Алесандро д'Авения
Перла в мидата (7)

6

Изтощена от безсънната нощ, Елеонора се надигна от леглото, но дълго седя на ръба, опитвайки се да си припомни какво бе станало и да си изясни какво я чака занапред. Когато видя очертанията на развалините, които нощта бе скрила за няколко часа, тя реши да се изкатери по тях с надеждата за нов хоризонт — вероятно разочароващ, но поне различен. Дължеше го на децата и най-вече на самата себе си. Пристъпи към гардероба да си вземе халата. Когато го отвори, откри дъщеря си сгушена в ъгъла.

Спеше. Бяха спали съвсем близо една до друга.

Наведе се и я погали. Маргарита я прегърна през врата в просъница, както когато бе малка и мама я вдигаше след сън. Елеонора с усилие я пренесе до леглото. Усети как ръбовете на костите омекват и оживяват под ръцете й. Маргарита не разхлаби прегръдката около шията й, сякаш дълбоката дрямка я бе направила неспособна да лъже.

— Искам да си остана у дома — прошепна тя на ухото на майка си, която я целуна и внимателно я отпусна на съпружеското легло. Сънят обгърна отново момичето като временна и крехка защита от шиповете, които непрестанно раздират твърде нежната кожа на живота.

— И аз — каза майка й, макар че нямаше кой да я чуе.

 

 

Денят напредваше. Джулио напразно очакваше Маргарита. Би му стигнало само да я види, за да знае, че животът му все още може да се устреми към ред и красота. Напразно я потърси и през междучасието и в гърдите му започна да се надига някакво странно, може би ново чувство на непълнота, или, както го наричат хората, носталгия. Може да й се бе случила някаква неприятност, или пък да вършеше нещо, в което той при всяко положение имаше правото да участва, вместо да си губи времето с реплики от сценарий, писан от някой друг. Самотата бе неговата сигурност, но сега не искаше да е сам; искаше да я види, да я опознае, да я докосне. Но тя не се появи.

В съседство с класната стая имаше дълга тераса. Достъпът до нея бе забранен за ученици, както потвърждаваше и железният парапет, закриващ наполовина остъклената врата. Но правилата не го засягаха. Той прекоси дългата занемарена тераса със стари напукани плочки, изкатери се върху керемидите на училищния покрив и запали цигара.

Пред него се разкриваха очертанията на града — назъбена линия от покриви, комини, антени и градини. Да, градини. Имаше покриви, превърнати в импровизирани оазиси, миниатюрни горички, експлозии на живот сред бетона. Сградите приличаха на каменни дървета, увенчани със зелени корони. Искаше да живее на такъв таван, който гледа право към небето и се преструва, че епохата на горите не е отминала и все още има неща, сътворени от природата, а не от човешка ръка. „Красотата и свободата са достатъчни, за да живееш“, би казал един от любимите му герои, Алекс Супертрамп, търсейки убежище сред чистите ледове на Аляска, далече от лъжите и човешката злоба.

Ако имаше такава тераса, щеше да засади на нея голямо дърво, чиито корени постепенно да обгърнат по-долните етажи. Би искал да се изкачи на върха на това дърво, оттам да погледне целия свят и да се слее с ветровете, които веят над всичко и всички. Би искал да има къща със здрави стени, а не разядена от мухъл и старост. Би искал светът да е гостоприемно място и красотата да стане достъпна веднъж завинаги. Би искал да има някого до себе си.

Остана на покрива до монотонния сигнал на последния звънец. Не го потърси никой, освен вятъра. Това бе неговата свобода — да не го забелязват. Извади черния бележник, който винаги носеше в джоба си, намери добре познатата страница и прочете:

О, леки ветрове от юг и изток,

които сбирате се за игра

и ласка над главата ми,

летете, към онзи остров бързо отлетете!

Ще я намерите на сянка да седи,

под своето дърво любимо,

онази, що ме изостави.

Кажете, че разплакан ме видяхте.

Такива стихове пишеше тайно. И се срамуваше.

Той изгаси последната цигара, след като я беше изпушил до филтъра, и се запита дали да бъдеш недоволен означава да бъдеш човек. Разпери ръце над покрива, осеян с петна от изсъхнали лишеи, и си пожела поне една малка частица от небето да влезе в него, да си намери място и да остане там.

 

 

— Как си? — попита неуверено Марта от другия край на телефонната линия, докато слънчевите лъчи почваха да гаснат, победени от неусетното и неизбежно прииждане на есенния здрач.

