Алесандро д'Авения
Перла в мидата (5)

4

Градът бе изпълнен с обичайния шум на късния следобед, когато мъже и жени напускат работните си места, задръстват улиците и разливат наоколо всекидневната си умора, крачейки в търсене на обич, витрини или телевизионни предавания. Тогава децата, които вече са приключили с уроците, тичат по тротоарите в обратна посока, бягат от затвора на домашното пристанище, вдигат платна и се хвърлят в прегръдката на неизвестното, за да избягат от скуката, с надеждата вън да има нещо наистина ново. Момичетата са с леки роклички, сякаш денят едва започва. Те обичат хората не само да ги гледат, но и да ги забелязват.

Момичето пушеше лениво на прозореца. Беше само по тениска. Зад нея Джулио лежеше мълчаливо на разхвърляния диван и отговаряше на съобщение по телефона. Беше се завъртял настрани, за да прикрие самотата, вечната спътница на екстаза. Всеки път имаше чувството, че докосва небето, но после неминуемо рухваше от шеметните висини и душата му се разбиваше на ситни стъклени късчета. Любовта не предлагаше обещаната утеха. Никоя прегръдка, целувка, ласка или милувка не бе в състояние да изцели раната. Лепенки. Една над друга, цяла планина върху рана, която никога не е била почистена и дезинфекцирана.

Рафтовете по стените бяха пълни с романи, дивидита и компактдискове. Хората четат любовни романи, гледат романтични комедии, слушат сантиментални песни. И мислят, че любовта запълва бездната на собствената им самота. Но никой не може да запълни нещо без дъно. Душата му беше като кладенец и той непрестанно хвърляше камъни в нея, но те изчезваха безследно, а му липсваше смелост да се наведе и да надникне надолу. Не искаше да пие отровната вода на кладенеца; искаше само да го запълни веднъж завинаги.

В детството често сънуваше, че е рицар с непробиваема броня, изкована специално за него, и пътува из едно кралство, заплашено от Великия дракон. Търсеше го в гори, планини, пещери. Без резултат. Стигаше чак до най-далечните брегове на кралството и накрая го откриваше край морето. Заедно с малкото драконче. Дълго се гледаха, после Великия дракон, който в действителност беше майка, го нападаше и притискаше с коравата си люспеста кожа, разбивайки на хиляди парчета бронята, а може би и тялото му. Но той не усещаше болка. И изведнъж вместо рицар и броня на плажа оставаше само едно дете, което си играеше с пясъка и се смееше. После се събуждаше, когато вълните намокряха краката му, и откриваше, че лежи отвит. Изтръпнал от студ.

Джулио искаше да си играе като малко дете. Но нямаше майка, готова да гледа игрите му. Въпреки всичко опитваше да си играе, но играта бе пълна с тъга и гняв. Играеше си с това момиче, с училището, с риска, с живота и дори със смъртта.

Той посегна към ризата си.

— Къде отиваш? — попита момичето.

— Не е твоя работа.

— Защо не останеш да хапнем нещо, да изгледаме някой филм и да си поговорим — предложи тя и го погали по косата.

— За какво? — попита той, докато нахлузваше дрехите си.

— За нас — отвърна тя. И лицето й грейна.

— Чукането не е повод за разговор — каза той. Изгледа я хладно, целуна я по бузата и излезе.

 

 

Джулио тръгна пеш през парка, където някакъв мъж се мъчеше да озапти кучето си, а едно детенце топуркаше след топка почти колкото него, докато мързеливата бавачка само му подвикваше, без да помръдне. Наближи една пейка, на която две хлапета си разменяха нежности, задигна чантата на момичето и се отдалечи безшумно като котарак с присвити очи. Метна чантата в близкия храсталак, след като прибра едно шалче, още с етикета. Някакво дете с топка в ръката го гледаше, явно си търсеше другар за игра, и Джулио му се усмихна. Окуражено, детето му подхвърли топката и той я отби с глава.

— Страхотен си! — викна хлапето.

— Не съм — каза той и се отдалечи, оставяйки го да гледа разочаровано.

После видя насреща да се задава момиче с куче. Това беше неговият специалитет. Погледна момичето право в очите.

— Може ли да направя комплимент на кучето ти? — попита той и се наведе да го погали.

— Разбира се! — отвърна зарадвана тя.

— Имаш много красива стопанка!

Момичето се изчерви. Тогава Джулио се приближи и започна да задава въпроси, да я гледа в очите и да пристъпва все по-близо. Движеше ръце като фокусник.

— Как се казваш?

— Сара.

— Сара… Хубаво име.

