Алфред Бекер
Тайната на алхимика (6)

По следите на крадеца

Няколко дни по-късно господин Пиеро и Леонардо се приготвяха да тръгнат за Флоренция. Но не бяха сами. Леонардо успя да убеди баща си и Карло да тръгне с тях. Родителите на Карло нямаха нищо против, защото в селското училище на Винчи и без това вече нямаше занимания. Всъщност на Леонардо му се искаше да вземат и Джана. В края на краищата тя беше видяла лицето на човека със сините ръце и може би щеше да го познае, дори ако беше успял напълно да изчисти ръцете си от синьото.

Но родителите на Джана бяха категорично против дъщеря им да ходи до Флоренция, за да преследва техен клиент. Те и без това не обичаха Леонардо, защото необичайните му идеи ги плашеха. Те съжаляваха дядото на Леонардо заради трудностите, които има с възпитанието на момчето.

Господин Пиеро спря коня си пред дома на дядото, който тъкмо помагаше на Леонардо и Карло да изведат кобилата Марчела от конюшнята. Момчета бяха яздили вече с нея до Флоренция и нямаше съмнение, че е достатъчно силна, за да носи и двамата.

Леонардо пръв се метна на гърба на Марчела. Карло му помогна, като си сложи ръцете вместо стреме, защото всъщност конят беше малко големичък за момчетата. После пък Леонардо помогна на Карло да се покатери на гърба на Марчела и да се намести зад него.

Дядото попипа платнената торба, която Карло беше преметнал през рамо.

— Какво има вътре? — попита той.

— Провизии — обясни Карло. — В случай че по пътя огладнеем.

Старецът въздъхна и погледна Леонардо.

— Ти не си помислил за такова нещо, нали?

— Честно казано — не… — призна Леонардо.

До късно през нощта той бе работил върху машината за въртене на печено. Но и трите му опита да я начертае бяха неуспешни. Той гневно смачка листовете и ги захвърли в ъгъла. Изгори цяла една свещ. Можеше само да се надява, че дядо му няма да разбере, защото беше отмъкнал тайно свещта от големия светилник, който стоеше в стаята с камината на долния етаж. До този момент дядо му не бе забелязал нищо.

Най-късно вечерта обаче, когато станеше време да запали свещите, липсата щеше да стане очевидна!

— Е, вместо теб аз помислих за провизии — поклати глава старецът. — Приготвил съм ти нещо. Почакай, ще донеса торбата.

Когато малко по-късно дядо му се върна с платнена торба в ръцете, лицето му беше почервеняло от гняв.

— Какво му става на дядо ти? — прошепна изненадано Карло.

Леонардо преглътна.

Леонардо се досещаше какво е предизвикало червенината по лицето на дядо му. Старецът пристъпи към коня и подаде торбата на Леонардо. Момчето върза двете торби и ги провеси през шията на Марчела.

— Можеше да изчакаш с твоите драсканици, докато се съмне — процеди старият човек. — Ако продължаваш така, няма да имаме свещи за зимата! Разбра ли ме?

— Да, дядо.

— Това е чиста разсипия. Баща ти може и да работи за Медичите, но нито той, нито аз сме толкова безмерно богати като тях.

— Съжалявам, дядо, но когато изобретя машината за въртене на печено, ще видиш колко по-лесен ще стане животът ни! — оправда се Леонардо с такова дълбоко убеждение, срещу което нямаше какво да се възрази.

Дядо му въздъхна:

— О, да… когато изобретиш машината за въртене на печено или когато поумнееш… но всичко това ще стане кой знае кога…

Леонардо искаше да отговори, че машината за въртене на печено вече е напълно готова в главата му и той ще я изработи, когато успее да направи смислен чертеж. Но господин Пиеро го изпревари и рече:

— Крайно време е да тръгваме. Иначе ще стигнем толкова късно вечерта във Флоренция, че няма да успеем да намерим легла дори в най-западналата странноприемница!

Тримата поеха към края на селцето. Тъкмо стигнаха мястото, където синеръкият конник едва не прегази Леонардо, когато внезапно се чу вик.

— Почакайте!

