Ерик Лустбадер
Кървав сняг (3)

2.

Не можеше да заспи след този обезпокоителен разговор. Сложи слушалките на ушите си и наду айпода на Ема, който вземаше със себе си където и да отидеше. Пусна го на случаен избор на песни и изслуша „Наричам гаджето си коте“ на „Фънкаделик“ и „Като да ядеш стъкло“ на „Блок Парти“, преди внезапно да се почувства клаустрофобично сам в апартамента си с музиката на дъщеря си и половин дузина подслушвателни устройства. Затова остави айпода и слезе с асансьора до огромното фоайе в плато и мрамор с меки мебели с кадифена тапицерия, стари самовари и персонал със зорки погледи. Потрепери леко, докато прекосяваше залата, а стъпките му отекваха глухо.

Барът беше вдясно, в помещение, което беше почти толкова внушително, колкото и самото фоайе. Поне осветлението беше по-приглушено и сепаретата във формата на полумесец създаваха илюзията за някаква интимност. Отляво имаше извит барплот от полиран метал, силно осветен отдолу, пред който бяха разположени дванайсет модернистични бар стола. Не толкова отдавна този бар и други като него из цяла Москва бяха пълни с олигарси, които харчеха пари с широки пръсти — бизнесмени, натрупали милиони долари след покупката на огромните корпорации, приватизирани по време на перестройката. След като разграбиха компаниите за жълти стотинки, буквално за една нощ те станаха по-богати, отколкото някога са си мечтали. Юкин прекрати всичко това, когато реши да вземе обратно корпорациите. Сега олигарсите бяха в паника и се бяха втурнали да събират пари, за да платят дълговете, натрупани със заемите за несъществуващия им бизнес по времето на апогея на краткотрайното им могъщество. Ето защо този бар и останалите като него в града бяха празни като вагон на метрото в три сутринта.

Мина покрай барплота и видя един агент на Сикрет Сървис, който държеше чаша със сода. Джак отклони погледа си от празното сепаре, където възнамеряваше да седне, към онова, което агентът държеше под око, и видя Али Карсън. Тя седеше сама близо до прозорец, който гледаше към покрития със сняг площад, заобиколен от сгради с помпозна архитектура и история, напоена с кръв и жажда за власт. Али изглеждаше толкова малка и уязвима, че почти се губеше в сепарето, но той добре знаеше, че не е такава. Изглеждаше по този начин заради базедовата болест — вид нарушена функция на щитовидната жлеза, — от която приличаше на шестнайсетгодишна вместо на двайсет и две годишна. Зад тази привидна външност тя беше твърда като армиран бетон и по-умна от много хора, два пъти по-възрастни от нея. Кожата й изглеждаше бледа на фона на кървавочервения цвят на тапицерията. Ясните й зелени очи под гъстата кестенява коса се открояваха върху овалното й лице. Горната част на носа й беше покрита с цяло съзвездие лунички. Носеше джинси и тениска с надпис „Сексът е мъртъв“. Едва ли можеше да изглежда повече не на място.

— Ще взема от онова, което пие тя — поръча той на сънливия сервитьор, докато сядаше до нея в сепарето.

Пръстите на Али стиснаха чашата.

— Не е „Шърли Темпъл“^[1] — каза тя.

— Слава богу! Надявах се да не е — ухили се той.

Тя се засмя, което беше и целта му.

— Къде е майка ти?

— В леглото — отвърна Али. — Може да е заспала, а може и да не е. Взе „Ксанакс“ само преди десет минути.

— Все още ли има проблеми със съня?

— Мрази това място. Казва, че рускините са твърде лакоми и дебели, за да се впечатлят от нея.

Сервитьорът донесе напитката на Джак, която се оказа „Уайт Рашън“ — малко сладка за неговия вкус, но той си помисли: „Какво толкова, по дяволите!“

— Ти няма да си тръгваш, нали? — попита Али, докато той вдигаше чашата си.