— Горе-долу — отговори Маргарита. — Какво имаме да правим за утре?

— Онзи младият учител е луд! Дрънка по-странни работи от всеки друг. Каза ни, че страшно много думи идват от латинския, а ние ги ползваме, без да знаем. Например някои от имената на месеците. Знаеш ли, че месец март е наречен така, защото бил посветен на Марс, януари — на Янус, юни — на Юнона…

— Ама че забавно… Само че месеците в училище са си все същите, дори и да им сменим имената…

— А после ни обясни какво означава думата интелигентен! — каза Марта, опитвайки да разчупи стената, издигната от Маргарита.

— Ммм? — престори се на заинтригувана Маргарита.

— Това идва от intus — „вътре“, и legere — „чета“. Тоест интелигентен е онзи, който умее да вижда вътре в нещата, хората и фактите. Той каза, че важното е не да трупаш много опит, а да умееш да извлечеш същината от онова, което си преживял — обясни Марта.

— А…

— И освен това смята, че дори името на футболния отбор „Ювентус“ е латинско и означава „младост“. Момчетата изпаднаха във възторг и някои го попитаха дали „Интер“ и „Милан“ не идват пак от латинския…

— А за утре? — попита Маргарита.

— Трябва да открием произхода на някои думи. Да ти ги продиктувам ли?

— Казвай.

— Пиши: спекула, милитаризъм, либерален, студио, квадрат, натура, скулптор, нормален… и освен това…

— И освен това?

— Трябва да научим наизуст първото склонение: rosa, rosae.

— Първото какво?

— Има го в учебника. Ако искаш, после ще ти обясня.

— И това ли е?

— Да, но не забравяй да си донесеш „Одисея“, защото от утре започваме да я четем. Той разпредели героите и трябва да се подготвим за четене на глас. Казва, че така ще се научим да чуваме гласовете на героите, а оттам и сърцата им. Вярно е, и в театъра става така. На мен учителят ми харесва, защото ни вярва… има страст… Аз ще чета Пенелопа, жената на Одисей. Адски съм развълнувана, сега сядам да се подготвя!

— Ами аз… трябва ли да направя нещо? — попита Маргарита тревожно.

— Не, но той каза, че всички ще минем по реда си и ще оценява начина, по който четем, затова трябва да се подготвяме у дома.

— А… — промърмори Маргарита и започна нервно да намотава кичур коса около пръста си.

— Днес видях в училище едно много готино момче — сподели Марта.

— А… — повтори Маргарита.

— Имаше сини очи, много светли, почти прозрачни. И дълга черна коса, провиснала над челото… Беше убийствен!

Канеше се да цитира хороскопа си, който обещаваше чудесни любовни срещи, но се въздържа, за да не събужда неприятни спомени.

Маргарита си помисли за момчето, което бе срещнала пред тоалетната, но премълча.

— Искаш ли после да излезем? — попита Марта.

— Имам да уча… Ако свърша по-рано, ще ти се обадя — отвърна уклончиво Маргарита, за да не откаже направо.

— Добре.

— Тогава до утре — каза тя, разкривайки какво мисли всъщност.

— До утре — каза и Марта. — Или до по-късно, ако размислиш. А… имаш много поздрави от близначките. Питат кога ще дойдеш пак да танцувате.

— Скоро. Чао.

— Чао.

Маргарита взе учебниците и латинския речник. Искаше да напише на първата страница на тетрадката името и фамилията си, но после се задоволи да напише просто „Мъртви неща“.

 

 

Елеонора чакаше да поговори с Габриела, учителката на Андреа — млада жена с поглед на героиня от фентъзи. Имаше намерение да й обясни какво става в дома им. Габриела я посрещна с доволна усмивка и се разрови из купчинката рисунки на масата. Обстановката беше пъстра и светла, създадена за творчество. Тя извади един картонен лист.

— Андреа прекарва повечето си време в рисуване. Забавлява се да пресъздава героите от приказките, които разказвам, смесва ги и си ги представя в нови ситуации: жабата и магарето, пеперудата и лисицата… Рисунките му се различават от тези на другите деца, той сякаш умее да изобрази онова, което свързва нещата — обясни с гордост Габриела.

Елеонора кимна, но се боеше, че Андреа би могъл да използва тази способност, за да се опита да запълни отсъствието на баща си. Изчакваше удобния момент да каже на учителката за какво е дошла.

— Има обаче нещо, което ми направи впечатление, и исках да ви го кажа. Напоследък не играе с другите деца. Само седи, мълчи и рисува. А днес им дадох задача: да нарисуват звездно небе, за да отговорят на въпроса: „От какво са направени звездите?“ И ето какво нарисува Андреа.

