че тя е твойта любов,

и сърцето ми се къса от мъка.

— Искам да видя къщата край морето, бабо. В твоите разкази всичко изглежда по-голямо, по-истинско, с повече вкус…

— Някой ден ще я видиш, още е рано — отвърна с въздишка Тереза.

— Защо?

Тя отново запя:

Ай-ай-ай, умирам аз, умирам,

дъхът ти е в сърцето ми…

— Ама ти слушаш ли ме? — прошепна Маргарита, а Тереза се престори, че не я чува.

— Казвай сега какъв е жабокът принц.

— Кривоглед, мазен и смрадлив.

— Значи наистина трябва да го преобразиш!

Двете се разсмяха.

— Очите му са пълни с толкова много неща, бабо. Събуждат желание да видим заедно градове и пейзажи. Има дълга черна коса, която се спуска над челото и закрива част от лицето му. Кожата му е бяла и гладка. Има красиви, изящни и сръчни ръце, а пък гласът му… Тайнствен е, можеше да ме заговори веднага, но вместо това ме е наблюдавал, следвал ме е, а накрая ми заговори под снега и хвана до мен една снежинка. Представяше си същото като мен, чувстваше каквото чувствах и аз. А после ме погледна, бабо. Но той е голям, мисля, че е в дванайсети клас.

Маргарита не пропускаше нито една подробност, тъй изумителна е паметта на жените за всичко, което им обещава любов.

— Прилича ми на първокачествен пъпеш…

Баба й се усмихна и не каза нищо повече.

— Ето, готово. Като си трябва, трябва си! — обяви доволно Тереза, подавайки лъжицата на Маргарита, която обаче вече беше бръкнала с пръст в крема.

— Прахосница! — Старицата пъхна два пръста в крема и го размаза по лицето на Маргарита, която избухна в смях като дете.

— И трябва да ми разкажеш как за пръв път… — каза Маргарита и се изчерви.

— Какво за пръв път?

— Онова нещо…

— Кое?

— Хайде, бабо, разбра ме…

— Нещата си имат имена. Не бива да се срамуваш от тях. Бог е създал само добри неща, макар че ние ги съсипваме…

— Как сте се любили… — изрече Маргарита на един дъх.

— Това си е моя работа. Първата брачна нощ е моя и само моя.

— Хайде, бабо, ако ти не ми обясниш, кого да попитам? Никога не бих питала мама…

— Твърде бързо растеш, радост моя… — Старицата се усмихна и я прегърна.

— Обещаваш ли?

— Какво?

— Да ми разкажеш…

— Сега трябва да си вървиш, иначе майка ти ще се разтревожи.

— Според теб татко и мама имаха ли еднакъв дъх? Или са сбъркали?

— Мисля, че го имаха. В двойката винаги има сенки. С Пиетро понякога си разменяхме думи… Но след заник слънце всичко свършваше…

— Кога?

— Когато залязваше слънцето… Сега може би животът е по-труден… Майка ти и баща ти… животът им е наложил различни ритми и вече не могат да дишат заедно…

— Какво се прави тогава?

— Те се нуждаят от малко разтуха… Трябва да се намерят отново. Да си възвърнат дъха… Както докато бяха сгодени.

— И как да стане?

— Върни го, Маргарита. Сега ти си му по-нужна, отколкото майка ти. Ти си техният общ дъх.

Маргарита се приближи до нея и закичи в посребрените коси плумерията, която бе помирисала преди малко. Прегърна баба си и обля бузите й с благодарност. И страх.

 

 

На вечеря Маргарита погълна цялото щастие, което бе сдъвкала, и го скри в стомаха си, без да остави място за друго. Престори се, че яде нещо, защото не искаше майка й да разбие на парчета малкото магия, която бе влязла в живота й.

— Как мина театралният курс?

Маргарита сбърчи чело.

— Кой ти каза?

— Преди няколко дни разговарях с майката на Марта и разбрах, че ще ти предложи да ходиш с нея…

— А ти какво отговори?