Още преди време беше научил, че не трябва да се опитва да я лъже — доверието й трябваше да бъде спечелено. Освен това беше твърде умна, за да бъде преметната лесно.

— Не, няма да си тръгна с баща ти.

На пълните й устни се появи лек намек за усмивка.

— Което означава, че отиваш някъде. — Хвърли му кос и лукав поглед. — Каква работа ще вършиш за него?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Каквото и да е, трябва да е по-интересно от това да седиш в тая дупка.

— Мислех, че тук ти харесва.

— Пак ли си говорил с баща ми? Твоят измерител на глупостта не удари ли тавана? Руските момчета са неандерталци, а руските момичета са уличници — какво може да му хареса на човек?

— Тук има много история.

— За която никой не иска да говори, защото е била изцяло пренаписана — сухо възрази тя. — Моля те, Джак, отведи ме далеч от всичко това.

— Иска ми се да можех, Али.

— Шибана работа! И ти се шибай!

— Не се дръж така.

— А как да се държа? — Очите й проблеснаха. — Да бъда послушно, кротко момиченце?

— Нещо май ме бъркаш с баща си.

— Как можеш да си приятел с него?

Джак се замисли, че, от друга страна, тя можеше да бъде и обезпокоително незряла.

— Той е добър човек, но това не го прави непременно добър баща.

Гневът й угасна също толкова бързо, колкото и бе пламнал.

— Шибана работа! — възкликна тя, но сега гласът й беше омекнал. — Мразя тоя живот, Джак. Невероятно гаден е.

— Как мога да го направя по-добър?

— Де да можеше. — Тя нежно го целуна по бузата и след това изсипа в устата си остатъка от коктейла с такъв замах, че ледените кубчета изтракаха по предните й зъби. — Някой ден нещата ще се оправят или пък не, нали така?

Тя се приготви да стане от сепарето.

Макар да беше убеден, че не трябва да го прави, Джак попита:

— Все пак как си иначе?

Али направи пауза, преди да отговори:

— Горе-долу толкова добре, колкото и ти.

Той си помисли, че отговорът й беше остроумен или пък просто безочлив. А може би беше и двете.

— Това би разсмяло Ема. — Ема беше съквартирантката, най-добрата приятелка и довереница на Али, както и най-близката й съюзница срещу родителите й. — Сещаш ли се за онзи път, когато дойдох да те гледам на състезанието по щафетно бягане? Ти беше най-бързата, спомняш ли си?

— Спомням си.

— Тя ме сложи да седна до нея и макар и да не каза нито дума, видях колко се гордееше с теб. Не се изправи на крака, не ръкопляскаше като всички останали, когато ти дръпна напред и победи.

Али мълча известно време, сякаш потънала в спомените от миналото.

— В онази нощ, когато се прибрах от празненството, стаята беше тъмна и си помислих, че тя спи. Влязох в банята и се съблякох колкото се може по-тихо. Когато се пъхвах в леглото, видях, че върху одеялото лежи една малка кутийка. Преместих я на светлината, която падаше от прозореца. Вътре имаше готвеща се за скок сребърна котка на верижка. Когато я извадих, Ема каза: „Това е гепард, най-бързото шибано животно на четири крака“. — Али се изправи. — Тя винаги ще ми липсва, както и на теб.

Той я гледаше как се отдалечава, но виждаше Ема. Али беше права, дъщеря му винаги щеше да му липсва. Той беше позволил тя да се отчужди от него. Беше му се обадила точно преди да се удари с колата си в едно дърво и да умре на място. Макар да не бе за вярване, на няколко пъти след това се беше появявала пред него, дори му говореше.