Учителката подаде рисунката на Елеонора.

Елеонора се вгледа в листа. На него имаше концентрични кръгове, които се свиваха по спирали към ослепително бели светещи точки, изпъкващи почти релефно върху фона на небесната синева.

— Нали и вие виждате, че има нещо гениално? — каза учителката, гледайки смаяното лице на майката. — Знаете ли как го направи?

Елеонора поклати глава.

— Всички други деца започнаха със звездите в ярки цветове — жълто, оранжево, зелено, синьо, розово, — както бих направила и аз, за да ги вградят после в синьото небе. Андреа обаче започна от синьото, като от време на време оформяше концентрични кръгове с недокоснат бял център — и белотата на хартията му придаваше различни измерения.

Всъщност рисунката изглеждаше като поле, осеяно с бели светещи точки с различни размери, които напомняха далечни светлинки в края на тунел.

Учителката заговори отново:

— Беше много съсредоточен, плезеше езиче и стискаше устни, когато сините кръгове трябваше да се свият, за да оставят едното идеално бяло око.

Елеонора знаеше, че детето е наследило от баща си навика да плези език в мигове на усилие и съсредоточеност. Правеше така при всяка трудна задача. За Андреа не звездите плуваха в тъмнината, а тъмнината покриваше като надупчено одеяло огромното бяло пространство, изпълнено със светлина.

— Разбирате ли, Елеонора, децата казват много повече с творчеството си, отколкото с думи. От начина, по който играят, можем да разберем отношението им към живота — обясни учителката.

Това бе самата истина: начинът, по който хората вършат едно или друго, разкрива как живеят; начинът, по който се любят, разкрива по-добре от хиляди думи как обичат. Когато престанат, обикновено е, защото вече не се обичат.

От известно време Елеонора не можеше да се люби със съпруга си, беше й досадно да я докосва и се отдръпваше. Душата се укриваше някъде и тялото не успяваше да я последва. Постепенно съпругът й престана да я търси. А когато тя отново се приближи към него, той, който винаги беше нежен и страстен любовник, я отблъсна.

Това се повтори и тя започна да подозира, че зад тази телесна умора се крие друга жена. Тя вече не беше красива, не беше неговата любов.

Няколко нощи предпочете да спи на дивана. И се почувства отвратена, когато той я потърси пак, но без капка нежност и с изкуствена страст, която само усилваше самотата. Не разкъсаха железните си окови, за да стигнат заедно до звездите, а издигнаха още една стена около сърцата си. Тя имаше усещането, че е фалшива, и това я изплаши. Не се чувстваше обичана, а използвана. Той получи своето и не сметна за необходимо да каже поне една дума. А когато по-късно тя се опита да заговори на тази тема, той се отдръпна с раздразнение. Между тях увисна враждебно мълчание, изпълнено с чувство за вина.

Рисунката на Андреа и думите на учителката подтикнаха Елеонора да намери смелост, за да се изправи срещу онова, което избягваше досега от страх, от привързаност, по навик или поради липса на верните думи. Смелостта често идва, когато е твърде късно, защото страхът ни пречи да виждаме по-надалече и ни кара да се опитваме да контролираме онова, което губим, защото това решение е най-бързо, безопасно и безболезнено.

Като видя майка си, Андреа се отдели от децата, с които си говореше. Учителката посочи рисунката му и го попита с широка усмивка:

— От какво са направени звездите?

— От светлина — отговори уверено Андреа, без сам да разбира какво е казал.

— И защо? — попита възторжено учителката.

Елеонора гледаше сина си, а той се взираше в нея, търсейки отговора за нещо, което никой не знае.

— Защо, Андреа? — нежно попита Елеонора.

— Защото Земята е пълна с мрак.

Двете жени замълчаха, после Елеонора загуби смелост да говори за онова, което я мъчеше. Каза на детето да си приготви чантата и Андреа отиде да си вземе албума и кутията с боички.

Елеонора понечи да върне рисунката на учителката.

— Задръжте я, госпожо — каза Габриела. — И ако ви трябва помощ, разчитайте на мен.

Елеонора се усмихна и очите й издаваха желанието да прегърне тази жена и да се разплаче, но нямаше смелост нито за прегръдката, нито за сълзите.

— Благодаря.

Тя хвана Андреа за ръката и двамата излязоха от училището, а учителката ги проследи как се отдалечават, без да поглеждат назад.

