Сюзън Елизабет Филипс
Рай в Тексас (6)

5

Ранчото Ланиър помнеше и по-добри дни. Сега бяха останали само няколко дървени постройки с олющена боя, върху равен терен, простиращ се край брега на река Саут Ляно. В прахта, под един стар дъб в предния двор, се виждаха само няколко кокошки. До обора се издигаше вятърна мелница със счупени криле, замряла в юлската жега. Само конете зад оградата изглеждаха добре охранени.

Камионите и караваните на снимачния екип бяха паркирани близо до шосето. Боби Том спря своя тъндърбърд до един ван, посивял от прахта. Като излязоха от колата, Грейси зърна Уилоу, застанала пред макара с кабели до преносимия генератор, да разговаря със слаб мъж с угрижено лице и бележник в ръка. Край оградата се виждаха останалите от екипа, заети да нагласяват големите прожектори върху дебелите триножници.

Уилоу вдигна глава, когато Боби Том се появи пред нея със закъснение от почти две седмици. Той изглеждаше бляскаво в черните си панталони, червената си риза и елека си от сива коприна. На главата му се кипреше черен стетсън с лента от змийска кожа. Грейси очакваше с голяма доза удоволствие хапливата й работодателка да се нахвърли върху него.

— Боби Том.

Уилоу изговори името му напевно, сякаш четеше строфа от сонет. Устните й се извиха в лека усмивка, а очите й засияха от замечтано удоволствие. Острите й ръбове направо се бяха загладили и докато вървеше напред, тя протегна ръце, за да поеме неговите.

Грейси се стъписа. Припомни си всичките упреци, които бе принудена да изтърпи, Боби Том бе посрещнат като герой, макар да бе единственият виновник за закъснението!

Не можеше повече да понася как Уилоу му се мазни. Извърна глава и погледът й попадна върху тъндърбърда. По блестящата доскоро повърхност на червената кола сега се бе наслоил много прах, а предното стъкло бе покрито със следи от убити мухички, но все още си оставаше най-красивата кола, която някога бе виждала. Колкото и смущаващи да бяха последните четири дни, в същото време бяха най-вълшебните в живота й. Боби Том и неговият червен тъндърбърд я бяха пренесли в един нов, вълнуващ свят. Независимо от конфликтите и споровете им, това бяха най-хубавите дни в живота й.

Младата жена се приближи до фургона на кетъринга, за да си вземе чаша кафе, докато чакаше Уилоу да довърши преклонението си в нозете на Боби Том. Екзотична брюнетка с дълги сребърни обици стоеше зад бара във фургона. Имаше тежък грим, мургава кожа и голи загорели ръце със сребърни гривни по китките.

— Искаш ли поничка към кафето?

— Не, благодаря. Не съм много гладна. — Грейси напълни една пластмасова чаша от машината за кафе.

— Аз съм Кони Камерън. Видях те да пристигаш с Боби Том. — Така изгледа тъмносиния й костюм, че Грейси се досети, че пак е направила грешен избор с облеклото си. — Отдавна ли го познаваш?

Отношението на жената в никакъв случай не би могло да се нарече приятелско и Грейси реши, че ще е по-добре да изясни недоразумението още от самото начало.

— Само от няколко дни. Аз съм една от асистентките на продукцията. Съпровождах го от Чикаго до тук.

— Хубава работа, ако успееш да я докопаш. — В погледа на Кони се появи хищен блясък, докато гледаше в далечината към Боби Том. — Едни от най-хубавите ми преживявания са в компанията на Боби Том Дентън. Той със сигурност знае как да те накара да се почувстваш стопроцентова жена.

Грейси не знаеше какво да отговори, затова само се усмихна и отнесе чашата си с кафе до една от сгъваемите маси. Взе си един стол и се опита за миг поне да забрави Боби Том, а вместо това да мисли само за новите си отговорности. Тъй като асистентите на продукцията бяха на дъното на йерархията, тя трябваше да се ограничава само до общуването с реквизиторите, разпечатването на списъците на екипа, изпълняването на всякакви дребни поръчки и още цяла дузина други подобни ангажименти. Като видя, че Уилоу се приближава, тя замря. Надяваше се да не чуе заповед за връщането си в офиса в Ел Ей. Не искаше това вълнуващо приключение да свърши, а при мисълта, че никога повече няма да види Боби Том Дентън, я прониза остра болка.