Което можеше да означава четири неща: изключително силното му чувство за вина го караше да я призовава от дълбините на подсъзнанието си, както бе предположил психиатърът, до който се бе допитал; бе полудял; засегнатият от дислексията мозък му въртеше номера; или духът на Ема беше оцелял след физическата й смърт. Всеки един от тези сценарии го изпълваше с ужас, макар и по различни причини. Искаше му се да вярва, че в реалността съществува нещо повече от живота и смъртта, които в края на краищата бяха концепции, измислени от човека. Искаше му се да вярва, че Ема все още съществува под някаква форма. За него такова беше определението на вярата — да вярваш в нещо, което науката не може да обясни. Когато дъщеря му загина, той загуби цялата вяра, която някога бе имал. Когато тя се върна при него, вярата му се възроди.

Али и телохранителят й изчезнаха във фоайето и той остана сам в бара. В помещението се настани тишината на мавзолей. Лампите блещукаха като речни камъни в коритото на река. Снегът тихо почукваше върху стъклото на прозореца като прегладнял просяк, който моли да го пуснат вътре. Беше отпил само няколко глътки от сладкия „Уайт Рашън“, но се отказа да го допива. Успя да привлече вниманието на сервитьора, който продължаваше да дреме, и си поръча качествено малцово уиски с чаша вода. След това извади листа с маршрута на Лойд Бърнс в Украйна и се съсредоточи в него.

Дислексията на Джак караше мозъка му да работи хиляди пъти по-бързо от онова, което се считаше за нормално. Не можеше да разбере (поне не и лесно) нещата, които не бяха триизмерни. Това означаваше, че можеше да нареди кубчето на Рубик за деветдесет секунди, но разчитането на писмен текст, който беше двуизмерен, го затрудняваше. Трябваше да го дешифрира, сякаш беше чужд език или някакъв код. Беше научен да се справя с този си недъг от един пастор, който го беше взел при себе си, след като Джак беше избягал от баща си. Той постоянно го биеше, защото не се справяше в училище. Едва по-късно, вече като възрастен, Джак откри, че дислексията му дава смайващо предимство при анализирането на сцените на местопрестъпления и при разбирането на начина на мислене на асоциалните умове и умовете с изкривена представа за реалността.

Преглеждаше списъка на непознатите градове и имена на улици, когато чу един рязък, но познат глас да поръчва водка. Вдигна поглед от листа и видя млада блондинка в черна рокля и с обувки на високи токчета, която се бе настанила на един от столовете край барплота. Косата й беше събрана в конска опашка, спускаща се до плешките й. Макар тази прическа да бе използвана по-често от жени с тънка коса, случаят с блондинката не беше такъв — косата й беше гъста и лъскава. Големите й, леко дръпнати нагоре очи сякаш имаха червеникавия оттенък на халцедон. Устните й бяха плътни и щяха да изглеждат чувствени, ако ъгълчетата им не бяха извити надолу в непривлекателна гримаса.

Седеше до друга жена на приблизително същата възраст, с тъмни очи и коса, облечена в лъскава тъмнозелена рокля на тънки кафяви райета, която беше толкова къса, че по-голямата част от бедрата й се белееше на светлината. Когато блондинката заговори отново, Джак се напрегна да се сети къде е чувал този глас.

— Тогава му казах: „Ще се видим в ада“ — тръсна глава блондинката.

И Джак тутакси се досети, че това беше женският глас от стаята под него.

— Запратих лампата в лицето му и крушката изгори бузата му.

— Шибанякът се е отървал леко — засмя се брюнетката.

— Можеш да се обзаложиш, че е така — съгласи се блондинката с очи с цвят на халцедон. — Ако го видя отново, кълна се, че ще го ритам по топките до другия край на Червения площад.

— Е, скъпа, май ще имаш възможност да го направиш — изкикоти се приятелката й.

