Сюзън Елизабет Филипс
Рай в Тексас (12)

11

Тъмнокафявият линкълн спря пред входа на просторната, боядисана в бяло тухлена къща с изглед към реката, която Уейланд Сойър бе построил. Когато шофьорът заобиколи, за да й отвори вратата, Сузи реши, че Сойър не би могъл да намери по-добър начин да покаже на жителите на Телароса, че е постигнал успех в живота, от изграждането на това великолепно имение. Според местните слухове, той планираше, след като продаде „Росатех“ да продължи да го използва като провинциално кътче за отдих.

Когато шофьорът отвори вратата и й помогна да слезе, дланите й бяха влажни. След срещата й със Сойър преди два дни не можеше да мисли за нищо друго. Беше решила да облече широки кремави вечерни панталони вместо рокля. Върху вървящата в комплект риза, както и върху стигащото до бедрата й сако, в екстравагантен стил бе щампована пасторална сцена от Шагал в преливащи тонове на коралово, тюркоазно, пурпурно и зеленикавосиньо. Единствените й бижута бяха венчалната халка и обиците с големи диаманти, които Боби Том й бе подарил след сключването на първия си договор с „Чикаго Старс“.

Една латиноамериканка, която Сузи не познаваше, я покани вътре и я придружи по покрития с черен мрамор под до обширна всекидневна с класически прозорци в древногръцки стил, извисяваща се на два етажа и гледаща към розова градина, дискретно осветена с приглушени светлини. Лампи с копринени абажури пръскаха нежни отблясъци върху стените с цвят на слонова кост. Диваните и креслата, разположени на уютни групи, бяха тапицирани в студени нюанси на синьо и зелено. От двете страни на камината имаше елегантни гипсови ниши във формата на раковина, в които бяха поставени матови теракотени делви, пълни с изсушени хортензии.

Уей Сойър стоеше до малък блестящ роял от абанос, поставен пред най-големия прозорец. Притеснението й се усили, когато видя, че домакинът й бе облечен целия в черно като някой съвременен гангстер. Ала вместо кожен жакет и кожени панталони, спортният му дизайнерски костюм без подплънки беше италиански, както и копринената му риза. Мекото осветление в стаята не успяваше да смекчи твърдите черти на лицето му.

Държеше в ръка кристална чаша и се взираше в нея с празните си тъмни очи, които изглежда не пропускаха нищо.

— Какво да ви предложа за пиене?

— Бяло вино би било добре.

Той отиде до малък шкаф, върху който бе поставен огледален поднос, пълен с най-различни бутилки и чаши. Докато й наливаше вино, Сузи се опитваше да се успокои, като обикаляше стаята и разглеждаше картините по стените. Имаше няколко големи маслени платна и множество акварели. Спря се пред малка черно-бяла графика на майка и дете.

— Купих я на търг в Лондон преди няколко години.

Не го чу кога е застанал зад нея. Подаде й чашата с вино и докато отпиваше малки глътки, той започна да й разказва по малко от историята на всяка картина. Думите му бяха бавни и добре премерени, даваха информация, но не намаляваха притеснението й. Беше й трудно да свърже този мъж, който говореше спокойно за търг на произведения на изкуството в Лондон, с онзи намръщен хулиган, който пушеше цигари до физкултурния салон и излизаше с най-отраканите момичета.

През изминалите няколко седмици бе направила малко проучване, за да попълни празнините в миналото на Сойър. Според историята, която успя да сглоби от разказите на неколцина от по-възрастните си съграждани, на шестнайсет години майка му Труди съобщила, че е била изнасилена от трима работници на шосето, а в последствие се оказала бременна с Уей. Това се случило няколко години преди края на Втората световна война и никой не повярвал на историята й, така че тя била отхвърлена от обществото.

През годините, които последвали, Труди едва успявала да осигури прехраната за себе си и сина си, като чистела къщите на малкото семейства, които я допускали до праговете си. Тежката работа и отхвърлянето й от обществото постепенно я съсипвали. Когато Уей постъпил в гимназията, тя вече окончателно се предала и се примирила с всеобщото мнение за нея. Тъкмо тогава започнала да се продава на мъжете, преминаващи през града. На трийсет и пет години умряла от пневмония, а скоро след това Уей постъпил в морската пехота.

Докато Сузи го изучваше над ръба на чашата с вино, безпокойството й нарастваше. Труди Сойър е била жертва на несправедливост, а мъж като Уей Сойър не би го забравил. Докъде можеше да стигне в желанието си да си отмъсти на всички?

