Ерик Лустбадер
Кървав сняг (19)

18.

— Кой е гладен? — попита Джак, докато влизаха в кънтящата зала за пристигащи на летище „Симферопол север“.

— Аз — веднага отвърна Али, — умирам от глад.

— Добре, и аз също — призна Джак.

Той ги поведе към претъпкания ресторант на самообслужване, където ястията изглеждаха така, сякаш са приготвени миналата седмица. Въпреки това напълниха чиниите си, платиха за храната и напитките и отнесоха подносите си до една самотна празна маса близо до касата — място, което не беше подходящо за спокойно ядене, но бе идеално за наблюдение на пътниците, слизащи от различните самолети.

Захванаха се с твърдите като подметка пироги, зелевите сарми и пикантната наденица, като ги прокарваха с чаши червено кримско вино. Докато се хранеха, Джак следеше човешкия поток, който ту се увеличаваше, ту намаляваше. От другата страна на масата Аника го наблюдаваше. Той знаеше какво си мисли тя — щом като са гладни, защо просто не отидоха направо в Алуща, където можеха да избират между ресторанти с по-добра храна от тази, която ядяха сега. Но тя не каза нищо. Без съмнение очакваше той да й обясни причината.

— Карл Рочев, последният човек, когото Бърнс е посетил, преди да напусне Киев и да замине за Капри, е бил измъчван и убит на територията на имота на Магнусен — каза Джак.

— Доказателствата изглеждат недвусмислени — сви рамене Аника. — И Рочев, и любовницата му са били убити със сулица — старинното казашко оръжие. Магнусен е колекционер на старинни руски оръжия, включително и сулици. Той току-що беше поръчал нови, за да замени липсващите. Следователно той е убил Рочев и любовницата му. Едва ли би могло да е по-просто.

— Никак не е просто — поправи я Джак. — Дали този, който е убил Рочев и любовницата му, е убил и сенатор Бърнс в Капри, или е поръчал смъртта му? Ако е така, то тогава си имаме работа със заговор от международен мащаб и с неизвестни измерения. Както и да го погледнем, разполагаме с факти, но останалото са хипотези и предположения. Така или иначе на този етап, преди разследването ни да продължи, трябва да установим кои са фактите и кое може да се окаже не хипотеза, а по-скоро продукт на нашето въображение, водещ ни към задънена улица или още по-лошо — към погрешни заключения.

Аника му хвърли опасен поглед.

— И как предлагаш да разберем това? Може би като попитаме самия Магнусен? — кратко и пренебрежително се засмя тя.

Беше минал малко повече от час, откакто бяха седнали, и следващият полет от Киев пристигна, изсипвайки пътниците си в голямата зала. Погледът на Джак беше привлечен от добре сложен мъж със зачервени ръце, който спря да запали цигара с припряността на заклет пушач. Косата му беше чорлава, а евтиният му износен костюм — смачкан. Всичко в него крещеше, че е от руската бюрокрация, но без обичайната за нея монотонност. Вместо това той излъчваше нещо токсично — миризмата на страх и смърт, смесени в лепкава субстанция, която се беше наслоила в извивките на врата му и от която бузите му изглеждаха лъскави като на восъчна фигура.

Джак, който погълна и анализира всички тези дребни подробности за по-малко от секунда, отговори на подигравателния въпрос на Аника по начин, който в началото й се стори озадачаващ:

— Кой мислиш, че е този?

Аника дискретно отмести поглед и същевременно предупреди Али:

— За бога! Не зяпай така!

Али се подчини, макар и с нацупена физиономия.

— Този мъж току-що пристигна от Киев — с тих глас обясни Джак. — Изглежда така, сякаш се опитва да намери някого, като показва снимки или скици на служителите на летището.

— Господи! Познавам го! — Аника прехапа долната си устна и се обърна. — Това е Рон Фьодорович Кириленко. Той е детектив от отдел „Убийства“ на ФСБ. Като шибана хрътка е. Какво прави тук?

— Мисля, че търси нас — отвърна Джак.

— Но как? Измайловската са тези, които ни преследват. Ти уби Иван Гуров и Милан Спиаков — двама членове от групировката.

