Алесандро д'Авения
Перла в мидата (4)

3

Джулио отвори портмонето. Вътре имаше десет евро и документ с глуповата хлапашка физиономия. Усмихна се презрително и с добре отработен жест метна портмонето в кошчето.

Да задигне портмонето на някакъв деветокласник в навалицата около изхода беше детска игра и въпрос на престиж — тренировка за по-сложни джебчийски подвизи. Всъщност не крадеше, а демонстрираше смелост. Деветокласникът бе лесна плячка: Джулио просто се приближи изотзад и измъкна портмонето, стърчащо от задния джоб на панталона му. После се озърна — никой не бе забелязал. Почувства се жив.

Още преди да излезе, той запали цигара и се облегна отвън на стената. Преди началото на всяка учебна година задължително я боядисваха, за да замажат драсканиците, с които любителите на графити бележеха територията си като котките. Хладният му поглед шареше сред учениците наоколо, търсейки две очи, които му бяха откраднали нещо, без да усети.

Едно познато момче вече се беше подпряло на същата стена. Държеше ръката с цигарата неестествено вдигната над главата си, за да демонстрира мощния бицепс, изваян от дългите часове фитнес. Едно момиче приглаждаше с длан дългата си коса, но напрежението на пръстите издаваше тревожното желание да привлече нечие внимание. Един учител бе навел глава и подръпваше редките кичури по темето си. Джулио наблюдаваше ръцете и жестовете на хората с усърдието на изследовател. Знаеше много добре, че тялото не може да лъже, че деветдесет на сто от общуването е безсловесно и че спонтанните жестове винаги казват истината, за разлика от думите. Когато някой лъжеше, за Джулио беше достатъчно да се вгледа в ръцете му или в едва доловимото потрепване на лицето.

Прониквайки в кръвта, никотинът се смесваше със скуката, натрупана през първите учебни часове. Момчето, което пушеше до него, носеше тениска, изопната върху мощните му мускулести гърди. Двамата не се поглеждаха.

— Видя ли русата деветокласничка? — попита онзи.

Джулио не отговори. Не приказваше за момичета като хлапаците от прогимназията.

Междувременно през изхода се лееше неспирен поток от ученици. Деветокласниците се разпознаваха по енергично размаханите ръце и неволните широки усмивки — все още се чувстваха впечатлени от първия учебен ден. Момичетата закриваха устата си с длан, за да пошушнат на приятелките си колко е хубав този или онзи, сякаш за пръв път виждаха момчета. Смешно — в очите им блестеше надеждата за кой знае каква житейска промяна, ръцете им трептяха от трескавия копнеж да сграбчат нещо несъществуващо. Приличаха на боксьори, водещи бой със сенките. Бяха излезли на изкуствения ринг, наречен училище, и енергията им щеше да се изцеди в безкрайни изпитвания, домашни, контролни… Задължения, целящи да запълнят с нещо главите им, да породят илюзията, че осмислят живота им, макар че всъщност бяха само бездушни инструменти, служещи да подхранват смачканото самочувствие на възрастни неудачници, които се надяваха да могат да се похвалят поне с бележките на децата си. Няма що, голяма гордост! Гимназия, университет, работа, семейство, старчески дом, гроб — този път им предлагаше обществото. Праволинеен път, избран незнайно от кого и завършващ по един и същи начин за всички — с прах и пепел.

