Ерик Лустбадер
Кървав сняг (23)

22.

„Татко, всички те лъжат.“

Ехото на думите на Ема отекна в главата на Джак, когато се обръщаше към Аника.

— Какво става, по дяволите? — В гласа му имаше толкова ярост, че той прозвуча гърлено. — Каква игра играеш?

— Това си има обяснение… — започна Аника.

— Разбира се, че има шибано обяснение. — Той повиши тон. — Ти и Гуров участвате в това от самото начало. Мислиш, че ми е притрябвало обяснение от вас сега? Използвах пистолета на Гуров, за да го застрелям, но той не е бил зареден с истински патрони. Онази сцена в задната уличка е била номер. — Той се обърна към Гуров. — Другият мъж, твоят приятел…

— Спиаков.

— Да, Спиаков — къде е той?

— Предполагам, че на два метра под земята — сви рамене Гуров. — Трябваше да изглежда правдоподобно.

— Правдоподобно? — обърна се Джак към Аника. — Убили сте човек за правдоподобност?

— Трябваше да е истинско — отвърна Аника, — поне част от него.

Джак почти не обърна внимание на Али, която беше слязла от колата и сега се приближаваше към тях — правеше точно това, което й беше казал да не прави.

— Онова, което искам да знам, е защо ме излъга? Защо ми предлагаш обяснение сега, когато е толкова късно?

— Защото сега те доведохме до тук — простичко отвърна Аника, — защото дойде моментът, по дяволите!

— Каза ми, че мразиш Гуров, че той е просто поредната задача.

— Той е част от задачата ми. — Аника също започваше да се ядосва. — Лъжех те само когато беше абсолютно необходимо.

— И това те оправдава? Това означава, че стореното от теб може да бъде простено?

— Не ме бъркай с бившата си жена, която постоянно те е лъгала — отсече разгорещено Аника.

— Повярвай ми, няма как да те сбъркам с някого. Ти направи това невъзможно.

— Какво е това, да не би да е твоята представа за шибан комплимент?

Джак пристъпи заплашително към нея и вероятно щеше да се стигне до физически сблъсък, ако Али не беше застанала между тях, преди Гуров да успее да се намеси.

— Спрете и двамата! — извика тя.

— Поне ми дай възможност да ти обясня — настоя Аника, възползвайки се от включването на Али.

— Джак, не искаш ли някакво обяснение? — присъедини се към нея Али.

— Вече имам обяснение. — Беше очевидно, че той е вбесен. — Тя ме лъже от момента, в който я срещнах.

— Може би е имала основателна причина.

— Няма основателна причина да лъжеш — не се съгласяваше той.

— Знаеш, че това не е истина.

— Защо взимаш нейната страна?

— Не взимам ничия страна — възрази Али. — Освен това дори и ти да не искаш да знаеш какво става, аз искам.

Това го поуспокои малко, поне дотолкова, че Аника да успее да добави:

— Съжалявам, Джак! Искрено съжалявам.

Той забеляза някаква промяна в нея, може би защото молеше за прошка. Когато обаче се опита да надникне по-дълбоко под повърхността на нещата, осъзна, че е по-вероятно причината да е в близостта на Али или в думите, които момичето беше казало в нейно оправдание. Сякаш това, че беше близо до Али или дори само че чуваше гласа й, я променяше неуловимо и я връщаше към нея самата — такава, каквато беше под маската си и дълбоко в непознатото си и непознаваемо сърце. Сърцето, за което Джак беше говорил миналата нощ.

— Ако можехме да постъпим по друг начин — продължи Аника, — уверявам те, че щяхме да го направим. Но нямахме избор.

— Ние? — попита я той вече поуспокоен от вътрешния разбор на поведението й, който беше направил. — Кои сте тези „ние“?

— АУРА — отвърна Аника.

Гневът му веднага избухна отново.

— Организацията, компанията или каквото и да е там, за която ти твърдеше, че не знаеш нищо.

Али сложи ръка на рамото му.

— Нека не започваме отново — помоли го тя.

— Може да се окаже необходимо — каза Джак, вперил поглед в Аника.

— Ще говорим за това, когато му дойде времето — разсъдливо предложи Али, сякаш беше най-разумният човек в групата — поне със сигурност беше най-спокойният.