Андреа рисуваше, за да не плаче. Това може би го правеше истински художник и със сигурност го правеше уникален, защото там, където се крие болката, израства перлата на живота.

 

 

Следобедната светлина проникваше през завесите, а димният мирис на града се смесваше с аромат на септемврийски цветя, които Елеонора обичаше да засажда в правоъгълни саксии на перваза, както бе научила от майка си, с тънки и прави пръчици, които да поддържат още крехките им стъбла. Маргарита се ровеше из речника, търсейки произхода на думите. Това домашно по латински се оказа по-интересно, отколкото очакваше, и я разсейваше от мрачните мисли.

Спекула: (от лат. specula — наблюдаване) — користна търговска сделка за лична изгода…

Либерален: (от лат. liber син, дете) — свободолюбив, свободомислещ…

Толкова много думи идваха от латинския, но произходът им сякаш разкриваше точно обратни неща: наблюдателят ставаше користен, а синовете бяха свободни. Маргарита се чувстваше откъсната от света като страничен наблюдател, но това не й носеше нито свобода, нито изгода.

Натура: (от лат. natura — природа) — същност, характер, темперамент…

Унесе се във видения за природата, за гори и дъбрави, където сред гъстата зеленина се крият какви ли не заплахи: вълци, великани и вещици, древни руини и жалки колиби… Тя потъна из тия дебри на мисълта. Всеки би изтълкувал това като обичайната неспособност на четиринайсетгодишните да се съсредоточат, но всъщност бе точно обратното. Именно онова, върху което се съсредоточаваше сърцето й, я откъсваше от досадното присъствие на уроците. Разсейването, зареяният в далечината поглед, всъщност е истинското внимание и очите, които сякаш не гледат нищо, в действителност виждат всичко.

Тя започна да търси дума, която да не е в списъка.

Меланхолия: (от гр. melancholia — черна жлъчка) — униние, тъга, печал…

Взе мобилния си телефон и набра един номер.

— Ало?

— Бабо, обажда се Маргарита.

— Какво е станало? — Баба Тереза редовно използваше минало свършено, но в случая то бе съвсем уместно.

— Как си? — попита Маргарита.

— Добре, радост моя. А ти?

— Какво ти казваше дядо, когато ти ставаше тъжно?

— Водеше ме да видя морето.

— Защо?

— Хубостта и парите не остават скрити.

— Какво?

— Хубавите неща не могат да се скрият. Дядо ти казваше, че красотата е единственото нещо, което ни напомня, че си струва да живеем.

— И ставаше ли ти по-добре?

— Да, щом гледах морето и той стоеше до мен… Морето винаги беше там, красиво и мълчаливо; то умее да чака и да повтаря, че всичко ще бъде наред. После дядо ти ми намираше за подарък нещо, изхвърлено от вълните на плажа, сред изсъхналите от слънцето водорасли. Караше ме да затворя очи, слагаше го в ръката ми и аз трябваше по допира да разбера не само какво е, но и какво изпитва той към мен, сякаш чувствата му са скрити в това нещо.

— Например?

— Веднъж ми подари кръгло и гладко камъче. Беше неговата обич — простичка, без изненади, вечна… Друг път сложи в дланта ми парченце цветно стъкло, загладено от морето…

— И какво означаваше то?

— Може би, че острите неща с времето се смекчават, че любовта превръща дори парче от бутилка в скъпоценен камък и че аз правя с него точно това.

— Защо „може би“?

— Защото той не ми обясняваше смисъла. Прегръщаше ме, целуваше ме… Беше нежен…

Мълчание от двете страни. Баба Тереза се бе унесла в спомени, Маргарита в надежди.

— Ах, мъничка моя! Колко живот имаше в тази любов. Огромен живот… Беше като домашен хляб, никога не свършваше. Обичахме се и обичта винаги беше нова, като морето…

— Бабо, и аз искам такава любов…

— Ще я имаш, радост моя. Ще я имаш…

— Сигурна ли си?

— Абсолютно сигурна. Кога ще ми дойдеш на гости? Намерила съм чудесна сладка извара за гофрети.

— Скоро.

— Чао, пиленце, радост моя.

Баба Тереза не се боеше да говори открито, дори и по телефона. Тя притежаваше неподправената искреност на всички древни и силни неща — морето, скалите, слънцето и поговорките.

Маргарита пак се наведе над латинската граматика и зачете на глас:

— Rosa, rosae, rosae…

Представяше си, че държи бодливо стъбло на роза. Не можеше да види листенцата, подредени според деликатния и непоклатим закон на божествената пропорция, присъщ на всичко красиво в природата. Усещаше само бодлите, докато продължаваше да повтаря:

— Rosae, rosarum, rosis…

Само бодлите.

