Ерик Лустбадер
Кървав сняг (31)

30.

От задната част на огромната, пищно украсена зала Джак наблюдаваше Али, която стоеше от едната страна на първата дама Лин Карсън. От другата й страна бе застанала госпожа Юкина, а президентът Карсън и президентът Юкин използваха специално изработените писалки за подписването на историческото руско-американско споразумение за сигурност. Али беше облечена в дълга сапфиреносиня рокля, в която изглеждаше много пораснала. Докато видеокамерите и фотоапаратите старателно запечатваха този важен момент, погледът на Джак се спря върху лицето на Юкин, светнало от задоволство и таен триумф, причината за който знаеха само той, Карсън и Али. След един час, когато по украинската национална телевизия излъчеха как дядя Гурджиев и президентът Улишенко съвместно обявяват, че едно парче земя в закъсалата икономически североизточна част на страната е продадено на „Ализарин Глоубъл“, държанието на Юкин щеше да се промени видимо. „Ализарин“ щеше да предостави трийсет и пет процента от печалбите си на Украйна и веднага щеше да започне да наема хиляди безработни граждани на работа в най-голямото ураново находище в Европа.

След подписването започнаха безкрайните фотосесии и интервюта, от които Джак не искаше да бъде част въпреки молбите на Карсън.

— Мога да ти служа най-добре — бе казал Джак на президента, — като остана в сянка.

Нетипично за нея, Али се беше съгласила да остане с родителите си по време на тази уморителна и скучна церемония или пък, помисли си Джак, това беше нова черта от характера й, която беше свързана със скорошните й приключения, прозрения и нов начин на мислене. Докато я наблюдаваше в залата заедно с двете президентски двойки, той усети, че много се гордее с това каква бе станала тя и в какво още можеше да се превърне.

Джак беше с Аника, която бе долетяла заедно с него и Али от Киев, където ги беше оставил хеликоптерът на хората на Пол.

— Не мисля, че някога ще му проговоря отново — заяви Аника.

Джак знаеше, че тя има предвид Гурджиев, чието име вече дори не използваше, камо ли да го нарича „дядя“.

— Той се опитваше да те защити.

— Наистина ли мислиш така? — Тя го погледна скептично. — Или просто се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре? — Тя вдигна ръка, за да му попречи да каже нещо, което не би искала да чуе. — Истината е, че той се опитваше да защити себе си. Докато съм била в неведение за истината за моето зачеване, не му се е налагало да отговаря на неудобни и смущаващи въпроси.

— Изглежда странно, че Батчук не ти е казал, че той е баща ти, докато си била с него.

Те стояха до един прозорец, който сигурно беше висок четири метра. Аника извърна поглед от Джак и се загледа навън към Червения площад, където отново беше започнал да вали сняг — според метеоролозите това щеше да е последният за сезона.

— Истината е толкова проста, колкото и грозна — той не е искал да знам, че съм негова дъщеря, поне не и тогава. Беше твърде зает да оплаква смъртта на майка ми и когато се взираше в очите ми и изучаваше лицето ми, това я връщаше при него, както нищо друго не би могло да го направи. И, разбира се, имаше и нещо друго. — Под миглите й проблеснаха сълзи. — Ако ми беше казал, че е мой баща, това щеше да разруши сексуалната връзка, която той се опитваше да изгради между нас.

— Когато си била едва петгодишна? — Джак усети в тялото му да се разлива внезапен студ, който го накара да онемее.

Тя продължи да гледа към снега навън, без да му отговори, нито да поклати глава — не беше необходимо.

Аника избърса очи с показалеца си и внезапно се обърна към него със слаба усмивка.

— Съжалявам, Джак. Съжалявам, че те излъгах, че те заблуждавах, че те оставих да вярваш в мнимата смърт на Гуров, но това беше необходимо.