— Благодаря.

— Да си разменим телефонните номера?

— Разбира се!

В такива моменти Джулио осъществяваше своите малки шедьоври. Застанал плътно до нея, уж да види дали записва правилно номера, той приближи устни до ухото й, за да я разсее и неусетно плъзна ръка в чантата й.

— Хайде, чао.

— Чао — отговори объркана тя.

— А кучето как се казва?

— Аргос.

— Като кучето на Одисей ли?

— Ами не знам… Баща ми го избра.

— Чао, Аргос. Чао, Сара.

Обърна й гръб и я остави да стои, унесена в мисли. Зад завоя разтвори шепа и видя на дланта си чисто ново червило. Пъхна го в раницата си и продължи. Беше непобедим. Нищо не можеше да му се опре.

От нямане какво да прави влезе в църквата до парка. Харесваше тишината на църквите и гробищата. Седна на една пейка в дъното и остави раницата на пода, за да коленичи. Прохлада и полумрак. Отпред няколко стари жени мънкаха нещо неясно, а стенописите приличаха на комикси в оскъдната светлина. Вгледа се във фреската на купола — един разпнат мъж и една разплакана майка, която докосваше нозете му с устни, а до нея един младеж се мъчеше да я подкрепи. Цяла минута не откъсна поглед от тази сцена. Помисли си, че дори няма майка да заплаче за него. Къде беше майка му? Къде живееше? Какво гледаше в този момент? Мислеше ли за него понякога? Никога нямаше да узнае. Такъв беше договорът. Знаеше само, че е забременяла в гимназията. От кого? Беше останал без баща още преди да се роди. Но нямаше да позволи животът да го разпъне на кръст. Щеше да си отмъсти.

Излезе от църквата и влезе в близкото заведение — едно от онези барчета с happy hour по осем евро. Седна и изпрати телефонно съобщение. Сервитьорката се приближи — беше забравила да си обезкосми ръцете, но пък бе посветила цялото си внимание на виолетовия лак за нокти. Джулио си поръча най-силната и горчива бира, после започна да пие на малки глътки, увлечен в любимото си занимание — да наблюдава хората, да следи жестовете им.

Някакъв мъж се мъчеше да омае с приказки една лъскава блондинка, но начинът, по който повдигаше вежди и закриваше устата си с длан, издаваше, че я лъже. Тя бе подвила устни в иронична усмивка и не криеше, че разбира това, но приемаше играта и се поддаваше на изкусителните му думи.

Две момичета си приказваха и привидното любопитство на едното от тях всъщност бе израз на дълбока завист, както разкриваха здраво стегнатите пръсти около чашата въпреки престорения интерес в широко разтворените очи. Другата пък жестикулираше прекалено и по всичко личеше, че описва подробно някакво сантиментално приключение.

Джулио откриваше лъжата навсякъде. Жестовете на мъжете и жените неизменно разбулваха техните намерения. Още от малък се бе научил да не вярва на никого. Постепенно придоби умението да разпознава по лицето или по движенията на ръцете дали някой иска да го измами, подлъже или удари.

Помнеше ноздрите на онзи звяр: леко се разширяваха, преди да избухне, а по ръцете му пробягваха тръпки и пръстите почваха да потропват по масата. Веднага след това ставаше и започваше да пердаши първо жена си, после него. Вече имаха три деца, но бяха взели още едно заради държавните помощи за осиновители. Той пиеше. Тя беше добра, но един ден избяга с родните си деца и повече не се върна. След това Джулио мина през други семейства, някъде оставаше по-дълго, другаде по-кратко, но никой не искаше толкова голямо дете. Никой не искаше такъв като него. Такъв, който мълчи и те гледа с ледените очи на демон. Който изчезва, без да каже и дума. Така попадна в дом за сираци и всекидневното скитане се превърна в единствения му начин да стои по-настрани от тази бърлога. Но поне имаше къде да подслони глава.

Влизането на една млада жена прогони тия мрачни мисли. Приличаше на фламинго — слаба, стройна, с дълги крака, стегнати в леки сандали, чанта на рамото, черна коса, черни очи, червени устни, бадемова кожа. Двете момичета се завъртяха да я огледат, мъжът с блондинката също я стрелна с поглед, който смъкваше дрехите й като обвивка на бонбон. Джулио долови реакциите им: мъжът я желаеше, двете момичета й завиждаха. Очи, които поглъщат; очи, които убиват.

Престори се, че не я е видял, и когато тя седна до него, облъхвайки го с опияняващия аромат на своя парфюм, той отметна косата от очите си.