Той погледна към нея и като видя колебливата й усмивка, кимна в съгласие.

— Добре — обърна се Джак към Аника, — кой или какво е АУРА?

— Това е съкращение от Association of Uranium Refining Allies^[2] — отвърна Аника. — Състои се от…

Изведнъж Иван Гуров пристъпи напред.

— Аника, недей. Това е много лоша идея.

— Той има право да знае, Иван — поклати глава тя.

— Последиците от това може да са тежки.

— Ти си свърши работата. Не се меси повече. — Аника отново се обърна към Джак и продължи: — АУРА е създадена от група украински бизнесмени, някои хора с международни енергийни интереси в Украйна и малък кръг руски олигарси дисиденти.

В мига, в който бе разбрал, че Иван Гуров се е върнал от света на мъртвите, Джак прозря в каква ситуация е попаднал. Сега най-сетне можеше да види структурата й толкова ясно, сякаш гледаше умален модел на слънчевата система.

— Значи от едната страна е АУРА — каза Джак, — а от другата са Юкин, Батчук и тяхното творение „Тринадесет“.

— Иван, този човек вижда повече от мен и теб — рече Аника. — Той вижда — как да се изразя, — вижда зад ъглите. Колко много е успял да научи от откъслечната информация, която му попадаше от тук и там. Той е като гросмайстор, който си представя как ще завърши играта още когато опонентът му прави първия си ход.

Звукът от приближаваща се кола накара всички да се върнат към заобикалящата ги действителност.

— Мисля — каза Гуров, като погледна със съмнение потрошения зил, — че е по-добре да докарам колата.

 

 

Въпросната кола се оказа разнебитено такси, което именно по тази причина обаче изглеждаше напълно анонимно.

— Къде отиваме? — попита Али.

— В имението на Магнусен — отвърна Иван Гуров.

— Ти си знаела за него през цялото време — обърна се Джак към Аника, все още разгневен.

— Кълна се, че не знаех къде трябва да отидем — поклати глава тя. — Правилникът е такъв — в случай че ни хванеха, нямаше да мога да кажа накъде сме тръгнали на онези, които ни разпитват.

— Онези, които ни разпитват — повтори Джак. — Направо прекрасно.

Али потръпна.

— Бащата на Микал Магнусен е купил петдесет и пет акра земя върху един скалист хълм, надвиснал над Черно море — обясни Гуров, докато шофираше. — Така можел да гледа отвисоко на съседите си, които до един се смятали за богати.

Беше пет и трийсет следобед и на хоризонта се трупаха тежки облаци. Никакъв полъх на вятър не раздвижваше дърветата. Разстоянието от летището до мястото в гъстата гора над Алуща, където бащата на Магнусен беше построил лятната си вила, беше петдесетина километра. Вече бяха изминали по-голямата част от пътя и след по-малко от двайсет минути се отклониха от шосето и спряха пред порти от неръждаема стомана, които изглеждаха съвременни и също толкова непревземаеми, колкото и крепостните двери на замък. Те бяха закачени на две високи около четири метра гранитни колони с канелюри.

Гуров свали прозореца си, за да натисне червения бутон и да изрецитира нещо — вероятно кодова фраза — в микрофона върху решетката. Миг по-късно портите се отвориха безшумно и те минаха през тях. Гумите заскърцаха по широкия слой от натрошени мидени черупки.

Имението на Магнусен сякаш бе излязло от приказка или готически роман — може би „Брулени хълмове“, — защото високите му каменни стени и таванският етаж с кули и шеметни заострени върхове бяха по-подходящи за английските или шотландските полета, отколкото за място за забавление на брега на морето. Въпреки това сградата беше впечатляваща и даваше чудесна представа за предпочитанията на стария Магнусен.

Докато таксито приближаваше към къщата, две черно-бели руски ловджийски хрътки изскочиха от предната врата. Очите им бяха блестящи и любопитни, а розовите им езици висяха.

— Борис и Саша — услужливо ги представи Гуров.

— Не гледай мен, никога не съм била тук — каза Аника в отговор на мълчаливия въпрос на Джак. — И аз съм изненадана, че Иван е идвал, но всъщност не би трябвало да бъда — нашата малка част от света е така разделена и преградена, че е направо херметически затворена. Това е начинът да се постигне най-високото ниво на сигурност — тухла по тухла, от основата.