— Освен ако Кириленко не е от „Тринадесет“ — обърна се към нея Джак. — Ти ми каза, че „Тринадесет“ се състои от членове на Измайловската и ФСБ.

— Не от самото ФСБ — поправи го Аника, — а хора на Батчук, които може да са от ФСБ, но е възможно и да са апаратчици от Кремъл, министри на вътрешните работи, хора от тайните служби — кой, по дяволите, знае кого е вербувал.

— Това със сигурност не изключва твоя приятел Кириленко.

— Той не ми е приятел — рязко отвърна Аника. — Мразя го до дъното на душата си.

— Предполагам, че това си има дълга предистория — кимна Джак. — Виж, тръгна към служебните помещения на летището.

— Чудя се какво ли е намислил? — попита Аника.

— Нека разберем.

Джак се изправи и двете жени го последваха. Като се криеха между хората, те последваха Кириленко, когато той влезе в коридор с врати от двете страни. Изчакаха го и видяха, че отвори една врата отляво, по средата на коридора. Щом влезе вътре, те забързаха след него.

— Влезе в стаята за управление на камерите за наблюдение — каза Аника.

— Какво означава това? — попита Али.

— Ще прегледа записите от наблюдателните камери на пристигащите и заминаващите полети — обясни Аника.

— Готов съм да се обзаложа, че има наши снимки — замислено потри брада Джак. — Сигурно са ни засекли камерите на летище „Жуляни“ в Киев.

Аника неволно отстъпи крачка назад.

— Което означава, че ме е разпознал и има снимки на вас двамата.

— Али е с променена външност — отбеляза Джак, — но мислиш ли, че знае аз кой съм?

— Съмнявам се — отвърна Аника, — но дори да не знае, няма да му отнеме много време да разбере.

— Тогава трябва да му попречим. — Джак хвърли поглед към затворената врата.

 

 

Денис Пол не беше свалил поглед от компютъра цели девет часа без прекъсване. Прехвърляше се от една поверителна база данни на друга в опит да открие пролука в патриотичната броня на членовете на кабинета. Мехурът му беше пълен и той имаше чувството, че цялата долнокачествена моцарела, която беше изял, се е събрала под лъжичката му като топка за боче^[1]. Отдръпна се от лаптопа, изправи се и с препъване се отправи към банята, за да се облекчи.

Когато се върна на бойния си пост, той видя, че на екрана се е появила нова информация. Тъкмо бе използвал курсора, за да я копира, когато тя изчезна. Той превключи прозорците и отвори нов текстов документ, в който се надяваше и молеше да успее да копира онова, което беше изкопал от базата данни. Миг по-късно върху девствено белия фон се появиха два реда шифровани думи, последвани от ешелонен код, за който Пол знаеше, че принадлежи на генерал Ачисън Брент.

Той се вторачи за миг в безсмислиците, изписани на екрана, като се опитваше да си спомни структурата на шифъра, която му се струваше позната. Тогава се сети — това беше специфичен шифър на АНС, използван за секретните връзки на вътрешноведомствените им мобилни телефони.

Той превключи на нов прозорец на браузъра „Файърфокс“, регистрира се на сайта на Министерство на вътрешната сигурност, след като използва собствения си идентификационен код, и влезе в базата данни от алгоритми на своя отдел. После вкара двата реда шифрован текст в енджина с алгоритми, натисна бутона за старт и се облегна назад в очакване базата данни да открие алгоритъма, който да дешифрира съобщението, изпратено току-що от Брент.

Докато чакаше, се замисли за изборите, които беше правил през живота си, за хората, с които се беше сприятелил, на които беше разчитал и от които беше зависил, макар да знаеше, че в някакъв момент, ако им се разкрие възможност, те щяха да го предадат и да се отрекат от него, за да напреднат в кариерата си. Вероятно с изключение на Едуард Карсън, Пол беше заобиколен от акули, които с нетърпение очакваха да отхапят парчета от него в момента, в който усетят миризмата на кръв във водата, а в някои случаи дори и преди това. И все пак той продължаваше напред и създаваше такива съюзи, като, ако случаят го изискваше, оставаше длъжник на тези хора. Насилваше се да не вижда онова, което не искаше да види и което иначе би го спряло да направи необходимото, за да се издигне до настоящата си силна позиция в администрацията.