Уилоу Крейг беше малко под четирийсетте, кльощава, с вид на заклета привърженичка на най-строгите диети. Излъчваше дива енергия, пушеше цигара след цигара „Марлборо“ и можеше да бъде рязка до грубост, но въпреки това Грейси изпитваше огромно възхищение към нея. Надигна се, за да я поздрави, но Уилоу й махна с ръка да не става от стола си, като се отпусна на съседния.

— Трябва да поговорим, Грейси.

От резкия й тон Грейси мигом се почувства притеснено.

— Добре. С нетърпение очаквам да науча какви са новите ми задължения.

— Това е едно от нещата, които искам да обсъдим. — Уилоу измъкна пакет „Марлборо“ от джоба на светлокафявия си работен комбинезон. — Знаеш, че не съм доволна от начина, по който се справи с тази задача.

— Съжалявам. Постарах се с всички сили, но…

— Резултатите, а не извиненията са важни в този бизнес. Неспособността ти да доведеш навреме нашата звезда ни струва извънредно скъпо.

Грейси преглътна всичките обяснения, които бяха на върха на езика й и само каза:

— Осъзнавам го.

— Зная, че той е труден, но те наех именно защото смятах, че умееш да се справяш с трудни личности. — За пръв път сприхавата нотка изчезна от гласа й и тя изгледа Грейси с лек проблясък на симпатия. — Отчасти и аз съм виновна. Знаех, че ти липсва опит в бизнеса, но все пак те наех. Съжалявам, Грейси, но ще трябва да те освободя.

Грейси усети как кръвта се изцежда от главата й.

— Да ме освободиш? — прошепна. — Не.

— Харесвам те, Грейси. Бог ми е свидетел, че ти ми спаси живота, когато баща ми умираше в „Сенчести поляни“ и бях толкова разстроена. Но ако бях сантиментална, никога нямаше да стигна дотук. Бюджетът ни е много ограничен и не можем да си позволим мъртви души. Факт е, че ти бе възложена задача, а ти не успя да се справиш. — Гласът й леко се смекчи, като се изправи. — Съжалявам, че не се получи за теб. Ако се отбиеш в офиса ни в хотела, ще си получиш чека.

С тези думи Уилоу си тръгна.

Горещите слънчеви лъчи прежуряха главата на Грейси. Искаше й се да извърне лице към огненото кълбо и да го остави да я изгори, за да не бъде изправена срещу това, от което се страхуваше най-много. Бяха я уволнили.

В далечината Боби Том се показа от една от караваните, следван от млада жена с шивашки метър, преметнат през врата. Тя се засмя на нещо, което той й каза, а той я дари с усмивка, толкова заредена с интимност, че Грейси беше повече от сигурна, че младата жена вече е влюбена до уши в него. Искаше да й изкрещи, да я предупреди, че той раздава същите усмивки и на служителките, които събират таксите по платените магистрали.

Изсвириха автомобилни гуми и един сребрист лексус навлезе в ранчото. Шофьорът едва бе спрял колата, когато вратата се отвори и отвътре изскочи елегантно облечена блондинка. Лицето на Боби Том отново грейна в убийствено съблазнителна усмивка. Затича се към жената и я грабна в прегръдките си.

С болка в сърцето Грейси извърна лице. Запрепъва се през плетеницата от кабели, без да обръща внимание накъде отива, знаейки единствено, че трябва да остане сама. От другата страна на камионите с оборудването видя барака, наклонена под странен ъгъл към купето на ръждясала кола. Промъкна се зад порутената постройка, свлече се на земята под сянката и се облегна на грубото дърво.

Зарови лице в шепи. Всичките й мечти отлитаха, отчаянието я сковаваше. Защо се опитваше да надскочи себе си? Кога ще се научи да се примирява с ограничените си способности? Тя беше една обикновена, грозновата жена от малък град, а не някоя неустоима авантюристка, която ще завладее света. Задушаваше се, все едно гърдите й бяха притиснати от огромен юмрук, но нямаше да се разплаче. Ако го стори, никога нямаше да може да спре. Дните от живота й се простираха пред нея като една от онези безкрайни магистрали, по които бяха пътували дотук. Беше очаквала толкова много, а бе получила толкова малко.