 

 

Телефонът иззвъня.

Елеонора се надяваше да е той. Беше опитала да му се обади, но или не отговаряше, или нямаше връзка. Къде беше? И с кого? Ами ако се чувстваше зле и нямаше смелостта да й каже? От работата не смееше да му звъни. Притесняваше се от секретарката и стажанта. Той не отговаряше. Включваше се само телефонният секретар.

— Ало.

— Добър вечер, обажда се Марина, майката на Марта, съученичката на Маргарита.

— Добър вечер, аз съм Елеонора, майката на Маргарита.

— Марта ми каза, че днес Маргарита не е ходила на училище. Онзи ден беше у нас и се тревожа да не сме я засегнали с нещо…

— Не, просто не се чувстваше добре. Благодаря ви.

— Би било хубаво да се запознаем. Маргарита е прекрасно момиче! Всички я харесахме от пръв поглед. Особено танцуващите близначки…

— Моля?

— О, извинявай. Нали може да си говорим на „ти“? Близначките са двете ми малки дъщери. По цял ден танцуват може би защото са израснали в контакт с моята работа. Аз правя театрални костюми. Та казвах, че моите близначки, Паола и Елизабета… Елизабета се роди първа, значи е по-голямата… с две думи, въвлякоха дъщеря ти в техните хореографии.

— Разбирам — каза Елеонора, неволно заразена от този хаотичен ентусиазъм.

— Добре. Така че се надявам да се срещнем в най-скоро време. И… исках да те питам още нещо. Мислиш ли, че на Маргарита би й харесало да ходи на театрални курсове заедно с Марта? Дъщеря ти има чудесни очи, с такива очи е идеална за рецитали.

— Ами не знам… Сега са в началото на годината. Трябва да учи и не искам много да се разсейва…

— Права си, но все пак помисли. Ще се забавляват заедно.

— Добре, благодаря, че ми се обади.

— Извинявай, Елеонора. Последно. Тя не хапна почти нищо. Може би не харесва спагети, или вече не се е чувствала добре…

— Не мисля.

— Марта ми каза, че Маргарита повърнала в час. Затова си помислих, че може да има връзка. Но нали знаеш, притесненията на майките…

— Как? Повърнала? Но… тя не ми е казала нищо! — възкликна Елеонора и в гласа й прозвуча ужасът на една майка, която вижда как дъщеря й бяга точно когато най-много се нуждае от помощ.

— Може би не е искала да се тревожиш.

— Е… може би — отговори неуверено Елеонора. — Както и да е, благодаря ти за всичко. И за обаждането.

— Довиждане, Елеонора, и много поздрави на красивата ти дъщеря, сигурно и ти си много красива.

Елеонора помълча около секунда, което за телефона е цял век, после отвърна:

— Благодаря.

След като затвори, Елеонора тръгна към стаята на Маргарита. Завари я да лежи на леглото с книга върху корема и да се взира в тавана, сякаш гледаше звездно небе.

— Свърши ли с домашните?

— Да.

— Как си?

— Добре.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Не.

— Да не ти е призляло в училище?

— Не.

— Днес хапна ли каквото ти бях приготвила?

— Да.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

Елеонора се оттегли като човек, който е сбъркал вратата. Отиде в кухнята, отвори торбата с боклука и видя най-отгоре обяда, който беше оставила на дъщеря си. Недокоснат.

 

 

Седнал пред монитора, учителят довършваше автобиографията си. Търсеше някаква допълнителна работа — преводи, сътрудничество с някое издателство… Гледаше изреченията, подредени под името му, изписано с получер шрифт, и снимката — усмихнато, гладко избръснато лице. Дата на раждане, образование, специалност, домашен адрес, семейно положение, досегашен професионален опит, езици, връзки с културни организации, награди за поезия и публикации… Под снимката с широко отворени очи и усмивка, на която би завидяло самото бъдеще, се разкриваше рентгеново изображение на живота му върху две кратки странички.