Ловджийските хрътки имаха гъста, лъскава козина и заострени муцуни. Те се хвърлиха към хората, които наизлязоха от колата. В началото отидоха право при Гуров, но после постепенно се заинтересуваха от Али, която единствена беше коленичила на чакъла и така беше застанала на тяхната височина.

Докато Джак я наблюдаваше разсеяно, се появи един мъж, който слезе по широкото стълбище на входа и се приближи към тях със спокойната походка на човек, роден с пари или власт, а може би и с двете. „Значи това е Микал Магнусен“ — помисли си Джак и се опита да прецени що за човек е мъжът, когото смяташе за ръководителя или един от ръководителите на АУРА.

Изглеждаше решителен и безчувствен. Имаше поразителна коса с цвят на платина и още по-поразително сини очи. Носът му, който приличаше на носа на кораб, претърпял корабокрушение, и червените, почти женствени устни говореха за вироглавство, каращо хората, които се срещаха с него, да се чувстват неспокойни от надвисналото над тях усещане за предстоящо нещастие. Мъжът носеше всекидневно облекло, което наведе Джак на мисълта, че е прекарал следобеда в лов на яребици. Хрътките го обикаляха, сякаш бяха луни, въртящи се около планета. Не спираха да размахват опашки и да лижат кожените му ботуши до коленете. Ботушите, които бяха с цвят на обгоряла сяра, също изглеждаха доста странно — бяха ловни, очевидно правени на ръка от мека кожа за ръкавици, и по лъскавата им повърхност нямаше нито една драскотина.

Подобната му на панделка уста се изви в усмивка и той протегна ръка.

— Джак Макклюр, най-сетне ни открихте — отбеляза той, като стисна ръката на Джак със силната си и суха длан, след което се обърна към останалите: — Госпожице Дементиева, благодаря, че го доведохте, а на теб, Иван, благодаря, че се погрижи да стигнат до тук безпрепятствено. — Още не беше пуснал ръката на Джак и вниманието му се насочи отново към американеца. — За мен е удоволствие да се срещнем, господин Макклюр. Нека се представя — името ми е Григор Силинович Каркишвили.

 

 

Денис Пол не можа да го предвиди, но тези неща никога не могат да бъдат предвидени — не и тази жестока смърт или поне намерение за смърт. На света има хора, които искат да ти навредят, съзаклятничат за твоя край и планират толкова старателно смъртта ти, сякаш е някоя военна кампания. В крайна сметка не тези хора имат значение — не тези, които искат да ти навредят, които заговорничат на една ръка разстояние от теб и търсят методи за унищожаването ти в малки стаи без прозорци, проверявани ежедневно за подслушвателни устройства, а в края на деня се прибират при жените и семействата си, при силните си коктейли и обилната храна. Техните агенти са онези, с които се изправяш лице в лице и които имат значение. Защото те са хората, носещи разрушението в ръцете си, сякаш е бутилка шампанско, която да излеят върху теб, или букет цветя, който да положат върху гроба ти.

След като цяла нощ беше будувал, но нито искаше, нито имаше нужда от сън, Пол се готвеше да се заеме с ежедневната си работа на министър на вътрешната сигурност. Взе си продължителен душ с много гореща и след това с много студена вода, обръсна се и се облече. Прекара пет минути в оправяне на гънките на вратовръзката си, така че да са точно в центъра на възела, което беше нетипично за него. Пръстите му се движеха несъзнателно и неуморно, докато умът му отбелязваше задачите от графика му за деня, които трябваше да изпълни. Първата бе да уреди нещата в погребалната агенция, където бе инструктирал Нанси Летиер да изпрати тялото на Луиз. След това имаше шест работни срещи, които щяха да му отнемат времето до два, а може би и до три часа. По план в четири заедно с Бил Роджърс — съветника по националната сигурност — трябваше да съставят междуведомствен протокол. В пет и половина трябваше да проведе телефонен разговор с Едуард Карсън, който — Пол беше убеден в това — щеше да очаква с нетърпение да получи информация за това какво е открил неговият министър на вътрешната сигурност за действията на приближените му, за които Пол имаше своите подозрения. Някъде тогава можеше да му остане и време да хапне набързо, макар да се съмняваше в това, така че реши да се отбие в „Макдоналдс“ или в „Денис“ — на който от двата попаднеше първо — за една закуска на крак.

