Сюзън Елизабет Филипс
Рай в Тексас (17)

16

На следващия ден се качиха на самолета му и тя бе развълнувана от възможността да лети с малък самолет. Сутринта Боби Том бе обявил, че ще я води в Остин, за да й покаже част от града, включително и старите му любими колежански заведения. Денят беше ясен и докато й изреждаше имената на реките и каньоните, над които летяха, тя не спираше да му хвърля странични погледи.

Миналата нощ той бе изцяло такъв, какъвто си го бе представяла: нежен и настойчив, насърчаваше страстта й и не й позволяваше да се сдържа нито за миг. Беше му се отдала с цялото си сърце и не съжаляваше за нищо. След много години, когато ще настъпи сетният й час, щеше да намери успокоение и утеха в спомените за нощта, когато Боби Том Дентън я бе любил с такава страст и всеотдайност.

— Дяволски е добре да се откъснем поне за малко от онзи телефон — рече той, докато накланяше самолета. — Лутър ми се обажда по шест пъти на ден, да не споменавам всички, които искат нещо от мен.

— Наистина не можеш да обвиняваш кмета Бейнс, че е малко нервен заради голф турнира — изтъкна тя. — Фестивалът е само след два месеца, а ти още не си му дал списъка с имената. Не мислиш ли, че е време да започнеш да се обаждаш на приятелите си, за да ги поканиш?

— Предполагам — отвърна той без всякакъв ентусиазъм.

— Зная защо отлагаш. Ти би направил услуги на всеки на този свят, но не искаш никакви в замяна.

— Ти не разбираш, Грейси. Хората постоянно преследват спортистите. Ако не е за едно, ще е за друго.

— Да не би да ми казваш, че нито един от тези мъже никога не те е молил за услуга?

— Малцина.

— Обзалагам се, че са повече — усмихна му се тя съчувствено. — Защо не ми дадеш списък на приятелите ти? Първата ми работа утре сутринта ще е да им се обадя от твое име.

— Ти просто искаш да се сдобиеш с номера на Трой Ейкмън. Съжалявам, скъпа, но той не е твой тип.

— Боби Том…

— Хммм?

— Никак не ми се иска да ти развалям мнението за себе си, но нямам и най-малка представа кой е Трой Ейкмън.

Той завъртя очи.

— Той е много известен куотърбек, скъпа. Спечелил е две Суперкупи за „Каубоите“.

— Предполагам, че щеше да ми е доста трудно да взема футболния тест.

— Само се надявам някоя от местните дами да не реши да те предизвика.

Грейси беше напрегната по време на кацането на малката писта, но Боби Том приземи самолета толкова гладко, че тя едва усети как докосна пистата. Имаше ли нещо, което този мъж да не прави добре?

След като се озоваха на земята, Боби Том нае кола от един от познатите си в гаража на летището и я заведе на разходка из града, включваща сградата на Капитолия на щата Тексас и кампуса на университета. По залез-слънце се разходиха до Таун Лейк — популярна местност в центъра на Остин.

— Много скоро ще видиш нещо, което никога не си виждала в Ню Грънди.

Тя се втренчи във величествената сграда, заобикаляща езерото и моста над него. По водата плаваха лодки и хората седяха в тях, все едно всеки момент очакваха да започне представление с фойерверки и тогава тя видя многобройни големи тъмни птици, които се стрелкаха към небето. Долови също някаква леко остра миризма, която й напомни на зоологическа градина.

— Днес видях много неща. Какво има там?

Той й се ухили дяволито.

— Едно от най-добрите шоута на майката природа. Харесваш ли прилепи, скъпа?

— Прилепи? — Грейси се вторачи слисано в големите тъмни птици. Острата миризма на диви животни подразни ноздрите й. Чу и пищящите звуци. — Не мисля… О, боже!

Сякаш като по даден сигнал, огромна тъмна вълна от прилепи излетя от убежището си под моста, бяха направо хиляди. Последваха ги още толкова. Докато Грейси ги гледаше като омагьосана, излитаха още и още, с хиляди, които запълниха небето като гъст черен дим. Тя изписка сепнато, когато няколко прилепа прелетяха твърде близо до нея.

Боби Том се засмя и я притегли към себе си.

Грейси не беше от малодушните и страхливи жени и за нищо на света не би пропуснала подобна гледка, но прилепите си оставаха прилепи и когато един приближи повече, отколкото й се нравеше, машинално зарови глава в гърдите му, което само го накара да избухне в още по-гръмогласен смях.