Той си зададе риторичния въпрос дали има нещо, което хората като генерал Брент не биха направили, за да получат власт. Имаше ли някаква линия, която тези хора не биха пресекли, за да увеличат силата си?

Миг по-късно отговорът сам се появи. Двата реда безсмислици бяха заменени от дешифрирания текст — „ХЕХ Аника Дементиева и Джак Макклюр“.

„Господи! — помисли си той и прокара трепереща ръка през косата си. — Боже мой!“ В началото реши, че може да е грешка. Навярно бе въвел неправилно шифрования текст, затова го въведе отново в енджина с алгоритми на отдела, като внимаваше за всяка буква. Същото съобщение се появи отново като удар в слънчевия сплит.

Изглеждаше невъзможно, но ето че беше пред него — черно на бяло. „ЕХ“ означаваше, че генералът бе дал нареждане за незабавното екзекутиране на обектите. „Х“ отпред означаваше „използвайте всички възможни методи, с които разполагате“.

 

 

— Кириленко сигурно е бил с екипа, който ни беше обкръжил при дачата на Рочев — предположи Аника.

— Ега ти майтапа — намеси се Али. — Сигурно мисли, че ние сме убили любовницата на Рочев. Затова ни преследва.

Джак и Аника я погледнаха.

— Това не е майтап — възразиха те почти едновременно.

Все още бяха в началото на коридора, който водеше към сервизните помещения на летището. Джак се оглеждаше за служителите на сигурността, които сигурно патрулираха в този район, докато Аника държеше под око вратата към стаята за управление на камерите за наблюдение, в която беше изчезнал Кириленко преди по-малко от пет минути.

— Няма никакво съмнение, че търси нас — каза Аника. — И както посочи Али, сега той ни подозира в три убийства. — Тя поклати глава. — Нямаме избор, трябва да го ликвидираме.

— Какво? — извъртя се рязко Джак. — Ти да не си луда? Не можем да нападнем офицер на ФСБ.

— Не съм казала да го нападнем. — Очите на Аника с цвят на халцедон никога не бяха изглеждали по-твърди. — Казах да го ликвидираме.

— Като „да го убием“? — попита Али.

— Да, скъпа. Трябва да го убием, за да се спасим.

— Не искам да чувам за това — натърти Джак.

— Тогава сме обречени. — Аника кимна с брадичка към вратата. — Ако не го погребем, ви гарантирам, че тоя кучи син няма да се спре, докато не ни убие или не ни върне в Москва оковани.

— Джак… — Лицето на Али се изкриви от неподправен ужас.

— Ако не за нас самите, то поне заради безопасността на момичето — настоя Аника. — По твърде много причини не можем да позволим да й се случи нещо.

Джак поклати глава. Той знаеше, че тя е права, но не беше готов да се предаде толкова лесно.

— Трябва да има и друг начин.

— Казвам ти, че няма. Трябва да го направим сега, докато имаме шанс за това — упорстваше Аника с нотка на неотложност в гласа.

Сякаш за да потвърди опасенията й, вратата на стаята за управление на камерите за наблюдение се отвори. Те се дръпнаха назад в сянката, когато Кириленко се появи с мрачно и самодоволно изражение, което каза на Аника всичко, което й беше необходимо да знае.

Без да каже и дума повече на другарите си, тя изскочи от сенките и докато той вадеше мобилния си телефон, го удари жестоко в бъбреците, обви ръка около гърлото му и с изненадваща сила го дръпна назад.

 

 

Генерал Ачисън Брент беше последният човек, когото Денис Пол би заподозрял в предателство, още повече, че след деветте часа уморително разследване, от което го боляха очите, вниманието му така и не беше привлечено от личността на генерала или от неговия живот.

Пол най-сетне напусна стаята си, която вонеше на човешка пот и на онази особена миризма, идваща от загряло електронно оборудване. Беше три и половина сутринта и той вървеше по коридора на „Резидънс Ин“ и се оглеждаше за автомата за цигари, който беше забелязал, докато се регистрираше в хотела. В тези дни на повсеместни забрани на пушенето беше трудно човек да си намери цигари, а още по-малко старомоден автомат, от който да си купи. Въпреки това тук имаше такъв, поставен върху кафявия килим, чиито шарки не успяваха да скрият петната, които дори почистването с пара не беше успяло да премахне.

