Ерик Лустбадер
Кървав сняг (7)

6.

— Какво става с теб? — попита Джак.

— Каква е историята със смахнатата кучка?

— Моля те, спри да я наричаш така.

— Ще спра да я наричам смахната кучка, когато спре да се държи като такава — настоя Али. — А това никога няма да стане.

Веднага щом самолетът излетя и набра височина, Джак заведе Али в задната част на кабината.

— Джак, какво прави тя тук? Искам да кажа, коя, за бога е тя?

Джак хвърли поглед над главата й, за да провери дали Аника все още е на мястото си.

— Двамата с нея се забъркахме в неприятности. Затова тя е тук. Не може да се върне към стария си живот в Москва.

— Искаш да кажеш, че след като е прецакала своя живот, сега ще прецака и твоя.

— Не е толкова просто, Али.

— Добре, тогава ми го обясни.

— Колкото по-малко знаеш за това, толкова по-добре. Повярвай ми.

— Сега вече говориш като баща ми.

— Това беше удар под кръста — оплака се Джак и двамата се засмяха едновременно. — И все пак — продължи той, като бързо възвърна отрезвяващия си тон — двама мъже, двама престъпници, бяха убити тази нощ.

— Значи това е проблемът? Полицията.

— Това е Русия, Али. На полицията не може да се има доверие. Тя е под влиянието или на руската мафия, или на елементи от правителството, а корупцията е навсякъде. — Той я погледна. — Във всеки случай един от престъпниците има връзки толкова нависоко, че шефовете на Аника й обърнаха гръб. Може дори да изпратят хора подире й.

— За да я върнат обратно ли?

— За да я убият.

— Шегуваш се, нали? Кажи ми, че това е шега — не ме интересува колко извратена шега, — сигурно го заслужавам, но просто ми кажи…

— Не е шега, Али — въздъхна тежко той. — Сега знаеш защо не исках да идваш с мен.

Известно време тя остана безмълвна. Самолетът пропадна във въздушна яма и внезапно се спусна надолу, принуждавайки ги за момент да се хванат за нещо. Джак се протегна към багажното отделение над главата му, а Али се хвана за него и се притисна по-близо.

— Единствената причина да се боря да дойда на това досадно пътуване бе да съм близо до теб — прехапа устни тя.

— Али…

— Чуй ме. Чувствам се в безопасност само когато съм с теб. Няма значение къде отиваш, Джак. Сега не мога да съм сама, не мога да съм с родителите си или с техните служители, нито с лекарите, защото съм изпълнена с безименен ужас. Или пък може би той не е безименен, нали? Ние го познаваме — ти, аз и Ема.

— Морган Хер е мъртъв, Али. Знаеш това.

— И въпреки това мога да го почувствам близо до себе си — да усетя дъха му върху врата си, докато шепне ужасни неща в ухото ми.

— Какви неща? — Джак я прегърна.

— Неща от моето минало — хора и места, неща, които само аз и Ема знаехме, а понякога дори и Ема не знаеше. Неща, от които дълбоко се срамувам, неща, които предпочитам да не си спомням, но той не ми позволява да забравя. Сякаш се е промъкнал в главата ми и някак си, неизвестно как, продължава да е там — жив е, диша и ми шепне отново и отново…

Последните й думи заглъхнаха в мъчителни ридания. Тя притисна лице към гърдите му и той погали врата й, за да я утеши и донякъде да утеши себе си, защото почувства болката й, сякаш беше негова собствена, сякаш в него оживяваше неин двойник. Болките на двамата бяха като два влака на меланхолията, които пътуват по една и съща линия, водеща до Ема — може би само до спомена за нея, а може би не, тя беше най-добрата приятелка за нея и единствената дъщеря за него. Една част от Джак не одобряваше това. Той усещаше, че до голяма степен натрапчивото безпокойство на Али произтича от потискането на точно тези инциденти от миналото й, защото колкото повече тя бягаше от тях, толкова по-силно я разкъсваха те, изостряха тревогата й и подклаждаха страха й. Поне за момента за нея беше по-лесно да вярва, че Морган Хер предизвиква тези мисли, отколкото да признае пред себе си, че нейният собствен разум се бори да се справи с най-опустошителните в емоционално отношение дни и нощи от нейното минало.

— Иска ми се Ема да беше тук — каза тя с мекия си и тих глас на момиче.

Джак разсеяно погали косата й.

— И на мен.

— Понякога не мога да повярвам колко много ми липсва.