— Знаех си, че ще ти хареса. — Ръката му разтри гърба й. — Остин има най-голямата популация на прилепи от който и е град в света. Огромни ята от тях живеят под този мост. Не зная точно бройката им, но разправят, че тези прилепи изяждали почти един тон насекоми на нощ. Обикновено не излизат, преди да се стъмни, заради което е трудно да се видят, но напоследък беше доста сухо и те излизат по-рано, за да има достатъчно време да се нахранят, което ми напомня, че огладнявам. Какво ще кажеш за някое тексаско-мексиканско блюдо?

— Звучи чудесно.

Както обикновено, да се храни на публично място с Боби Том означаваше, че ще се запознае с много нови хора. Отидоха в „Дупката в стената“, едно от традиционните нощни заведения в Остин, където послушаха някои от прочутите местни музиканти. Когато стана време да си тръгват, Грейси искаше да плати вечерята си, но след като той, както можеше да се очаква, бе избрал маса, пълна с други хора, тя изчака, докато се запътят към колата, за да пъхне парите за вечерята си в джоба му.

Той тутакси ги измъкна.

— Какво е това?

Тя се въоръжи със смелост, защото знаеше, че това никак няма да му хареса.

— Плащам си вечерята.

Веждите му се стрелнаха нагоре и лицето му потъмня, сякаш всеки миг ще избухне.

— Дяволите да го вземат, няма да плащаш нищо! — Напъха обратно парите в чантата й.

Грейси знаеше, че не може да спечели при физически сблъсък с него, затова реши да добави сумата към парите, които му дължеше.

— Няма да забравя, особено сега, след като спахме заедно. Казах ти, Боби Том. Няма да взема нищо от теб.

— Но ние сме на среща!

— Да, но всеки си плаща за вечерята.

— Аз не позволявам на жените, с които излизам, да си плащат вечерята! Никога! Така че си го избий от главата! А това ми напомня… вчера намерих много банкноти в чекмеджето на бюрото си. Реших, че съм ги оставил там и съм забравил, но сега започвам да се чудя. Ти не знаеш нищо за това, нали?

— Това са парите за наема…

— Наем! Не ми дължиш никакъв наем!

— … и за онази черна коктейлна рокля, която ми купи.

— Онази рокля беше подарък! Не си го и помисляй да ми я плащаш!

— Не е редно да приемам подаръци от теб.

— Ние сме сгодени!

— Ние не сме сгодени. Аз си плащам сметките, Боби Том. Осъзнавам, че е нещо, което ти е трудно да приемеш, но за мен е много важно и искам да ми обещаеш, че ще уважиш желанието ми, особено след като сега спим заедно.

Той скръцна със зъби.

— Това е най-нелепото нещо, което съм чувал. Ако вярваш, че ще докосна и цент от парите ти, много се заблуждаваш.

— Какво ще правиш с тях си е твоя работа, но аз си плащам дълговете.

— Но това не са дългове!

— За мен са. От самото начало ти казах, че няма да взема нищо от теб.

Той се отдалечи с гневна крачка, ругаейки под нос. Когато стигнаха до колата, свали шапката си и я тупна шумно в крака си. Грейси определено остана с усещането, че би предпочел да тупне нея.

Обратният полет до Телароса протече в мълчание. Никак не й се нравеше, че доброто му настроение от деня се беше развалило, но трябваше да разбере, че решението по въпроса й бе непоколебимо. Когато се прибраха, той изглеждаше малко по-спокоен. Тя му благодари за чудесно прекараното време и се насочи към стълбите, водещи към апартамента й. Вътре си свали дрехите и влезе под душа.

Когато излезе, дъхът й секна, щом го видя да седи на единствения стол, само по джинси.

— Заключих вратата — рече тя.

— Аз съм твоят хазаин, забрави ли? Имам ключ.

Пръстите й се вкопчиха в бялата хавлиена кърпа, с която се бе увила. Боби Том не се усмихваше и тя не знаеше какво да очаква.

— Седни на леглото, Грейси.

— Може би… може би трябва да поговорим за това.

— Направи го!

Тя седна.

Боби Том стана от стола и свали ципа си. Тя заби пръстите на свободната си ръка в матрака, изпълнена със смущаваща смесица от нервност и възбуда. Боби Том пристъпи към нея.

Сърцето й биеше толкова силно в гърдите, че ударите му отекваха в гърлото й. Боби Том се протегна и смъкна кърпата й.