Блондинката завъртя глава към входа и Джак стори същото. Той видя едър, подобен на мечка мъж с тъмна коса, намазана с гел като на американски гангстер от трийсетте години. Върху бузата му имаше яркочервена следа от изгаряне — без съмнение от крушката на лампата. Носеше един от онези ярки копринени костюми, които само руснаците мислят за модерни, както и масивен златен часовник и още по-масивен златен пръстен на кутрето. Държеше се като Тони Сопрано, който се появява тежкарски на сбирка на мафията. Дори и на Джак, който не го познаваше, му се прииска да рита топките му до другия край на Червения площад.

Блондинката се завъртя с лице към любовника си (или бившия си любовник), който я гледаше злобно, докато се приближаваше. На Джак му стана ясно, че се задават неприятности. Прииска му се да си беше тръгнал с Али, защото нямаше желание да се забърква в караница, която не беше негова работа. Освен това, докато имитаторът на Сопрано се движеше, Джак забеляза дръжката на деветмилиметров пистолет в кожен калъф под лявата му мишница. Той се премести към края на сепарето и се извърна встрани, за да има възможност бързо да се изправи на крака, ако се наложи.

Мъжът бавно и спокойно дойде до мястото, където седяха блондинката и нейната приятелка. Блондинката люлееше крака сякаш в такта на някаква музика, която само тя чуваше. Джак видя, че се усмихва, но усмивката й беше злобна, дори убийствена. Мъжът беше самоуверен и въоръжен и, изглежда не осъзнаваше жаждата за кръв у нея или пък се чувстваше неуязвим при срещата с нея на публично място. В края на краищата какво толкова би посмяла да стори тя, с което той — или неговият деветмилиметров пистолет — да не може да се справи?

Тъкмо се готвеше да й каже нещо, когато тя със сила заби върха на обувката си с висок ток в слабините му. Той направи гримаса, която не промени особено злобното му изражение, и се преви почти на две. Тъй като беше от лявата страна на мъжа, Джак видя нещо, което блондинката не можеше да забележи — нейният любовник протегна ръка към пистолета си.

Джак изскочи от сепарето. Направи две големи крачки до барплота и стовари ръката си странично върху косматата китка на мъжа. Оръжието изтрака върху пода, сервитьорът отскочи, а барманът подаде сигнал на охраната.

Любовникът на блондинката замахна тромаво покрай Джак и пръстите на дясната му ръка сграбчиха жената за гърлото и започнаха да я душат. Чу се тихо гъргорене като на пеленаче, което се храни от гръдта на майка си. Джак удари мъжа в гърлото и това беше краят, по-точно краят на желанието на нападателя да се бори. Дотогава вече се бяха появили двама души от охраната на хотела. Единият от тях извлече бившия любовник, а другият вдигна деветмилиметровия пистолет. Изглежда не се безпокоеше, че може да остави своите отпечатъци. Джак си помисли, че очевидно в Москва правят нещата по различен начин, и за миг се зачуди как ли се наричат руските групи за оглед на сцената на местопрестъплението. Тази мисъл отклони вниманието му от убийствения поглед, който му хвърли бившият любовник на блондинката, докато го извличаха навън.

— Добре ли сте? — попита той блондинката, която колебливо опипваше гърлото си.

— Да, благодаря ви.

Той кимна, готов да се отдалечи, когато тя добави:

— Казвам се Аника, а това е Йелена. Мислехме да пообиколим нощните клубове. Защо не се присъедините към нас?

— Имах дълъг ден и тъкмо се готвех да се прибера в стаята си.

— Моля ви. Искам да ви се отплатя за вашата добрина. — Тя посочи празния стол до нея. — Поне мога да ви предложа едно питие.

Джак наистина искаше да се прибере в стаята си и да се подготви за задачата, която му бяха възложили, но щеше да е невъзпитано да откаже.

— Едно питие — склони той.

— Само едно питие — потвърди тя. — След това, ако желаете, ще ви придружа до асансьорите. И аз съм отседнала тук.

— Да, трудно можех да пропусна разправията по-рано тази вечер.