Но за да бъде пълна, автобиографията му би изисквала поне по една страница за всяка година от живота, а за някои години дори по страница и половина, като например годината на зрелостните изпити или годината на инцидента… Вместо текущ и постоянен адрес би искал да изброи пейзажите, които е видял и докоснал, придружени от свързаните с тях спомени: градове, хълмове, планини, езера, реки, морета. Това бяха неговите адреси. Ако можеше, би посочил за свой баща Данте, а за майка — Емили Дикинсън. Реалния живот би заменил с всички пътища, по които бе стъпвал, дори и безименните, но останали в паметта му. Беше съставил списък на постиженията си, или по-скоро на чуждите преценки за неговите постижения, но къде можеше да вмъкне какво мисли за света, за хората, за щастието и любовта? Къде беше графата за приятели? За мечти? За болки? И най-вече къде можеше да разкаже за времето, прекарано със Стела? Това „необвързан“ в графата „семейно положение“ беше чиста лъжа. Трябваха му цели страници, за да разкаже за нея, за очите и устните й, за вечерната й рокля в аквамаринов цвят, за аромата и косата й. Трябваха му празни страници, за да разкаже, че не умее да я обича и се страхува да се ожени за нея. Сякаш всички тия неща нямаха значение в преценката за човека.

Това на екрана беше неговата цена, а не стойността му. Номерът на обувките, а не пребродените с тях земи.

Изтри всичко, включително името и фамилията си. Остави само снимката и изписа отдолу думите на един поет, чието име дори не си спомняше.

Всяко дърво е само дърво,

всяко цвете е само цвете.

Когато щракна, за да запази текста, студената светлина на монитора освети очите му, изпълнени с гняв. Той стана и излезе да търси спасение другаде.

 

 

Учителят яхна колелото и отвори списъка с аудиокниги в айпода си. Използваше велосипедните обиколки, за да слуша класици, които вече бе чел. Слушането на любими слова му помагаше да вижда нещата по-добре, да има повече въпроси към хората. Когато зърваше лицето на усмихната млада жена, слушайки в същото време как Кити била влюбена в Левин, това лице ставаше по-разбираемо. Ахав и неговата свирепа гонитба на белия кит превръщаха прибирането на някой уморен минувач от работа в метафизично усилие. Стиховете на Данте преобразяваха града в задгробно царство, където спасените души се смесваха с прокълнатите. Думите на великите автори усъвършенстваха сетивата му и изграждаха допълнителен смисъл, извисяваха обикновеното, откъсвайки го от рутината, превръщаха в поезия всекидневната проза.

Градът беше пълен с истории — истинската биография на нещата и хората. Къде бе изчезнал огънят, около който мъжете и жените са си разменяли спомени, за да се спасяват от скука и анонимност? Къде бяха приказките, които са помагали на децата да не се боят от смъртта, болката, кръвта и задгробния живот? Сега телевизорът разказваше приказки, ала те траеха не по-дълго от времето, отделено да бъдат разказани.

Мъчеше го необяснима носталгия по живота на хората, с които се разминаваше. Кой знае какво можеше да му разкаже тази жена без грим и с разчорлена коса, това момче със зареян в далечината поглед или това дете, в чиито очи имаше място само за майка му…

Литературата го подтикваше да подслушва сам себе си, като че вътре в него имаше врата, зад която някой нашепваше важни тайни. Същата тази врата искаше да разкрие на своите ученици. Да ги изтръгне от безпътицата на повърхностните мисли, от властта на мимолетните емоционални реакции, за да изгради едно място, една стая, където шепотът на собственото „аз“ ставаше осезаем, като шума на морето в раковина. Но само красотата знае как да намери пътя, за да те поведе за ръка към онова място, където говориш на себе си и чуваш себе си. Литературата те кара да бъдеш на „ти“ със своите мисли и да разбереш дали са наистина твои.

И очите на Стела го подтикваха към същото пътешествие. Тя имаше право: колко се бе променил, откакто я срещна! Научи се да съчетава цветовете на дрехите и да се грижи повече за здравето си. И преди всичко най-сетне се примири със собствените си колебания — тя не само ги търпеше, но и ги насърчаваше. Сега обаче точно тези колебания я отдалечаваха от него и Стела изглеждаше променена. В очите й се бе появило нещо непознато за него. Толкова добре им беше заедно, закъде да бързат? Защо трябваше да променят всичко точно сега, когато и бездруго вече си имаше куп проблеми? Когато получеше постоянно назначение — тогава да, тогава би променил всичко, би могъл да я обича истински в един нов дом. А ако тя междувременно го напуснеше? Той завъртя по-силно педалите и зави в улица с еднопосочно движение. Помисли си за есемеса на Стела и това му даде още повече сила и решителност. Този път щеше да се справи. Педалите го доведоха пред нейната къща. Без да слиза от колелото, той натисна звънеца на домофона.

— Да? — раздаде се писклив глас.