Думите бяха изречени от Али, но същото можеше да каже и Джак.

— Тя е в спомените ни, Али, и това е, което прави спомените толкова ценни. — Той се отдръпна, за да я погледне в очите и да разбере дали тя бе усетила, че двамата изпитват едно и също нещо. — В същите тези спомени се съдържат и мрачните ти дни, и тези на Ема, и моите също. И мисля, че и сама можеш да се досетиш, че те всички са едно — мрачните дни и светлите, сияйни дни. Разбира се, и двамата искаме да си спомняме Ема и го правим, но за теб цената да държиш мрачните си дни на разстояние стана твърде висока. Ако ги отблъснеш, рискуваш да загубиш и Ема.

— Не може да е вярно…

— Но е така, Али. Онова, което се е случило с теб, е част от теб. Може да ти се иска да не се беше случвало, но не можеш да отречеш, че е станало.

— Но всеки път, когато помисля за мрачните дни, се обливам в студена пот. Започвам да треперя и чувам в себе си викове, които не мога да заглуша, и тогава съм сигурна, че губя разсъдъка си. Страхът започва да се натрупва, докато не мога да го понасям повече, и си мисля…

Тя се разтрепери и по челото й се появиха ситни капчици пот.

— Знам какво си мислиш, скъпа — Джак отново я приближи към себе си, — но ти никога няма да го направиш. Разбираш това, нали? Няма да се самоубиеш, в теб има твърде много живот.

Изчака, докато тя безмълвно кимна, опряна в гърдите му, и после продължи:

— Каквото и да ти се е случило, ти все още си тази, която винаги си била. Морган Хер не е имал властта да ти отнеме това. Всъщност точно в онези мрачни дни ти си открила своя собствен кураж — разбрала си коя си.

— Но той ме програмира. Правех каквото искаше да направя.

Тя вдигна поглед към него. Отново беше малко момиче без бронята на упорита млада жена, без отраканите приказки — острите като стрели лафове, научени от една култура, която превръщаше децата във възрастни, преди да им е дошло времето, и която се движеше твърде бързо, прикована върху лъскавата повърхностност на нещата. Той я виждаше по начин, по който баща й никога нямаше да може да я види. За Джак, който беше загубил единственото си дете, това беше неизразимо по-голяма трагедия, отколкото за повечето хора.

— Никой не може да предвиди бъдещето — отбеляза той. — Всички ние приемаме това, но всъщност не познаваме много добре и миналото. Знаем само онова, което се е случило на нас, не и онова, което се е случило на хората около нас. Например нямаме представа как онова, което те са направили или не са направили, ни е повлияло. Веднъж, след като човек приеме, че е наясно само с частица от случилото се, той вижда, че нищо не е просто такова, каквото си го спомня. Ние сами създаваме нашето собствено минало, нашата собствена история. Тя е от натрошени парченца, събрани заедно, и все пак тя е онова, в което се превръщаме — несъвършени, но все пак хора.

 

 

— Ще се приземим до двайсет минути — усмихна се Аника на Джак. — Доста пъти съм летяла до там.

— Значи познаваш Украйна.

— Отблизо. — Тя се обърна и погледна към спящата Али. — За младо момиче…

— Тя е на двайсет и две.

— Не може да е само седем години по-млада от мен — учуди се Аника. — Изглежда шестнайсетгодишна.

— Али страда от базедова болест, която нарушава функциите на щитовидната жлеза. — Той посочи отстрани на шията си. — Процесът на растежа й е бил повлиян от това.

На лицето на Аника се изписа известна изненада или може би съжаление — беше трудно да се каже при жена като нея, свикнала да бъде предпазлива дори и когато това не се налага.

След това тя сви рамене.

— Е, това няма значение. Ще си тръгна веднага щом кацнем.

— Не мисля, че това е добра идея — каза Джак.

— Не е ли? Защо не? — повдигна вежди тя.

— Ти самата каза, че от ФСБ вероятно ще изпратят хора след теб.

— Мога да се грижа за себе си — рязко отвърна тя.

— Не се съмнявам в това. — Джак замислено сви устни. — От друга страна, ако си сама, по-лесно ще те проследят.

— Имам много приятели в Украйна. — Аника тръсна глава, без да обръща внимание на думите му.

— Приятели или колеги? — Той направи преднамерена пауза. — Вече бивши колеги. И ако Батчук е толкова могъщ колкото твърдиш, и поне наполовина толкова отмъстителен, колкото са повечето руснаци на високи постове, то вече е успял да се договори с някои или с всички твои хора.