Той се зачуди дали наистина е така. Предположи, че това зависи от гледната точка. Можеше да й се сърди за добре замислената измама, но каква полза? Беше видял с очите си как яростта на Шарън към него беше разрушила не само брака им, но и самата нея. Докато таеше този гняв в себе си, тя никога нямаше да може да се довери на когото и да било. Щеше да е сама и да страда до края на живота си. Той самият наскоро се беше отказал да върви по този път.

— Едно нещо не мога да проумея — обърна се към Аника той. — Как разбра, че ще те последвам в уличката онази нощ?

Тя сложи ръка на гърдите му.

— Ти си добър човек, нямаше да ме оставиш да вляза в клопка, която според теб със сигурност щеше да доведе до смъртта ми.

— Не мога да приема този отговор — поклати глава той. — Няма как да си била сигурна, че ще дойда, дори след като се погрижи да ми кажеш в хотелския бар, че московската полиция е напълно безполезна.

На устните й се появи лукава усмивка и това оказа поразителен ефект върху него, превръщайки я в изпълнено със сексапил създание, на което той не искаше да се съпротивлява.

— Изучавах те, Джак. Знаех какво се е случило с Ема, знаех, че бившата ти жена обвинява теб за това, а ти обвиняваш себе си. Знаех, че за да компенсираш станалото и да се опиташ да го поправиш, ти няма да оставиш някого в опасност, особено в смъртна опасност. — Когато той не направи никакъв коментар, тя продължи: — Кажи ми, че не си мислел за Ема, когато взе решението да напуснеш хотела и да ме последваш.

— Права си — призна той след известно мълчание. — Ема беше единственото, за което мислех в онази нощ.

— Още веднъж, съжалявам.

— Недей. — Той се наведе напред и я целуна. — Не искам да те чувам отново да казваш, че съжаляваш.

— Не се безпокой — тя сложи ръка на тила му и го погали, — няма да го чуеш повече.

Джак видя, че семейство Карсън се приближават, и си спомни, че Едуард го беше поканил на вечеря след церемонията.

— Налага се да тръгвам — каза той и неохотно се отдръпна от нея.

— Нека се срещнем утре — предложи тя — във фоайето на Болшой театър в осем без петнайсет.

След това си тръгна, изгубвайки се в гъстата тълпа от хора.

— Надявам се, че не съм уплашил приятелката ти — рече Едуард Карсън, — възнамерявах да я поканя на вечерята.

— Всичко е наред, сър. Не мисля, че тя харесва особено това място.

Карсън се огледа наоколо.

— И кой, по дяволите, би могъл да го харесва? — Той обви ръка около раменете на Джак. — Отново имам дълг към теб, за който никога няма да успея да ти се отплатя.

— Не е необходимо, сър.

— Задължен съм ти за толкова много неща — продължи президентът, — заслугите ти са не само към мен и Лин, но и към цялата страна. Проклет да съм, Джак — никой друг не би могъл да измисли начин да превърне това дяволско споразумение за сигурност в успех.

— Оценявам вярата ви в мен, сър. — На Джак не му се искаше да разговаря за успех, който включваше и обстоятелство, че дядя Гурджиев ще получи всичко, което иска.

Вместо това той се огледа наоколо и отбеляза:

— Не виждам генерал Брент.

— Няма и да го видиш. В момента го държим инкогнито и в пълна изолация на борда на „Еър Форс 1“. Министерството на правосъдието беше уведомено и ще се заеме с него, както би направило и с всеки друг сложен проблем, веднага щом се приберем у дома утре. — Усмивката на Карсън беше широка и по изключение в нея нямаше напрежение. — Тази вечер ще ядем, ще пием и ще се веселим и най-вече ще слушаме историите, които ще ни разкажете с Али за приключенията си в Украйна. Поне за тази вечер всички ние си заслужихме правото да забравим за трудностите на вчерашния ден и за онези, които може да ни донесе утрешният. — Той хвана ръката на Лин и кимна по посока на Али. — Какво ще кажеш да придружиш Али обратно до хотела — в апартамента ми всичко е приготвено и ни очаква.