Беше чудакът Винсенте, който куцукаше по пътя откъм работилницата си. С едната си ръка той се подпираше на тояжката си. Нито веднъж досега Леонардо не беше виждал Винсенте да излиза от работилницата си и не беше забелязал колко трудно се движи старият майстор. Старецът дишаше тежко. Сетне го разтърси един от неговите страховити пристъпи на кашлица.

Леонардо дръпна юздите на кобилата Марчела, която отвърна с недоволно цвилене. Животното тъкмо беше преминало в тръс и очевидно нямаше желание да спре.

Господин Пиеро също спря коня си. Той се загледа встрани. Очевидно не му се щеше да среща Винсенте. Бащата на Леонардо живееше с убеждението, че вероятно никога няма да успее да компенсира загубата на стареца.

Винсенте бавно приближаваше към тях.

— Винсенте, тръгнали сме за Флоренция, за да заловим крадеца на твоето синьо! — провикна се Леонардо.

— Внимавай с обещанията — прошепна в ухото му Карло. — Не обещавай неща, които не можеш да изпълниш!

Господин Пиеро слезе от коня и тръгна към Винсенте.

— Много съжалявам за това, което се случи, Винсенте. Ще ми се да бях съхранявал вашето завещание на по-сигурно място — но от друга страна, никога никой досега не се е опитвал да краде нещо от мен, защото е всеизвестно, че от нотариуса на бедните хора няма какво да се открадне.

— Не ви упреквам, господин Пиеро — отвърна Винсенте. — Каквото станало, станало! Вече не може да се промени. Аз съм този, който допусна грешка. Тайните трябва да се пазят добре и да не се доверяват на хартия.

Той закуцука към Леонардо.

— Трябва да ти издам още нещо за завещанието — рече той. — То също е тайна… ела, наведи се, за да ти го прошепна. Ти си единственият, който ще го научи, защото нали ти ще ми бъдеш наследник.

Леонардо се наведе от гърба на Марчела и чудакът Винсенте зашепна в ухото му толкова тихо, че дори Карло не чу нищо. А беше наострил уши от любопитство.

— А сега желая и на трима ви сполука — рече Винсенте. — Ако не бях толкова стар и сакат, щях да ви придружа, но се боя, че нито краката ми, нито дробовете ми ще издържат.

 

 

На половината път тримата ездачи направиха почивка и изядоха по-голямата част от провизиите.

— Е, хайде изплюй камъчето — настоя Карло. — Каква тайна ти довери Винсенте?

— Съжалявам! — отвърна твърдо Леонардо. — Но не мога да ти кажа.

— Но нали съм твой приятел!

— Въпреки това! — упорстваше Леонардо. — Винсенте рече, че това е тайна, която се предава от един майстор на друг бъдещ майстор.

— Аха, значи бъдещият майстор си ти! — ахна Карло.

Леонардо вдигна рамене.

— Ами като че ли да — промърмори той с много вглъбен вид. Толкова се замисли, че забрави дори да дъвче хапката хляб със сирене, която беше отхапал.

— Но това е голям комплимент! Човек като маестро Винсенте не говори такива неща напразно! — не мирясваше Карло.

— Възможно е — рече едва чуто Леонардо.

— Но ти като че ли никак не се радваш на признанието му. Не те разбирам! Той очевидно мисли, че някой ден от теб ще излезе голям майстор на бои, художник, откривател или нещо такова. Може би всичките три наведнъж, доколкото те познавам!

Леонардо въздъхна.

— Да, но аз не съм много сигурен дали той е прав — отвърна той.

Карло смръщи чело.

— Но защо не? Не познавам някой друг, който да има такива откачени хрумвания като теб! Е, да, за малко да подпалим гората на хълма над Винчи, защото искаше да фокусираш слънчевите лъчи с изхабените стъкла от очила, които ти даде пътуващият търговец, а за някои други неща дори и не искам да ти напомням, защото баща ти е тук…

— И аз бих те посъветвал същото! — изръмжа Леонардо.

— Но това е така, наистина. На кого другиго би му хрумнало да измисли машина, с която човек може да лети… И на всичкото отгоре можеш да я нарисуваш така, че ясно да си я представим… сякаш вече съществува.

— Някой ден със сигурност ще има такива машини — намеси се господин Пиеро. — И може би Леонардо ще е този, който ще ги изобрети и ще бъде прочут човек.