— Че нямам нищо против и ще се радвам да ходите заедно — каза Елеонора.

— Аха.

— Но поне можеше да ми кажеш…

— Боях се, че няма да искаш.

Елеонора се скри зад чаша вода.

— Какво правихте?

— Нищо особено.

— И хареса ли ти?

— Да.

— Кое по-точно?

— Упражненията.

— Какви бяха?

— Ами… упражнения.

Разговорът затъваше в кратки думи и безразличие, но за щастие Андреа се намеси:

— Мамо, защо морето е синьо?

— Какво?

— Всеки път като трябва да го рисувам, хабя толкова много синьо, че трябва непрекъснато да си остря молива — обясни Андреа причината за своя почти метафизичен въпрос.

Дълго време бе убеден, че всички неща, от дърветата до облаците, са направени от дядо му. Бяха му казали, че дядо е в рая, и той си мислеше, че там има достъп до специални инструменти — някакви грандиозни четки, чукове и отвертки. Но това обяснение започваше да накуцва.

— Синьо е, защото небето го използва вместо огледало — намеси се Маргарита.

— Значи, когато небето има друг цвят, трябва да го нарисувам с този цвят?

— Да, поне малко.

— Хайде, Андреа, яж, не си хапнал от месото. И ти, Маргарита…

— Мамо, защо бие сърцето? — попита детето.

— Откъде ти идват наум тия неща, миличък? Бие, защото трябва да праща кръвта по цялото тяло, като мотор.

— А защо никога не спира?

— Защото иначе… — Елеонора потърси точната дума.

— Умираш отсече безцеремонно Маргарита.

— Защо умират хората? Къде отиват после?

Елеонора и Маргарита мълчаха. Търсеха отговори на тези неща, които никой не знае, но децата поне имат смелостта да попитат.

Напрегнатото мълчание бе нарушено пак от Андреа:

— Защо татко не си идва?

Никой не отговори.

 

 

Тази вечер Джулио беше настроен приятелски, както не му се бе случвало от седмици насам. Той спря да си побъбри с доброволеца, когото бе нагрубил преди два дни.

— Защо го правиш, Франки?

— Кое?

— Да идваш тук без пари.

— Защото ми харесва.

— Как така ти харесва да работиш безплатно?

— Струва ми се добър начин да върна онова, което съм получил от живота.

— На живота не му пука за теб.

— Не е вярно. Когато животът е добър към теб, се чувстваш длъжен да благодариш, като отделиш малко време за онези, които не са имали този късмет.

— Като мен.

— Не исках да кажа това…

— Но го каза. Истина е: не съм получил каквото получават другите, затова съм тук. Не съм имал семейство. Не съм имал майка да ми прави торта за рождения ден. Не съм имал баща да ми подарява фланелка на „Интер“.

— Е, последното не е голяма загуба… — усмихна се Филипо, който имаше блестящи сини очи.

— И проблемът дори не е там… — каза Джулио, без да обръща внимание на шегата.

— А къде е?

— Че не знам защо не съм имал всичко това.

— Лош късмет, Джулио.

— Не, недей и ти да ми пробутваш лъжи! — Джулио повиши глас и размаха юмрук във въздуха. — Стига сте ми разправяли глупости. Не е лош късмет. Бях изоставен. Това е различно, разбираш ли? Лошият късмет не зависи от теб, за него нямаш вина. Аз обаче имам.

— И каква е тя? — рязко попита Филипо, без да бяга от спора.

— Ако майка ти те изостави, то е, защото си гнусен. Никоя майка, дори и най-отчаяната, не изоставя лесно сина си. Майката си е майка завинаги. Ти имаш ли майка?

— Да.

— А баща?

— Да.

— Тогава какво знаеш за мен? За лошия късмет? Всички много ви бива да поучавате…

Филипо се приближи, сложи ръка върху рамото му и каза:

— Прав си, не знам. Но съм тук. Ако искаш, приеми каквото ти е дал животът, ако ли не — задръж си гнева и го изливай върху всичко и всички.