Мушна лаптопа в куфарчето си, излезе от стаята, спусна се по ехтящото стълбище и отиде на паркинга. Изчака за момент и огледа околността за нещо необичайно — навик, с който така беше свикнал и който беше толкова дълбоко вкоренен в съзнанието му, че не можеше да отиде от едно място на друго, без преди това да направи такава проверка.

След като огледа района, отиде до колата си, натисна бутона на дистанционното и отвори багажника. Наведе се леко и постави лаптопа вътре. Тъкмо започваше да се изправя, когато усети убождането отстрани на врата си. Ръката му инстинктивно се стрелна нагоре. Имаше време само колкото да установи, че от плътта му стърчи миниатюрна стреличка, след което изпадна в безсъзнание и горната част на тялото му се строполи в багажника.

Миг по-късно се приближи един мъж, равнодушно напъха в багажника останалата част от тялото на Пол, взе ключовете на колата, седна зад волана и спокойно изкара колата от паркинга на „Резидънс Ин“.

 

 

— Моля, наричайте ме Григор.

— Простете ми, но ще пристъпя направо към същността на въпроса — рече Джак, докато Аника се разхождаше навън и говореше по мобилния си телефон. — Къде е Микал Магнусен, мъжът, който уби или нареди да бъдат убити Карл Рочев и Иленя Макова?

Каркишвили повдигна вежди.

— Знаете името на Иленя — наистина сте необичайно добре информиран. — Той поведе Джак и Али към солариума в задната част на имението, след което се обърна с усмивка към Али. — А тази очарователна млада дама е…

— Моята дъщеря — отвърна Джак.

— Имам дъщеря горе-долу на нейната възраст. — Веждите на Каркишвили се съединиха. — Тя учи в Киев и майка й се грижи за нея.

— Майка ми е мъртва. — Али го гледаше право в очите, без да мигне. — Баща ми е всичко, което имам.

Каркишвили се прокашля, очевидно изненадан.

— Бихте ли поседнали тук, докато с баща ви се поразходим? Гледката към околните хълмове и гори е прекрасна…

— Не, по дяволите.

Каркишвили хвърли поглед към Джак, който не направи никакъв опит да го подкрепи.

— Както желаете. — Мъжът, изглежда, се обърна и към двамата и тонът му изразяваше по-скоро неодобрение, отколкото отстъпчивост.

Той отново се прокашля, явно му беше неловко да разговаря пред Али, която вземаше за тийнейджърка.

— Рочев трябваше да бъде убит — той поръча смъртта на Лойд Бърнс. Защо? Защото Бърнс, който беше научил за нас — за АУРА, — щеше да сподели информацията с генерал Брент, а той щеше да я каже на Юкин, който пък от своя страна щеше да уведоми Батчук и след това щяха да изпратят ликвидационния взвод на „Тринадесет“ да ни избие.

— А Иленя Макова?

— Смъртта на любовницата на Рочев беше неизбежна случайност. Той беше в дачата с нея, но успя да се измъкне от там.

— Не че това е имало особено значение — каза Джак с едва сдържан гняв. — Той е бия заловен, закаран в имението на Магнусен извън Киев и измъчван, преди да бъде убит.

— Опасявам се, че причината за това е — как да се изразя — прекален ентусиазъм.

— Колко остроумно казано — отбеляза Али, но млъкна веднага, като видя предупредителния поглед на Джак.

— Можете да използвате всякакви остроумни фрази, каквито ви дойдат на ума, но резултатът е един и същ — Рочев е бил убит. Защо? Защото вашият убиец — Магнусен или който там е бил — не е могъл да се контролира.

— Не искам да споря с вас, господин Макклюр — рече Каркишвили, който осъзна, че Джак бе използвал срещу него собствения му начин на изразяване.

— Може да се окаже, че нямате избор — отбеляза Джак.

Каркишвили се поколеба за миг и след това се засмя.

— Харесвам ви, господине — размаха пръст той. — Виждам откъде е взела острия си език вашата дъщеря.

— Да не мислите, че това е някаква шега? — попита Джак. — Мъчения, случайни жертви, убийство — нито едно от тези неща не е повод за смях.