— Йелена ми каза, че сигурно всички в хотела са ни чули да се караме с Иван — направи физиономия тя.

Той седна на предложения му стол и кимна към фигурите, които се отдалечаваха.

— Предполагам, че ще трябва да дадем показания в полицията.

И двете жени се засмяха на думите му.

— Виждам, че отскоро сте в Москва — рече Йелена. — Полицията е твърде заета да изнудва бизнесмените и да прибира долари от хора като приятеля на Аника, Иван…

— Бивш приятел — поправи я Аника.

— Както и да е — сви рамене Йелена.

Тя говореше английски без акцент за разлика от Аника, която имаше силен руски акцент.

— Виждам, че нямате проблем при разговорите с чужденци.

— Ако не беше така, щях да остана без работа — отвърна Йелена. — Занимавам се с чуждестранните резервации на хотела.

— Какво ще поръчате… — обади се Аника.

— Джак — представи се той. — Джак Макклюр.

— Каква е вашата отрова, Джак Макклюр? — попита Аника.

— Едно малцово уиски — каза Джак на бармана. — „Оубън“, моля.

— Веднага, господине — отвърна барманът и отиде да вземе бутилката със скоч.

— Надявам се, че имате здрав организъм, господин Макклюр — отбеляза брюнетката.

— Млъкни, Йелена. — Аника хвърли на приятелката си кръвнишки поглед, преди да се обърне отново към Джак. — Не й обръщайте внимание. Има твърде развинтено въображение от четенето на американски трилъри.

— Нямам представа за какво говорите вие двете.

Барманът постави питието пред него, след което отстъпи, сякаш всички те излъчваха плутоний.

— Може би е по-добре да му кажеш, Аника.

— Това ми изглежда добра идея — съгласи се той и отпи от своя „Оубън“.

Аника въздъхна.

— Бившият ми приятел, казва се Иван Гуров, е дребен, подчертавам думата „дребен“, член на руска групировка. — Очите й се втренчиха в неговите. — Знаете ли тази дума?

Джак я знаеше.

— Той е член на московската мафия.

— Той е шибан престъпник! — възкликна Йелена с повече емоция, отколкото беше показвала досега.

— Както виждате, Джак, Йелена не одобряваше връзката ми с Иван.

— Той е кръвопиец! — продължи Йелена, очевидно разгорещена от темата. — Той е като нечистотиите в канализацията и би прерязал гърлото на човек още преди да го е видял. Кръвта със сигурност му доставя повече удоволствие от водката.

— Приятелката ми трябва да се научи да пази мнението си за себе си — добродушно се засмя Аника.

— А ти трябва да се научиш да пазиш гърба си — сериозно отвърна Йелена. — Вие също, господин Макклюр. Видях какъв поглед ви хвърли Иван.

— Предполагам, че това означава, че той няма да бъде пратен в затвора.

— Приятелите му ще се погрижат да излезе от там за нула време — обясни Аника. — Точно затова полицията няма да се занимава с този въпрос.

— По-вероятно е да не им се иска да свършат в някоя уличка с куршум в тила — рече Йелена. — Едва ли ще им е приятно да ги изхвърлят в боклукчийска кофа.

— Същото важи и за мен — отбеляза Джак и отпи още една глътка от скоча си.

— Не се безпокойте — успокои го Аника. — Йелена има навика да преувеличава, когато става дума за Иван. Той е доста надолу в хранителната верига на групировката.

Йелена изсумтя насмешливо.

— Това не му пречи да убива хора.

— Не го знаеш със сигурност.

— Чувам разни неща, Аника, както и ти самата — поклати глава Йелена. — Понякога си толкова наивна.

На Джак му се насъбраха достатъчно зловещи истории за една вечер. Нямаше никакво желание да се среща отново с Иван Гуров, но и не очакваше това да се случи особено след като утре сутринта щеше да лети към Украйна.

Той довърши питието си и се изправи.