„Ти не си това, което работиш, не си броят на парите в банковата ти сметка, нито колата, която караш, нито скътаното в портфейла ти, нито марковите дрехи, които носиш; ти си пеещото и танцуващо лайно на света!“ Така би казал Тайлър Дърдън и Джулио изцяло подкрепяше тази мисъл. Тия хлапета не знаеха нищо за живота. Задоволяваха се да пълзят по повърхността му. Но не и той. Той се стремеше да стигне до дъното и винаги откриваше все същата ръждива табела: „Глух коловоз“. Хората се качват на автобуса, убедени, че трябва да изминат определен маршрут, после слизат, разговарят, четат, ядат, спят. И така ден след ден. Удобен начин да забравят за глухия коловоз. Последна спирка, всички да слизат. Смъртта. Няма друго. Точно затова обичаше гробищата. Ако тръгнеш с разбирането, че крайната цел е глух коловоз, всичко останало става безмилостно ясно. Излишно е да се тревожиш, природата пет пари не дава за теб; и да те няма, тя преспокойно ще продължи напред. С желязното право на по-силния и с циничния закон за самосъхранение се решава съдбата на всичко и всички. Единствената допустима свобода е да се бориш достойно до края на коловоза, да си играеш като котка с мишка, съзнавайки обаче, че не си котката, а мишката и нямаш път за спасение. Да опиташ поне да се забавляваш. И после да слезеш доволен. Поне донякъде. Последна спирка.

— Видя ли я тази? Все едно идва направо от началното.

Джулио не отговори, но вдигна очи. Беше тя — момичето, което срещна пред тоалетната.

— Сигурно татенцето е дошло да я вземе — изкиска се младежът до него и метна угарката настрани.

Джулио проследи с поглед стъпките на Маргарита, която с наведена глава и чанта на дясното рамо се носеше напосоки сред бушуващото море от надежди. Едната ръка стискаше презрамката на чантата, другата висеше, свита в юмрук, сякаш готова да се стовари върху лицето на живота, ако животът има лице. Видя я как се отдалечава сама.

Искаше му се да зърне мислите на това момиче. Би се задоволил с една-единствена мисъл. Търсеше потвърждение на аромата, който бе усетил. Аромата на мълчалива болка.

— Джулио!

Ама какво искаха всички от него? Колкото повече търсеше самота, толкова повече се лепяха наоколо, сякаш му завиждаха, че умее да бъде сам. Потърси източника на гласа и зърна черна коса, черни очи, дълга гъвкава шия и порцеланова кожа.

Джулио я погледна сериозно. Тя докосна с устни ухото му и прошепна:

— Искам те.

Джулио притисна буза до нейната и вдъхна дълбоко, търсейки нежността, която не бе получавал от нито едно момиче. Тази гладка кожа и този лек аромат разбуждаха част от напластената в него болка, но никога не достигаха скривалището, където се спотайваше тя. За да се стигне дотам, бе необходима майчинска нежност и Джулио търсеше кожата на майка си във всяко женско докосване, ала никога не я откриваше.

Устните им се сляха жадно и техният влажен дъх отми отчасти тъгата. Другият младеж подвикна с нотка на завист:

— Гледайте го пък тоя скапаняк с колелото!

Двамата се отлепиха един от друг и видяха сред хаоса от коли, мотопеди и пешеходци да се провира един черен велосипед, чиято верига скърцаше жално, а счупеният фар висеше килнат настрани. Кривогледо колело.

— Кой е той? — попита лениво момичето с лебедовата шия.

— Сигурно замества някого, много е млад за редовен даскал — изсмя се младежът.

Ремъкът на стара платнена чанта пресичаше косо гърдите на учителя и съдържанието лесно можеше да се разпознае по ъгловатите издутини. Леко наболата брада по челюстта, напрегната от усилието да върти педалите, и зареяният незнайно накъде поглед му придаваха вид на човек, който някой ден може и да порасне.

— Ще го сдъвчат набързо — добави момичето.

Джулио проследи с поглед велосипеда. Кой знае какви тайни криеше неговият собственик, но вече беше обърнат с гръб към тях и само пълната с книги чанта издаваше книжната му душа.

— Скапаняк — подметна младежът.

Внезапен импулс накара Джулио да зашари с очи сред гърбовете на тълпата. Търсеше Маргарита, но тя бе изчезнала.

— Да вървим — отсече самоуверено той, гледайки момичето право в очите, макар да не знаеше накъде.