В последвалото мълчание и двамата усетиха, че самолетът бавно губи височина. Аника се оказа права за продължителността на полета.

По лицето й се бореха за надмощие различни чувства които преминаваха като облаци, гонени от освежаващ вятър. Изглежда, че тя обмисляше думите му и следващите ходове които трябваше да направи.

— Можеш ли да ми предложиш някаква алтернатива? — бавно попита тя. — Или просто го отбелязваш като факт?

— И двете. — Джак отново кимна към Али. — Може би извадихме късмет с идването й на борда.

Аника изглеждаше готова да му се изсмее в лицето.

— И защо?

— Можем да влезем в Украйна като семейство — майка, баща и дъщеря. Така твоята ФСБ ще изгуби следата поне за известно време.

— Наистина ли? — Аника наклони главата си на една страна. — И какви паспорти ще използваме, господин Макклюр?

— Не се бях замислил над това.

— Не? Така си и знаех — кимна Аника. — Но няма значение. Докато ти и момичето си шушукахте отзад, аз се опитвах да съставя план. Ако предположим, че летим към Киев…

— Така е.

— Поне едно нещо е както трябва тази нощ. Познавам един човек там. — Тя вдигна ръце с дланите нагоре. — Не се безпокой, не е от бившите ми колеги, а някой, когото сама открих. Той е началник на емиграционната служба на летището — човек, който винаги има нужда от пари, за да се отдава на комар. Предполагам, че имаш пари.

— Никога не излизам от къщи без пари.

— Става дума за долари, а не, боже опази, за рубли, които на никого не вършат никаква работа, включително и на нас, руснаците.

Джак кимна.

— Добре тогава. — Тя извади мобилния си телефон. — Да се захващам за работа. Щом моят алчен приятел ни прекара през емиграционната служба, имам друг познат, който ще ни направи фалшиви документи, така че да се превърнем в твоето въображаемо семейство и да се движим из града. Какви да са имената?

Джак се замисли за момент.

— Господин и госпожа Чарлс. Аз съм Никълъс, а ти Нора.

— Нора. — Аника сбърчи нос. — Не мисля, че харесвам това име.

— Би ли предпочела Бранди или може би Тифани?

— Нека да е Нора — съгласи се Аника, докато вече набираше някакъв номер. — А момичето?

— Ема — отвърна Джак, без да се замисля.

Мисленето в този случай можеше да се окаже фатално — то можеше да посочи недостатъците в налудничавия му план, както и да му припомни с болезнена острота ужасния риск, които беше поел в момента, когато реши да се опита да защити Аника от Иван и Милан.

Те седнаха на местата си и закопчаха коланите си, когато светна знакът да го направят. Аника говореше по телефона си, което означаваше, че поне бе успяла да се свърже със своя познат от емиграционната служба. Какво щяха да правят, ако той не беше дежурен или беше в отпуск (макар че кои ли в Украйна взимаше отпуск по това време на годината), или, най-лошото, ако не беше вдигнал телефона си? Но изглежда, резултатът от разговора беше по-благоприятен и Джак се отпусна назад, опитвайки се да огледа положението им от всички възможни ъгли и да намери изход от тази каша.

Първата възможност, с която разполагаше, след като веднъж кацнеха, бе да се обади на Едуард, но не беше сигурен дали това е най-мъдрият или най-глупавият избор. Последното нещо, което би искал да направи, бе да въвлече президента на Съединените щати в нещо, което можеше да се окаже голям международен инцидент. Взаимоотношенията с президента Юкин и без това бяха достатъчно деликатни.

Карсън бе прекарал по-голямата част от изминалата седмица в опити да поправи щетите, които неговият предшественик бе нанесъл на руско-американските отношения през последните осем години. И така, в момент на прозрение Джак реши, че мъжът, способен да му помогне най-много — най-могъщият човек в свободния свят, — беше също така и най-уязвимият и затова трябваше да забрави за него.

Следващият му избор беше да се свърже с Дик Бриджис и да го убеди да използва влиянието си в Министерство на отбраната и да ги измъкне заедно с Али от Киев, като използва някои от агентите под прикритие на Централното разузнавателно управление или на Агенцията за национална сигурност. Този план също криеше своите рискове — не на последно място факта, че Карсън го беше предупредил, че Бриджис не бива да разбира каква е мисията на Джак. Ако Бриджис работеше за враговете на Едуард и Джак му кажеше какво става, това щеше да доведе до края на администрацията на Карсън още преди да е успяла да заработи наистина.