— Чаках те — каза Джулио и посочи червилото, сложено върху грижливо сгънатото шалче.

Радостна да го види след толкова дълга раздяла, тя се усмихна и прилепи устни към неговите.

 

 

Небето надвисваше над сградите като уморен, прегърбен старец. В далечината облаците набираха сили за нощна буря, а мирисът на дъжд сякаш предвещаваше някакъв древен ритуал. В полумрачната стая дори лампата, осветяваща страниците на книгата, пробуждаше прастари спомени за нощи с огньове, звезди и предания.

Учителят четеше стихове, като че търсеше в тях рецепта за любовта:

Не обяснявай своята обич на себе си или на мен;

подчини се и толкоз. Затвори

очите, не питай, потъни

в любовта си…

По-добре да не се обичаме,

надничайки в самодоволни огледала

и прахосвайки

това велико единство в суетни игри;

по-добре да не се обичаме

с криле във въздуха като пеперудите или като облаците

безплътни. Търси в себе си

най-дълбоката тежест, която тегли

към великия център, където те чакам.

Абсолютна любов — да се обичаме с тежест.

Той остави книгата. Проклети метафори! Човек трябваше да смъкне маската на любовта и да я погледне в лицето. Не искаше някой да му „влиза в сърцето“, защото не знаеше къде е то и дали изобщо го има това светло и чисто местенце. Не искаше вече сърцето му да „трепти“, да „изгаря“, да „рухва“, да „прелива“, да се „разширява“, да се „свива“, като че тласъците му имат нещо общо с илюзиите за законите на щастието, като че „пълното“ сърце е щастливо, а „празното“ — нещастно.

От векове използваме все същите метафори — от Библията до Уолт Дисни всички говорят за сърце и никой няма смелостта да погледне в лицето простия механизъм за самосъхранение и естествен подбор.

Само Психея бе дръзнала да погледне Амур. Но ослепяла. Може би затова Душата се нуждаеше от метафори, защото бе сляпа пред Любовта. Но и това беше приказка… Сега той искаше да стигне отвъд Психея и да погледне Амур в лицето, за да разбере тайната му. Къде е, каква е, коя е? Всички я искат, крещят и се отчайват, ако не я притежават. Защо, чудеше се учителят и бе принуден да търси сред нещата и хората, да пита, да се върти без сън в леглото. „Моля ви, истината за любовта“, гласеше едно заглавие, но книгата не съдържаше отговора, както всички творби на поетите, които обгръщат с думи най-важната тайна и никога не я достигат. Думите им обещават, но всъщност крият. Повдигат воала, опияняват ни с чувство, че държим в ръцете си тайната, ала изведнъж разкриват нова, още по-недостъпна.

Трябваше да се обновят думите, описващи любовта, за да бъде освободено човечеството от робството на метафорите. Дори и той всеки ден си създаваше броня, за да се защити от живота, вместо да го приеме такъв, какъвто е, защото не можеше да понесе неговия мирис и простия факт, че животът се лекува само с живот.

В тишината на вечерта учителят си припомни една някогашна екскурзия, когато баща му беше млад и обичаше да го води на село, където бе израснал. Край старата къща, обкръжена от орехи, череши, праскови и ябълки, досущ като онези, които старият Лаерт показва на малкия Одисей, течеше поток, чието бълбукане изпълваше нощната тишина.

Един ден баща му го поведе нагоре по течението да търсят извора. Трябваше да се промъкват през гъсти и преплетени трънливи шубраци, да крачат по загладени от водата камъни, обрасли с чисти и хлъзгави водорасли. Из течението плуваха прозрачни попови лъжички и миниатюрни белезникави рачета. Изкачваха се нагоре по планината и шумът постепенно отслабваше. Помнеше как се почувства обгърнат от някаква първична сила, която му нашепваше тайната на вечно подвижните струи. После стигнаха до началото, където пръстта и скалите бяха напоени с абсолютна тишина, нарушавана само от тихия звук на капки — като бликането на селска чешмичка в безмълвието на летен ден. Капките, които потъваха сред тревата, бяха началото на онова, което течеше в долината. Тишината на извора му се стори разочароваща в сравнение с веселия шум на потока. Такъв бе и животът — раждаше се в тишина, в убежище, течеше напред, неусетно нарастваше и започваше да пее, когато срещнеше препятствие.

А сега, когато любовта искаше да запее в живота му, той се съпротивляваше. Къде ли бе нейният извор? Може би точно това бе търсил Рембо, извора на любовта. На двайсет и една година той разбрал, че поезията не спасява живота и че любовта трябва да бъде преоткрита. Учителят помнеше наизуст тия негови думи от „Един сезон в ада“.