 

 

Учителят прекосяваше града по пладне и в топлия септемврийски ден го пресрещаха ароматите на храна — ту силни, ту едва доловими. Гумите галеха неуморно асфалта. Хората все още бяха щастливи, че са се върнали на работа, но само след седмица трудовата рутина щеше да им вдъхне страстна носталгия по отминалата ваканция.

Смазана по случай тържествения ден, веригата на велосипеда се плъзгаше плавно като роман със съвършена фабула. Учителят не принадлежеше на тази тълпа; той бе част от тълпата на своите автори и мястото му беше сред техните страници, където нямаше скука, анонимност, рутина. На страниците всичко бе винаги ново — създаваше се непрестанно, сплетено в съвършена прегръдка с въображението, и караше света да се върти в най-точния ритъм. В романите имаше живот без моменти на отегчение и учителят въртеше педалите в един свят, доведен до съвършенство от неговото въображение, без да чува клаксоните, които сигнализираха за необятното и коварно несъвършенство на живота.

Очакваха го страниците на „Одисея“, които щеше да обяснява утре. Чувстваше се почти виновен, че е оставил Навзикая да крее в мечти, а Одисей да спи сред храсталака на вълшебния остров на феаките.

Най-напред обаче трябваше да погледне Стела в очите и да чуе разпалената й реч за онова важно нещо.

Намали скоростта и слезе в движение, прехвърляйки тежестта си върху единия педал, докато велосипедът продължаваше напред, сякаш надарен със собствен живот. Изяществото на този жест, тъй неочакван и същевременно майсторски, винаги го караше да се чувства съвършен. Върза с верига велосипеда за един стълб по-скоро за да не падне, отколкото да го опази от кражба — подпорката отдавна се беше строшила. „Пътуващ Парнас“ беше малка книжарница с две витрини, чаровен щанд за стари книги и малко фургонче за търговия по улици и площади. Семейна книжарница, където книгите бяха част от семейството. Отвъд прага го посрещнаха миризмите на нови книги и погледите на кориците — именно те гледаха него, а не той тях. Книгите бяха като деца — всяка имаше свой приятен аромат, свои очи и свои капризи. Той обичаше да чете анотациите, често дори не докрай, и после да фантазира за продължението, като го смесваше със съдържанието на следващата книга.

Една корица го гледаше с очите на дете, облечено като възрастен мъж — поглед от долу на горе, изненадан и боязлив. Канеше се да прочете анотацията, когато закачлив глас извика:

— Господин учителю!

Вдигна глава и зърна две очи като глицинии — очите на една жена, малко по-млада от него, която го гледаше със смесица от ирония и нежност.

— А ти какво правиш тук? — попита с усмивка той.

— Търсех една книга…

Всеки път, когато трябваше да си кажат нещо, го правеха чрез книга, криеща в заглавието, корицата, рекламата или съдържанието си тайно послание като бутилка в океана. Стела беше дъщеря на собствениците и им помагаше в работата. Бе влязла в живота му, както става с книгите, към които изпитваш внезапно влечение, като късче от душа, изгубено в незапомнени времена. Всичко започна преди три години, когато по време на първото си назначение той влезе в тази книжарница близо до училището и попита:

— Имате ли „Думите, които ти дължах“ от Педро Салинас?

Докато оглеждаше рафтовете, тя тихичко нашепваше:

Избра ме ти, ала всъщност сама любовта ме избра

и напуснах великата неизвестност

на тълпите и пустотата.

— Моля? — попита той.

— О, нищо, запомнила съм някои негови стихове — отвърна тя и вдигна ръка към книгата, сякаш сочеше жив човек.

Усмивката, с която придружи тези думи, бе като съвършена рима върху лицето й. Боговете даряват само първия стих, после поетите имат задачата да останат на висота и при следващите. Така е и с любовта — тя идва като небесен дар, а после всичко е в наши ръце, трябва да вложим смелост и труд, за да я сътворим, без да се боим от собственото си несъвършенство.