— Разбира се, че не е — разпери ръце Каркишвили. — Онова, което искам да кажа, е, че никой от нас не притежава пълен контрол над събитията. Уверявам ви, че извършителят на тези жестоки зверства беше наказан.

— Какво означава това?

Каркишвили посочи към прозореца.

— Виждате ли високия сребрист смърч на хълма отсреща? — Той тръгна към остъклената врата, която водеше навън към покритата с плочки тераса и ябълковата градина зад нея. — Искате ли да отидем заедно до гроба му?

— Там може да е погребано вашето куче — възпротиви се Джак — или бившата ви съпруга, или пък да няма съвсем нищо.

— Не ми вярвате.

— Къде е Микал Магнусен? Искам да му задам няколко въпроса.

В този момент се появи Аника. Тя улови погледа му и му махна да се присъедини към нея от другата страна на солариума. Без да поиска извинение от Каркишвили, Джак отиде при нея.

— Хари Мартин е бил наемен убиец на АНС — тихо прошепна тя — под контрола на генерал Ачисън Брент.

— Не разбирам — изненада се Джак. — Защо е бил изпратен след теб?

— АНС трябва да са разбрали за нас. — Лицето й стана още по-загрижено. — Вашият президент е твърдо решен да подпише това споразумение с Кремъл.

— Дори и да е така — поклати глава Джак, — той никога не би упълномощил АНС да върши мръсната работа на Юкин.

— Иска ми се да ти вярвам — каза Аника, — но тогава какво е обяснението?

Джак се замисли за момент.

— Генерал Брент е джокерът в това тесте карти.

— Какво?

— Нямам идея каква би била причината генерал Брент да праща убиец на АНС — това нещо не се връзва.

— Господин Макклюр — повика го Каркишвили, — бихте ли дошли с мен…

Джак излезе навън и те заедно се отправиха през ябълковата градина към хълма със сребристия смърч.

— И така?

Джак разрови прясно изкопаната пръст с върха на обувката си.

— Нищо или поне никое човешко същество не е погребано тук — отбеляза той.

— Да не би да искате да кажете, че ви лъжа? — Каркишвили го изгледа внимателно.

— Без всякакво колебание.

Каркишвили се изправи, хванал ръце зад гърба си.

— Заради този ваш усет или способности сте тук сега, господин Макклюр. — Очите му срещнаха погледа на Джак. — Ние имаме нужда от вас.

— Не знам за какви способности говорите.

— Сега се намираме във вътрешността на пъзел, господин Макклюр. Или пък, ако щете — в гордиев възел. Вие имате специална дарба — по някакъв начин успявате да видите отвъд бариерите, които парализират другите хора.

— Мисля, че ме бъркате с някого — възпротиви се Джак. — Разкрих вашата лъжа, но Аника успя да ме заблуди.

— В един момент обаче започнахте да имате съмнения за нея, нали? — кимна Каркишвили.

— Да, всъщност имаше такъв момент, когато излязохме от дачата на Рочев и попаднахме в засада.

— Да, очаквахме, че това може да се случи. — На устните на Каркишвили заигра лека усмивка.

Шестнайсет бита различна информация образуваха модел на кубчето на Рубик в главата му.

— Почакайте малко — Гуров е бил този, който е стрелял по нея в гората. Той се е целил в месестата част на ръката й. Вярно е, че раната е незначителна, но съмненията ми изчезнаха, когато я простреляха.

— Виждате какво имам предвид, господин Макклюр. Нуждаете се от толкова малко информация, за да схванете общата картина, за да определите къде се пресичат векторите. Вие бяхте този, който откри това място. Аника нямаше представа къде се намираме — не можехме да позволим това. За нас разделянето и запазването на информацията е от ключово значение.

Той извади едната ръка иззад гърба си и с жест подкани Джак да продължат да вървят към стръмния ръб на скалите. Докато се спускаха надолу от малкия хълм, се появиха хрътките и се занадпреварваха коя ще стигне първа до Каркишвили.