За нейно облекчение се появи прислужницата и обяви, че вечерята е сервирана. Уей я придружи до официалната трапезария, декорирана в бледозелено с нефритени оттенъци. Когато сервираха предястието, той поведе учтив, неангажиращ разговор, а когато поднесоха основното блюдо — сьомга върху плато от див ориз — нервите й вече бяха опънати до крайност. Защо не й казваше какво иска от нея? Ако знаеше защо той бе настоял да вечеря с него в дома му, може би щеше да се отпусне.

Мълчанието помежду им изглежда не го притесняваше, но за нея ставаше непоносимо, затова го наруши.

— Забелязах пианото. Вие ли свирите?

— Не. Пианото е на дъщеря ми Сара. Купих й го, когато беше на десет и двамата с Дий се разведохме. Това бе утешителният й подарък, задето изгуби майка си.

Това бе първото лично нещо, което споделяше.

— Получили сте попечителство над нея? Това е доста необичайно за времето си, нали?

— Дий се затрудняваше да бъде майка. Съгласи се да се споразумеем.

— Често ли виждате дъщеря си?

Той разчупи на две хлебчето, поръсено с маково семе, и за пръв път тази вечер чертите му се смекчиха.

— Не достатъчно често. Тя е фотограф на свободна практика в Сан Франциско, така че се виждаме веднъж на няколко месеца. Живее в евтин и малък апартамент — затова пианото все още е при мен — но е самостоятелна и щастлива.

— Предполагам, че в наши дни това е най-доброто, което може да иска един родител. — Замисли се за сина си, докато побутваше парчето сьомга в чинията си. Той определено беше самостоятелен, ала тя не вярваше, че е много щастлив.

— Искате ли още вино? — попита домакинът рязко.

— Не, благодаря. Ако изпия още една чаша, ще ме заболи главата. Хойт обичаше да казва, че съм най-евтиното гадже в града.

Той дори не се усмихна на нейния вял опит да разведри атмосферата. Вместо това заряза всички преструвки, че се храни и се втренчи в нея с интензивност, която я накара да се замисли колко рядко всъщност хората се вглеждат един в друг. Сепна се, когато осъзна, че ако сега го видеше за пръв път, щеше да го намери за привлекателен. Макар че беше пълна противоположност на слънчевия й съпруг, грубите му сурови черти и силно излъчване притежаваха притегателна сила, която бе трудно да се игнорира.

— Хойт все още ви липсва, нали?

— Много.

— Двамата с него бяхме връстници и учихме в съседни класове. Той беше златното момче на гимназията в Телароса, също като вашия син. — Усмивката не достигна очите му. — Дори излизаше с най-хубавото момиче от девети клас.

— Благодаря за комплимента, но никога не съм била най-хубавото момиче. През онази година все още носех шини на зъбите.

— За мен бяхте най-хубавата. — Той отпи от виното си. — Тъкмо събрах смелост да ви поканя на среща, когато чух, че двамата с Хойт сте гаджета.

Не би могла да е по-изненадана.

— Нямах представа.

— Трудно е да се повярва, че наистина съм си въобразявал, че мога да имам шанс със Сузи Уестлайт. В крайна сметка аз бях синът на Труди Сойър и живеех в напълно различен свят от този на дъщерята на доктор Уестлайт. Вие бяхте израснали от правилната страна на железопътната линия и се обличахте в хубави дрехи. Вашата майка ви возеше с блестящия си червен олдсмобил, а вие винаги ухаехте на чисто и свежо. — Думите му бяха поетични, но той ги изричаше с груб, насечен тон, който ги лишаваше от всякаква сантименталност.

— Това беше много отдавна — отрони тя. — Вече не съм свежа. — Прокара пръсти по копринената материя на вечерните си панталони и напипа малката издутина от естрогенната лепенка. Още един знак, че животът вече не беше толкова обещаващ и вълнуващ.

— Няма ли да се засмеете на идеята някакъв нехранимайко като мен да иска да ви покани на среща?

— Но вие винаги сте се държали така, сякаш ме мразите.

— Не съм ви мразил. Мразех факта, че бяхте толкова недостижима за мен. Двамата с Хойт идвахте от различен свят. Свят, до който дори не можех да се докосна. Златното момче и златното момиче — щастливи завинаги.

— Но вече не. — Тя сведе глава, а в гърлото й бе заседнала огромна буца.

— Съжалявам — рече безцеремонно той. — Нямах намерение да бъда жесток.

Сузи вдигна рязко глава, в очите й блестяха сълзи.

— Защо правите това? Зная, че играете някаква игра с мен, но не зная какви са правилата. Какво искате от мен?

— Мислех, че вие сте тази, която иска нещо от мен.

Равнодушният му отговор й подсказа, че не е трогнат от очевидното й страдание. Тя примигна, решена да не му достави удоволствието да я види разплакана, но почти не бе спала от първата си среща с него и й бе трудно да се овладее.