— И за това ли ще ми платиш?

Преди да успее да отговори, той взе една възглавница и я бутна под бедрата й.

— Какво…

— Тихо. — Подпря едното си коляно на ръба на леглото, хвана бедрата й и ги разтвори. За миг остана да се взира в нея, сетне палците му я разтопиха.

Дъхът й секна в гърлото, когато той наведе глава. Усети търкането на брадата му във вътрешната страна на бедрото си. Устните му докоснаха нежно плътта й.

— А сега ще ти доставя удоволствие.

И тогава, тъй като не успя да наложи господството си със силата на волята, той я завладя по друг начин.

 

 

Накрая се оказа, че Сузи нямаше избор. Беше минал близо месец, откакто Уей Сойър бе отправил отвратителното си предложение, но оттогава тя почти не можеше да мисли за нищо друго. Преди седмица той най-после се бе върнал в града, но до вчера не й се бе обаждал. Само звукът на гласа му я паникьоса и когато обяви, че дава вечеря на свои делови партньори в Сан Антонио и желае тя да е негова домакиня, Сузи едва успя да отрони няколко думи.

Веднага щом затвори телефона, се опита да се свърже с Боби Том, но не за да му каже какво се е случило — не би могла да направи това — а само, за да чуе познатия звук на гласа му. Обаче той не си беше у дома и след като говори с Грейси тази сутрин, разбра, че двамата са били в Остин.

Докато шофьорът се отдалечаваше с линкълна от къщата й на път за Сан Антонио, в гърдите й се надигна истерия. Чувстваше се като Жана д’Арк в менопауза, готова да се пренесе в жертва за доброто на хората си. Ала не беше толкова глупава, че да очаква благодарност от тях. Когато връзката й с Уей станеше публично достояние, щеше да бъде тотално заклеймена, защото се е сприятелила с врага.

Уей обитаваше горните два етажа на красива стара сграда от бял варовик, с апартаменти с изглед към прочутия парк Ривъруок на Сан Антонио. Беше въведена от прислужница, която пое пътната й чанта от шофьора и я осведоми, че господин Сойър скоро ще пристигне. Двуетажният апартамент излъчваше просторна, тропическа атмосфера. Бледожълтите стени с тебеширенобял перваз подчертаваха удобните меки мебели, тапицирани с дамаска в яркожълто и алено. Горните половини на високите, тесни прозорци бяха покрити с ръчно изработена решетка от ковано желязо, а ъглите бяха пълни с буйна зеленина, придавайки на стаята успокояваща атмосфера в противовес със свития й на топка стомах. Прислужницата я поведе към малка спалня на същия етаж, където да се преоблече във вечерния си тоалет. Стаята очевидно бе предназначена за гости, но Сузи не знаеше дали прислужницата я бе довела тук по свой почин или по нареждане на Уей. Вкопчи се в надеждата, че тази нощ ще спи сама.

Преоблече се за вечеря в наситеносиня копринена рокля, която се закопчаваше на едното рамо с редица от полусферични стъклени копчета. Докато обуваше сивите си вечерни обувки, чу гласове откъм дневната и разбра, че Уей се е върнал. Забави се колкото можа по-дълго с грима си, опитвайки се да си възвърне самообладанието, докато се занимаваше с познатите, типично женски ритуали, като нанасяне на спирала и червило. Накрая се втренчи невиждащо в списанието, оставено върху нощното шкафче. Когато повече не можеше да отлага, се насили да се запъти към просторния салон.

Уей бе застанал до прозорците с изглед към Ривъруок. Беше облечен в официален вечерен костюм и се извърна бавно, когато тя влезе.

— Изглеждаш прекрасно, Сузи. Но ти винаги си била най-красивата жена в Телароса.

Тя нямаше да се преструва, че това е нормална светска среща, като приеме комплимента му, затова остана мълчалива. Той пристъпи към нея.

— Три двойки ще вечерят с нас тази вечер. Лесно ли запомняш имена?

— Не съвсем.

Той подмина ледения тон в отговора й и се усмихна.

— Тогава предварително ще те запозная накратко с тях. — Тя установи, че слуша по навик, докато той й изброяваше списъка с гостите и й казваше по няколко думи за всеки един от тях. Тъкмо свърши и асансьорът пристигна с първата двойка.

Когато се преместиха в трапезарията, Сузи осъзна, че всъщност се забавлява по време на вечерята. Беше се опасявала, че Уей ще я унижи публично, като се постарае всички да разберат, че тя е негова любовница, ала той се отнасяше с нея като със стара приятелка и нищо в държанието му не намекваше за по-близки отношения.