Не беше пушил от двайсет години, но напрегнатото развитие на събитията от последния половин час беше разбудило отново стария му порок. Пол се опита да се пребори с непреодолимата нужда, но не успя. Така беше с повечето пороци — веднъж настанят ли се в мислите ти, от тях няма спасение.

Отвори пакета, откъсна филтъра на една цигара и я запали с кибрита, който предвидливо беше осигурен при покупката. Използва картата за стаята си, за да отвори страничната врата към паркинга, и излезе навън в студената нощ. Докато работеше, известно време беше валял дъжд и бетонната настилка беше хлъзгава и мокра, а колите проблясваха на светлините. Бръмченето на трафика от магистралата беше намаляло до непостоянното свистене на случайно преминаващи автомобили, които се движеха по своите си загадъчни дела. Той се зачуди какво ли правят хората в този късен час. Каквото и да беше то, той се съмняваше, че целият свят тежи на раменете им, както на неговите в момента.

Димът навлезе дълбоко в дробовете му и го успокои или поне му създаде илюзията, че разполагаше с достатъчно време, за да вземе решение. Нощта беше тиха. В целия „Резидънс Ин“ нямаше жива душа, макар че когато вдигна поглед към фасадата на сградата, забеляза светлини в няколко от стаите — напомняне, че и тук като навсякъде витае духът на безсънието.

Той допуши цигарата до самия край, без да стигне до решение. Почувства устата си суха и вмирисана, но откъсна филтъра на още една цигара, пъхна я между напуканите си устни и я запали. С информацията, която имаше за генерал Брент, пътят пред него се разклоняваше в няколко посоки. Можеше да уведоми Карсън, но това със сигурност щеше да го разсее и в крайна сметка да обърка деликатните преговори с президента Юкин. Можеше да се обади на Джак и да го предупреди, което отново щеше да разкрие сведенията за предателството на генерала. Макклюр беше добър приятел на Едуард Карсън — те се познаваха дълго преди самият Пол да се срещне с президента. Затова можеше да е сигурен, че Джак ще уведоми Карсън при първа възможност, дори и Пол да го помоли да не го безпокои преди подписването на решаващото споразумение.

Докато Пол вървеше на горе на долу по алеята и му ставаше все по-студено, осъзна, че е изправен пред сериозна морална дилема. Как можеше да остави Джак в неведение за присъдата, която му беше издадена? Как можеше да позволи мирът между Съединените щати и Русия да бъде нарушен? Нямаше никакво съмнение, че генерал Брент е безумец. Той беше решил, че собственият му интерес е от най-голямо значение и че всеки, който го заплашва, трябва да бъде отстранен. Пол можеше да се обади на Едуард и да му каже какво е открил, но нямаше солидни доказателства и това обаждане щеше само да размъти водата, която и без това не беше чиста.

Смачка втората угарка под петата си и отново извади кутията. Беше подкарал цигарите, като че ли са бонбони „Тик-так“. И защо пък не, като се имаше предвид с какъв огромен проблем се бе сблъскал. Фактът, че Джак някак се бе превърнал в ясна и непосредствена опасност за Брент, не безпокоеше толкова Пол, колкото това с какво Джак бе застрашил личните интереси на генерала.

Какво, по дяволите, бе замислил Брент? И след това Пол си спомни част от разговора, който беше провел с Едуард Карсън в президентската лимузина след погребението на Лойд Бърнс. Президентът се беше оплакал, че Брент го притиска да подпише споразумението. Пол се запита защо ли генералът би направил това? Разбира се, той беше един от основните поддръжници на сегашното сближаване с Русия. Всъщност Карсън сериозно се осланяше на съветите на генерала защо и как да поднови приятелските отношения с Русия. Но Брент беше по-умен — той не просто съветваше Карсън как да потули пред руснаците някои дребни подробности, които не му харесваха.