— Как си? — попита сега той.

— Като хубава книга на петдесета страница — отвърна тя със сравнението, което бяха измислили за описание на чувствата.

В случая — неизвестна, но сигурна радост. „Книга, зарязана на десета страница“ означаваше силна болка, „книга, прекъсната на предпоследната страница“ — връх на желанието или страх, че нещо ще свърши твърде бързо.

— А ти как си? — попита на свой ред Стела.

— Имам интересен клас, ще свърша отлична работа — отговори той.

— Попитах как си, не какво ще правиш.

Учителят сведе поглед към корицата на книгата, която още държеше, търсейки отговора в хартиените детски очи, за да избегне другите, живите, които се взираха в неговите. После тя добави:

— Помисли ли?

— За какво?

— За това, което исках да ти кажа.

— Как да мисля, като не знам за какво става дума?

Тя сложи длани на бузите му.

— Какъв си ми сухар! Жените обичат да мислят без строго очертани рамки…

— Какво ще ми кажеш? — прекъсна я нетърпеливо той, но Стела не му обърна внимание.

— Жените обичат тихата жарава на очакването… За да могат после по-добре да си спомнят този момент, да съхранят всяка подробност, всеки знак по лицето на другия, всеки цвят и аромат…

— И какво следва?

— Ние, жените, обичаме мъжете да се досещат какви сме, какво желаем, понякога дори да си го измислят… И се побъркваме, като открием, че мъжът до нас вижда неща, които сами не знаем за себе си — каза тя и кокетно запърха с мигли, опипвайки крайчето на косата си.

— Подскажи ми…

— Какъв ден е днес?

— Понеделник.

— Не, глупчо — разсмя се тя. — Днес е годишнина от първата ни среща. Помниш ли?

— Да, разбира се — отговори той и смутено погледна часовника на стената. Вечно забравяше важните дати.

— Днес стават точно три години, скъпи ми учителю. Спомням си онези четири секунди… Ако успееш да очароваш една жена за цели четири секунди, без да я отегчиш, успехът е гарантиран…

— Трябва да го отпразнуваме! — възкликна той с надеждата, че това е „важното нещо“.

— Чакай… Друго исках да ти кажа. Нищо ли не подозираш?

Лицето му посърна. Отчаяно се надяваше да влезе клиент, но мълчанието му отекваше оглушително в тясното помещение, а книгите сякаш бяха затаили дъх в трепетно очакване.

Тя се разсмя, за да разведри ситуацията; познаваше твърде добре защитните му реакции. Изчезна между рафтовете, които я погълнаха.

Върна се с книга в ръка, вдигна я пред лицето му, за да прочете добре заглавието, после над корицата надникнаха сините й очи с виолетов оттенък. „За какво говорим, когато говорим за любовта“. Усмихна се.

Той оставаше все тъй сериозен, търсейки начин да се спаси от гатанката.

— Откакто съм с теб, станах по-добра. Ти също, учителю. Заедно сме по-добри, отколкото поотделно. По-истински. Не съвършени, разбира се, но както знаеш, съвършенството е трудно постижимо, така че оставяме на другите да се стремят към него. На мен ми харесва свещеното и могъщо несъвършенство на живота…

— Да. Разбирам.

— Знаеш за какво говоря. Искам да продължа нагоре заедно с теб.

— И аз.

— Но искам да ти дам възможност да ускориш нещата…

— Как? — колебливо попита той.

— Да заживеем заедно!

— Знаеш, че при мен няма място — възрази той.

— Нямах предвид това. Ако искаш да знаеш, у дома си ми е далеч по-удобно. Искам да заживеем заедно в нова къща.

— Заедно — повтори той като заглъхващо ехо.

— Да, заедно. Нали знаеш какво става, когато двама души се обичат.

— Какво? — престори се той на наивен.