— Ако имате някакви съмнения как ви е заблудила Аника, бих ви посъветвал да не забравяте, че хората не лъжат просто така, защото лъжата никога не е нещо просто. Тя води до усложнения — колкото повече лъже човек, толкова по-големи са усложненията. Мисля, че това е пределно ясно, но за нашите цели трябва да пристъпим още крачка напред в разсъжденията си — да направим едно мисловно упражнение, което хората рядко правят, защото са мързеливи по природа.

Вече приближаваха към скалистия нос, имението се издигаше от лявата им страна като пазител с огромни размери. Водата на морето изглеждаше черна, каквото беше и името му. Кучетата бяха възбудени — може би от височината или от гледката на брега, където вероятно понякога ги разхождаха Каркишвили или Магнусен.

— Хората лъжат по определена причина или заради някаква кауза — нещо, което във всеки случай е по-голямо от тях самите — продължи Каркишвили. — Каузите, които са по-големи от всеки индивид, са по-големи дори и от групи от хора, които мислят по подобен начин, като АУРА. Точно тук се появявате вие, защото сега всичко, заобикалящо АУРА, изглежда като заплаха — поне за нас, които сме част от нея. Ние бяхме заслепени и станахме параноични заради нарастващия риск, на който сме изложени, затова не може да се разчита на нас. След като дори не можем да видим зад точка А, как бихме могли да разберем дали точка Б се свързва с нея или я разрушава. Вие открихте земята на слепците, защото виждате на километри разстояние. Вие единствен сте способен да откриете смисъла в хаоса на живота. Вие виждате, тълкувате и разбирате коренно различните елементи и можете да усетите дали те се свързват, или не. Именно по тази причина се нуждаем от вас, господин Макклюр, и затова никой друг не ни удовлетворява.

— Значи всичко това е някакъв тест — заключи Джак. — Следите, информацията от тук от там — като трохи, подхвърлени в лабиринт.

— О, нещата, които правим, не са толкова лесни, господин Макклюр, но разбирам мисълта ви — кимна Каркишвили. — Наистина става дума за практически тест. Защо? Защото само бяхме чели за вашите способности, а аз смятам писмените доклади за ненадеждни. Но когато човек лично се убеди в това, нещата стават съвсем различни.

Джак усети върху бузата си полъха на морския бриз и видя как хрътките гонят опашките си.

— Знаете ли какво? Мисля, че всички вие сте смахнати. Ако толкова много сте имали нужда от мен, защо просто не ме помолихте?

— Защото нямаше да дойдете, а дори и да искахте, вашия президент нямаше да го позволи.

— Защо?

— Защото ако нашата среща станеше обществено достояние тя щеше да застраши скъпоценното му споразумение с онова лайно Юкин. Защото що се касае до лайното Юкин и онзи гъзолизец Батчук, ние, групата от руски олигарси дисиденти — аз, Бороньов, Маленко, Конарев, Глазков, Андреев, — бяхме преследвани и ликвидирани от елитния убиец на ФСБ Мондан Лимонев. Споделям всички тези тайни с вас, господин Макклюр — той широко разпери ръце, — защото ви вярвам.

— Вие не ме познавате. Защо бихте ми се доверили.

— Защото Аника ми каза, че трябва да го направя. Защото тя ви вярва.

— Това не ме интересува — каза Джак, макар да му беше трудно да не обърне внимание на думите на Каркишвили. — Едуард Карсън е мой приятел, както и мой работодател. Няма да го предам при никакви обстоятелства, така че в крайна сметка изглежда, че сте попаднали на неподходящия човек.

— Докато с вас разговаряме тук, спрямо вашия президент вече се извършва предателство. Мисля, че е по-добре да чуете цялата история, преди да вземете решение, което да има ужасни последствия не само за АУРА, но и за Съединените щати.

 

 

— Сигурно ме мразиш до дъното на душата си — каза Аника, когато с Али останаха сами в солариума.

— Всъщност не — отвърна Али, наблюдавайки как Джак и Каркишвили се разхождат между подредените като войници ябълкови дръвчета, — но съм разочарована.

— Да, определено си го заслужих — мрачно се засмя Аника.

— Защо го направи? — попита Али. — Защо излъга?

Аника се наведе към нея и махна от челото й един кичур от наскоро подстриганата й коса.

— Нямах избор.

— Не сменяй темата — отсече Али и се отдръпна. — Така правят баща ми и всичките му приятели, когато въпросът е твърде труден или неудобен. Това е номер на политиците и аз го мразя.