— Аз не искам да разрушите този град. Твърде много съдби ще бъдат погубени.

— И какво точно сте готова да пожертвате, за да попречите на това да се случи?

Лепкавите пръсти на страха плъзнаха по гръбнака й.

— Нямам какво да пожертвам.

— Напротив, имате.

Безмилостната нотка в гласа му помете и последните останки от самообладанието й. Сузи смачка салфетката за хранене и се изправи.

— Сега бих искала да си вървя.

— Боите се от мен, нали?

— Не виждам никаква причина да продължавам тази вечеря.

Той се изправи на крака.

— Искам да ви покажа градината ми с рози.

— Мисля, че ще е по-добре, ако си тръгна веднага.

Уей Сойър бутна стола си назад и се приближи към нея.

— Бих искал да я видите. Моля ви. Мисля, че ще ви хареса.

Макар че не повиши тон, властната нотка в гласа му беше съвсем ясно доловима. Той отново бе решил всичко да става по неговата воля, а тя не знаеше как да се противопостави на твърдата му ръка, която силно стисна рамото й, за да я поведе през високите до тавана врати в края на трапезарията. Мъжът натисна извитата месингова дръжка. И щом тя пристъпи навън, топлата южняшка нощ я обгърна като уханна парна баня. Сузи долови дъхавия аромат на рози.

— Красиво е.

Той я поведе по настланата с обли камъни пътека, виеща се през цветните лехи.

— Наех озеленител от Далас, за да я проектира, но стилът му бе твърде натруфен. Накрая сам свърших по-голяма част от работата.

Тя не искаше да си го представя как засажда рози в градината. Градинарите, които познаваше, бяха ведри и добри хора, а Сузи не искаше да мисли за него по този начин.

Стигнаха до малко езеро с японски риби кои, разположено сред висока зелена трева и гъсти декоративни растения. Захранваше се от изкуствен водопад, чиято вода се стичаше върху терасовидни скални късове, а индиректната светлина хвърляше отблясъци върху тлъстите риби, плуващи под восъчните листа на водните лилии. Тя знаеше, че той няма да я пусне да си отиде, докато не й каже каквото си е наумил. Приседна на една от двете пейки от ковано желязо, по които пълзяха листата на лоза, образувайки уютно кътче за отдих до пътеката.

Сузи преплете пръсти в скута си и се опита да се успокои.

— Какво искахте да кажете, когато ме попитахте какво съм готова да пожертвам?

Сойър седна на пейката срещу нея и протегна дългите си крака. От светлините на езерото върху скулите му се образуваха сенки, придавайки допълнителна строгост на чертите му, което още повече я изнервяше.

— Исках да зная доколко сте решена да задържите „Росатех“ тук.

— Живяла съм в този град през целия си живот и бих направила всичко, за да попреча да загине. Но аз съм само президент на Комитета по образованието; не притежавам действителна власт в общината.

— Вашата власт в общината не ме интересува. Не това искам от вас.

— Тогава какво?

— Може би искам това, което не можах да имам преди толкова много години, когато не бях нищо повече от незаконния син на Труди Сойър.

Сузи чуваше ромоленето на водопада, далечното бръмчене на климатичната инсталация, която охлаждаше къщата, но тези познати и умиротворяващи шумове правеха тихо изречените думи още по-злокобни.

— Не зная какво имате предвид.

— Може би искам най-хубавото момиче от девети глас на гимназията.

В нея се прокрадна ледена боязън и внезапно нощта, която ги обгръщаше, се изпълни с опасност.

— За какво говорите?

Уей Сойър подпря лакът на облегалката на пейката и кръстоса глезените си. Въпреки нехайната му поза, тя усещаше някакво напрежение у него и то я плашеше.

— Реших, че се нуждая от придружителка, но съм твърде зает да управлявам „Росатех Електроникс“, за да си потърся подходяща. Искам тази личност да сте вие.

Устата й бе толкова пресъхнала, че усещаше езика си подут.

— Придружителка?

— Нуждая се от някой, който да ме придружава на светски събития и по време на пътуванията ми, да изпълнява ролята на домакиня, когато приемам гости.

— Мислех, че си имате придружителка. Чух, че се виждате с някаква жена в Далас.

— През годините съм излизал с много жени. Сега търся нещо малко по-различно. Малко по-близо до дома. — Говореше спокойно, все едно обсъждаше делово споразумение, но у него имаше нещо, може би засилващо се чувство на тревога, което я караше да смята, че събеседникът й далеч не е толкова спокоен, колкото се преструваше. — Ние двамата бихме могли да продължаваме да водим досегашния си начин на живот, но вие трябва да сте… — Замълча и тя имаше чувството, че очите му пронизват нейните, прогаряйки черепа й. — Трябва да сте ми на разположение, Сузи.