 

 

Новият ден започна точно по същия начин, както беше завършил старият — със сняг. Президентската колона от автомобили се отправи към „Шереметиево“, където „Еър Форс 1“ беше зареден и ги очакваше. Джак, който седеше до Али в лимузината непосредствено след колата на президента и първата дама, очакваше с нетърпение да разпита генерала. Карсън му беше обещал един час насаме с Брент, преди някой друг да се опита да го разпитва. Президентът беше готов да даде на Джак едва ли не всичко, което поискаше.

— Съжаляваш ли, че се прибираш у дома? — попита Джак полушеговито.

— Всъщност съжалявам — отвърна Али.

Бяха стигнали до околовръстния път и наближаваха отклонението за летището. Снегът беше намалял и според последната метеорологична прогноза след около час от него нямаше да е останал и помен, но нощта се беше оказала студена и тъй като очакванията бяха, че през следващите два дни облачното време ще се задържи, тротоарите и пътищата щяха да си останат хлъзгави. Джак се замисли за Аника и за срещата им тази вечер в Болшой, на която нямаше да може да отиде. Беше й звъннал и й беше оставил съобщение на гласовата поща за промяната в плановете му. Предвиждаше се Карсън да остане още един ден, но графикът му внезапно беше променен заради затруднения, които срещаше Бен Хърт, новоназначеният организатор на парламентарната група в Сената, при контролирането на консервативното крило на тяхната партия.

— Америка ми липсва — каза тя. — А на теб?

— Ще ми се да бяхме останали по-дълго тук. — Джак погледна през прозореца към обвитата в мъгла Москва. — Исках да видя Болшой.

— Но не и с мен — усмихна се Али.

— Не, не с теб — усмихна се в отговор той.

Али остана мълчалива известно време, загледана в моторизираните полицаи, които съпровождаха тяхната лимузина.

— Може би тя ще дойде във Вашингтон, а може би ти ще се върнеш тук.

— Може би. — Той облегна глава назад, тъй като внезапно се бе почувствал много уморен. В момента, в който затвори очи, видя Ема. Той й се усмихна, но нещо не беше наред.

Али сигурно забеляза изражението му, защото каза:

— Не бъди тъжен, Джак.

— Не съм точно тъжен, аз…

Останалата част от думите му беше прекъсната от нейния вик. Той бързо отвори очи, за да види, че всичко наоколо се движи бясно. Президентската лимузина се беше подхлъзнала, най-вероятно върху тънък лед, и сега излизаше извън пътя. Автомобилът продължаваше да се върти, като мина през ивицата, разделяща двете платна, където се удари в нещо, заровено в снега. Лимузината се преобърна и се блъсна в един стълб. Електрическите жици се скъсаха, спуснаха се надолу като черни гарвани от леденото небе и удариха колата, изстрелвайки през нея мощен заряд.

Али продължаваше да крещи, а Джак вече беше изскочил от тяхната лимузина и тичаше към президентския автомобил заедно с агентите от Сикрет Сървис. Виеха сирени, хора крещяха, цялата колона от коли беше спряла, журналистите търчаха с извадени мобилни телефони и трескаво звъняха или пишеха текстови съобщения. Говореха припряно и бързаха първи да разпространят новината до всички краища на света, дори преди още хората, които бяха на местопроизшествието, да са успели да определят какво е състоянието на президента и първата дама.

Али настигна Джак, който чакаше двамата агенти, които първи бяха пристигнали, да махнат кабела от лимузината. В момента, в който жицата беше на безопасно разстояние, той затегли една от задните врати. Лимузината стоеше върху покрива си и наоколо й се суетяха служителите по сигурността и от американска, и от руска страна. Тъй като не позволиха на руснаците да се доближат повече, техният командващ реши, че хората му трябва да образуват защитен пръстен и да държат на разстояние крещящите журналисти.

По това време Джак вече беше успял да отвори вратата. Той хвърли поглед вътре и бутна Али в ръцете на един от агентите, отговарящи за нея.