Неспокойният ум на Пол обаче се връщаше към въпроса от първостепенна важност в момента, защото трябваше да вземе категорично решение — да предупреди Джак или не. Това беше решението, което трябваше да вземе. И отговорът зависеше от такива неща като морал и егоизъм, едното от които беше ясно очертано, а другото — мъгляво и открито за всякакви интерпретации. Не беше като Едуард, чиито тайни сантиментални чувства към семейството и приятелите му бяха негова слабост и същевременно не му позволяваха да види по-суровите аспекти на реалността. Пол разбираше истината, която президентът отказваше да признае — моралът беше твърде размито понятие, особено след като в наши дни имаше планини от информация, всякакви факти и електронни данни, които човек можеше да пресее, за да вземе едно или друго решение. Винаги имаше смекчаващи вината обстоятелства и скрити обяснения, които се появяваха като мъртвите тела по реката след първото пролетно топене на снега. В днешно време имаше безброй начини дадено решение да бъде направено разбираемо, правдиво, приемливо и убедително.

Всичко това го водеше към едно неизбежно заключение — той трябваше да започне разследване на заповедта, издадена от генерала, без да информира никой друг — нито президента, нито Джак. Неговият собствен интерес беше от първостепенно значение и това трябваше да остане така. В момента нямаше никакъв друг изход, съвсем никакъв.

 

 

— Не ние убихме любовницата на Рочев — каза Джак, размахвайки снимките от камерите за наблюдение, които беше намерил. — Тя беше мъртва, когато я открихме.

Кириленко, който беше обезоръжен и вързан за един стол с електрически кабел, намерен от Аника в близкия сервизен шкаф, не отговори нищо. Намираха се в свободния кабинет, който Джак беше открил по необходимост, макар и с неохота, тъй като трябваше да скрият на някое спокойно място изпадналия в безсъзнание Кириленко, докато се свести. Той дойде на себе си, след като Аника му зашлеви силен шамар по лицето. Сега на мястото, където го беше ударила, имаше червено петно, което приличаше на белег по рождение. До стената беше опрян регистър. Единственият прозорец беше затъмнен от старомодни щори. Мястото беше стандартен кабинет с бюро, маса и няколко дървени стола.

— Отидохме в дачата да търсим Карл Рочев — продължи Джак. — Искахме да говорим с него, това е всичко.

Кириленко продължаваше да мълчи и не обръщаше никакво внимание на Джак и Али. Той беше втренчил заплашителен поглед в Аника, която се беше облегнала равнодушно на стената с ръце, скръстени на гърдите, и го наблюдаваше, както ястреб оглежда змия.

— Когато не го открихме, решихме да си тръгнем и тогава попаднахме на вашите хора — обясняваше Джак.

Кириленко продължаваше да гледа кръвнишки Аника, но ма лицето му се появи самодоволна усмивка, която накара Джак да мисли, че руснакът разполага с информация, която е жизненоважна за тях.

Очевидно и Аника помисли същото, защото се отдели от стената и удари Кириленко с юмрук в челюстта. Кръв опръска реверите на сакото и скута му. — Достатъчно! — извика Джак и хвана дясната й ръка, с която тя замахваше да нанесе нов удар.

— Някой трябва да изтрие тази самодоволна усмивка от грозното му лице.

— И ти ще си тази, която ще го направи, а? — рече Кириленко и изплю гъста розова храчка върху голия бетонен под. — Буйна, избухлива, не се поддава на контрол — с една дума, класически случай на проблем с овладяването на гнева, — всички доклади за теб се оказаха верни.

— Ако с това имаш предвид, че е невъзможно да бъда контролирана, си дяволски прав — заяви Аника, като се отскубна от Джак и се хвърли с глава напред към детектива.

Али застана между двамата и принуди Аника да погледне към нея, вместо към Кириленко, и така да овладее гнева си. Миг по-късно, когато се поуспокои, Аника сложи ръка върху бузата й и кимна с благодарност.

За пръв път Кириленко погледна към Джак.

— Онова, което не мога да разбера, е защо си с това толкова опасно същество. Тя е убийца.

— Всички тук сме убийци, Кириленко — отбеляза Аника.

— Ами момичето?