Джулио се отдръпна, стисна устни и го погледна право в очите. Погледът му блестеше хладно. Филипо го гледаше, без да навежда очи.

— Искаш ли цигара? — попита той.

— Да.

— Тия разговори са твърде уморителни без малко „чист въздух“ — добави доброволецът, докато му подаваше пакета.

Излязоха и Джулио запали.

— Ти можеш да даваш, защото си получил.

— Ти също можеш, Джулио.

— Аз знам само да взимам, да крада.

— Не е вярно… Но ако пак ми задигнеш колата, така ще те напердаша, че да хванеш малко цвят на лицето…

— Нямам какво да дам.

— Ами този разговор? Не ми ли го даваш? Даваш ми своя гняв, своята болка.

— Да, бе, хубав подарък.

— Най-хубавият, защото знам колко ти струва. В живота най-важното е как преодоляваш болката, какво правиш с нея. И дали успяваш да съхраниш непокътнато поне едно късче от душата си, докато се бориш.

— На теб какво ти пука за мен? За днес вече си свърши доброто дело, Бог те обича и можеш да си вървиш у дома.

— Непременно ли трябва да подозираш всички?

Джулио замълча и се вгледа в ръцете на Филипо, които бяха отпуснати — едната държеше цигарата, а другата леко докосваше бузата. После добави:

— Така имаш по-малко разочарования.

— Влюбвал ли си се някога, Джулио?

Джулио пак помълча и за момент пред него се появиха черната коса и зелените очи на Маргарита.

— Когато ти се случи, ще престанеш да подозираш.

— Защо?

— Сам няма да знаеш защо, но ще повярваш на някого повече, отколкото вярваш на себе си. Съзнателно ще избереш риска да се разочароваш, да загубиш.

Джулио се замисли за Маргарита: искаше да й повери живота си, да го постави в ръцете й, да я помоли да го съхранява и носи, накъдето поиска. В нейните ръце животът му би бил на по-сигурно място.

— Грешиш, ако смяташ, че радостите в живота идват главно от взаимоотношенията между хората. Щастието е в самотата. Доверяваш ли се на някого толкова, че да може да те прецака? — попита Джулио.

— На моето момиче. На нашите. На братята ми. На Бог.

— Няма Бог.

— Защо мислиш така?

— Всичко е изопачено, всичко е ад. Ако има Бог, значи е садист…

— Или слаб.

— Да, слаб. Що за Бог може да бъде, щом е слаб?

— Бог, който те оставя свободен.

— Ако трябва да има Бог, бих предпочел поне да е силен.

— Не знам защо се случват някои неща, трябва да приемем Божиите тайни. Сигурното е, че хората са свободни да избират доброто или злото със своите действия.

— И да се утешаваме с приказки, когато не ни върви. Защо е направил да се родя, щом после е трябвало да бъда изоставен?

— Да не мислиш, че на Христос му е провървяло повече?

Джулио се замисли за стенописа в църквата до парка. Но Христос поне имаше майка.

— Той няма нищо общо с мен…

— Нито пък аз. И все пак други са се научили да те обичат вместо родителите ти. Това е единственото правило на Бога: че всичко, което се случва, било то добро или зло, поражда още по-голяма любов, но изборът зависи само от нас.

— На Бог не му дреме за мен.

— За мен обаче му дреме. Поговори с мен, после аз ще поговоря с него.

— Какво ще му кажеш?

— Че си му ядосан.

— И той?

— Слуша ме.

— Откъде знаеш? Да не би да ти праща имейли или есемеси?

— Праща ми такива като теб…

— Хубав подарък…

Филипо сложи ръка на рамото му.

Джулио постоя с ръце в джобовете, гледайки унесено в далечината.

— Особен си, Франки… Имаш кураж. Но говориш странни работи — каза след малко той.

— И теб си те бива, Джулио. Като те слушам, ти също имаш кураж.