— Какво става? — изкрещя тя. — Джак, кажи ми какво видя!

Джак отново мушна главата си вътре и видя Лин Карсън, която държеше в ръцете си окървавената глава на съпруга си. Служителите отпред бяха смазани и очевидно мъртви. Дефибрилатора провери състоянието на президента, поклати глава и заплака.

— Госпожо Карсън — каза Джак, — Лин, трябва веднага да ви измъкнем от тук.

Тя не помръдна, не отговори и Джак прекрачи тялото на своя добър приятел и влезе вътре. Когато започна да я дърпа, Лин закрещя. Очите й бяха широко отворени и невиждащи, очевидно беше в състояние на шок. След това се появиха и други хора, които започнаха да му помагат, и полека успяха да отделят госпожа Карсън от президента. Тогава той забеляза, че предницата на палтото на Лин е мокра. В началото помисли, че кръвта е на Едуард, и част от нея наистина беше негова, но когато първата дама припадна, докато се опитваха да я измъкнат навън, той разбра, че състоянието й не е никак добро.

 

 

Откараха президента и първата дама директно в „Еър Форс 1“, където хирургът на президента очакваше в операционната на самолета Лин Карсън, която беше получила коремни наранявания. Американският медицински екип я оперира в продължение на шест часа и дори след това ръководителят му не успя да даде окончателна дългосрочна прогноза. Все пак тя беше в достатъчно стабилно състояние, за да може „Еър Форс 1“ да излети. Дотогава снегът вече беше спрял и сребърното слънце за кратко показа лицето си през една пролука в гъстата облачна покривка.

По време на тези шест часа Джак държеше Али в прегръдките си. Тя не беше казала и дума, след като го беше попитала какво е видял в колата. Беше се вторачила в баща си с бледо като восък лице без никаква видима емоция. Това беше продължило толкова дълго, че Джак започна да се тревожи. Той неуверено се опита да я заговори на няколко пъти. Имаше чувството, че езикът му е като подут. Самият той се нуждаеше от време, за да скърби за загубата на Едуард Карсън, но тя сякаш все още не можеше да се превърне в реалност — беше твърде огромна и немислима, за да я приеме толкова бързо. Как би могъл Едуард Карсън, президентът на Съединените щати, да загине в автомобилна катастрофа, как би могъл да умре? Това беше невъзможно — никой не можеше да го повярва, с изключение на агентите от Сикрет Сървис, защото те бяха обучавани за този момент, и макар и да се надяваха той никога да не настъпи, бяха психически и физически подготвени за него. Очите на Дик Бриджис, ръководителя на специалния отряд, бяха сухи и той стоически издържаше на напрежението. И за миг не изпусна контрола над ситуацията, дори и когато всички се чудеха дали ще могат да разчитат на него. След като беше наблюдавал натоварването на мъртвите агенти от водещата лимузина в самолета, той се върна и застана до тялото на президента, както някой член на преторианската гвардия би стоял до своя Цезар, дори и след като е мъртъв.

Джак нямаше новини от Аника и вече и не очакваше да получи. Може би така беше по-добре. И бездруго не знаеше какво да й каже и как да реагира, мислите му бяха заети изцяло със загиналия му приятел и водач и с Али.

Преди вратите да се затворят, Джак остави Али и пристъпи на подвижната стълба. Беше заобиколен от агенти на Сикрет Сървис с мрачни лица, чиято скръб беше тиха и сдържана. Тяхната мъка беше толкова осезаема, че сякаш го блъсна в стомаха. Нямаше нищо особено за гледане — „Шереметиево“ беше като всяко друго летище по света и все пак за него то беше единствено по рода си.

Помисли си, че всичко свършва — любовта, омразата, дори и предателството. Свършват трупането на богатство, заговорите за власт, варварството, жестокостта и безкрайните лъжи за нещата, които си мислим, че искаме. Накрая всички се сгромолясват, дори и кралете на империи като Юкин или принцовете на мрака като дядя Гурджиев. В тишината на гроба всички ние получаваме онова, което заслужаваме.