— Женят се, заживяват заедно, създават дом и го пълнят с книги… и с деца.

— Деца…

Би предпочел да се ограничи с книгите.

Тя се усмихна и в очите й грейна пламък, сякаш светлината и любовта бяха едно и също — едното за очите, другото за сърцето. После повтори:

— Деца.

Той стана сериозен. Подозираше нещо от сорта, но не очакваше да е така внезапно. В книгите всичко ставаше, когато назрееше моментът. Животът обаче вечно избързваше. Той гледаше Стела сред тишината на празната книжарница, озарена от нейната светлина.

— Учителю, обичам те — прошепна тя. — И бях глупава, че ти го казвах толкова рядко. Може би ако го казвах по-често, сега щеше да ми повярваш… Обичам те.

И тя посочи с пръст заглавието на книгата, която държеше.

Между нейните думи и неговия поглед се простираше преградата на промяната — като река, която тече между двама влюбени без мост или поне брод, за да я прекосят. Той наведе очи към заглавията и прочете няколко от тях напосоки с надеждата да открие отговор и път за отстъпление. Но в реалността диалозите никога не помагаха; в книгите героят имаше точния отговор, дори и да бе погрешен, а в реалността, когато се заговореше за истината, човек просто не знаеше какво да каже.

После отново вдигна книгата, която бе погледнал в началото, и осъзна, че е озаглавена „Животът пред теб“. Устните му се извиха в болезнена усмивка, клепачите му се притвориха за миг — твърде крехка защита, за да го скрие от външния свят. Взря се мълчаливо в Стела; във виолетовите очи, където бе потъвал толкова пъти, виждаше отраженията на слънчево вино и на море, което трябва да прекоси с обещание за далечно пристанище. Кой знае какво криеха тези води, колко бури и попътни ветрове, колко съкровища и незнайни създания. Към душевния порив изведнъж се прилепи друго чувство, което вече бе сянка на първото, негов двойник, негова маска — страхът, че няма да бъде на висота, че ще загуби пламъка, ще привикне. Страхът, че с отминаването на дни, месеци, години вече няма да чувства вкуса на това вино и да се доверява на това море.

— „Кажи ми, шуте, що е любовта?“ — стресна го тя, цитирайки познатия за него стих в опит да отключи първия от катинарите, стегнали изплашеното му сърце.

— „Любов е туй, що волния заробва, а роба волен прави“ — отвърна машинално той, подмамен в играта, на която не можеше да устои и чиито правила тя познаваше по-добре от всеки друг.

После страхът протегна ноктеста лапа през пробива в стената на неговата отбрана и отново го дръпна към мрака.

— Стела, но ние и така сме заедно. Свободни сме. Толкова ни е добре… Защо искаш да съсипеш всичко?

И излезе, без да дочака отговор. Колелата на велосипеда се въртяха мъчително бавно, сякаш тласкаше не педалите, а самия път.

А тя остана сама сред безмълвните книги и усмивката падна от лицето й като зле прикрепена маска.

Септемврийското слънце, проникващо през витрината, се разби на малки влажни люспици, които плъзнаха надолу по бузите й. Почувства се сама сред всички тези поети и писатели. Сълзите намокриха книгата, която още държеше в ръка. Ето за какво говорим, когато говорим за любовта — за сълзи.

 

 

За обяд Маргарита не се прибра у дома, а отиде у баба си, която живееше близо до училището. Не искаше да остане насаме с майка си — точно днес можеше да й е хрумнала гениалната идея да се прибере по-рано, за да прави компания на дъщеря си и да разпитва за първия ден в гимназията. Нуждаеше се от утешението на баба си след катастрофалното начало на учебната година.

Щом влезе, я лъхна ароматът на жасмин. Цветчетата плаваха в стъклена купа върху кухненската маса.

— Ще хапнеш ли нещо? — попита старицата още преди да са се поздравили.

— Не съм гладна.