— Как, светиньо, с името си да ти кажа кой съм? — отвърна той със стих, познат и за двамата.

Вместо отговор отсреща прозвуча въздишка, увиснала между гняв и желание.

— Моля те за прошка — каза учителят.

Отново тишина, после долетяха думи, които подхващаха нишката на прекъснатата игра:

— Кажи: защо и как дошъл си тука? Висока е градинската стена…

Учителят се усмихна и отговори:

— Не спират зидовете любовта. Когато нещо е възможно, тя не се поколебава да го стори…

Тишина. Нещо се пречупи в играта и гласът стана студен:

— Докажи го, думите не са достатъчни. Дори най-красивите. Не поезията прави любовта, учителю, а точно обратното!

Учителят замълча и отново осъзна пропастта между мислите му и реалността.

Натисна педалите с надеждата да избяга от болката. Но колкото и да бягаше, тя го следваше като сянка.

— Там ли си? — попита безизразният глас на домофона. Не беше там. Бягаше. Караше напосоки, лудо влюбен в Стела, но неспособен да я обича.

 

 

Джулио се завърна сред анонимните стени на къщата, където спеше. Нямаше семейство да го чака, а група момчета като него и хора, работещи в дома: социални работници, няколко доброволци, психолог и дежурен лекар. Прибираше се там само защото имаше една лекарка, която умееше да го изслушва и да облекчава болката му, макар че той се срамуваше да си го признае. Тя имаше черна коса и необикновени очи — ту зелени, ту сини в зависимост от осветлението. Не се ограничаваше само с работата си като останалите, но вършеше и нещо повече.

По това време на денонощието в дома бе оживено — някои си приготвяха вечеря, други играеха на карти, трети на плейстейшън. Излишно бе да се надява, че ще го оставят на мира, но поне я нямаше лелката, която с часове наред му разправяше за грижите си, сякаш той си нямаше предостатъчно свои.

— Хей, поете, къде се загуби? — попита едно пъпчиво момче с карти в ръка. Наричаха го така, откакто намериха бележника със стиховете.

Джулио не го удостои с поглед. Когато влизаше тук, той се превръщаше в непристъпна крепост и не разговаряше с никого. Само с лекарката, когато беше на смяна.

Насреща му се зададе един доброволец на име Филипо, но всички му викаха Франки заради диджея, когото харесвал, когато бил на тяхната възраст.

— Здрасти, Джулио, как си?

Вместо отговор Джулио попита:

— Докторката?

— Днес трябваше да си тръгне по-рано.

Джулио не реагира.

— Цигара? — предложи доброволецът, опитвайки се да завърже разговор.

Той кимна. Ръцете на Филипо изглеждаха искрени. Подаде му цигара и предложи да излязат на балкона. Джулио го последва и още щом Филипо му поднесе огънче, той му обърна гръб и се загледа към улицата.

Доброволецът пушеше и от време на време извръщаше глава, търсейки поне визуален контакт. Джулио не го удостояваше с внимание и оставяше дима да изпълни дробовете му, за да прогони разочарованието от отсъствието на лекарката. А и очите на онова момиче не му даваха покой.

— Ако бях духът от лампата, какво би поискал, Джулио?

— Да млъкнеш.

Замълчаха отново, но Филипо не се отдръпна.

— Защо лекарката си тръгна по-рано? — попита Джулио.

— Каза, че има работа.

— Каква работа?

— Не знам. Годеникът й дойде да я вземе. Мисля, че се подготвят за сватба…

Джулио замълча и ледът в сърцето му стана още по-твърд. Той стисна зъби, после захвърли недопушената цигара, която изчезна в пустотата сред взрив от искри. Той също изчезна.

Филипо остана да гледа мълчаливо как градът на хората се разтваря в сумрака.

 

 

На вечеря Маргарита не каза нищо и не докосна храната.

— Болна ли си?

— Не.

— Защо не ядеш?

— Не съм гладна.

— И на обяд не си яла нищо.

— Не е вярно.

— Всичко е в торбата с боклука.

— Не мога.

— Защо?

— Повръща ми се. Не зависи от мен.

— Искаш ли нещо друго?

— Защо си отиде?

— Не знам. Не ми отговаря.

Маргарита стана от масата. Направи две крачки, но веднага й се зави свят и рухна на пода. Не беше яла повече от двайсет и четири часа. Елеонора се хвърли към дъщеря си, която беше в съзнание, но гледаше объркано и изплашено.

— Детенцето ми — прошепна тя, притискайки главата й към гърдите си.