Начинът, по който изрече провлачено „на разположение“, я смрази.

— На разположение? Нали не… това звучи като… — Не успя да прикрие ужаса си. — Няма да спя с вас!

За миг мъчителят й не отвърна нищо.

— Това ще ви е омразно, нали?

Тя скочи на крака.

— Вие сте полудял! Не мога да повярвам, че ми предлагате подобно нещо! Вие не говорите за придружителка; вие говорите за любовница!

Мъжът повдигна едната си вежда и нещастната Сузи си помисли, че никога не е виждала толкова студен човек, толкова лишен от чувства.

— Нима? Не си спомням да съм използвал тази дума.

— Престанете да си играете с мен!

— Зная, че водите активен социален живот и не очаквам заради мен да се откажете от него, но понякога, когато се нуждая от присъствието ви, бих желал да правите компромиси.

Кръвта бучеше в ушите й, а гласът й сякаш идваше много отдалеч.

— Защо ми причинявате това?

— Причинявам ви какво?

— Изнудвате ме! За това е всичко, нали? Ако спя с вас, ще оставите „Росатех“ в Телароса. Ако не, ще преместите компанията. — Той не каза нищо и Сузи не успя да потисне надигащата се вълна от истерия в гърдите й. — Аз съм на петдесет и две години! Ако си търсите любовница, защо не постъпите като останалите мъже на вашата възраст и не си намерите някоя млада жена?

— Младите жени не ме интересуват.

Сузи се извърна с гръб към него, ноктите й се забиха в дланите.

— Толкова много ли ме мразите?

— Изобщо не ви мразя.

— Зная какво правите. Отмъщавате си за нещо, случило се преди трийсет години.

— Отмъщението ми е свързано с града, не с вас.

— Но аз съм тази, която е наказана.

— Ако го възприемате по този начин, няма да се опитвам да ви разубедя.

— Няма да направя това.

— Разбирам.

Тя се обърна рязко към него.

— Не можете да ме принудите.

— Никога не бих ви принудил. Решението зависи изцяло от вас.

Липсата на емоция в гласа му я изплаши повече, отколкото един гневен изблик. Той е луд, помисли си жената. Ала тъмните му очи я наблюдаваха с интелигентен и ужасяващо бистър поглед.

Когато заговори, в гласа й се промъкна умолителна нотка, която не успя да потисне.

— Обещайте ми, че няма да преместите „Росатех“.

За пръв път Сойър се поколеба, сякаш водеше някаква война със самия себе си.

— Няма да ви обещая нищо, докато не отделите време, за да помислите над разговора ни.

Сузи пое дълбоко дъх.

— Сега искам да си отида у дома.

— Добре.

— Оставих си чантата вътре.

— Ще ви я донеса.

Тя остана сама в градината, опитвайки се да разбере какво се случваше с нея, ала ситуацията бе толкова далеч от досегашния й опит, че не можеше да я проумее. Помисли си за сина си и кръвта й се вледени от страх. Ако Боби Том някога узнаеше за това, щеше да убие Уей Сойър.

— Готова ли сте?

Сузи подскочи, когато докосна рамото й. Той тутакси отдръпна ръката си и й подаде чантата.

— Колата ми е отпред. — Посочи към покритата с тухли пътека, която заобикаляше едната страна на къщата и тя забърза по нея, преди да успее отново да я докосне.

Когато стигнаха отпред, видя беемвето му на мястото на линкълна с шофьора, който я бе докарал, и разбра, че той възнамерява да я откара лично до дома й. Отвори й вратата и Сузи се плъзна вътре, без да пророни нито дума.

За нейно облекчение, Сойър не се впусна в разговор. Тя затвори очи и се опита да си представи, че до нея седи Хойт, ала тази вечер той беше непоносимо далеч. Защо ме остави? Как сега ще се справя сама с това?

Петнайсет минути по-късно кавалерът й спря автомобила на алеята за коли пред дома й, погледна я и заговори тихо:

— Около три седмици ще бъда извън страната. Когато се върна…

— Моля ви — прошепна жената. — Не ме принуждавайте да го правя.

Гласът му бе студен и далечен.

— Когато се върна, ще се обадя, за да чуя решението ви.

Сузи изскочи от колата и се затича към къщата, сякаш по петите я гонеха всички кучета на Ада.

Седнал зад волана в колата си, най-мразеният мъж в Телароса, Тексас, я наблюдаваше как изчезва в къщата. Когато вратата се затръшна зад нея, лицето му се изкриви от гняв, болка и безкраен копнеж.