Както всички сицилианци, баба й измерваше обичта в калории. Маргарита седна на масата и се наведе да помирише цветчетата от жасмина, отглеждан на балкона.

Тереза взе тенджерка, наля вода и я сложи на печката. В носа на Маргарита се развихриха всички възможни благоухания, макар и само от спомените й: паста със сардини, запържена галета, копър, кедрови ядки и стафиди, ароматно рагу с хрупкави макаронени кръгчета на фурна, сирене и патладжани… Баба й седна пред нея и скръсти ръце. Добрите й сиви очи криеха следи от стара, утаена болка или просто умората от един дълъг живот.

— Обади ми се майка ти.

Маргарита отпусна глава над масата и закри лицето си с длани. Тялото й се разтърси в ридания.

— Мъките на гърнето само черпакът ги знае. В нашия род всички обичаме да си поплакваме — рече баба й, сравнявайки семейните неволи с врящо гърне, чиито тайни познава единствено черпакът.

Маргарита отдръпна ръце и надигна глава. Имаше чувството, че чертите й са останали отпечатани върху дланите й и може да надникне в тях.

— Казваш го, като че ли е нещо хубаво, но в плача няма нищо хубаво, бабо.

— Какво знаеш ти? Виж, аз вече съм на осемдесет и може би знам това-онова — отговори уверено старицата.

— Какво му е хубавото?

— Че после ти олеква. Особено ако някой те е видял да плачеш.

— Какво ти каза мама?

— Че има нужда от твоята помощ.

— А на мен кой ще ми помага?

— Аз.

Баба Тереза стана да погледне водата, която вече потрепваше, преди да заври.

— Къси или дълги макарони искаш?

— Искам татко да се върне.

— Кажи му го. Къси или дълги?

— Къси… На кого да кажа?

— На баща си.

Маргарита зяпна. Болката я бе заслепила за най-очевидния отговор.

— Дори не го знам къде е…

— Не е проблем. Обади му се и го попитай.

Старицата отвори пакет ригатони и изсипа в тенджерката над двеста грама.

— Много е, бабо! Казах ти, не съм гладна.

— Успокой се, госпожице. Цял живот готвя и знам точно от колко паста се нуждае едно разбито сърце.

Изрече го с онова завъртяно „р“, невъзможно за произнасяне, ако не си го слушал още от дете. Чувайки този звук, не можеше да не повярваш, че сърцето ти наистина е разбито.

Маргарита се разсмя и ако в момента имаше начин да се види в огледалото, може би щеше да повярва, че е красива. Както обичта след спречкване, така и усмивката след сълзи е най-красивото нещо на лицето на една жена.

— А ако не ми отговори?

— Опитай пак.

— Страх ме е, че няма да ми отговори.

— Тогава си стой със страха и съмненията.

Маргарита подви устни и бе готова пак да заплаче — страхът и надеждата са двете неразделни съставки на онова чувство, което наричаме носталгия. Точно него изпитваше в момента.

— Не може ли ти да му се обадиш?

— Не, Маргарита. Ти трябва да го направиш. Господ, когото обича, на скърби и мъки го врича.

— Какво каза? — засмя се Маргарита. — Недей да говориш на китайски.

— Зад всяка болка има благословия…

Баба Тереза остави думите недовършени, сякаш се взираше в някакъв стар спомен, после отвори хладилника и се загледа в рафтовете, без да се сеща какво точно търси. Маргарита разбра причината на това колебание, стана и взе буркана с млени домати, които баба й наричаше „салца“. Всеки ден слагаше вътре по един пресен лист от босилек. Подаде й го.

— Благодаря, радост моя. Съвсем съм изкуфяла…

— Не издържам, бабо. Не издържам.

— Маргарита, животът е като сладкишите. Можеш да имаш всички съставки и точната рецепта, но това не стига, за да станат вкусни.

— Какво искаш да кажеш?