Но Леонардо като че ли не споделяше напълно вярата на господин Пиеро и Карло в неговите способности.

— Винсенте иска да ми завещае рецептата за своето специално синьо, защото мисли, че имам също толкова специален талант за рисуване — рече той накрая. — Аз обаче мисля, че той се лъже.

Карло зяпна от изумление.

— Но как можа да ти хрумне такова нещо? Ами че твоите рисунки на самоходната бронирана кола, която се задвижва от двайсет войници с педали, са направо гениални!

— Но това е само рисунка с молив — отвърна Леонардо, — а не живопис… — Той помълча и сетне отново заговори: — В работилницата на майстор Винсенте започнах една картина. Това е една жена, която се усмихва — но колкото повече гледам картината, толкова по-ясно ми става, че тя изобщо не прилича на майка ми. Страните й са твърде закръглени, очите са твърде високо и дори не гледат зрителя. Тя не прилича на майка — по-скоро на… — Леонардо млъкна.

— Е, хайде, Леонардо, изплюй камъчето! — настоя Карло.

— Картината ми напомня повече за Глупавата Лиза, отколкото за моята майка — рече Леонардо. — С две думи: тя е напълно несполучлива и аз действително нямам идея какво толкова намира Винсенте в нея!

Глупавата Лиза беше млада жена от селото, която работеше като слугиня в един от чифлиците и минаваше за малко глуповата. Понеже беше много бавна и несръчна, децата често й се подиграваха. Дядото на Леонардо му рече веднъж, че тя е толкова несръчна, защото не вижда добре. Затова не могла да се научи да пише и чете. Хората често оставаха с впечатлението, че тя изобщо не ги поглежда, когато я заговарят.

— Мадона Лиза! — засмя се Карло. — За която всички в църквата се чудят дали се моли за повече светлина пред очите или за повече ум!

Мадона Лиза — така я наричаха подигравателно в селото. А някои използваха по-късата форма Мона Лиза. Този прякор идваше от това, че в църквата Лиза се молеше особено страстно на мадоната, майката на Исус.

— Не влизай в грях — обърна се господин Пиеро към Карло. — Не бива да се подиграваш на недъгавите.

 

 

Пристигнаха във Флоренция късно вечерта.

В града, обграден отвсякъде от висока крепостна стена, можеше да се влезе през единадесет врати. Първата врата, през която Леонардо, господин Пиеро и Карло опитаха да влязат, беше Порта Сан Джорджо. Вляво от нея се извисяваше укрепление. Зад зъберите му патрулираха часови и господин Пиеро се провикна към тях:

— Хей, може ли да отворите портата?

— Закъснели сте — отвърна им единият от стражите. — Опитайте през Порта Романа, може да ви излезе късметът!

Господин Пиеро изпъшка отчаяно.

— Не трябваше да правим толкова дълга почивка — поклати глава Карло.

Пътниците завиха наляво и тръгнаха покрай високите крепостни стени. На мястото, където стената завиваше рязко, се намираше Порта Романа. За щастие тя не беше затворена още. Пазачите се бяха заели да спускат вратата, но явно имаха някакви затруднения. Колелото, с което се навиваха веригите, повдигащи вратата, скърцаше силно.

— Е, хайде, минавайте! — провикна се един от пазачите. — Вратата заяде. Още доста време ще се мъчим, докато я затворим.

— Вземете светилно масло и намажете манивелата — предложи им Леонардо. — Тогава няма да скърца така силно.

Стражът пристъпи към Леонардо. На главата си имаше кожена барета, а през кръста му беше препасан меч. Той вдигна с десницата си фенера, за да разгледа добре нахалника.

— Ти май се имаш за много умен, момче!

— Това беше само съвет. Предполагам, че искате да затворите портата по най-бързия начин, за да се приберете при семействата си или дори да минете през кръчмата.

— Нямаш вид на богаташко синче, което може да си позволи да използва светилно масло за смазване! — подигра му се стражът.

— Може да използвате всякаква друга мазнина.

— За съжаление никой няма да ни плати за това. А мазнините са скъпи и са по-скоро за стомаха, а не за някакво желязно колело.

— Не спори! — прошепна господин Пиеро на сина си.

Леонардо вдигна рамене.