— Дами, беше ми много интересно, но май вече дойде време да ви напусна.

— Видя ли какво направи, Йелена? — нацупи се Аника. — Прогони още един мъж. — Тя се изправи и хвърли пари върху барплота. — Обещах да се уверя, че ще стигнете до стаята си.

— Това е вярно — потвърди Йелена с язвителна усмивка. — Оная противна свиня може да се крие в асансьора.

Джак вдигна ръце.

— Дами, харесва ми жените да се карат за мен, но наистина мога и сам да стигна до стаята си.

 

 

В асансьора той все още усещаше котешките очи на Аника, които го следваха, и се зачуди дали тя или Йелена го сваляха на сериозно. Може би просто говореше мъжкото му его. От друга страна, възможно беше и двете да флиртуваха с него — нещо, което отдавна присъстваше във фантазиите му, както и във фантазиите на още близо милиард мъже. Едно обаче беше сигурно, техните мозъци и неговият вибрираха на различни честоти. В мислите му, разкъсвани между задачата в Украйна, която се пазеше в тайна дори от служителите на президента, и засилващите се търкания с Шарън, нямаше място за флиртове с рускини, особено пък с такива, които имат гангстер за приятел, бил той бивш, или не.

Слезе от асансьора на последния етаж, кимна на служителите от Сикрет Сървис и влезе в стаята си. Нещо от разговора му с Карсън го тревожеше. Защо беше отпратил телохранителите си, преди да повдигне въпроса за задачата, която му възлагаше? Когато Джак го бе попитал, президентът беше отвърнал: „Вярвам ти, Джак. Това е всичко.“

Дали Денис Пол не подозираше, че в тайните служби на президента има къртица? Ако това беше вярно, щеше да е унищожителен удар върху всички усилия, които Едуард бе положил, за да оглави администрацията. Какво би станало, ако политическите врагове, за които президентът беше казал, че са все още силни, знаеха за всеки негов ход още преди да го е направил? Карсън не беше споменал имена, но Пол го беше направил: Майлс Бенсън, бившия директор на ЦРУ — твърдоглав ветеран, привърженик на политиката да не се вземат пленници, и Морган Томсън, бившия съветник по националната сигурност и последния от внушаващите доверие неоконсерватори — заядлив и раздразнителен мъж, с наскоро разкрити връзки с няколко компании, произвеждащи военно оборудване. Двамата заедно имаха повече ОТ шейсет години служба и множество контакти в Белтуей^[2], бяха наистина опасни противници. Можеха не само да го поставят в трудно положение, но и да подкопаят репутацията му в страната. В днешно време проучванията на общественото мнение бяха всичко. Един провал беше напълно достатъчен, за да се сгромоляса популярността на Карсън.

Джак се замисли дали да не се обади на Шарън, но преди това се нуждаеше от нещо, с което да се успокои. Може би един горещ душ. Докато сваляше дрехите си и вървеше към банята, той си отбеляза наум да следва своя собствен начин на мислене, със или без одобрението на Карсън.

Пусна душа и зачака да потече топла вода, но преди това да стане, се чу мъжки глас.

— Разхвърляй цялата шибана стая.

Джак се заслуша по-внимателно, спря душа и сложи главата си до тръбата.

— Искам да науча тайните й, трябва ми нещо, което да мога да използвам срещу нея.

Иван говореше на руски — език, който Джак беше научил покрай работата си с терористи към АТФ. Беше използвал софтуера „Розета Стоун“, за да научи руски, арабски и фарси в рамките на осем месеца. Вече говореше перфектно испански. Достатъчно беше да слуша чуждия език и благодарение на дислексията го овладяваше удивително бързо. Можеше да вижда думите, фразите, глаголните времена и изразите в три измерения, докато ги чуваше, и така ги запомняше мигновено, без да се налага да ги повтаря.