— На всеки сто успешни сладкиша ми се падат и сто неуспешни — клисави, прегорени, напукани, недопечени…

— И къде си сбъркала? — попита с недоумение Маргарита.

— Никъде.

— Как така никъде?

— Не бърках нито рецептата, нито съставките.

— Тогава?

— Не бях вложила сърце.

— В какъв смисъл?

— Мислех за нещо друго. Следвах правилата, но умът ми не беше там…

— Какво общо има това с мен?

— Ако не вложиш сърце в онова, което ти предстои, няма да успееш в живота. Трябва да обичаш нещата, които правиш. Всеки сладкиш има своя история: за кого го приготвяш, какво изпитваш, докато го правиш… всяко нещо влиза в ръцете ти и докато го замесваш, мислиш с ръцете, обичаш с ръцете, създаваш с ръцете. Най-хубавите ми сладкиши се получаваха, когато си мислех, че ги правя за дядо ти. Дори и сега, макар че вече го няма…

Маргарита слушаше простичката мъдрост на майката на своята майка. Баба Тереза беше сигурна, че за да успееш, не е достатъчно да знаеш как се правят нещата — трябваше да знаеш кой си и кого обичаш.

— Потърси баща си и го помоли да се върне. А ако не иска, ще идеш да го прибереш. Вече не си дете, мила моя. От дърво или от слама, всеки дом си има драма…

Тя се обърна и лапна един горещ ригатон, без дори да се намръщи. Добави малко сол и разбърка, замествайки за пореден път правилата с вкуса на живота.

Маргарита се бе унесла в нови мисли. Те напомняха бабините сладкиши — простички, но неустоими като цветята на нейния роден край.

— Ще го направя — заяви Маргарита след дълго мълчание и сега лицето й беше лице на жена.

Баба й изцеди ригатоните, сипа ги в дълбока чиния, добави салцата, после откъсна един жасминов цвят, разтърка го леко с пръсти и го сложи на ръба на чинията. Ароматната пара над горещата паста с доматен сос се смеси със силното ухание на жасмин.

Изкусен от тия аромати, стомахът на Маргарита се отпусна и тя започна да яде, отначало бавно, после с нарастващ ентусиазъм. Докато се хранеше, тя не откъсваше поглед от баба си. Старицата й се усмихна.

— Ти си моята радост.

Доматеният сос очерта червен овал около устните на Маргарита.

Баба й се разсмя.

— Какво има? — попита Маргарита.

Старицата продължаваше да се смее, гърдите й подскачаха, а благите й сиви очи се навлажниха.

Маргарита разбра, взе един ригатон, овалян в сос, и се нацапа по носа и бузите, както правеше като малка, за да ядоса майка си.

Баба й се кикотеше неудържимо. Маргарита пристъпи до нея и я целуна по бузата въпреки безуспешните й опити да се опази.

Двете се смееха волно и весело с онзи простичък смях, с който се смее самият живот, когато не се взима твърде на сериозно.

 

 

Следобед Тереза и Маргарита отидоха да вземат Андреа от детската градина.

Малкият изглеждаше очарован от предучилищния живот и веднага се захвана със заниманията, които наричаше „задачи“ в единствения период от детството, когато задачите означават да фантазираш, изобретяваш и твориш. От усърдие езичето му надничаше между зъбите. Косата му беше светла, а сините очи — странни, също като рисунките му.

Ариел бавно кръжеше в прясната вода. Маргарита бе поела задължението да я сменя, когато идва на гости, защото баба й забравяше и водата ставаше жълтеникава. Тогава Ариел почваше да размахва перки като пияна. Сега ритмично отваряше и затваряше уста и от време на време пускаше по някое мехурче. После рязко се врътваше — знак, че е забравила предишния си живот — и отново се смайваше от стъкления аквариум като от океан, който вижда за пръв път. Маргарита я гледаше мълчаливо и желаеше подобен живот. Тогава вече нямаше да чувства болка. Можеше да забрави изпитванията и пъпките по носа, но болката… кой знае…

Миниатюрният океан на Ариел й напомни как играеше на плажа с баща си. Сама не можеше да построи нищо, всичко се срутваше. После той идваше и изграждаше неразрушим замък с мънички бойници, порти и дори прозорци. Сега животът й приличаше на пясъчен замък, който се разсипва от първото докосване.