Нямаше представа колко дълго бе стояла там, преди грачещият звук от високоговорителя да пробие мъглата на отчаянието й. Тъмносиният й костюм бе прекалено плътен за горещия юлски следобед и блузата полепваше по кожата й. Нещастната Грейси се изправи, погледна незаинтересовано часовника си и установи, че е минал по-малко от час. Трябваше да стигне до Телароса и да си вземе чека със заплатата. За нищо на света нямаше да остане тук по-дълго, дори не й пукаше, че куфарът й е заключен в багажника на Боби Том. Щеше да се уговори с някой от офиса да го прибере.

Спомни си, че видя табела на пътя, указваща, че Телароса се намира на по-малко от пет километра в западна посока. Със сигурност щеше да стигне дотам пеша и да си спести унижението да моли някой от хората от студиото „Уиндмил“ да я откара. Можеха да я уволнят, каза си тя, ала нямаше да й отнемат малкото гордост, която й бе останала. Младата жена изпъна рамене и закрачи покрай прашния банкет.

Бяха изминали едва петнайсет минути, когато осъзна, че доста е надценила издръжливостта си. Напрежението от последните дни, безсънните нощи, прекарани в тревоги, храната, която само бе човъркала, я бяха изтощили, а черните й обувки с висок ток не бяха предназначени за ходене пеша на дълги разстояния. Един пикап профуча покрай нея и тя вдигна ръка, за да се предпази от облака прах. По-малко от пет километра, напомни си Грейси. Не беше чак толкова далече.

Слънцето прежуряше над главата й, а небето бе избеляло до цвета на човешка кост. Дори плевелите край шосето изглеждаха изсъхнали и спаружени. Тя свали влажното си сако и го пъхна под мишница. Отдясно видя проблясъците на реката, но беше твърде далече, за да й донесе прохлада. Препъна се, но бързо възвърна равновесието си. Погледна нагоре, надявайки се кръжащите над главата й черни птици да не са лешояди.

Насили се да пренебрегне нарастващата си жажда и мазолите по краката от неудобните обувки. Опита се да реши какво да прави. Спестяванията й бяха оскъдни. Въпреки че майка й бе настоявала да вземе по-голямата част от печалбата след продажбата на старческия дом, Грейси бе отказала, тъй като искаше да е сигурна, че майка й ще разполага с достатъчно средства, за да живее. Сега съжаляваше, че не бе заделила повече пари. Трябваше незабавно да се върне в Ню Грънди.

Потръпна, когато глезенът й се изкълчи върху неравния път, но продължи да върви. Усещаше гърлото си като тръба, натъпкана с вата, а цялото й тяло бе плувнало в пот. Чу зад себе си шума от двигателя на кола и вдигна машинално ръка, за да предпази очите си от прахта.

Колата, сребрист лексус, спря до нея и десният прозорец се плъзна надолу.

— Искате ли да ви откарам до някъде?

Грейси позна в шофьора блондинката, която преди повече от час толкова възторжено се бе хвърлила на врата на Боби Том. Сега осъзна, че непознатата е по-възрастна, може би в началото на четирийсетте. Изглеждаше богата и изискана, сякаш бе от онези, които пиеха само бутилирана вода между сетовете на тенискорта в кънтри клуба и спяха с красив бивш уайд рисийвър, когато съпругът им отсъства от града. Грейси нямаше желание да се сближава с една от жените на Боби Том, но беше твърде горещо, а тя бе много уморена, за да откаже.

— Благодаря ви. — Когато отвори вратата и се плъзна в хладното сиво купе, я обгърна уханието на скъп парфюм и успокояващата музика на Вивалди.

С изключение на широката венчална халка, по пръстите на жената нямаше други бижута, но върху ушите й блестяха диамантени обици с големината на грахови зърна. Късо подстриганата й руса коса бе разделена на път, с подвити краища — прическа, предпочитана от богатите жени. Елегантната й млечнобяла блуза бе пристегната хлабаво в талията с колан от златни халки. Жената беше слаба и красива, а фината мрежа от бръчици около ъгълчетата на очите й придаваше още по-изтънчен вид. Грейси никога не се бе чувствала по-неугледна.