 

 

Тъмнината поглъщаше всички сенки, които светлината усърдно бе очертавала през деня, и обгръщаше минувачите с неволно чувство на страх. Един прозорец на училището се отвори и неясен силует се промъкна през него като гущер, търсещ убежище между камъните.

Училището, тъй оживено през деня, сега приличаше на гробище, където лежаха погребани напразните усилия на учители и ученици. Всичко бе тихо и неподвижно. В коридора цареше мътен мрак, нарушаван тук-там от тънки ивици светлина, прорязани от уличните лампи. Приличаше на писта за кацане. От пода лъхаше мирис на амоняк.

Той влезе в класната стая и седна зад катедрата. Гледайки черната дъска, се запита как е могъл да прахоса толкова много време в тази стая, която на тъмно разкриваше още по-безмилостно колко е жалка. По стените се мержелееха профили на оръфани географски карти с очертанията на Океания и Америка, старата черна дъска беше по-тъмна от мрака в стаята, способна да погълне и осуети всяко човешко усилие. На неговата възраст някои хора бяха пътували към тези новооткрити континенти, рискувайки живота си, а той седеше да гние между четири порутени стени.

Над всичко се стелеше прах, занемареност, нечистотия — скрити от тъмнината, но доловими на допир. Тънък слой тебеширен прах покриваше чинове и столове, подобни на развалини след земетресение. Това е училището.

Този слой тебеширен прах трябваше да бъде измит. Нуждаеше се от почистване, но най-вече от истина.

Без шум и съвсем бавно, сякаш извършваше някакъв ритуал, Джулио тръгна към тоалетната на втория етаж, запуши мивките и пусна крановете. После направи същото на първия етаж и на партера. Постоя да погледа водата, която шуртеше буйно от крановете и скоро щеше да залее тоалетните и коридорите, да бликне надолу по стълбището като пречистващ водопад. Време беше да си даде ваканция. Сред нощната тишина се чуваше само плисъкът на вода като тих звън на строшено стъкло.

Измъкна се през прозореца, откъдето бе влязъл. Прозорецът беше скрит зад старите рафтове на библиотеката и не го използваше никой, освен Джулио, който редовно идваше да си открадне някоя книга за четене, когато се укриваше горе на покрива. Сега грабна в движение от историческия раздел една книга за завоеватели и пирати. Беше си събрал доста прилична библиотека. След като се измъкна, грижливо затвори капаците на прозореца, за да създаде впечатлението, че никога не са преставали да възпират достъпа на външния свят, както се полага на всеки почтен училищен прозорец. Той беше ангелът пътешественик между два свята, свързваше ги и ги спасяваше.

На улицата нямаше жива душа. Никой не видя доволната му усмивка.

 

 

Наблизо мина черният велосипед на учителя, който все още бродеше без цел и посока, сякаш никой не го управляваше. Не се познаха, защото нощта ги криеше един от друг. Съвсем лека светлина би стигнала, за да зърнат по лицата си една и съща слабост и ярост. И може би тогава щяха да си подадат ръка, за да разбият черупката на самотата. Но светлината винаги чезне, когато е необходима.

 

 

Елеонора машинално преглеждаше номерата в мобилния си телефон, търсейки някого, пред когото да изплаче болката си и да помоли за помощ. Илария… не. Твърде често бе хвалила пред нея съпруга си и сега не вървеше да се оплаква. Ана щеше да говори за дрехи, вместо да я изслуша. Може би Енрика, но отдавна не се бяха чували и изглеждаше грозно да я потърси точно сега, когато имаше проблеми. А и не искаше познатите й да разберат в какво положение е изпаднала. Това би означавало да загуби уединението, от което се нуждаеше. Нима бе възможно в този проклет списък от имена да няма нито един човек, способен да я изслуша? Докъде бе стигнала… Работа, семейство и няколко повърхностни приятелства за разтуха в свободното време. Видя семейния си живот и той й заприлича на вечеря от полуфабрикати: малък, затворен, ограничен в рамките на безопасното.

Зърна едно име без фамилия. Марина. Коя беше? После си припомни топлия глас на майката на съученичката на Маргарита. Не го помнеше как точно звучеше, но си бяха разменили телефонните номера. В този късен час сигурно щеше да я помисли за луда. Но тя беше прекалено самотна и искаше да я приемат такава, каквато е.

Позвъни.

— Елеонора?

— Извинявай, че се обаждам по това време. Имам нужда от помощ.

— Какво мога да направя?

— Не знам — каза Елеонора и в очите й бликнаха сълзи.