Аника отиде да седне на един от столовете от тиково дърво, потъвайки в шарените му възглавници.

— Опитах се да обясня на Джак възможно най-добре — унило се усмихна тя на Али, — но знам, че някои постъпки не могат да бъдат обяснени — те остават върху теб като белези от стигма. Бях подготвена, че той ще реагира така, но не бях подготвена за теб.

— О, моля те, не ми дрънкай глупости — сряза я Али, след което пресече стаята и се облегна на прозорците, загледана към вече пустата ябълкова градина с острите й разкривени клони, които сякаш се опитваха да остържат изпъстреното в сиво и синьо небе.

Аника наблюдаваше движенията й, скръстените й на гърдите ръце и изпълнения с копнеж поглед към пустата околност.

— Истината е постоянна и неизменна — каза тя, — защото ако съдържа дори и зрънце лъжа, тя престава да бъде истина.

Докато разглеждаше лицето на момичето, тя видя колко много й липсва Джак, когато не е с нея, но също така си даде сметка и за ужасната й тъга. Аника си помисли, че без съмнение между тях двамата има силна връзка, но има и нещо скрито, някаква лъжа или може би нещо недоизказано или пропуснато — истина, която нарочно е останала неизречена.

— Но лъжата има безброй нюанси. Тя може да бъде оценена и измерена, докато при истината това не може да стане. Виждаш ли, това е така, защото една лъжа може да съдържа зрънце истина или много истина и да си остане лъжа. Но каква точно лъжа и на какво ниво? Можеш да изречеш, как го наричахте на английски, „невинна лъжа“. — Али не отговори и дори не помръдна, а все така безучастно съзерцаваше пейзажа навън, затова Аника продължи невъзмутимо: — Не те наказват за изричането на невинна лъжа, нали? Не трябва да изпитваш угризения или чувство за вина, нито пък желание да си вземеш думите назад.

— Защо говориш така, сякаш става дума за мен? — попита Али. — Не става дума за мен.

— Просто така се изразих — нарочно излъга Аника. — Как бих могла да знам дали си излъгала или кого си излъгала? — Тя замълча за миг, сякаш очакваше отговор, и след това продължи: — Така или иначе една лъжа може да бъде полезна тогава, когато истината не върши работа — когато тя е твърде тъжна или твърде шокираща.

Али внезапно трепна и рамото й неволно се вдигна нагоре, сякаш тя се опитваше да се защити от словесната атака на Аника.

— Работата е там, че когато изречеш лъжа или дори когато се въздържиш да кажеш истината, ти правиш избор… — неумолимо отбеляза Аника.

— Спри! — остро извика Али.

Когато се обърна към Аника, лицето й беше много бледо.

— … дори в случаите, когато трябва да излъжеш, за да защитиш човек, който ти е близък или когото обичаш, или когато го правиш с някаква по-висша цел. Така се случи с мен самата.

Двете жени се гледаха една друга и Аника си помисли, че изглеждат като гладиаторите във Форума, над който е надвиснала Тарпейската скала — мястото, където загивали предателите. Тя се почувства заредена от искрата, която прескачаше между тях, и от надеждата, че продължаващият им сблъсък ще накара момичето да излезе от черупката, създадена от травматичното й преживяване.

— При всяка лъжа има момент, в който хората вярват в нея — каза тя и леко оголи зъби. — Дори и онези, които по природа поставят всичко под съмнение или са цинични. Лъжите са съблазнителни, защото те са онова, в което искаш да вярваш, или съдържат елемент, зрънце на недоверие, което самият ти таиш, може би дори без да подозираш за това.

Али нададе тих, сподавен вик и се отдели от прозореца.

— По този ли начин смяташ да спечелиш доверието ми?

— Никога, дори и за миг, не съм се опитвала да спечеля доверието ти. Мъжът, който те е отвлякъл, онзи, който те е държал за заложница — той е откраднал доверието ти и ти не можеш да си го върнеш обратно.

В очите на Али бликнаха сълзи, тя дръпна вратата, затича се по покритата с плочки тераса и заобиколи ъгъла на къщата, следвайки някакъв странен, саморазрушителен инстинкт, който я водеше към стръмните скали и пропастта под тях, на дъното на която се пенеха водите на морето.