Докато в главата му се въртяха тези мисли и той поемаше последните глътки от мразовития въздух на Москва, телефонът му започна да вибрира. Той нямаше желание да го извади от джоба си и да погледне кой се опитва да се свърже с него в този неподходящ момент. Хем му се искаше да е Аника, хем не му се искаше да е тя. Насили се да погледне към дисплея и видя, че тя е отговорила на обаждането му с текстово съобщение. Отвори го и започна да чете:

„Скъпи Джак,

Дядо ми ме предупреди да не ти казвам, но нарушавам протокола, защото има нещо, което трябва да знаеш. То е причината, поради която не дойдох и поради която няма да дойда, колкото и дълго да ме чакаш, и когато ти казвам, че не трябва повече да се виждаме, не се опитвам просто да бъда мелодраматична.

Аз убих Лойд Бърнс. Проследих го в Киев и след това в Капри, когато официалният ескорт не беше с него. Беше лесно да направя с него каквото пожелая и го прегазих. Той беше сключил сделка с Карл Рочев. Двамата си приличаха — бяха еднакво упорити и корумпирани и заплашваха плановете на АУРА. Дядо ми знаеше, че президентът ще започне разследване на смъртта на Бърнс, и подозираше, че ще го възложи на теб, защото Карсън се доверява само на теб, а и ти вече беше с него в Москва.

Знам, че сигурно ме мразиш, и се подготвям за това от мига, в който събрах информацията за теб. Няма смисъл да повтарям колко отчаяно дядо ми и аз се нуждаехме от твоите уникални възможности. Никой друг нямаше да може да разплете този гордиев възел, който ни беше оплел и поставил в безизходно положение. Така че можеш да ме мразиш, което е разбираемо и неизбежно, но след като ме познаваш, поне си наясно, че онова, което не мога да понасям, е безразличието — а сега, каквото и да се случи, аз никога няма да съм ти безразлична. Така че в това отношение съм доволна, макар че със сигурност не съм щастлива. Но пък, от друга страна, ми се струва, че не ми е съдено да бъда щастлива, а може би дори и да разбера какво представлява щастието. За мен то е също толкова непознато или по-точно чуждо, колкото и молитвата.

Вярваш или не, всички ние се сблъскваме със сили, които не можем да видим, камо ли пък да разберем. С това не искам да оправдая, нито дори да смекча онова, което съм сторила. Не търся прошка — не знам какво означава тя, а и не искам да знам. Не съжалявам за това, което съм направила, нито се гордея с него. В мирно време, както и във война, трябва да бъдат правени жертви. Войници трябва да умират, за да бъдат спечелени битки — дори (или може би още повече) тогава, когато тези битки се водят тайно, в сенките и се виждат само от хора като нас.

Двамата с дядя Гурджиев спечелихме нашата битка с Батчук, а Америка получи онова, което искаше от Юкин и Кремъл. Това е всичко, което има значение, защото ти, аз и всички останали фигури на шахматната дъска не бихме имали смисъл без него.

Аника“

— Господин Макклюр — потупа го Дик Бриджис по рамото, — всички ви очакват. Трябва да ви помоля да влезете и да седнете, капитанът получи разрешение за незабавно излитане.

Джак хвърли още един поглед към съобщението, сякаш при едно второ прочитане смисълът на думите можеше да се промени, сякаш този път нямаше да установи колко дълбоко и тотално го бе предала Аника, как тя и дядо й бяха изплели плетеници от лъжи и заблуди, в които всеки слой се наслагваше върху предишния и така го предпазваше от разкриване, подобно на руските матрьошки, които влизат една в друга.

Той погледна навън към последния априлски сняг. Али беше казала: „Може би тя ще дойде във Вашингтон, а може би ти ще се върнеш тук.“

Имаше вероятност някоя от тези две възможности в бъдеще да стане реалност, но днес, докато се качваше обратно в тъжния, самотен и тих самолет, той много се съмняваше в това.