Тримата минаха през вратата. Докато се отдалечаваха, чуха как един от стражите рече:

— Много ги обичам такива! Хлапета, които се мислят за големи умници!

Думите на мъжа заглъхнаха сред скърцането и тракането на желязното колело.

Тримата продължиха да яздят по улиците на града. В много от къщите вече бяха запалили светлина. Флоренция приличаше на море от светлини. Богатите търговци живееха в дворци, строени като малки крепости, които в повечето случаи имаха вътрешен двор. Тези достолепни сгради имаха по три, четири и повече етажи. Къщите на обикновените занаятчии, естествено, бяха много по-малки и бяха наблъскани гъсто една до друга.

Господин Пиеро поведе Леонардо и Карло по улицата, която пресичаше града в северна посока. Не след дълго преминаха през друга порта — част от старата крепостна стена, която преди доста време беше станала твърде тясна за бързо растящия град.

Скоро стигнаха до странноприемницата на Алберто. Господин Пиеро нощуваше тук винаги, когато идваше по работа във Флоренция и не беше поканен да отседне при някой свой търговски партньор. Странноприемницата на Алберто беше скромна, но затова пък евтина. Самият Алберто беше човек с грамадни мустаци и бръчици от смях около очите, много симпатичен на вид.

— За съжаление вече нямам свободни стаи — поклати глава той. — Ще трябва да се задоволите с тавана, господин Пиеро. Но пък няма да ви взема пари за двете момчета, а конете ще останат безплатно в конюшнята.

— Това е много щедро предложение — съгласи се господин Пиеро.

Когато Алберто ги заведе в таванската стая, стана ясно защо е бил толкова щедър. В стаята нямаше легла, а само няколко чувала за слама. Гостите трябваше сами да си донесат от конюшнята слама и да напълнят чувалите.

— Нямате късмет — вдигна рамене Алберто. — Но в този момент най-вероятно в цяла Флоренция няма нито една свободна стая. И ако не бяхте толкова скъп гост, който редовно се отбива в дома ми, когато идва във Флоренция, то аз отдавна вече щях да съм дал и това помещение, господин Пиеро! Но при последното си идване вие ме предупредихте кога отново ще ни посетите.

— Нещо необичайно ли се случва в града, че внезапно толкова много хора са пристигнали? — намеси се в разговора Леонардо.

— О, да, може и така да се каже. Вдругиден започва панаир, на който ще бъдат показани много напълно нови стоки. Търговците ще се бият да ги откупят и да ги продават по родните си места!

След като останаха сами, Леонардо се обърна към приятеля си Карло.

— Но как така баща ти не е на този панаир? Нали и той е търговец!

— Е, да, но не е търговец от града, а от едно малко село. А хората на село търсят само онова, което са купували открай време. Ако им предложиш нещо, което не познават, те няма да го купят. Така е на село. Затова за баща ми този панаир не си струва.

— Аз пък мисля, че си струва, дори само за да видиш всички тези необичайни неща!

Сега се намеси господин Пиеро.

— Чуйте ме добре. Взел съм ви със себе си само при едно условие.

— Да ти помагаме и да не създаваме неприятности! — издекламира Леонардо.

— Точно така! И да не съм чул оплаквания.

Леонардо беше обещал на баща си, че ще му помогне да разнесе из града няколко писма, които непременно трябваше да се връчат лично. След това господин Пиеро им разказа при кого има работа на следващия ден. Работейки за семейство Медичи, той завързваше все повече контакти с високопоставени търговски фамилии. А когато работеше добре и подготвеше грижливо някой договор или документ, това бързо се разчуваше и се появяваше нова поръчка от приятели, познати или търговски партньори на тези хора.

— Тате, а кога ще съобщиш за кражбата на рецептата на градската стража? — попита Леонардо, когато господин Пиеро млъкна.

Баща му не отговори веднага и Леонардо се досети какво ще последва.

— Изобщо нямам намерение да обявявам кражбата — рече накрая нотариусът.

— Но как така?

— Безсмислено е. Нямаме достатъчно доказателства! Ако имахме поне един заподозрян, поне едно име! Или поне да знаехме от кое ателие е… Но нищо такова не сме установили досега и боя се, че никой няма да ни помогне при събирането на доказателства.