— Не я забърквай в това — заяви Джак и застана до Аника.

— Вече е твърде късно — рече Кириленко. — От моя гледна точка тя е също толкова виновна, колкото и вие двамата. — Той дръпна глава по-далеч от оголените зъби на Аника. — Накрая ще плати същата цена като вас — това ви го обещавам.

— Виждаш ли, какво ти казвах? — Аника се изправи с ръце на хълбоците. — С човек като него можеш да се разправиш само по един начин.

— Да, разбира се, точно така, убийте ме — озъби се Кириленко. — Това е единственият начин да ме възпрете да ви прибера или да ви убия заради престъпленията ви.

— Не сме извършили никакви престъпления — отвърна Джак.

— Всички така казват — поклати глава Кириленко. — Искало ми се е поне веднъж да се изненадам, но не, вие, убийците, за съжаление сте толкова еднакви, като ято гарвани.

— Трябва да има и друг начин — каза Джак, без да обръща внимание на думите му. — Просто трябва да го открием.

— Пожелавам ти късмет — сви рамене Аника. — Не знам за теб, но аз не възнамерявам да съм тук, когато охраната се появи, за да провери всички празни стаи.

Джак я хвана през кръста и почти насила я завлече в далечния ъгъл на стаята.

— Да спрем това безумие — тихо и заговорнически се обърна Кириленко към Али. — Развържи ме и аз ще се погрижа да не те арестуват и хвърлят в затвора.

— Ти си този, който в момента е затворен — отвърна Али, — и затова се опитваш да се пазариш.

Тя пристъпи към Кириленко, който й се хилеше като маймуна. Изглежда беше сигурен, че я е преценил точно.

— Няма да бъда вечно затворен и когато се…

— Мислиш, че аз съм слабото звено и можеш да ме уплашиш, но аз не се страхувам от теб.

— Али — остро я прекъсна Джак, — моля те, сложи ухо на вратата. Ако чуеш някой да идва, ни кажи.

— А би трябвало да се страхуваш. — Кириленко щракна със зъби към Али като шимпанзе или крокодил. — Ако не ме слушаш, кълна се, че ще ти отхапя главата.

— Али… — предупреди я отново Джак.

Момичето погледна надолу към Кириленко, изплю се в лицето му, след което се обърна, прекоси малката стая и послушно сложи ухо на вратата.

— Сам си го изпроси — засмя се подигравателно Джак на руснака, преди да се обърне отново към Аника и тихо да й каже: — Няма да го убиваш и дума не може да става за това. А и той знае нещо.

— Ами ако просто се преструва, че знае нещо?

— А ако не е така?

Но вниманието на Джак вече беше насочено другаде. Той наблюдаваше Али, която щом чу разговора им, се отдалечи от вратата. Тя тръгна обратно към Кириленко.

Аника забеляза възбудата на Джак и се обърна да види какво става.

— Какво, по дяволите, прави тя? — прошепна рускинята.

— Али, дръпни се от него — остро нареди Джак и тръгна към нея.

Но преди да успее да стигне до нея, тя размаха пред лицето на Кириленко мобилния телефон, който беше вдигнала от пода на коридора, докато другите влачеха тялото му до стаята, в която бяха сега.

— Ти трябва да си уплашеният — заяви тя. — Държа живота ти в ръката си.

— Какво мислиш, че правиш? — попита Джак и я дръпна назад.

— Пропусна това — отвърна тя и постави телефона в ръката му.

— Това момиче има кураж — засмя се Аника, — трябва да й го признаем.

Джак, който забеляза вкиснатата физиономия на Кириленко, са зачуди дали Али наистина не е попаднала на нещо. Готвеше се да вземе телефона, когато размисли.

— Сама го провери — обърна се той към Али. — Заслужи си го.

Момичето се поколеба, сякаш не можеше напълно да повярва на думите му. След това, като видя по изражението му, че говори сериозно, тя отвори телефона. Прекара няколко минути в разглеждане на различните менюта, преди да попадне на нещо интересно. Завъртя екрана и показа на Джак и Аника зърнестата снимка на тях тримата в момента, в който излизаха от дачата на Рочев.