Той седна на ръба на ваната и се наведе напред, като се напрягаше да долови всяка отделна дума. Очевидно Иван не бе предаден на полицията. Толкова по въпроса за реда и законността в Русия.

— Мислех, че познаваш добре тази кучка — казваше сега друг мъжки глас.

— Ти толкова ли добре познаваш твоите кучки? — раздразнено го попита Иван.

— Моите кучки са „тьолка“^[3]. Разгорещените млади момичета са непредсказуеми, а и освен това на кой му пука, по дяволите! Всяка вечер в „Горски пожар“ има тонове нови тьолки… Хей, какво е това?

— Какво откри?

— Хъм, просто потни дамски пликчета. Тази кучка е свиня.

— Доколкото я познавам, ги е оставила нарочно там за някой любопитен тип като теб, Милан — рече Иван. — Което означава, че не търсим на правилните места.

— Вече проверих под чекмеджетата и зад тоалетното казанче.

— Там е твърде очевидно.

— Да погледнем сифона на душа.

В отговор се чу пъхтене и малко по-късно Милан каза:

— Намерих нещо. Виж, тънка корда, вързана за сифона, почти не се вижда на тази светлина.

— Какво има в другия й край, Милан Оскович? — попита Иван с приглушен глас, който едва се долавяше по тръбата.

Джак се наведе още по-напред, за да чува по-добре.

Отдолу не долиташе никакъв звук и за момент Джак помисли, че двамата мъже са излезли от банята. След това отново се чу глас.

— Това е огърлица — каза Иван.

— Камея — поправи го Милан.

— Нищо чудно, че я е скрила, сигурно струва много пари, особено на черния пазар.

Съдейки по поведението и стила на Аника, Джак не смяташе, че тя е от типа жени, които биха носили камея.

Очевидно и Милан беше на същото мнение, защото отбеляза:

— Не съм сигурен, че я е скрила, защото е скъпа. Възможно ли е нещо да е скрито вътре?

Отново настъпи тишина и Джак усети как мускулите му се напрягат, сякаш очакваше да се случи нещо неприятно.

— Мамка му! — възкликна Милан. — Това е лична карта.

— Тя е от ФСБ — добави Иван и в гласа му имаше нотка на недоверие.

Джак знаеше, че Федералната служба за безопасност, накратко ФСБ, беше наследникът на КГБ от времената на Съветския съюз.

— Ти, нещастен глупако — засмя се Милан, — чукал си офицер на ФСБ под прикритие.

— Млъквай!

— Не бива да допускаш Арсов да го надуши.

— Затваряй си шибаната уста!

От брифингите преди пътуването Джак знаеше, че Каолин Арсов е главата на Измайловската групировка в Москва.

— Ще ти изпече топките за това.

Джак чу звук от кратко боричкане и си представи как двамата гангстери се търкалят по пода. Защо изобщо слушаше това — то нямаше нищо общо с него. Но после в мислите му внезапно проблесна споменът за Аника с русата й коса, очи с цвят на халцедон и кръстосани един върху друг дълги крака. Чу сребърния звън на смеха й, който се превърна в последната молба на Ема — „Татко, помогни ми!“.

— Успокой се, по дяволите! — задъхано извика Милан. — Можеш да си сигурен, че няма да кажа на никого. Трябва да се безпокоиш за кучката, не за мен.

— Знам това.

Отново настъпи тишина, а след това се чу неразбираем шепот. Джак се зачуди какво ли е измислил Иван.

— Аника? Милан е… Не, за бога, не затваряй! Стреляха по Иван… Да, точно така, простреляха го. Жив е, но… В момента сме в „Горски пожар“ на „Тверская“… Да, близо до Червения площад, само на една пресечка от „Нощен полет“. Не, не съм се обаждал на никого. Иван каза да се обадя… Значи ще дойдеш? Добре, ние сме отзад, в уличката.

— Да тръгваме! — отсече Иван. — Имаме само няколко минути да стигнем дотам преди нея.