Жената зад волана докосна с пръст бутона за вдигането на прозореца.

— В Телароса ли отивате, госпожице…?

— Сноу. Да. Но, моля, наричайте ме Грейси.

— Добре. — Усмивката на непознатата бе приятелска, но Грейси усети подчертана резервираност. Широката златна гривна върху дясната й китка проблесна на слънчевата светлина, когато тя се пресегна, за да намали звука на радиото.

Грейси знаеше, че жената сигурно е любопитна защо тя върви пеша по шосето, но оцени факта, че не настоя за обяснения. От друга страна личното й нещастие не бе извинение да се държи грубо.

— Благодаря, че ме взехте. Пътят се оказа малко по-дълъг, отколкото си мислех.

— Къде би искала да те оставя? — Акцентът й бе определено южняшки, но изговорът й бе по-скоро напевен, отколкото носов. Ако с очите си не бе видяла как спасителката й се бе хвърлила на врата на Боби Том, Грейси щеше да реши, че тази жена е образец на самата грациозност и цивилизованост.

— В хотел „Катълмен“, ако това няма много да ви затрудни.

— Ни най-малко. Предполагам, че си от филмовата компания.

— Бях. — Грейси преглътна с усилие, но не успя да сдържи горчивите думи. — Уволниха ме.

Настана продължително мълчание.

— Съжалявам.

Грейси не искаше да я съжаляват, затова додаде припряно:

— Аз също. Надявах се, че ще се получи.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Спасителката й звучеше едновременно съчувствено и уважително, затова Грейси усета как неволно откликва. Изпитваше силна нужда да сподели нещастието си с някого и реши, че ако не разкрива твърде много, няма нищо лошо да поговори за случилото се.

— Бях асистент на продукция в студиото „Уиндмил“ — поде предпазливо.

— Това звучи интересно.

— Работата не е много престижна, но исках промяна в живота си и се почувствах истинска късметлийка, когато ме назначиха. Надявах се да изуча бизнеса и постепенно да се издигна. — Стисна устни. — За нещастие се забърках с един самовлюбен, безотговорен, егоистичен, невъзпитан сваляч и загубих всичко.

Жената се извърна рязко и изгледа разтревожено Грейси.

— О, боже! Какво е направил този път Боби Том?

Грейси я зяпна слисано. Беше толкова изумена, че изминаха няколко секунди, преди да възвърне способността си да говори.

— Откъде знаете за кого говоря?

Жената повдигна едната от елегантно очертаните си вежди.

— Имам достатъчно опит. Повярвай ми, не ми бе трудно да се досетя.

Грейси я изгледа любопитно.

— Извини ме. Май не се представих, нали? Аз съм Сузи Дентън.

Грейси се опита да отгатне. Би ли могла тази жена да е негова сестра? Но още докато мисълта изникваше в съзнанието й, си спомни венчалната халка на пръста на жената. Една омъжена сестра не би имала същата фамилия.

Стомахът й се сви на топка. Онази лъжлива змия! И след всичките му футболни тестове!

— Боби Том не ми е казвал, че е женен — успя да промълви, опитвайки се да преодолее смайването си.

Сузи я погледна мило.

— Аз не съм негова съпруга, скъпа. Аз съм майка му.

— Майка му? — Грейси не можеше да повярва. Сузи Дентън изглеждаше твърде млада, за да бъде негова майка. И твърде порядъчна и почтена. — Но вие не сте… — Млъкна на средата на изречението, осъзнавайки какво едва не й се бе изплъзнало от устата.

Венчалната халка на Сузи изтрака, когато тя ядосано удари с ръка волана.

— Ще го убия! Пак е разказвал онази история за проститутката, нали?

— Историята за проститутката?

— Не се притеснявай, че ще нараниш чувствата ми. И преди съм я чувала. Коя ти разказа? Че съм се появила пияна на един от футболните мачове в гимназията? Или онази, в която съм се предложила на треньора му пред всичките му съотборници насред футболното игрище?