— Само моето лице се разпознава — каза Аника, след като се вгледа по-отблизо в снимката.

Али увеличи част от фотографията.

— Виж какво държиш.

— Сулицата — ахна Аника.

— Каква, по дяволите, е тази сулица? — обади се Кириленко, а върху бузата му все още имаше остатъци от неговата кръв и плюнката на Али. — Какво си използвала, за да убиеш Иленя Макова?

— Най-сетне знаем името й — отбеляза Джак и взе телефона от Али.

— Не съм я убила, никой от нас не го е направил — отвърна Аника. — Както каза Джак, намерихме я с това нещо — това старинно казашко оръжие, — което стърчеше от…

— Не ти вярвам, Аника Дементиева.

— … толкова дълбоко, че беше прикована към матрака.

— Познавам те добре — клатеше глава Кириленко.

— Как ли пък не.

— Познавам хората като теб, сигурен съм, че ти си я убила.

Джак изблъска встрани кипналата от възмущение Аника и изсъска на руснака:

— Слушай ме внимателно, защото ще го кажа само веднъж. Аника има намерение да те убие и аз вече съм склонен да се съглася с нея. — Той нагласи възела на грозната вратовръзка на Кириленко така, че опря под адамовата му ябълка.

— Макар че инстинктът ми казва да не го правя, ще ти дам шанс. Кажи ни какво знаеш.

— И после какво? — попита Кириленко. — Тя така или иначе ще ме убие. Виждам как ме гледа.

— Няма да те убие, ако отговориш на въпросите ми.

— Мислиш, че можеш да я спреш? — засмя се Кириленко.

— Да — бавно и тихо отвърна Джак, — така мисля.

Руснакът се вгледа уморено в лицето на Джак.

— Шибай се, американецо — ти и цялата ти скапана, упадъчна държава.

 

 

След многобройните нощни посетители дядя Гурджиев спа неспокойно до обяд. Сънуваше, че вали дъжд от дни, може би от седмици, и в зле направения таван и около алуминиевите рамки на прозорците на апартамента му се бяха появили пукнатини. Така течеше от толкова много места, че беше невъзможно да ги запуши или закърпи всичките. Веднага щом затвореше една от дупките, на нейно място се появяваха две нови.

Когато се събуди, изобщо не се чувстваше отпочинал. Докато лежеше и зяпаше тавана, покрит с паяжини от пукнатини, разбра какво трябва да се направи. Измъкна се от леглото и се отправи към банята, където се облекчи с известно затруднение. След това обръсна с остър бръснач бузите си до розово, внимателно среса косата си, облече се в спретнат костюм с вратовръзка в западен стил и изяде обичайната си закуска, състояща се от черно кафе, препечена филийка, масло и мармалад от портокали от Севиля. Дъвчеше бавно и замислено. Чувстваше се като корен на дърво — уморен от тежестта на годините, които се бяха натрупали върху му като купчина ръждивочервени есенни листа. Изми чиниите и приборите, внимателно ги подреди върху дъската за отцеждане и избърса ръцете си с кухненската кърпа.

Извади от килера до входната врата нещата, които му трябваха, включително палтото от агнешка вълна и мекия кашмирен шал с характерното за „Бърбъри“ каре, който уви около шията си, за да е сигурен, че гърлото му ще е добре защитено от силния априлски вятър. Той се сви в палтото си, отвори вратата, излезе в коридора и забеляза, че петното от кръв, което сега беше тъмно, почти пурпурно кафяво, още не е почистено. Той си помисли, че всичко продължава да запада, да се руши, да боледува, да отслабва и накрая да умира.

Не срещна никой в асансьора, но видя очарователната вдовица Танова да влиза от улицата с пакет покупки от бакалията. Усмихна се и й задържа вратата на асансьора. Тя отвърна на усмивката му, поблагодари му и го покани да се отбие на чай и домашен плодов сладкиш по-късно следобед. Той прие поканата й с искрено удоволствие. Вдовицата Танова беше живяла почти толкова дълго, колкото и той самият. Тя разбираше същността на живота — кое е важно и на кое не бива да се обръща внимание. Тя беше човек, с когото той можеше да разговаря, на когото можеше да се довери и да сподели тъгата за загубите, които бе преживял също като нея. Освен това имаше възхитителни крака, беше стройна като фиданка, както казваха в старите черно-бели американски филми, които дядя Гурджиев все още обожаваше.