Търсих да измисля нови цветя, нови звезди, нови тела, нови езици. Накрая ще помоля за прошка, задето се хранех с лъжи… и ще ми бъде разрешено да притежавам истината духом и телом…

Артюр! Тръгнал да търгува из далечни морета в търсене на грубата и недостижима реалност, която го настигнала неумолимо под формата на тумор в коляното, слагайки край на пътя му. Няма решение — или живееш в лъжовната илюзия на метафорите, или умираш от тумор в реалността.

Никакво връщане назад. Това искаше тя, да затворят всички изходи, дори аварийния. А ако къщата пламнеше? Или ако просто ги обземеха досада и скука? Той не смееше да избере, без да разбира, че това означава отказ.

Телефонът му забръмча. Стела бе чула мислите му, както се случва понякога с влюбените, чиито желания и страхове постепенно се сливат.

„Не искам да съсипя всичко; напротив, искам да бъде още по-голямо, красиво и пълно. Вярвай ми, учителю, остави всичко на мен, но излез извън своите граници. Нямаш представа колко е хубаво да обичаш отвъд собствените си страхове. Аз познавам твоите и искам да ги направя свои. Обичам те.“

Думите от есемеса на Стела се превърнаха в припев, който го придружи в дрямката. Сънува далечни земи, тумори и прокълнати поети. Междувременно от мрачното небе се лееше неспокойната нежност на дъжда, задържан прекалено дълго от облаците. Някой би се оплакал от този дъжд, но друг — например някой зажаднял за влага храст би го посрещнал с радост. Всички искат благодат, но не всички могат да я приемат в един и същ момент и по еднакъв начин. Всички искат да чуят „Обичам те“, но не всички имат смелостта да приемат, че някой друг ще им каже; „Искам да бъдеш ето такъв.“

 

 

В същия този час, който дава плът на невидимите неща, сънища, звезди, духове и влюбени, Андреа се пъхна под завивката на сестра си и се сгуши до нея. Топлото й тяло го успокои и след няколко минути мълчание той каза:

— Страх ме е от тъмното.

— Няма никакво тъмно, Андреа.

— Има го.

— Тъмното е, когато няма светлина.

— В тъмното има чудовища. На светло не се виждат.

— Ти виждал ли си ги?

— Да.

— И какви бяха?

— Грозни.

— Защо, какво правеха?

— Плашеха ме.

— Как?

— С тъмното — както правят чудовищата. Плашат те, защото се крият, но ги има.

— Къде се крият?

— В ъглите, в дупките, и пропълзяват по тъмно. През деня вървят след теб, нямат смелост да ти излязат насреща, защото светлината ги издухва обратно назад. Но имитират всичко, което правиш.

— Защо?

— Завиждат.

— А причиняват ли болка?

— Да.

— Как?

— С тъмното.

— Аха…

— Но и те имат страх.

— Какъв?

— Винаги са сами и те нападат, когато също останеш сам.

— А ако сме двамата?

— Не нападат.

— Защо?

— Защото в двама ни има светлина.

— Но нали е съвсем тъмно!

— Не, има светлина, която виждат само чудовищата.

— Каква светлина?

— Светлината, която пламва, когато двама души са близо и се прегръщат, също като в лампата.

— Какво общо има лампата?

— Вътре в нея има две ръце и светлината минава между тях.

— А ние защо не я виждаме?

— Защото е тайна светлина, вижда се само в рисунките. Когато двама се обичат, никое чудовище не може да ги докосне.

— Много чудовища ли има в нашата къща?

— Вече да, защото по-рано светлината на татко и мама ги държеше надалече.

— А сега?

— Лампата изгоря. Сега излизат от всички ъгли и дупки. И са гладни.

— Ядат ли?

— Да, съня.

— Съня ли?

— Да, държат те буден и изсмукват всичкия ти сън.

— И какво правят с него?

— Растат, стават все по-големи.

— А после?

— После вече не се побират в ъглите и дупките и тогава скитат навсякъде.

— Ммм…

— Трябва да ги уморим от глад…

— Как?

Андреа целуна сестра си. Вкопчи се в нея като в спасителен пояс и след броени секунди потъна в сън. Маргарита не можеше да заспи, но поне тази нощ чудовищата щяха да оставят на мира детето и да поглъщат само нейния сън. Имаш ли кой да бди с обич над теб, можеш да спиш спокойно.

Но понякога обичта изгаря. Защото малко по малко нишката изтънява от същата тази топлина, която я кара да свети.