Баба Тереза, която така и не свикна със студа на този град и вечно си плетеше пуловери като за Северния полюс, прекъсна унеса й.

— Дядо ти обичаше да разказва разни истории. Знаеше стотици. Като ме видеше да меся, казваше, че историите са тестото на живота. Веднъж ми разправи за един остров, чиито обитатели не делели нещата и хората на мъжки и женски, а на идващи от небето и идващи от морето.

Бръчките на баба й се изглаждаха, когато си спомняше за своя покоен съпруг и неговото увлечение да разказва истории, което бе наследила.

— Какво идва от небето, питах го аз, макар да знаех отговора. А той ми отвръщаше с усмивка: Любовта.

— Защо?

— Защото идва от небето и пак там се завръща.

— Тази между татко и мама отиде под земята… — прошепна Маргарита.

Баба й помълча известно време.

— Дядо ти казваше, че дори болката идва от небето — промълви накрая тя, сякаш наранена от някакъв забранен или твърде болезнен спомен.

— Защо?

— Защото идва от небето и пак там се завръща.

— Като любовта ли?

— Като любовта.

— А каква е разликата? — попита Маргарита.

— И аз питах същото. Той се позамисляше, после даваше един от онези негови учителски отговори. Казваше, че страст означава както да обичаш, така и да страдаш… Страстта е да изпитваш обич и болка едновременно — тя е треска, стигаща чак до костите. „Ти си моята страст, Тереза, единствената ми истинска страст.“ Така казваше.

Лицето на баба й се преобрази в географска карта, осеяна със спирки, пътешествия и завръщания.

— А ти?

— Какво аз?

— Какво му отговаряше?

— Мълчах.

— Ами той?

— Целуваше ме.

— И как беше?

— Това си е моя работа.

Маргарита се изкиска и я посочи с пръст.

— Срамуваш се.

— Не е за пред дечурлига — отвърна баба й и кимна към Андреа.

— Не съм никаква дечурлига. Дете съм — възрази възмутено той.

— Ти си моята радост — изрече Маргарита досущ като баба си.

Двете се разсмяха, а Андреа така и не разбра защо. Не разбираше толкова много неща, които големите правеха. Затова рисуваше. Успяваше да забоде реалността върху връхчетата на цветните си моливи и вечно мечтаеше за огромната кутия, която бе видял в един магазин — с над сто цветни молива във всички оттенъци. Но мама казваше, че били много скъпи и трябвало да изчака, докато порасне.

— Покажи ми тази картинка — помоли го баба Тереза.

В пространството отляво множество малки фигурки крачеха по безкраен син път, който лъкатушеше като размотана прежда, чиято нишка се сплиташе и кръстосваше в сложен лабиринт. Останалата част от листа бе празна. Никой не знаеше кому принадлежи това бяло пространство.

— Този път прилича на моите прежди… — После старицата посочи бялата пустота. — Защо не нарисуваш тук цветята, небето, дърветата?

Андреа я зяпна с откровения и невинен поглед на дете, вършещо всичко, без да размишлява.

— Нали трябва да има дървета, птици… — добави почти извинително бабата.

— Да, ама нямам цветове. Трябват ми онези от голямата кутия — отговори Андреа.

— Пред храбро сърце злата участ вдига ръце — промърмори бабата, гледайки плетеницата и бялото празно пространство.

Маргарита любопитно се вгледа в тази бяла пустота, където чезнеше дългата преплетена нишка. Зърна там скрит телефон, който звъни, но никой не го чува.