Уей Сойър беше внимателен домакин и тя забеляза колко умело успя да въвлече съпругите в разговора. Сузи си спомни за многобройните събирания, на които бе присъствала и на които жените седяха като глухонеми, докато съпрузите им не спираха да обсъждат бизнеса си. Това бе първата светска сбирка от години, на която не бе представена като майката на Боби Том. Вместо това Уей спомена единствено работата й в Комитета по образованието и тя се усети, че обсъжда предизвикателствата да се управлява малко общинско училище, вместо да отговаря на въпроси за прочутия си син.

Ала когато гостите започнаха да се разотиват, безпокойството й се завърна. До този момент тя не си бе позволила да се измъчва с представи за двама им с Уей сами в спалнята, ала с приближаването на края на вечерта й ставаше все по-трудно да пропъжда тези мисли. Припомни си сърдечния смях на Хойт, сексуалната му страст, откритото изразяване на чувствата. Уей беше пълна негова противоположност. Сузи не можеше да си представи нещо да смути самообладанието му, да го накара да избухне в смях, да се развика или да даде някакъв друг израз на обикновени човешки чувства.

Уей затвори вратата след последния гост и се извърна тъкмо навреме, за да я види как потреперва.

— Студено ли ти е?

— Не. Не, добре съм. — Беше свикнала да очаква с примирение края на собствените й вечерни празненства, когато се озоваваше в кухня, пълна с мръсни чинии. В този момент би дала всичко, за да се заеме с разтребване на масата, но две енергични прислужници вече се бяха погрижили за всичко.

Той улови леко ръката й над лакътя и я поведе към салона.

— Как мина играта ти на голф?

В този момент последното, за което би си помислила, бе голфът и въпросът му я сепна.

— Последният път, когато играхме с Боби Том, аз го бих с един удар.

— Поздравления. Колко удара направи? — Той я пусна и се настани в единия ъгъл на канапето, докато разхлабваше вратовръзката си.

— Осемдесет и пет.

— Не е зле. Изненадан съм, че си успяла да победиш сина си. Той е прекрасен спортист.

— Дългият му удар е добър, но не проявява достатъчно търпение.

— Ти играеш голф, откакто се помниш, нали?

Тя се приближи до прозорците и погледна надолу към гирляндите от малки бели лампички, висящи над парка от кипарисовите дървета.

— Да. Баща ми играеше голф.

— Спомням си. Когато бях хлапе, кандидатствах за работата на кади^[1] в кънтри клуба, но ми казаха, че първо трябва да се подстрижа. — Той се усмихна. — Нямах желание да се разделя с дългата си коса, моята запазена марка, и вместо това се хванах на работа в бензиностанцията.

Тя си го спомняше, облегнат на шкафчето си, да прокарва пластмасов гребен през лъскавата си черна коса. Хойт се подстригваше късо.

Уей смъкна вратовръзката си и разкопча копчето на яката си.

— За утре сутринта съм запазил в моя клуб седемдесет и третата площадка за нас двамата. Ще се пораздвижим.

— Не си нося стиковете, нито обувките.

— Аз ще се погрижа за това.

— Не трябва ли да работиш?

— Аз сам съм си шеф, Сузи.

— Аз… наистина трябва да се прибера преди обяд.

— Друг ангажимент ли имаш?

Нямаше и осъзна, че се държи глупаво. Ако трябваше да прекара известно време с него, какво по-добро място от игрището за голф?

— Трябва да свърша някои неща, но може да ги отложа за по-късно. С удоволствие ще поиграя голф с теб.

— Добре. — Той се изправи, свали сакото си и го захвърли на дивана. — Искаш ли да видиш терасата?

— С удоволствие. — Беше готова на всичко, за да отложи неизбежното.

За неин ужас той се насочи към стълбите. Беше предположила, че терасата е на това ниво на мезонета, но сега осъзна, че сигурно е пред главната спалня на горния етаж.

Той стигна до долното стъпало, когато осъзна, че тя не го е последвала. Извърна се и я изгледа спокойно.

— Не е нужно да сваляш дрехите си, за да се насладиш на гледката.

— Моля те, не шегувай с това.

— Тогава престани да ме гледаш все едно очакваш всеки момент да те изнасиля. Няма да го направя и ти го знаеш. — Извърна се с гръб към нея и продължи нагоре по стълбата.

Тя го последва бавно.