— Той… ъъ… не спомена за треньора.

Сузи поклати глава раздразнено, после, за изумление на Грейси, ъгълчетата на устните й започнаха да се извиват в усмивка.

— Вината е моя. Зная, че ако настоявам, той ще престане, но… — Нотка на тъга се прокрадна в гласа й. — Просто винаги съм била толкова порядъчна.

Стигнаха до едно кръстовище и Сузи наби спирачките пред „Стоп“ знака, пробит от куршум. Отдясно в подножието на хълма Грейси видя няколко ниски промишлени сгради, върху които се виждаше надпис в черно и бронзово: „Росатех Електроникс“.

— Само за сведение, трийсет години бях щастливо омъжена за бащата на Боби Том, докато той не загина при автомобилна катастрофа преди четири години. Докато синът ми растеше, го подкрепях в скаутските му програми, грижех се за него у дома, ходех заедно с него по мачовете и тренировките. Противно на историите, които разказва, Боби Том имаше съвсем нормално детство.

— Но вие не изглеждате достатъчно възрастна, за да бъдете негова майка.

— Аз съм на петдесет и две. Двамата с Хойт се оженихме една седмица след като завършихме гимназия, а Боби Том се роди девет месеца по-късно.

Тя изглеждаше поне с десет години по-млада. Както винаги, общуването с някой толкова различен от нея възбуждаше любопитството на Грейси и тя не можа да устои на изкушението да я попита.

— Съжалявали ли сте някога, че сте се омъжили толкова млада?

— Никога. — Усмихна се многозначително на по-младата си спътница. — Боби Том е същинско копие на баща си.

Грейси напълно я разбираше.

Въпреки че Сузи всячески се стараеше да прикрие любопитството си, Грейси все едно четеше мислите й: как бе възможно такава невзрачна мишка, старомодно облечена и с ужасна коса, да се забърка със сина й, мечта за всяка жена? Но след като Грейси вече знаеше с кого говори, едва ли би могла да се оплаква от държанието му.

Пресякоха няколко железопътни линии и навлязоха в центъра на града. Грейси веднага забеляза, че Телароса усърдно се стараеше да скрие неприятностите си от света. Да прикрие факта, че твърде много магазини пустееха, а благотворителни организации използваха витрините им за обявите си. Видя реклама за няколко занаятчийски проекта на витрината на някогашен магазин за обувки, а по прозорците на опразнената книжарница имаше плакати, рекламиращи автомивка. Върху тентата над пустеещото кино се четеше надписът: „Хевънфест, през октомври светът ще дойде в Телароса“. От друга страна някои от магазините изглеждаха нови: например художествената галерия с уестърнски мотиви, бижутерията, в която се рекламираха ръчно изработени сребърни украшения, викторианската къща, превърната в мексикански ресторант с маси от ковано желязо върху верандата.

— Много приятен град — отбеляза Грейси.

— Спадът в икономиката се отрази и на Телароса, но все още имаме „Росатех Електроникс“, за да поддържа стабилността. Минахме покрай фабриката на идване в града. За съжаление новият собственик изглежда е решен да я закрие и да премести производството в друга фабрика, близо до Сан Антонио.

— И какво ще стане тогава?

— Тогава Телароса ще загине — отвърна Сузи просто. — Кметът и градският съвет се опитват да развият туризма, за да попречат това да се случи, но градът ни е твърде изолиран и ще бъде трудно.

Минаха покрай парк с добре поддържани цветни лехи и много стар дъб, засенчващ статуята на герой от войната. Грейси се почувства като пълна егоистка. Собствените й проблеми изглеждаха твърде незначителни в сравнение с катастрофата, надвиснала над това приятно градче.

Улицата правеше завой и Сузи се насочи към входа на хотел „Катълмен“. Спря на паркинга и отмести крака си от педала за спирачката.

— Грейси, не зная какво се е случило между вас двамата с Боби Том, но той не е несправедлив. Ако е допуснал грешка спрямо теб, съм сигурна, че ще ти се извини.

Малко е вероятно, помисли си Грейси. Когато Боби Том разбере, че е уволнена, ще подскочи от радост и ще покани всички жители на града на богата вечеря с пържоли и бира.