Третата и последна възможност, за която се беше сетил, бе да се обади на Родни Бенет — някогашния му началник в АТФ. Проблемът с него пък беше, че Бенет ръководи регионална агенция. Джак нямаше представа дали бившият му шеф има връзки с хора на достатъчно високо ниво, на които да повери тази толкова взривоопасна информация.

Джак се зачуди точно в кой момент ситуацията бе излязла от контрол. Когато беше дочул разговора между Аника и Иван? Когато Иван дойде в бара при Аника? Когато разбра, че Иван и Милан са се вмъкнали в стаята на Аника? Всяка случка от миналата нощ беше като тънка стъклена плочка със свой собствен цвят, форма и структура — сами по себе си те бяха без особено значение, но събрани заедно, бяха довели до превръщането му в беглец на място, където го очакваше единствено неизвестност.

Самолетът докосна пистата с леко друсване. По това време Аника вече водеше втория си разговор, а Джак бе стигнал до мрачното заключение, че в момента е сам на вражеска територия заедно с дъщерята на президента и руска агентка на тайните служби, която едва познаваше. В същото време убийците на ФСБ и групировката само чакаха от тях да си подадат носовете на погрешното място.

 

 

Мъжът, който се качи на борда, беше строен и ходеше с наперената походка на човек с положение. Казваше се Игор Кисин. Не беше човекът на Аника, както бе очаквал Джак, а негов пратеник — по-младо негово копие, упълномощено да вземе парите на Джак за услугата, обещана на Аника.

Той хвърли поглед на Али и за момент Джак се ужаси, че я е разпознал от снимките й в пресата след тържественото встъпване в длъжност на баща й. Но полупритворените очи на мъжа продължиха нататък и подминаха Джак, когото той не беше погледнал направо дори когато беше приел парите му. Изгарящите му черни очи бяха насочени единствено към Аника. Той сякаш я поглъщаше с поглед. Високите му скули и бадемовидните му очи загатваха за азиатския му произход. Кожата му беше тъмна, лъскава като коприна, устата и челюстта му имаха жесток и варварски вид. Джак спокойно можеше да си представи мъжа в ролята на казак, връхлитащ бягащите селяни, след като е подпалил нивите и къщите им.

— Трябва да тръгваме — каза Аника, след като Джак предаде парите.

Али тъкмо обличаше палтото си, когато Игор нареди:

— Почакайте!

Имаше дълбок и дрезгав глас, който отекна в кабината като планинска гръмотевица.

Всички обърнаха погледи към него.

— Има още въпроси за решаване.

— Какви въпроси? — попита Джак.

Игор продължаваше да гледа Аника и когато заговори беше ясно, че се обръща към нея.

— Административни въпроси.

— С Дмитрий имаме уговорка — спокойно, но твърдо рече Аника. — Сделката беше приключена и той получи каквото искаше.

— Той да — отвърна Игор, — но не и аз.

— Няма да ви дам повече пари — заяви Джак и се готвеше да добави още нещо, но вдигнатата ръка на Аника го спря.

— Игор не иска пари — каза тя. — Нали?

Игор продължи безсрамно да оглежда лицето й.

— Като стана въпрос за получаване…

Джак пристъпи между тях и каза:

— Няма да позволя…

— Спри! — обърна се Аника към него. — Спри веднага!

Макар че гласът й беше съвсем тих, в него се долавяше ясната, стоманена нотка на заповед.

— Аника…

Тя му се усмихна печално и когато минаваше покрай него, сложи за миг ръка върху едната му буза. Докосването й сякаш го изгори и беляза по някакъв странен начин.

— Наистина си доста сладък — рече тя и когато хвана ръката на Игор, продължаваше да гледа към Джак. — Остани тук, разбра ли? Остани тук с момичето! Когато се върнем, всичко ще бъде наред.

След това тя поведе Игор по пътеката към задната част на самолета, където те се скриха в тоалетната.

Али застана до него. Изглеждаше чорлава и по-малка от обикновено, сякаш нещастието я беше променило или някак бе смалило присъствието й. Очите й бяха зачервени от плач и под тях вече се бяха настанили тъмни полукръгове. Тя вдигна поглед към него.

— Джак, нали няма да й позволиш да се чука с тая противна гад.

— Това е Русия. Не мога да се намеся.

— Господи! — възкликна Али. — Нима вярваш на тая смахната кучка?