Изчака, докато асансьорът тръгна нагоре с хубавата си пътничка, прекоси вече пустото фоайе, отвори тежката входна врата и излезе на площадката от жълти павета. Пое мразовития въздух дълбоко в дробовете си и огледа улицата в двете посоки. Нямаше пешеходци — само няколко движещи се превозни средства. Но имаше и една спряла кола, точно както очакваше. Веднага я видя — лъскав черен „Мерцедес“ от отсрещната страна. Тези хора бяха толкова арогантни, че не смятаха, че трябва да проявяват дискретност, бдителност, предвидливост или дори тактичност — изминалата нощ го доказваше. На предните седалки имаше двама мъже, облечени крещящо както всички членове на Измайловската. Дядя Гурджиев си помисли, че приличат на хора, изповядващи някакъв шибан култ.

След като се огледа нагоре и надолу, той подмина с небрежна походка колата, след това пресече улицата и се върна обратно. Когато се изравни с мерцедеса, спря и почука върху прозореца на водача. Шофьорът се стресна и свали прозореца по инерция. Дядя Гурджиев извади своя пистолет „Глок“ още преди стъклото да се е спуснало до долу. Той вкара два куршума в тялото на мъжа на съседната седалка, докато той се протягаше за пистолета си, и след това застреля шофьора между очите.

Възрастният мъж незабавно пъхна оръжието в дълбокия джоб на палтото си и се отдалечи с весела и безгрижна походка. Сякаш всяка следваща стъпка го подмладяваше с няколко години и когато накрая стигна до ъгъла, се чувстваше като силния млад мъж, който бе някога.

Зави зад ъгъла и започна да си подсвирква „Две гъски“ — старата народна песен, която майка му му пееше, когато беше дете.

 

 

Аника извади пистолета на Кириленко. Като член на ФСБ той имаше право да го носи във всички видове обществен транспорт. Тя се прицели в мъжа и дръпна ударника. В този момент мобилният телефон в ръката на Джак забръмча.

— Който и да ти се обажда, ще трябва да почака — каза Джак, — може би безкрайно дълго.

— Това не е неговият телефон — обади се Али, — проверих го.

— А на кого е телефонът? — попита Джак и погледна апарата в ръцете си.

Али взе телефона от ръката му и натисна няколко бутона, за да си осигури достъп до информацията в СИМ картата.

— На мъж, който се казва Лимонев.

— Мондан Лимонев? — рече Аника, като пристъпи напред.

— Познаваш ли го? — вдигна поглед към нея Али.

— Познавам го — кимна Аника. — Говори се, че е наемен убиец на ФСБ.

— Жалка лъжа, разпространявана от анархистите, врагове на ФСБ — кисело отбеляза Кириленко.

Но Джак наблюдаваше лицето му и видя там различен отговор, който руснакът се страхуваше да изрече на глас или пък просто докато упражняваше професията си, бе започнал да вярва в лъжите, които казваше всеки ден.

Аника се изправи до Джак.

— Говори се също, че Лимонев е член на „Тринадесет“.

— Това е просто смешно, а и много се съмнявам, че „Тринадесет“ изобщо съществува.

Мобилният телефон на Лимонев беше получил текстово съобщение, а не обаждане.

— Виж ти — изненада се Джак, докато се съсредоточаваше, за да прочете двете думи на кирилица, — това е интересен развой на нещата.

Той показа съобщението на Аника, която се засмя и възкликна:

— Господи! Тези хора се изяждат помежду си.

— Искам да ти го покажа — обърна се Джак към Кириленко.

Руснакът остана с каменно лице.

— Не ме интересува.

— Така ли? А би трябвало. То доказва всичко, което каза Аника.

Джак задържа дисплея пред очите на Кириленко, който успя да овладее любопитството си за не повече от трийсет секунди, преди очите му да се плъзнат по текста. Те се вторачиха в съобщението, което се състоеше от две думи: „Ликвидирай Кириленко“.