 

 

Когато нощта вече бе пратила всички по леглата, а Земята укриваше рожбите си в своята люлка, Маргарита отвори чекмеджето, където се пазеше миналото: в една червена тенекиена кутия лежаха писмата на родителите й от времето на годежа — майка й ги бе запазила всичките, — а в правоъгълни кутийки бяха събрани диапозитивите, които баща й обичаше да гледа през дългите летни вечери. Извади и стария проектор „Кодак“ от кашона, включи го в контакта и широкият лъч освети стената, от която току-що бе свалила портрета на майка си. Лъчът бе придружен от глухото бучене на вентилатора, който охлаждаше проектора, за да не прегрее.

Върху тази прегракнала машинария се крепеше колело с процепи за диапозитивите — перфектен геометричен символ на паметта; хранилище, което обхваща всички красиви неща и отблъсква всяка заплаха, също като магическите кръгове в приказките. Тя напълни колелото с диапозитиви, като ги вадеше от кутийките, върху които баща й бе отбелязал мястото и датата със своя почерк, напомнящ наклонени от вятъра дървета.

Тази въртележка на паметта, изобретена от господин Кодак, се опитваше да увековечи мимолетното. Приличаше на онези детски вятърни въртележки с пъстри листенца, които стават бели, когато се завъртят. Белият правоъгълник върху стената чакаше вълшебството на светлината да разкрие богатство от цветове, форми и жестове.

Едно щракване и тя се видя застанала на трамплин, готова за скок във водата, със спасителен пояс и гумена шапка на ивици. Харесваше й тръпката от летенето и откакто откри магията на скоковете, се превърна в жива заплаха за родителите си. Ново щракване и ето я с Писан — мързеливия котарак, когото се наложи да подарят скоро след раждането на Андреа, защото бебето се оказа алергично към козината. Беше настояла да го нарекат така, защото искаше да го опитоми също като лисицата от „Малкият принц“. Следващото щракване я показа облечена в бяло за първото причастие, а баба Тереза гордо стоеше до нея с ръка на рамото й. Това минало бе изтрито, детето и неговата радост от живота вече ги нямаше. Бог знае къде бяха отишли.

Ново сухо прещракване завъртя колелото на един градус и я изрисува върху стената, застанала в краката на майка си, която е наведена над детето си, облечено с рокличка на ситни бели и сини квадратчета. Къса коса и протегнати напред ръчички. Елеонора я удържа, а разперените ръчички се стремят към протегнатите ръце на баща й, чиято прегръдка очаква първите стъпки на дъщеря му. Първите стъпки са един от онези моменти, които родителите обичат да съхраняват. Ръцете на баща й се протягаха като невидимо обещание, а малкото момиченце се хвърляше без страх в пустотата по нишката на живота, защото знаеше, че тези ръце са там, за да начертаят безопасни пътища. Майката я подкрепяше и закриляше, както Земята закриля пристанищата, бащата я привличаше като морето с неговите безкрайни пътища, обещаващи друга прегръдка някъде далече. Уверената усмивка на бащата, плахата тревога на майката; по лицето на детето се четеше идеалното съчетание на тези две чувства. Тя усети нестабилността под собствените си крака, замайващата слабост на човешкото същество, което е загубило детството си и иска трепетно да се хвърли в несигурната пустота на бъдещето, но твърде силно се бои от скритото в тази пустота.

Сега, когато баща й го нямаше, прегръдката бе изчезнала, пътеводната нишка стана несигурна, предпазната мрежа изчезна. По лицето на момичето се изписваше отчаяние. Животът изглеждаше безумен риск. Раздрънканият проектор осветяваше едно събитие, за което Маргарита нямаше спомен. Тя погали плоското лице на баща си върху стената, но скоро откри, че драска мазилката с нокти. После изгаси, прибра всичко на място и остави само тенекиената кутия с писмата.

Затворена в стаята си, тя галеше кутията, но нямаше смелост да я отвори. Скри я под леглото и заспа с мисълта за хиляди неизпълнени обещания.